№ 165
гр. Сливен, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500222 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №260014/11.02.2022г. по гр.д.
№289/2021г. на С. районен съд, с което е осъдено „4Ф.“ ЕООД, гр. София да заплати на
П.К. Г. сумата 315,07лв., представляваща недължимо платена при начална липса на
основание сума по сключен между страните Договор за потребителски кредит
№********** от 22.01.2018г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на исковата молба – 27.01.2021г. до окончателното й изплащане и
разноски в размер на 300лв. На основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, на адв. Б.З. е
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство „4Ф.“ ЕООД, гр. София, понастоящем „В..БГ“ ЕООД и с нея се обжалва
посоченото решение изцяло.
Дружеството въззивник „В..БГ“ ЕООД, гр. София чрез пълномощника юриск.
И.Д., посочва, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано.
Заявява, че няма нарушение на императивната норма на чл.11, т.10 от ЗПК, тъй като тя
не изисквала да бъде посочен в договора математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. В ЕС имало нормативно предвидени две математически формули за
1
изчисляване на ГПР и друга не можело да се прилага, нито имало задължение да бъдат
изброени в договора всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляването му. Посочва, че единственият
задължителен показател за максималния размер на ГПР е правилото на чл.19, ал.4 от
ЗПК, съгласно което ГПР може да се уговаря свободно до размер 50% от главницата по
кредита. В случая ГПР не надвишавал максимално допустимия размер. Посочва, че
експресното разглеждане, както и удължаването на падежната дата по кредита не са
сред услугите, попадащи в обхвата на чл.19, ал.1 от ЗПК, пояснен в пар.1, т.1 от ДР на
ЗПК. При формиране на ГПК следва да се отчитат общите разходи и разходи за
допълнителни услуги, само доколкото ползването на такива допълнителни услуги е
предвидено като задължително условие за сключване на договора за кредит. В случая
таксата за експресно разглеждане не попада в този обхват, тъй като тя не била
задължително условие за сключването на договора за кредит. ГПР не включвало
разходите, които кредитополучателя заплаща в резултат от неизпълнение на
договорните си задължения, както и разходите за допълнителни незадължителни
услуги, предоставени му по негово искане. Поради това посочва, че всички стойности,
въз основа на които се изчислява ГПР, са посочени в специалните условия на договора
за кредит. На следващо място въззивникът посочва, че не са налице нарушения на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК.Таксата за експресно
разглеждане и таксата за удължаване падежната дата по кредита не се отнасяли до
действия по усвояване и управление на кредита, тъй като се дължали за услуга преди
сключването на договора и не касаели условията по предоставяне и връщане на
кредита или услуга относно редовността на кредитополучателя и кредита да не бъде в
просрочие. Посочва, че тези две такси нямали задължителен характер, за разлика от
общите разходи по кредита и не били част от тези общи разходи. Експресното
разглеждане гарантирало само получаване на отговор в посочения срок, но не и
отпускането на кредита. Заплащането й било опционално, по избор на потребителя.
Дадената възможност не била пряко свързана с договора за кредит, а била по повод на
същия. Посочва, че законодателят бил предоставил известна свобода на кредитора за
предоставяне на допълнителни услуги, извадени от договора за кредит. По отношение
на присъденият адвокатски хонорар, посочва, че не са представени доказателства за
действителното му заплащане, нито списък с разноски. С оглед изложеното,
дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно
решение, като неправилно и необосновано. Претендира присъждане на разноски пред
двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - П.К. Г., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
2
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият П. Г. чрез пълномощника адв. З.
от АК – София, оспорва жалбата като неоснователна. Намира обжалваното
първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли
въззивният съд да го потвърди. Излага подробни контра аргументи по съображенията
на въззивника, изложени във въззивната жалба. Заявява, че ГПР е посочен в договора
само като процент, без да са описани основните данни, послужили за изчисляването
му. Освен това, съгласно СИЕ действителния размер на ГПР е 49,60% /като се вземат
единствено главница и договорна лихва/, а не посочения в договора – 49,90%, т.е не е
посочен реалния процент. Освен това посочва, че ако се вземат предвид отпуснатите и
изплатени суми по договора – главница, договорна лихва и такса експресно
обслужване, то ГПР би бил 1577,10%, а ако се включи и таксата отсрочване на
задължението, то размера би нараснал още повече. Двете такси – експресно
разглеждане и отсрочване на изпълнението били такси за услуги, които реално не били
предоставени и са такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Те
представлявали заплащане на възнаграждение за услуги, непредоставени на
потребителя. Целта била придобиване на сигурна печалба, допълнително от
възнаградителната лихва и без които клаузи, не би бил отпуснат кредита, не би бил
сключен договора. Клаузите, които ги уреждали били изцяло неравноправни и
нищожни. Те не били индивидуално уговорени. Невключването им в ГПР било
нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и се
стига до нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това и размерът на възнаградителната
лихва, в който следва да се включат двете допълнителни такси, е изключително висок и
противоречащ на добрите нрави. Поради това първоинстанционното решение било
правилно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско
възнаграждение.
С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з. дружеството въззивник „В..БГ“ ЕООД, гр. София, редовно призовано, не
се представлява.
В с.з. въззиваемият П.К. Г., редовно призован, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по
пълномощие адв. З. от АК – София която посочва, че оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа подадения отговор.
Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
3
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Във въззивната фаза на производството не са направени доказателствени
искания.
Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е за връщане на недължимо
платена при начална липса на основание парична сума в размер на 315,07лв. по
договор за потребителски кредит №********** от 22.01.2018г. и от 12.03.2018г., с
правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. с чл.23 от ЗПК.
За основателността на предявения иск, който съда квалифицира като такъв по
чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, така, както е дал правилно районния съд правната
квалификация, следва да са налице следните предпоставки: наличие на определено
имуществено разместване, при което ищецът е предал, а ответникът е получил някакво
имуществено благо; липса изобщо правно основание за това имуществено разместване,
т.е. начална липса на основание; липса на връщане на полученото от страна на
ответника до предявяване на иска. Доказателствената тежест се носи от ищеца, който
следва освен посочените предпоставки да установи и стойността на полученото от
ответника.
В случая твърдението на ищеца е за заплащане без основание на сума по сключен
между страните договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгл. чл.22
от ЗПК, явяваща се разликата между заплатената от него сума и дължимата такава
чиста стойност на получения кредит.
В случая, по делото е установено и между страните не се спори, че те са
сключили Договор за потребителски кредит №********** от 22.01.2018г., по силата на
който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 150лв., а на
12.03.2018г. е сключен нов договор под същия №**********, по силата на който
ищецът е получил още 950лв. или общо сумата от 1100лв.
Между страните не се спори, че двете суми – 150лв. и 950лв., са получени от
4
ищеца П. Г. в брой на каса на EasyPay.
Като потребител, ищеца Г. разполага със защитата срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. С исковата молба
ищецът заявява наличие на неравноправни клаузи и недействителност на договора, с
оглед нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК, поради което и твърди
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК.
При спазването на изискванията на чл. 18 ал. 1 от ЗПФУР и при наличието на
предпоставките на чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по
делото електронен документ – договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е
саморъчно подписан документ и се ползва с формална доказателствена сила по
смисъла на чл. 180 ГПК. Тъй като, договорът за заем е реален и едностранен /по него
задължения възникват само за заемателя/, за сключването на процесния договор е
индиция и категорично доказаното реално плащане от страна на кредитодателя на
уговорената сума от общо 1100 лв. /150лв. + 950лв./ чрез получаването й в брой от
кредитополучателя на каса на Изи Пей.
В договора е посочен срок, посочена е общата сума, подлежаща на връщане,
ГПР – 49,60%, лихвения процент е фиксиран на 40,96%, както и погасителен план,
който отговаря на законовите изисквания. Посочената е датата на връщане на сумата и
общата дължима сума.
По отношение на лихвения процент, следва да се посочи, че същият е фиксиран
и не следва договорът да съдържа методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. Освен това съдът не приема и възраженията, че той следва да е до трикратния
размер на законната лихва. Такова ограничение в закона не е въведено. Установен е
максимален размер на ГПР - чл.19, ал.4 от ЗПК. Щом като лихвеният процент, ведно с
всички останали разходи, включени в ГПР, не надвишава максимално допустимия
такъв /петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/, то той сам
по себе си не е нищожна клауза.
Съдът намира за основателни възраженията на ищеца, че в договора и общите
условия към него не съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са посочени
основните данни, взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР.
В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР
на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на
формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от
49,60%. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК,
то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49,60% /като петкратният
размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включена такса за
5
експресно разглеждане /200,66лв./ и тя не е включена в ГПР по кредита /арг.
заключението на СИЕ/, то това своя страна, води до нарушение, както се посочи, на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР
надхвърля петкратния размер на законовата лихва /ГПР е в размер на 1577,10%/ и се
получава оскъпяване на кредита. Заплащането на стойността на тази такса е
предвидено в предложената на потребителя бланка на договора за кредит, като сумата
е включена в общата дължима по договора сума, като не е платена преди сключването
на договора. Напротив, нейното плащане е предвидено с общата сума за връщане на
уговорения падеж. Поради това, съдът не приема възраженията на въззивника, че тази
такса е за услуга, която се изпълнява преди сключване на договора и не касае
сключването му и условията му и е незадължителна. Напротив, тя е предвидена като
задължителен елемент на договора, като задължително плащане по сключения
договор, наред с останалите дължими по него суми, не е платена въз основа на
извъндоговорна уговорка преди сключване на същия. Освен това тя е елемент от
типовия договор и съдът не приема, че е индивидуално уговорена. Тя фигурира във
всички формуляри, варианти на договора. Доказателства за нейното индивидуално
уговаряне и да изпълнение предварително на „услугата“, да която се дължи, няма
ангажирани от ответното дружество, носещо доказателствената тежест. По този начин
тази такса се превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън
него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в
ГПР по кредита.
Тази „допълнителна услуга“ се явява и неравноправна клауза по следните
съображения:
Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за тази услуга в
размер на 200,66лв., съотнесено към размера на главницата, се явява прекомерно и не
отговаря на изискванията на закона. Налице е противоречие с принципите на
справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и
основния правен принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Така
определената сума реално оскъпява кредита чрез въвеждане на допълнителни такси,
чиято цена не е включена в определения в договора ГПР, както бе посочено по-горе.
Съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на изплащане на
задължението по договора за кредит. Освен това, тази услуга няма стойностно
измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде съизмерима с цената,
която се заплаща за ползването на тази възможност.
Тази такса за експресноразглеждане, заедно с платената от ищеца такса за
удължаване срока за връщане на кредита, съдът намира, че са в противоречие с
разпоредбите на чл.10а, ал.2-4 от ЗПК. Кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. А
6
посочените такси, противно на твърдението на въззивника кредитор са именно такива.
Клаузите относно тези услуги противоречат и на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Основанието за това се извежда, че начисляването и събирането на посочените суми не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита и
с които разходи се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.
Тези клаузи, регламентиращи заплащането на цената на допълнителните услуги са
неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочената разпоредбата дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и
това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма
дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
След като заемополучателя плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло
във волята на търговеца, то това води до неравновесие между правата и задълженията
между последния и потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата
на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК.
Не може да се игнорира и факта, че допълнителните клаузи на практика
представляват въвеждане на задължение на едната страна по договора да плати /и то
предварително/ за нещо, което страната има по силата на самия закон – предоговаряне
и разсрочване на заема, което води до значителна неравноправност на същите.
Следователно, налице е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП в
договора за потребителски кредит. Както бе посочено, видно от съдържанието на тези
клаузи са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Дружеството въззивник не доказа
противното, а именно, че са индивидуално договорени. Напротив, договорът е типов,
поради което същите не са уговорени индивидуално.
С оглед изложеното, невключването в ГПР на цената на допълнителните услуги
е в нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК.
От своя страна това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от
ЗПК – че кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
не и на лихви и други разходи по него.
В случая, от назначената по делото от първоинстанционния съд СИЕ се
установява, че ищецът е извършил плащания по договора за кредит в общ размер на
1415,07лв., постъпили по банковата сметка на кредитодателя „В..БГ“ ЕООД, гр. София.
Това обстоятелство не се оспорва от ответника – въззивник.
Следователно, прилагайки разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съдът приема, че
ищецът – кредитополучател дължи връщане на кредитора единствено и само чиста
7
стойност на получения кредит – 1100лв. общо, като не дължи заплащане на никакви
лихви /договорни и мораторни/, вземания за допълнителни услуги и др. под. плащания,
поради недействителността на процесния договор за потребителски кредит.
Следователно разликата между платеното /1415,07лв./ и дължимото /1100лв./ възлиза
на сумата от 315,07лв. и се явява недължимо платена, т.е платена при начална липса на
основание и подлежи на връщане от кредитора. Ответното дружество не твърди и не е
установило връщане на получената без основание парична сума.
Поради това въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния
съд, че са налице предпоставките и предявения иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД,
вр. чл.23 от ЗПК е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи изцяло.
Ответното дружество – въззивник следва да върне получената без основание сума от
315,07лв.
На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди законната
лихва, считано от подаване на исковата молба.
Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да
бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищеца в
първоинстанционното производство направените от него разноски за платена държавна
такса и внесен депозит за вещо лице. Тъй като ищеца е бил представляват от
пълномощник – адвокат, осъществяват безплатна правна помощ, видно от
представеното по делото пълномощно /л.91 от първоинстанционното производство/, то
правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на адв. З. адвокатско
възнаграждение в минималния размер от 300лв. Възраженията на въззивника в тази
насока са изцяло неоснователни. Адв. З. е оказала безплатна правна помощ, поради
това няма уговорено и заплатено от упълномощителя адвокатско възнаграждение.
Списък с направените от ищеца разноски /д.т. и депозит за в.л./ е представен по делото
/л.116 от първоинстанционното производство/.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба и нейната неоснователност,
отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на
въззивното дружество и то следва да понесе своите така, както са направени и да
заплати разноските, сторени от насрещната страна. Тъй като въззиваемият П. Г. е бил
представлявана от пълномощник – адвокат, осъществяващ безплатна правна помощ, на
същия следва са се присъди на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв възнаграждение в размер
на 300лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260014/11.02.2022г.,
постановено по гр.д.№289/2021г. по описа на С. районен съд.
ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
да заплати на адв. Биляна Христова З. от АК – София, с адрес: ***, на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, сумата от 300лв., представляваща минимално
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия във
въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9