Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 19. 11. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 11364 по описа на Софийския
градски съд за 2018 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство С.И.С., ЕГН **********, адрес ***, съдебен
адрес ***, ж. к. „******(въззивник), чрез упълномощените представители адвокат Д.М.
от Добричката адвокатска колегия и С. Славева срещу решение № 397396, постановено на 30. 04. 2018 г. от Софийския
районен съд, 72-ри състав, по гр.
д. № 24069 по описа за 2017 г. (обжалвано
решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд изцяло е
отхвърлил иск по чл. 422 ГПК за установяване на съществуването на вземане в
размер на 3 106 евро, предявен като частичен от цялата сума 10 409
евро, представляващо обезщетение за имуществени вреди във връзка с договор за
лизинг.
Въззивникът твърди, че обжалваното
решение е нищожно, недопустимо, постановено в нарушение на закона, необосновано
и неправилно. Обосновава нищожността на обжалваното решение с твърдението, че е
предявил пред районния съд становище своевременно преди съдебното заседание,
като отбелязването върху становището, че то е било докладвано в 09, 51
часá, съставлявало документ с невярно съдържание. Във връзка с
твърдяната недопустимост излага доводи, че съдът не е съобразил направените със
становището доказателствени искания и направеното възражение за липса на
представителна власт на лицата, дали отговор на исковата молба. Отрича влязлото
в сила решение по гр. д. № 18428/2011 г. да се отнася за същия договор и твърди,
че е свързано с друг договор от друга дата, като ако втората инстанция е
записала различна дата, това е явна фактическа грешка. От това решение не се
доказва, според въззивника-ищец, че той е имал неизплатени задължения към
ответника. Поддържа, че ответникът не само не е изпълнил задължението си да
прехвърли автомобила, но го продал на трето лице на безценица (8 пъти под
пазарната цена). Заявява, че ответникът е целял да го лиши от възможността да
обяви предварителния договор за окончателен и че посочената в договора за
продажба цена е симулативна. Твърди, че районният съд неправилно е разпределил
доказателствената тежест и се е произнасял по целесъобразност по настоящото
дело. Според въззивника-ищец съдът не може да се позовава на данни от отдалечен
достъп до съдебни дела. Освен това е следвало да уточни доклада, като укаже на
ответника, че той следва да докаже неизпълнението на договора от
въззивника-ищец. Поддържа, че гр. д. № 41287/2011 г. се води за други вреди –
за противозаконно отнемане на автомобила. Оспорва получаването на известия за
доставяне, като заявява, че подписите върху тях не са нито негови, нито на Ц.З.В.,
която обитава жилището на адрес град Варна, кв. „******. Добавя, че известията
не сочат какво писмо с какво съдържание и какъв изходящ номер дори е изпратено.
Формулира доказателствени искания. Иска от въззивния съд да уважи иска.
Претендира разноски, включително за адвокатско възнаграждение за адвокат Д.М. в
размер на 500 лева.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство „М.П.“ ЕООД, ЕИК*********, седалище
и адрес на управление ***, р-н „****бул. „*********(въззиваемо дружество) чрез
упълномощения представител юрисконсулт Е.Т.. Поддържа, че въззивната жалба е
допустима, но неоснователна и недоказана. Заявява, че е сключило само един
договор за лизинг от 19. 12. 2005 г. с въззивника-ищец, като в решението на
Варненския районен съд е допусната ЯФГ. Твърди, че лизинговата цена на
автомобила, която въззивникът-ищец е трябвало да заплати, е възлизала на
24 432 лева с ДДС, като въззивникът-ищец е следвало да заплаща също така и
съпътстващите разходи (данъци, застраховки, глоби, такси и др.). Поддържа, че
въззивникът-ищец не е изпълнил изцяло задълженията си по договора за лизинг,
като нееднократно надлежно е бил уведомяван за забава на изпълнението на
договорните си задължения. Твърди, че с последното писмо е дало нов срок на
въззивника-ищец да изпълни задълженията си, като в противен случай е заявило,
че ще счита договора за прекратен. Понеже въззивникът-ищец не е заплатил
дължимите суми в указания срок, договорът е бил прекратен и третото лице П.К.К.доброволно
е предало автомобила. Позовава се на решение на Варненския районен съд, с което
било установено задължение на въззивника-ищец за неустойка за предсрочно
прекратяване на договора ведно с останалите подробно описани задължения и
неустойки. Противопоставя се на доказателствените искания на въззивника. Иска
от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да остави в сила обжалваното
решение. С писмено изявление („становище“) от 10. 05. 2019 г. претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител. Въззивникът е бил освободен от първостепенния съд от
задължението да внася държавна такса (л. 4 от исковото производство). При това
положение жалбата е редовна и допустима.
Във връзка с твърденията на въззивника,
че обжалваното решение е нищожно, а и с оглед на служебно извършена проверка,
въззивният съд приема следното. Нищожността на съдебното решение е порок, който
се свързва с липсата на надлежно формирана воля от правораздавателен орган.
Нищожни са съдебните решения, които не са постановени от съд, заседаващ в
законен състав, в кръга на правораздавателната му власт. Нищожни са и онези
съдебни решения, които, макар и да са постановени от съд, заседаващ в законен
състав, не са постановени в писмена форма или не са подписани; или, макар и да
са постановени в писмена форма, решенията са абсолютно неразбираеми и волята на
съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. В разглеждания случай
въззивният съд не констатира нито едно от изброените нарушения, което да
обоснове нищожността на обжалваното решение. Твърдените с въззивната жалба
нарушения не могат да обосноват нищожност на обжалваното решение. Поради това
обжалваното решение следва да се приеме за валидно.
Във връзка с твърденията на въззивника,
че обжалваното решение е недопустимо, въззивният съд приема следното.
Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба, която след администриране
е редовна и допустима (включително съответстваща на издадената заповед за
изпълнение и подадена в законоустановения срок след направеното срещу нея
възражение в заповедното производство). С оглед на твърдяното в исковата молба
първостепенният съд правилно е квалифицирал с доклада по чл. 140 ГПК предявения
иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79 във връзка с чл. 82 ЗЗД. Ищецът
разполага с активна процесуална легитимация, а ответното дружество разполага с
пасивна процесуална легитимация по иска. Възражението на въззивника-ищец, че въззиваемото
дружество-ответник не е надлежно представлявано в гражданския процес, е
недопустимо поради липса на правен интерес. Подобно възражение следва да бъде
направено от въззиваемото дружество-ответник, ако то прецени, че процесуалните
му права са били засегнати вследствие на ненадлежното представителство (по
аналогия от разясненията, дадени в т. 4 от мотивите към Тълкувателно решение №
5 от 2016 г. по тълкувателно дело № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС). Освен това в
дадения случай са били представени надлежни пълномощни както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство, като представянето и
на трудовите договори на юрисконсултите с въззиваемото дружество-ответник не е
необходимо. Във връзка с разпределената доказателствена тежест, въззивният съд
констатира, че на въззивника-ищец е било указано да докаже както имуществени
вреди и наличието на причинна връзка между тях и неизпълнението на договорното
задължение от страна да ответното дружество, така и самото неизпълнение на
договорното задължение от ответното дружество. Според настоящия състав на
въззивния съд така дадените указания са прецизни с изключение на указанието за
доказване на неизпълнението на договорно задължение от ответното дружество.
Всъщност предвид твърденията в исковата молба и отговора на исковата молба,
всяка от страните следва да докаже положителните факти на изпълнението на собствените
си задължения. Тоест първостепенния съд е следвало да укаже на ищеца, че е в
негова тежест да докаже пълното и точно изпълнение на договорните си
задължения, респективно на ответното дружество е следвало да укаже, че е в
негова тежест да докаже пълното и точно изпълнение на договорните си
задължения. Освен това, с оглед на направеното с отговора на исковата молба
възражение за прекратяването на договора, районният съд е следвало да даде и
конкретни указания на ответното дружество, че е в негова тежест да докаже
надлежното получаване на писмено изявление за прекратяването на договора от
ищеца.
Независимо от констатираните
непрецизности при разпределянето на доказателствената тежест, според въззивния
съд по делото са били събрани необходимите доказателства във връзка с основателността
на иска. На ищеца всъщност е било указано да докаже един допълнителен
отрицателен факт, който не е бил в негова тежест на доказване. По всички факти,
които действително са в негова тежест на доказване, той е получил надлежни
указания. Така той е разполагал с възможността да направи всички необходими и
относими доказателствени искания още в първоинстанционното производство.
Още пред първоинстанционния съд са били
направени твърдения за друго влязло в сила съдебно решение между същите страни
и относно същия договор. Заверен препис от въпросното решение № 3404,
постановено на 19. 07. 2012 г. от Варненския районен съд, 26-и състав, по гр.
дело № 18428 по описа за 2011 г., е бил представен
по делото (л. 35 от първоинстанционното исково дело). За въззивния съд е
служебно известно, че това решение е влязло в сила с цялостното му
потвърждаване с решение № 1799, постановено на 17. 12. 2012 г. от Варненския
окръжен съд, Търговско отделение, по в. т. дело № 2654 по описа за 2012 г.,
което не подлежи на обжалване. При това положение решението на Варненския
районен съд е влязло в сила на 17. 12. 2012 г., макар и в представения негов
заверен препис да не се констатира съответен попълнен печат. В решението
(диспозитива) на Варненския районен съд не е посочена датата на договора, във
връзка с който то е постановено. От друга страна, в мотивите към решението са
посочени две различни дати на договора: веднъж е посочено, че според исковата
молба „на 19. 05. 2005 г. между страните е сключен договор за отдаване на автомобил
при условията на финансов лизинг“, а след това са направени фактически и правни
изводи въз основа на „заверено копие на договор и поръчка № 1 от 19. 12. 2005
г.“. Първо, констатираното противоречие не би могло да се приеме за очевидна
фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, защото такава е налице само при
противоречие между диспозитива и мотивите, не и при противоречие в самите
мотиви. Второ, не е налице истинско противоречие и в самите мотиви. Очевидно
Варненският районен съд е посочил 19. 05. 2005 г. като дата на договора само
поради възпроизвеждането на твърденията в исковата молба, тоест става въпрос за
техническа грешка, която е била допусната в обстоятелствената част на самата
искова молба. Меродавна е датата на договора, посочена от Варненския районен
съд при установяването на фактическата и правна обстановка: 19. 12. 2005 г.
Тази дата на договора съответства и на твърдяната дата на договор в
обстоятелствената част на исковата молба по настоящото дело. Следва да се
отбележи също така, че въззивникът-ищец е представил по настоящото дело само
договор, датиран към 19. 12. 2005 г., не и такъв с дата от 19. 05. 2005 г. При
това положение следва да се приеме, че настоящото дело и гр. дело № 18428 по
описа на Варненския районен съд за 2011 г. са свързани с един и същ договор
между едни и същи страни. Въпреки това производството по настоящото дело е
допустимо, защото се претендират различни права във връзка с договора. По гр.
дело № 18428 по описа на Варненския районен съд за 2011 г. „М.П.“ ЕООД е
претендирало да се установят договорни задължения на С.И.С. за неизплатена
застрахователна премия, неизплатени лизингови вноски, неизплатен пътен данък,
неустойка за забава върху неизплатените лизингови вноски и неустойка за предсрочно
прекратяване на договора. От друга страна, по настоящото дело С.И.С. претендира
установяването обезщетение за имуществени вреди вследствие на неизпълнение на
договорни задължения от „М.П.“ ЕООД.
С обжалваното решение първостепенният
съд се е произнесъл в съответствие с исканата защита.
Възраженията на въззивника за допуснати
нарушения от първостепенния съд във връзка с постъпило становище не могат да
обосноват недопустимост на обжалваното решение. Евентуален пропуск на съда да се
произнесе по възражения и/или доказателствени искания на страната би обусловил
неправилност, а не недопустимост на крайния акт.
По изложените съображения въззивният съд
приема обжалваното решение за допустимо. Относно правилността му и предвид
доводите във въззивната жалба приема следното.
Предмет на делото са иск с правно
основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за
установяването на съществуването на вземане за обезщетение за имуществени вреди
вследствие на виновно неизпълнение на договор за лизинг на моторно превозно
средство. Както вече беше изложено във връзка с проверката за допустимостта на
обжалваното решение, в тежест на въззивника-ищец е да докаже, че е изпълнил
точно и пълно договорните си задължения, че в правната му сфера са настъпили
имуществени вреди в съответния размер, както и наличието на причинна връзка
между настъпването на вредите и неизпълнението на договорно задължение от
страна на въззиваемото дружество-ответник. Между страните е безспорно и не се
нуждае от доказване сключването на договора. От друга страна, в тежест на
въззиваемото дружество-ответник е да докаже, че то на свой ред е изпълнило
договорните си задължения, а предвид направеното възражение за прекратяването
на договора също така следва да докаже надлежното връчване на едностранното
изявление за прекратяването на договора на въззивника-ищец.
Страните не спорят, а и от представените
по делото заверени преписи от договор и поръчка и влязло в сила съдебно решение
на Варненския районен съд се установява, че на 19. 12. 2005 г. те са сключили
договор за отдаване на автомобили при условия на финансовообвързан лизинг
(договорът за лизинг) с обект моторното превозно средство марка и модел „Форд
Фиеста“, шаси номер WFOHXXGAJH********двигател номер ********регистрационен номер ********(автомобилът).
Въззиваемото дружество-ответник, в качеството си на лизингодател, е поело
задълженията да предаде на лизингополучателя автомобила, както и условното
задължение да прехвърли правото на собственост върху автомобила, ако
лизингополучателят е изплатил всички лизингови вноски и всички други задължения
по договора. Въззивникът-ищец, в качеството си на лизингополучател, е поел
задължението да заплати лизинговата цена от общо 10 409 евро и 86
евроцента без ДДС под формата на една начална вноска в размер на 3 106
евро и 25 евроцента без ДДС и 59 месечни вноски в размер на 123 евро и 79
евроцента, дължими до десето число на съответния месец, като плащанията е
трябвало да бъдат извършвани по платежни сметки на въззиваемото
дружество-ответник. Освен това лизингополучателят е поел задължението да
заплаща застрахователната премия на застрахователя (чл. 14 от договора за лизинг),
както и преди получаването на автомобила да заплати на лизингодателя
заплатената от последния за сметка на лизингополучателя застрахователна премия,
държавна такса за регистрацията на автомобила, данък върху автомобила и т. н.
(чл. 30 от договора).
Страните не спорят, а и от представения
по делото приемо-предавателен протокол се установява, че въззиваемото
дружество-ответник е изпълнило задължението си да предаде автомобила на
въззивника-ищец. В частност въззивникът-ищец не е заплатил изцяло и
своевременно третата и четвъртата лизингови вноски. По делото са представени
също така няколко уведомления от въззиваемото дружество-ответник, адресирани
към въззивника-ищец, с които се уведомява за незаплатени лизингови вноски по
лизинговия договор и се прави покана до лизингополучателя да плати. От
експертното заключение по допуснатата от въззивния съд съдебно-графическа
експертиза се установява, че обратните разписки за получаването на
уведомленията са подписани именно от въззивника-ищец. С последното уведомление
с изходящ номер 8830, датирано към 14. 09. 2010 г., въззиваемото
дружество-ответник уведомява въззивника-ищец, че дължимата от него сума възлиза
на 2 058 лева и 70 стотинки и че ако не заплати всички дължими суми до
края на месеца, то считано от първото число на месеца, следващ месеца, в който
е получено уведомлението (или въззивникът-ищец не е открит на адреса за
кореспонденция), въззиваемото дружество-ответник прекратява предсрочно договора
за лизинг. От влязлото в сила решение на Варненския районен съд между страните
следва да се приеме за безспорно установено, че въззивникът-ищец не е изпълнил пълно и своевременно свои
договорни задължения, свързани със заплащането на лизингови вноски и
застрахователни премии (включително третата и четвъртата лизингови вноски) на
основание чл. 297 ГПК. При това положение в полза на въззиваемото дружество-ответник
е възникнало преобразуващото право да прекрати договора (чл. 61 от договора за
лизинг).
Това преобразуващо право е било надлежно
упражнено с изпращането на последното уведомление на адрес град Варна, ж. к. „********. Съдът
приема за установено, че обратната разписка на л. 33 от исковото производство
на районния съд се отнася именно до получаването на последното уведомление,
съдържащо изявление за прекратяването на договора за лизинг, защото датата на
обратната разписка е кратко след датата на самото уведомление (три дни
по-късно). Независимо от обстоятелството кой е подписал обратната разписка за
получаването (дали Ц.З.В., тъща на въззивника-ищец, или друго лице), уведомлението
следва да се счита за надлежно получено, защото е било доставено на адреса по
чл. 69 от договора за лизинг.
След като въззивникът-ищец не е заплатил
дължимите по договора суми, което се установява от влязлото в сила решение на
Варненския районен съд, то договорът за лизинг правомерно е бил прекратен на
01. 10. 2010 г.
При това положение, след като
въззивникът-ищец не е изпълнил свои задължения за заплащането на лизингови
вноски и други парични задължения по договора за лизинг, условието относно
правото му да му бъде прехвърлено правото на собственост върху автомобила не се
е сбъднало. Освен че това условие не се е сбъднало, възможността то да се
сбъдне окончателно е отпаднала с прекратяването на договора за лизинг на 01.
10. 2010 г. Задължението за прехвърлянето на правото на собственост върху
автомобила така и не е възникнало. Следователно разглежданият иск за
обезщетение за имуществени вреди, обоснован с неизпълнението на това
задължение, е неоснователен. Няма пречка въззиваемото дружество-ответник да
прехвърли правото на собственост върху автомобила на трето лице. Цената на това
прехвърляне е предмет на свободата на договаряне в техните облигационни
отношения и по никакъв начин не засяга правната сфера на въззивника-ищец след
прекратяването на договора за лизинг. Освен това предаването на автомобила на
въззиваемото дружество-ответник е законно и съобразено с чл. 61 от договора за
лизинг.
Доводите на въззивника във връзка с
подаденото от него становище пред районния съд са неоснователни. В
първоинстанционното производство е било проведено само едно открито съдебно
заседание на 21. 02. 2018 г., за което въззивникът-ишец е бил надлежно призован.
Два дни преди заседанието той е предявил писмено изявление пред Софийския
районен съд („становище и молба“, л. 55 от исковото производство на районния
съд), което е било докладвано със закъснение на съдебния състав 16 минути след
приключването на откритото заседание по делото (въззивникът не представи
доказателства за неверността на удостоверения от районния съд момент на
докладване на становището въпреки предоставената му от въззивния съд възможност
чрез издаване на съдебно удостоверение). При това положение районният съд е
допуснал нарушение на закона, като не е съобразил своевременно постъпилото
изявление и направените с него възражения и искания.
Констатираното нарушение обаче не засяга
правилността на обжалваното решение. Изпълнявайки функцията си на инстанция по
същество, въззивният съд обсъди направените възражения в становището и се
произнесе по доказателствените искания. Така възражението за липса на валидни
пълномощни на юрисконсултите на ответното дружество се прие за недопустимо
поради липса на правен интерес, беше обсъдено защо последното известие за
доставяне се отнася към последното уведомление, изясни се, че решението на
Варненския районен съд се отнася до процесния договор за лизинг и че то е
влязло в сила, установи се по какъв начин е следвало да се разпредели
доказателствената тежест и че обжалваното решение е правилно съобразно това
разпределение, потвърди се автентичността на оспорените от въззивника-ищец
обратни разписки и се обоснова законността на предаването на автомобила на
лизинговото дружество след прекратяването на договора за лизинг, аргументира се
защо последвалата продажба на автомобила на трето лице, независимо на каква
цена, не засяга правната сфера на въззивника-ищец. По този начин изложените
доводи в становището на въззивника-ищец, което не е било своевременно
докладвано на първоинстанционния състав, се приемат за неоснователни, а
допуснатите във връзка със становището доказателства не допринесоха за
установяването на основателността на иска.
Правилно първостепенният съд е отхвърлил
изцяло предявения иск. Обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено
като валидно, допустимо и правилно.
Разноски. Макар и
въззивникът да е бил освободен от задължението да внася държавна такса предвид
представената от него декларация за имуществено, здравословно и семейно
положение, предвид изхода на делото той трябва да бъде осъден да заплати
сторените от въззиваемото дружество разноски във въззивното производство. Те се
свеждат до размера на юрисконсултското възнаграждение. Предвид необичайната
продължителност на въззивното производство (проведени са пет съдебни
заседания), допускането на събиране на доказателства (съдебно удостоверение,
съдебно-графическа експертиза) и процесуалната активност на юрисконсултите на
въззиваемото дружество, които са се явявали на съдебните заседания и са
подавали писмени изявления (включително за поставянето на въпроси към
допуснатата експертиза), съдът следва да определи юрисконсултското
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ в нормативноустановения максимум, но
не повече от претендираните 300 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 397396, постановено на 30. 04. 2018 г. от Софийския районен съд, 72-ри състав, по гр.
д. № 24069 по описа за 2017 г.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс С.И.С., ЕГН **********,
адрес ***, да заплати в полза на „М.П.“ ЕООД, ЕИК*********, седалище и адрес на
управление ***, р-н „****бул. „********, сумата в размер на 300 лева – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.