Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/ 12.2019г.,
гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в открито съдебно заседание,
проведено на 30 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирена ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Наталия НЕДЕЛЧЕВА
Иван
СТОЙНОВ -мл.с.
при
секретаря Галина Славова,
като
разгледа докладваното от съдия Н. НЕДЕЛЧЕВА,
в. гр. дело
№1868/2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувно е по въззивна жалба на Н.И.Г., ЕГН:********** срещу решение №201/09.07.2019г.,
постановено по гр. дело №102/2019г., с което предявеният от него срещу Д.И.К. иск
за признаване за установено в отношенията между страните на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД съществуването
на вземането на ищеца към ответника, за което е издадена Заповед №
1047/03.12.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1570/2018г. на ПРС за
парично вземане в размер на 5800 лева, е отхвърлен като неоснователен. Според
жалбоподателя, атакуваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен,
постановен при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния
закон, поради което моли същият да бъде
отменен изцяло, като на негово място бъде постановен друг, с който да се уважи
предявения иск до размера, установен от вещото лице, а именно 580 лв. месечно,
или общо за претендирания период -5 800 лв., както и да се осъди ответникът да
заплати дължимата лихва, до пълното погасяване на дълга, и му се присъдят
разноски. Счита, че съдът не е обсъдил приетите по делото доказателства
поотделно и в тяхната цялост, а доколкото някои са обсъдени, то те не са
обсъдени обективно, не е взето предвид действителното им съдържание, както и не
са обсъдени в пълнота неговите твърдения и възражения. Излага, че съдът е
приел, че не кредитира показанията на св. Костадинов, необосновано приемайки
липсата на „житейска логика", независимо, че обясненията му кореспондират
логиката на закона. Твърди, че поради злоумишленото бездействие от страна на
ответника, така и не се стигнало до подписване на писмен договор. Поведението
на ответника е целенасочено и недобросъвестно, като същият се води от
имуществения си интерес, като в желанието си за ощети ищеца, не подписва писмен
договор, затруднявайки ищеца максимално, при последващото доказване на
претенцията му, в случая, предмет на настоящото дело. Доколкото между страните
по делото е безспорно, че ответницата е ползвала апартамента в процесния
период, а наличието на възмездност следва от закона, при положение, че
несъмнено се доказва липсата на уговорка в противен смисъл, то въззивникът
счита, че така предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Въззиваемата
страна, чрез депозирания писмен отговор, и в о.с.з., чрез пълномощника си
оспорва въззивната жалба, като счита, че същата е неоснователна, а решението е
законосъобразно. Излага, че след като е обсъдил в съвкупност всички събрани по
делото доказателства, първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод за
неоснователност на предявения иск. Моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено.
Настоящото
производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът
следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна
преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл.
235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Производството
е образувано по иск на
Н.И.Г., ЕГН **********, срещу Д.И.К., ЕГН **********, за приемане за установено
в отношенията по между им, че ответницата му дължи сумата от 15000 лева –
наемна цена за периода 01.01.2018г. – 01.11.2018г. Ищецът излага, че за тази сума
му била издадена заповед по чл.410 ГПК, срещу която ответницата подала
възражение, поради което и предявява настоящия иск. Ищецът твърди, че заедно
със съпругата си притежава недвижим имот- апартамент №9, находящ се в гр.София,
ул.“Ломско шосе“ № 11. Излага, че от 01.05.2012г. апартаментът се ползва от
ответницата като съпруга на брата на съпругата на ищеца на основание устен
договор за наем с наемна цена 1500 лева месечно платима на 5-то число всеки
месец. Ищецът искал с ответницата да уредят отношенията си, но това не се
случило, поради което той ѝ изпратил нотариална покана да освободи
жилището. На 10.11.2018г. ответницата напуснала жилището, но не заплатила нито
една от дължимите наемни цени. Размерът на дължимите наемни цени за периода
01.05.2012г. – 01.11.2018г. бил общо 115 500 лева, от този размер ищецът
претендира частично 15000 лева, дължима за периода 01.01.2018г. – 01.11.2018г.. Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 ГПК, по което
било образувано ч.гр.дело №1570/2018г., за сумата от 15000 лева – наемна цена
за периода 01.01.2018г. – 01.11.2018г., била издадена заповед по чл.410 ГПК,
срещу която ответницата подала възражение, поради това ищецът предявил
настоящия иск. В о.с.з., проведено
на 26.06.2019г., по искане на ищеца
съдът е допуснал изменение в размера на предявения иск, като е приел, че той е
предявен за сумата от 5800лв., за периода 01.01.2018г. до 01.11.2018г., т.е.
претендираният месечен наем е 580 лв.
Предвид изложеното, ищецът моли съдът да приеме за установено, че ответницата
му дължи сумите по издадената заповед по чл.410 ГПК.
Ответницата, чрез депозирания писмен отговор оспорва
иска. Твърди, че по между им липсва наемно правоотношение за апартамента, като
това обстоятелство се доказвало и от нотариалната покана, изпратена от ищеца до
нея и съпруга ѝ, в която се твърди, че те пребивават в имота неоснователно
и се иска да го освободят. Излага, че апартаментът бил семейно жилище на
ответницата и съпруга ѝ до напускането му от ответницата през м.11.2018г.
Твърди се още, че жилището е собственост на съпруга на ответницата, закупено с
негови средства и кредит, но като собственици в акта за собственост били
записани сестрата на ответника и съпругът й – ищец в настоящото производство.
Излага, че причината за изпращане на нотариалната покана до ответницата била
подадената от нея искова молба за развод на 28.09.2018г., в която поискала
предоставяне ползването на семейното жилище – процесния апартамент, на нея и
роденото от брака дете. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска, в
условията на евентуалност се прави възражение за погасяване по давност на част
от наемните цени за периода 01.05.2012г. – 29.11.2015г. и на обезщетението за
забава върху тези главници. Оспорва и размера на наемната цена като
неотговаряща на пазарните условия за наем по местонахождение на апартамента.
Моли за присъждане на разноски.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от
фактическа страна:
Производството е по реда на
чл.422 ГПК.
Между страните липсва спор, че по
ч.гр. дeло №1570/2018г. е издадена заповед за изпълнение № 1047/03.12.2018г.,
според която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 15 000 лева,
представляваща размерът на неплатените наемни вноски по договор за наем от 1500
лв. за всеки месец за периода от 01.01.2018 г. до 01.11.2018 г., предявен
частично като част от размера на неплатените наемни вноски за месеците за
периода от 01.05.2012 г. до 01.11.2018 г. възлизащи общо на 115500 лева, за
ползването на недвижим имот, находящ се
в гр. София, адрес бул.“Ломско шосе“ № 11-13/район Надежда, ул.“Перун“ № 11/
собственост на Н.И.Г., ЕГН: ********** и А. Х. Г., ЕГН: ********** въз основа
на нот.акт № 105, том ІV, дело № 717/2011 г., вх.рег. № 1866/26.01.2011 г.,
вписан в АВ, служба по вписванията гр. София; законната лихва върху вземането,
считано от подаване на заявлението в съда – 29.11.2018 г. до окончателното му
изплащане, както и сумата в размер на 300 лв.(триста лева) представляващи
сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса.
В срока по чл. 414, ал.2 ГПК,
длъжникът е възразил срещу заповедта, като е
посочил, че не дължи посочената сума.
В срока по чл. 415 ГПК, а именно
на 25.01.2019г., заявителят е депозирал исковата си молба в съда.
В изпълнение на задълженията, вменени му с
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като е произнесено от компетентен съд, в
рамките на неговите правомощия и по предявените пред него искове.
Срещу Заповедта е подадено
възражение от ответницата и в едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК е
предявен настоящия иск., предвид което производството по иска с правно осн. чл.
422 ГПК е допустимо.
За да се произнесе по съществото
на спора, съдът съобрази следното от фактическа страна:
Ищецът твърди наличието на наемно
правоотношение по отношение на собствения му имот, представляващ апартамент №9, находящ се в гр.
София, адрес бул.“Ломско шосе“ № 11-13/район Надежда, ул.“Перун“ № 11.
От приетия нот. Акт №105, том ІV, дело №
717/2011 г., вх.рег. № 1866/26.01.2011г., се установява, че горният имот е
собственост на Н.И.Г., ЕГН: ********** и А. Х. Г., ЕГН: ********** въз основа
на договор за покупко-продажба, сключен на 26.01.2011г.
Безспорно е, че ответницата е живяла в
процесния апартамент в посочения период, както и, че писмен договор за наем не
е бил подписван.
От показанията на св.К. /баща на съпругата на
ищеца/, разпитан в о.с.з., проведено на 26.06.2019г. се установява, че Н.Г.,
след закупуването на апартамента в гр.София е имал намерение да живее в него,
но в последствие плановете на ищеца се променили и през 2012г. той предоставил
ключовете от апартамента на ответницата и съпруга ѝ, за да живеят в него
те като семейство срещу заплащане на наем в размер на 1500 лева месечно.
Ответницата почти не работела през този период, с изключение на 4-5 месеца.
Съпругът ѝ – синът на св.Костадинов получавал високо възнаграждение и се
грижел за семейството си. Св.Костадинов излага, че лично е присъствал на среща
между страните по делото, на която ищецът казал на ответницата, че трябва да
заплаща наем за апартамента и тя казала, че ще плаща след като започнела
работа. Бившият съпруг на ответницата продължавал да живее в апартамента заедно
с детето им.
От показанията на св.И., разпитана в същото
о.с.з., се установява, че тя знае от ответницата –нейна дъщеря, че процесният
апартамент е закупен на името на ищеца, тъй като той работел в банка и можел да
ползва преференциални условия за получаване на кредит. Заемът бил погасен със
средства на бившия съпруг на ответницата. Довършителните работи в апартамента и
обзавеждането му са направени от семейството на ответницата. Св. си спомня, че
през 2018г. , когато бившият съпруг на ответницата навършил 40 години, е споделил, че е горд, че
е изплатил апартамента. Жилището се ползвало от ответницата и семейството й –
бившият й съпруг и дъщеря им от закупуването му през 2011г. до напускането на
ответницата на апартамента през есента на 2018г., след този период апартаментът
продължава да се ползва от бившия съпруг на ответницата и детето им.
От показанията на св.Тодоров, се установява, че
е посетил процесния апартамент през 2014г. и е останал с впечатлението, че
жилището е собствено на семейството на ответницата и че те живеят в собственото
си жилище. Св.Т. не е чувал ответницата и семейството й да са имали
взаимоотношения с роднини на бившия й съпруг по повод апартамента. В
апартамента продължава да живее бившия съпруг на ответницата заедно с дъщеря им
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Предявен е установителен иск с
правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за вземания по чл.232, ал.2 ЗЗД, а
именно да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца 580 лева месечно или
5800 лева, представляващи неизплатен наем за период от 10 месеца от
01.01.2018г. до 01.11.2018г.
При така предявения иск, в
тежест на ищеца е да докаже, че между страните, е сключен договор за наем на
описания в исковата молба апартамент.
Доколкото договорът за наем е
неформален, то е допустимо неговото съществуване да бъде доказано с всички
доказателствени средства, включително свидетелски показания, като ищецът следва
да установи всички елементи на наемното правоотношение, включително размерът на
договорения наем, начина и срокове на плащането, както и уговорения период на договорното правоотношение.
С оглед събраните
доказателства, съдът счита, че ищецът не установява по пътя на пълното и главно
доказване съществуването на наемно правоотношение и неговите параметри.
В тази насока са само
показанията на св. Костадинов, но същите на първо място съдът не кредитира като
обективни и безпристрастни, тъй като свидетелят е баща на съпругата на ищеца, и
както и на мъжа/съпруга на ответницата, като по делото безспорно е установява,
че считано от 17.05.2019г., последните са разведени по подадена молба за развод
от ответницата, с обективирано искане за предоставяне ползването на семейното
/процесното / жилище.
От друга страна, по делото е
приета е нотариална покана, изходаща от Н.Г., адресиран до П. Х. К. и Д.И.К., в
която същият твърди, че адресатите ползват имота без основание, лишават го от
възможността самият той да ползва имота, предвид което ги поканва в срок до
10.11.2018г. да го напуснат. Те. установява се противоречие между показанията
на св.Костадинов и твърденията на самия ищец, обективирано в нотариалната
покана досежно липсата на основание за ползване. Отделно от това показанията на
този свидетел противоречат на показанията на другите двама свидетели, разпитани
в същото о.с.з., които знаят, че ответницата е живяла в апартамента заедно със
съпруга и детето си без да дължи наем, тъй като между страните по делото е липсвала така уговорка.
На следващо място трябва да се
отбележи, че предвид наличието на близки родствени отношения изглежда нелогично
ищецът да претендира изобщо заплащането на наем от семейството на брата на
своята съпруга, още по-малко само от ответницата /която през повечето време е
била безработна/, а не и от двамата, които като съпрузи отговарят солидарно.
По изложените съображения,
съдът намира така предявеният иск с правно осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 232, ал.2 ЗЗД за недоказан, предвид което същият следва да се отхвърли.
Предвид изцяло съвпадащите
изводи на настоящата инстанция с тези на първата, въззивната жалба се явяват
неоснователни, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Предвид неоснователността на въззивната
жалба, въззиваема страна има право да ѝ бъдат присъдени направените в
хода на въззивното производство разноски, които съдът, с оглед представения
списък и доказателства, определя в
размер на 620 лв. – заплатен адвокатски хонорар.
Водим от гореизложеното и на
основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №201/09.07.2019г., постановено
по гр. дело №102/2019 г. по описа на ПРС, 2-ри състав.
ОСЪЖДА
Н.И.Г. с ЕГН **********,*** ДА
ЗАПЛАТИ на Д.И.К., ЕГН **********, адрес ***, сумата от 620.00 /шестстотни
двадесет/ лева, представляваща направени разноски в настоящото производство, на
основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС
при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: