РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. Берковица, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЕРКОВИЦА, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ДЕНИЦА АНГ. ЦВЕТКОВА
при участието на секретаря СВЕТЛАНА Н. П.А
като разгледа докладваното от ДЕНИЦА АНГ. ЦВЕТКОВА Гражданско дело
№ 20251610100081 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по предявени от ищеца „Сити
Кеш“ ООД против Г. В. П. установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415,
ал.1, т. 1 с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК – за установявване на вземане в размер на 1104
лева – дължима и неплатена главница по договор за паричен заем № 367355 от
28.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до окончателното изпълнение на задължението, за което е издадена Заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 711/2024 г. по описа на РС – Берковица.
Ищецът „Сити Кеш“ ООД твърди в исковата си молба, че на
28.10.2019 г. между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател и Г. В. П., като
заемател е сключен договор за паричен заем № 367355, като сумата е
получена от заемателя в брой в деня на сключване на договора.
Поради неизпълнение от страна на длъжника ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е
образувано ч. гр. д. № 711/2024 г. по описа на РС – Берковица, по което била
издадена заповед за изпълнение срещу длъжника.
В хода на заповедното производство било подадено възражение от
1
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение.
Поради което ищецът предявява правата си при условията на чл. 415 от
ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да установи съществуването
на вземането в полза на „Сити Кеш“ ООД против Г. В. П. за следните суми,
за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 711/2024 г. на РС –
Берковица, а именно – 1104 лева – дължима и неплатена главница по договор
за паричен заем № .... г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното изпълнение на задължението.
Претендира разноски за исковото и за заповедното производство.
Ответната страна Г. В. П. е подал отговор и взема становище по
допустимостта и основателността на предявения иск в дадения му по чл. 131
от ГПК едномесечен срок.
Оспорва иска.
Не оспорва, че между страните е бил сключен процесния договор за
заем, но поддържа, че е погасил всички вноски съгласно представения
погасителен план и съгласно уговорката с кредитора.
Не са му отправяни покани за плащане и не е уведомяван да е изпаднал в
забава.
В заповедното производство е подал възражение, в което твърди че
вземането е погасено по давност.
Съдът, след като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички
доказателства по делото и доводите на страните, и като съобрази
разпоредбите на закона, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 12 от
ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
За да бъде уважен иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК ищецът следва да докаже
кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки:
наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните
по договор за паричен заем, по силата на което е предоставил парични суми и
за изпълнение на договора се ангажира отговорността на ответника; че
вземането е станало изискуемо, респ.възникнало е задължение за ответника за
плащане; размера на претендираните вземания и основанията за възникването
2
им, както и размера на търсените суми.
Относно наличието на валидно възникнало облигационно
отношение между страните:
С доклада по делото съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че на 28.10.2019 г. между страните е сключен договор за паричен
заем № 367355.
По делото не се спори, а и от събраните доказателства /неоспорени
искане за сключване на договор за кредит № 0421899, Договор за паричен
заем № 367355 от 28.10.2019 г., сключен въз основа на искане № 0421899 и
погасителен план към него – приложени на л. 3-5 по делото и заверени по
предвидения ред на л. 35-37/ се установи, че на 28.10.2019 г. между „Сити
Кеш“ ООД, като заемодател /кредитодател/ и Г. В. П., като
заемополучател /кредитополучател/ е възникнало облигационно отношение
по Договор за паричен заем № 367355, по силата на който кредитодателят е
предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 1500 лева.
Няма спор, че сумата по кредита е усвоена и е била предоставена от
кредитодателя „Сити Кеш“ ООД на кредитополучателя и Г. В. П. /което се
потвърждава и от изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н. на л.
55-60 по делото/.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 10 от договора за кредит срокът на издължаване
по него е до 13.01.2020 г.
Не се спори, че ответникът е направил плащания по кредита.
Спорът се свежда до това дали с така извършените плащания в
ответникът е погасил изцяло задълженията си по договора.
Ищецът твърди, че с извършените плащания в общ размер от 934.16
лева ответникът е погасил част от дължимата главница в общ размер от 396
лева, възнаградителна лихва в размер на 76.68 лева, законна лихва за забава в
размер на 14.16 лева и неустойка в размер на 447.32 лева, като поддържа, че
претендираната от него част от главницата в размер на 1104 лева е останала
непогасена от ответника.
От изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н. на л. 55-60 по
делото се потвърди, че ответникът е направил плащания в общ размер на
934.16 лева.
3
Видно от съдържанието на погасителния план към договора на л. 5 гръб
към месечните погасителни вноски на длъжника е начислена неустойка в общ
размер на 447.32 лева.
В случая ответникът има качеството на потребител на основание § 13,
т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и предметът на делото
произтича от сделка с потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП,
следователно и спорът е потребителски, предвид което приложение намират
разпоредбите за Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на
потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие
на които съдът следи служебно.
На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът има задължение служебно да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител,
какъвто е настоящия случай.
Така начислената неустойка съдът намира, че е нищожна и като такава
не е породила задължение за длъжника за нейното плащане.
Задължението за заплащане на неустойка е уговорено в чл. 8 от договора
във връзка с неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
изразяващо се в осигуряване на поръчител или банкова гаранция, което е
предвидено като задължително условие за получаване на кредита и дори е
включено в погасителния план към размера на дължимите месечни вноски.
В случая задължение на кредитора е да извърши проверка на
кредитоспособността на длъжника преди сключването на договора /чл. 16, ал.
1 ЗПК/. На практика уговорката за предоставяне на поръчител или банкова
гаранция след сключването на договора прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост се увеличава, а на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
На следващо място целта, с която е уговорена неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това
4
обуславя противоречието й с добрите нрави, което я прави нищожна. В този
смисъл са задължителните разяснения на ВКС в т. 3 на Тълкувателно
решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г.
С уговарянето на такава неустойка се постига и заобикаляне на закона, а
именно на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че
„При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата“. А в случая с процесната
клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва
по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
По време на изслушването си в проведеното на 23.10.25 г. съдебно
заседание вещото лице К. Н. разясни, че разходите за неустойка не са
включени в годишния процент на разходите /ГПР/ посочен в договора в размер
на 49.86 %, като ако в разходите по кредита се включи и предвидената в
договора неустойка реалният ГПР ще се увеличи поне 4-5 пъти, тоест със
сигурност ще надвиши над пет пъти законната лихва към момента на
сключване на договора, което също обуславя противоречието на уговорката за
неустойка със закона, а именно с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която
гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България и по изричната разпоредба на закона такива клаузи са обявени за
нищожни – съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК „Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни“.
В случая включената в чл. 8 от договора неустойка е уговорена за
непредставянето на посоченото в чл. 6 обезпечение - банкова гаранция или
поръчителство, което както се посочи е предвидено като задължително
условие за получаване на кредита и дори е включено в погасителния план към
размера на дължимите месечни вноски.
5
Предвид което настоящият съдебен състав намира, че така уговорената
неустойка представлява прикрит разход за потребителя, който е част от
общите разходи по кредита и като такъв е следвало да бъде включен в
годишния процент на разходите /ГПР/.
Видно от самият погасителен план е, че неустойката е посочена в него.
Доколкото същият е неразделна част от договора, размерът на неустойката,
както и начинът на заплащането й са предварително известни за кредитора, а
условията за предоставяне на обезпечение, прави начисляването й сигурно и
предвидимо.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква договорът за кредит
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал. 1
ЗПК/.
По смисъла на ЗПК § 1, т. 1 " Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на
разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които
6
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите надхвърля посочения в договора 49.86 % и реално
надхвърля над пет пъти размера на законната лихва, което пряко противоречи
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неточното посочване на годишният процент на разходите /ГПР/ се
приравнява на неговото непосочване и обуславя недействителност на целия
договор на основание чл. 22 от ЗПК /така Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на
ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК, Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по
дело С-714/22/.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, каквито се явяват в
случая начисляваните суми за неустойки в размер на 447.32 и лихви в размер
на 76.68 лева.
С Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о. е прието, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23
ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата
на основание чл.23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо
вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55
ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
7
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
В случая чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на
сумата от 1500 лева, която е усвоена от потребителя.
Установи се, че ответникът е направил плащания по кредита в общ
размер на 934.16 лева /изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н.
на л. 55-60/, като с тази сума освен част от главницата са погасени и
възнаградителна лихва в размер на 76.68 лева, законна лихва за забава в
размер на 14.16 лева и неустойка в размер на 447.32 лева – тоест суми, които
на основание чл. 23 ЗПК се явяват недължими от кредитополучателя, поради
което тези суми, чиито общ размер е 538.16 лева следва да бъдат приспаднати
от остатъка на дължимата главница.
Тоест общата дължима сума от чистата стойност по кредита, който е в
размер на 1500 лева след като се приспаднат направените от ответника
плащания в общ размер на 934.16 лева се равнява на 565.84 лева, в който
размер следва да се признае вземането на ищеца като дължим от ответника, а
претенцията над този размер следва да се отхвърли като неоснователна.
Ето защо съдът следва разгледа и релевираното от ответника
възражение в заповедното производство за изтекла погасителна давност:
Относно давността при уговорено погасяване на парично задължение на
отделни погасителни вноски, както е в настоящия случай, ВКС се е
произнесъл в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3 от
21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГТК, че „При уговорено
погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с
8
различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска.“
За главницата е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД,
считано от момента на изискуемостта на съответната вноска.
Следва да се има предвид, че давността е прекъсната и е спряла да тече
от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 27.09.2024
г. /видно от входящата дата на заявлението по приложеното ч. гр. д. №
711/2024 г. по описа на на РС – Берковица /, от която дата установителният иск
се счита предявен – по аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД,
респективно чл. 115, б. „ж“ /в този смисъл Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая видно от погасителния план първата вноска е с падеж
04.11.2019 г., тоест давността по отношение на вземането за главницата не е
изтекла за нито една от погасителните вноски и възражението на ответника е
неоснователно.
Относно разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да
се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство.
При този изход на делото предвид разпоредбата на чл. 78 ал. 1 от ГПК
ищецът има право на направените от него разноски както за заповедното, така
и за исковото производство съобразно уважената част на иска или 0.51 % в
какъвто процент следва да се присъдят и направените разноски, а именно –
241.23 лева за исковото производство /от общо заплатените суми, а именно -
25 лева за ДТ, 18 лева за преписи, 250 лева депозит за вещо лице и 180 лева
юрисконсултско възнаграждение/ и 104.55 лева за заповедното производство
/от общо 25 лева за ДТ и 180 за определеното юрисконсултско възнаграждение
от заповедния съд/.
Юрисконсултското възнаграждение за исковото производство е
определено при условията на чл. чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПП – на
основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ в
9
редакцията към датата на подаване на исковата молба с оглед фактическата и
правна сложност на делото, приключването му в две ОСЗ без явяване на
процесуалния представител на ищеца.
Съдът счита, че на ищеца не следва да бъде определяно самостоятелно
възнаграждение „за подготовка на документи за завеждане на дело“ по чл. 13,
ал. 1, т. 2 НЗПП. Разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 2 от НЗПП предвижда
възнаграждение за дейност, която не е свързана с процесуално
представителство и в случай, че не се осъществява последващо такова. Касае
се за т.нар. „първична помощ“ по чл. 21, ал. 1, т. 1 от ЗПП, която е различна от
правната помощ под формата на процесуално представителство по чл. 21, ал.
1, т. 3 ЗПП. Процесуалното представителство по делата включва и дейността
по неговата подготовка. Ето защо, съдът приема, че на ищеца следва да бъде
определено възнаграждение само по реда на чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
Ответникът също има право на направените от него разноски. Същият
не е направил разноски за заповедното производство. На ответника се дължат
направените от него разноски за исковото производство при условията на чл.
78, ал. 3 ГПК в общ размер на 196 лева /от заплатеното адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, което е под минималния размер,
изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за възнагражденията за
адвокатската работа/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният иск по реда на чл. 422
вр. чл. 415, ал.1, т. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, че Г. В. П. с ЕГН **********
от с. Б., ДЪЛЖИ НА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ........, седалище и адрес на
управление: гр. С., СУМАТА 565.84 лева – дължима и неплатена главница по
договор за паричен заем № .... г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.09.2024 г.
до окончателното изпълнение на задължението, за което е издадена Заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 711/2024 г. по описа на РС – Берковица, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над посочената сума до пълния предявен
размер от 1104 лева.
10
ОСЪЖДА Г. В. П. с ЕГН ********** от с. Б., ДА ЗАПЛАТИ на „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
СУМАТА 241.23 лева - разноски за исковото производство и 104.55 лева -
разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ....., седалище и адрес на
управление: гр. С., ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. П. с ЕГН ********** от с. Б.,
СУМАТА 196 лева - разноски за исковото производство.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Монтана в
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Берковица: _______________________
11