Решение по дело №10827/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1599
Дата: 27 февруари 2020 г. (в сила от 27 февруари 2020 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20191100510827
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 август 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

        гр. София, 27.02.2020 год.

 

          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на шести декември  две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                                      мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров ч.гр. д. № 10827/2019  г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 436, ал. 1, вр. чл. 435, ал. 5 ГПК.

Образувано е по жалба на „Х.“ ЕООД, в качеството му на трето лице за изпълнително дело №20188510402454, по описа на ЧСИ М.П.лице, срещу извършен на 11.07.2019 г. въвод във владение на недвижим имот, представляващ едноетажна сграда, находяща се в гр. София, бул. „********, със застроена площ от 88,80 кв.м..

В жалбата са изложени оплаквания, че въводът във владение е незаконосъобразен, тъй като жалбоподателят се намира във владение в недвижимия имот преди образуване на исковото производство, решението по което се изпълнява. Сочи, че субективните предели на изпълнителен лист от 13.12.2014 г.,  издаден по гр.д. № 18084/2006 г. на CPC, I ГО, 28 състав, въз основа на който е образувано горепосоченото изпълнително дело не обвързват „Х.“ ЕООД, а исковата молба, по която е било образувано исково производство е депозирана в СРС на 25.08.2006 г. Твърди, че от 06.06.2003 г. до датата на въвода „Х.“ ЕООД е ползвател и владелец на недвижимия имот, въз основа на нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване № 80, том IV, рег.№ 5370, дело №560/06.06.2003 г. на нотариус И.Н., peг. № 040 на НК. Обстоятелството, че жалбоподателят владее имота преди датата на образуване на исковото производство по гр.д.№ 18084/2006 г. на CPC, I ГО, 28 състав, било видно и от удостовереното в т. 2 на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 62, том IV, рег.№ 5062, дело № 650/01.11.2007 г. на нотариус К.Б., рег.№ 043 на НК. Поддържа, че обстоятелството, че недвижимият имот, обект на извършения на 11.07.2019           г. въвод във владение, се владее от „Х.“ ЕООД, в качеството му на трето за изпълнителното производство със самостоятелни права върху имота лице, е известно на взискателя по изпълнителното дело А.М.Х., предвид отправена от неговия пълномощник до „Х.“ ЕООД нотариална покана от 07.06.2016 г., а владението върху имота се е осъществявало чрез предоставяне държането му на различни наематели. Подробно са изложени твърдения за издадена в полза на жалбоподателя обезпечителна заповед от 20.06.2018 г., издадена от СГС, ГО, 1-10 състав, за спиране на изпълнително дело № 20168380405091 по описа на ЧСИ М.Б., за въвод във владение в същия имот и допуснати от взискателя А.М.Х. и ЧСИ П., рег. № 851 на КЧСИ незаконосъобразни действия по прехвърляне на изпълнителното дело при този съдебен изпълнител с цел преодоляване действието на обезпечителната заповед. Моли обжалваният протокол за въвод във владение да бъде отменен, като му се присъдят сторените по делото разноски.

Взискателят А.М.Х. оспорва жалбата по подробно изложени съображения. Сочи, че изпълнителният лист е издаден срещу физическото лице В.Ж., който се явява управител и едноличен собственик на капитала на дружеството жалбоподател и същото е обвързано от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение, въз основа на което е образувано изпълнителното дело. Оспорва „Х.“ ЕООД да е осъществявало фактическа власт върху имота, тъй като на 17.05.2004 г. се е отказало от правото на ползване. Твърди, че сочената от жалбоподателя обезпечителна заповед е била обезсилена. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като му се присъдят сторените по делото разноски.

Длъжникът по изпълнителното дело В.М.Ж. изразява становище за основателност на жалбата.

В представените по реда на чл. 436, ал. 3 от ГПК мотиви, ЧСИ П., рег. №851, излага, че не са налице допуснати от него нарушения на процесуалния закон и извършеният въвод във владение е законосъобразен.

Съдът, след като обсъди данните по изпълнителното производство и доводите на страните, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 436 ал. 1 ГПК от легитимирана страна по смисъла на 435, ал. 5 ГПК и е насочена срещу извършени от съдебен изпълнител действия, които попадат в обхвата на цитираната разпоредба, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнително дело № 20188510402454 е образувано на 03.10.2018 г. по молба на взискателя А.М.Х.  въз основа на изпълнителен лист, издаден на 13.12.2014 г. от СРС, по гр. д. № 18084/2006 г., срещу длъжника В.М.Ж. за предаване владението на недвижим имот, предтавляващ Едноетажна сграда, находяща се в град София, бул. „********“ №**, състояща се от сутерен, партер и тавански етаж, със застроена площ 88,80 кв.м.

Не е спорно, че с протокол от 11.07.2019 г. съдебният изпълнител е извършил въвод във владение на взискателя спрямо длъжника, и видно от отбелязването в протокола, имотът е предаден празен, като не е констатирано и наличието на трети лица.

Съгласно нормата на чл. 435, ал. 5 ГПК въвод във владение на недвижим имот може да се обжалва само от трето лице, което е било във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява, като при пропусне срока за обжалване, третото лице може да предяви владелчески иск.

В мотивната част на т. 8 от ТР №2/26.06.2015 г., по тълк. дело №2/2015 г., на ОСГТК на ВКС, е възприета принципната позиция, че възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител е сведена до лимитативно изброени актове, подлежащи на обжалване от точно определен кръг лица и на лимитативно посочени в закона основания, което изключва всяко разширително тълкуване на разпоредбите относно обжалването на действията и отказите на съдебния изпълнител.

С оглед необходимостта от стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 435, ал. 5 ЗЗД, предметът на проверка, която дължи съда в това производство, се свежда единствено до преценката за установено владение от третото за изпълнителното дело лице, което датира отпреди момента на завеждане на делото, решението по което се изпълнява принудително. Ето защо и всякакви други доводи, изложени в настоящата жалба, касаещи издадени в полза на „Х.“ ЕООД обезпечителна заповед, препятстваща провеждането на изпълнителното производство, са ирелеванти за настоящия спор и евентуално биха имали отношение към дисциплинарната или имуществена отговорност на съдебния изпълнител.

В горния смисъл са и дадени разяснения с т. 1 от ТР №3 от 10.07.2017 г., по тълк. дело №3/2015 г., на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че като пречка за извършване въвода във владение, е достатъчен само фактът на установеното преди завеждане на делото владение върху имота, като е без значение дали третото лице има права върху него и дали те са противопоставими на взискателя, т.е. достатъчно е да се докаже само факта на владението и на установяването му преди предявяването на иска, без да бъдат изследвани евентуалните права на третото лице върху имота.

Легална дефиниция на понятието владение е дадена в чл. 68, ал. 1 ЗС, определяща го като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. От съдържанието на разпоредбата са изводими двете предпоставки, чието кумулативно наличие характеризира владението: обективната, изразяващ се в упражняване на фактическа власт и субективната – намерението вещта да се държи като своя собствена. Именно вторият елемент отграничава владението от държането, което според чл. 68, ал. 2 ЗС представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.

В доказателствена тежест на жалбоподателя в производството по чл. 435, ал. 5 ГПК е да установи, че владее процесния имот отпреди завеждане на делото, решението по което е предмет на въвода във владение. Ангажираните от „Х.“ ЕООД писмени доказателства – нотариални актове еднозначно опровергават твърденията му за осъществявано владение върху имота от 06.06.2003 г. Видно от съдържанието на нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване № 80, том IV, рег.№ 5370, дело №560/06.06.2003 г., на нотариус И.Н., peг. № 040, В.Ж.М. като собственик на процесната едноетажна жилищна сграда е учредил срочно право на ползване на „Х.“ ЕООД, което изключва установената от дружеството фактическа власт да е била с намерение за своене на вещта, тъй като вещният ползвател има качеството на държател. Допълнителен аргумент, че дружеството е държател, следва и от приложения към жалбата нотариален акт за продажба на недвижим имот № 62, том IV, рег.№ 5062, дело № 650/01.11.2007 г. на нотариус К.Б., рег.№ 043 на НК, с който В.Ж.М. е продал на „Х.“ ЕООД процесния имот, тъй като качеството на купувач само по себе си е признание, че жалбоподателят не е държал имота като свой собствен до този момент.  Дори да се приеме, че по силата на нотариалния акт за покупко-продажба от 01.11.2007 г. „Х.“ ЕООД е установило владение, следва да се има предвид, че исковата молба, по която е образувано гр.д. №18084/2006 г. на СРС, решението по което е предмет на изпълнение по процесното изпълнително дело, е предявена на 25.08.2006 г., поради което не може да се приеме, че жалбоподателят е бил във владение „преди завеждането на иска“ по смисъла на чл. 435, ал. 5 ГПК.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че извършеният въвод във владение е законосъобразен и не са налице предпоставките за уважаване на настоящата жалба, поради което същата следва да бъде оставена без уважение.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, жалбоподателят „Х.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на взискателя сторените разноски за настоящото производство в размер на 500,00 лв. При установен в чл. 11 от НМРАВ минимум от 300,00 лв. и предвид фактическата и правна сложност на делото, провеждането на открито съдебно заседание и извършените от процесуалния представител на взискателя действия по делото, съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение и същото следва да се присъди в поискания размер.

Така мотивиран, Софийският градски съд,

                                           

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената жалба по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК от „Х.“ ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес ***, офис №7 - адв. Т. Г., в качеството му на трето лице за изпълнително дело №20188510402454, по описа на ЧСИ М.П.лице, срещу извършен на 11.07.2019 г. въвод във владение на недвижим имот, представляващ едноетажна сграда, находяща се в гр. София, бул. „********, със застроена площ от 88,80 кв. м.

ОСЪЖДА „Х.“ ЕООД с ЕИК *******, със съдебен адрес ***, офис №7 - адв. Т. Г., да заплати на А.М.Х.,***, чрез адвокат Р. П., разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящото производство, в размер на 500,00 лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно  и не подлежи на обжалване.

                                                                                                       

    

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     

                                   

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                   

 

                                                                                                       2.