Р Е
Ш Е Н
И Е № .….
Гр.
София, 10.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на седми
февруари през две хиляди и деветнадесета година
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Боряна Петрова
при секретаря Таня Стоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 5434 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на 258 и сл. ГПК.
С решение № 304363/02.01.2018
г. на СРС, 26 с - в, по гр. д. № 60520/2015 г.
е отхвърлен
предявения
от Д.В.П.
ЕГН ********** и ПТГ „П.Т.Г." ЕООД, ЕИК
******* иск срещу „У.Б." АД,
ЕИК ******* за заплащане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от
9 735 лева,
представляваща недължимо платена разлика между договореният
размер на възнаградителната лихва по Договор за банков кредит от 30.11.2007 г.
и действително заплатените от ищците суми за периода 30.11.2007 г. -
08.10.2015 г. Ищците са осъдени за разноските по делото.
Недоволни от решението са останали ищците Д.В.П. и „ПТГ П.Т.Г."
ЕООД, които го оспорват в срока по чл. 259 ГПК с доводи за необоснованост, неправилност, противоречие със събраните
доказателства и материалния и процесуален закон. Поддържат, че правилно СРС е
приел, че е налице надплащане на сума в размер на 5 821, 26 евро въз
основа на нищожни клаузи на договора за кредит, но неправилно е направил извод,
че вземането е погасено по давност. Поддържа се, че при иск за връщане на
даденото по нищожен договор по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не се прилага института на
погасителната давност и необосновано съдът е уважил възражението на ответника.
Законът не обвързва предявяването на претенцията по чл. 26 ЗЗД с давностен срок. Освен това се поддържа, че задължението за
връщане на даденото по нищожен договор възниква от момента на прогласяване на
нищожността и от тогава започва да тече давностния
срок. Тъй като не е настъпил крайният падеж на договора, според ищците давност
не тече. Позовават се на решение от 21.12.2016 г. на СЕС по тълкуването на чл.
6 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските кредити. Установяването на
неравноправността на клауза от договор спрямо потребителя по съдебен ред трябва
да води до връщане на фактическото положение при липсата на такава клауза. Съгласно
т. 75 от решението, чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13
не се допуска национална съдебна практика, която ограничава във времето
реституционните последици свързани с обявяването по съдебен ред на
неравноправността на клаузата в потребителски договор. Освен това неправилно
съдът е приел, че от датата на сключването на Анекс № 1/12.10.2010 г. до датата
на подаване на исковата молба не е налице надплащане по договора за кредит. Изводите
на вещото лице са неправилни. Не е ясно каква е стойността на компонентите,
които участват при формиране на лихвения процент след сключването на Анекс № 1
до датата на подаване на исковата молба. Необосновано съдът е приел
заключението на ССчЕ по приложение № 2, което е
неточно и непълно. Молят да се отмени решението и да се постанови друго, с
което исковете да се уважат. Претендират разноски съгласно списък. Не правят възражение
по размера на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
Въззиваемата страна - ответника „У.Б.“ АД, чрез представителя си, е подал
писмен отговор срещу въззивната жалба, в който я
оспорва и поддържа, че решението на СРС е законосъобразно, постановено при
правилно прилагане на закона. Неоснователно ищците поддържат, че по чл. 26 ЗЗД
давност не тече, тъй като по делото не е предявяван иск по чл. 26 ЗЗД, а по
отношение на исковете за връщане на суми по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се прилага общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Неправилно се твърди, че погасителна давност
не тече, защото не е настъпил крайния срок на договора, тъй като давността за
предявяване на исковете за недължимо платено няма връзка с крайния срок за
изпълнение на договора за кредит. Според ответника позоваването на решение на
СЕС е неточно, защото то касае прогласяването за нищожни на клаузи по
потребителски договори, но не и промяна на националното законодателство по
отношение течението на давностните срокове за
недължима платено. Освен това поддържа, че ЗЗП е неприложим в случаите, в които
физическо лице ползва кредит за търговски нужди и още по - малко се отнася до
юридически лица. Според ответника въззивниците неправилно
се позовават на Приложение № 1 от заключението на ССчЕ,
което е изготвено въз основа на некоректно поставена задача на експертизата.
Правилно съдът е възприел неоспореното от страните заключение на вещото лице,
за изготвяне на което е допуснал всички поставени от страните задачи на
експертизата. Не е налице процесуално нарушение при изслушването на
заключението. Моли да се потвърди
решението. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските
на насрещната страна за адвокат по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната
проверка, приема за установено следното:
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия си въззивния съд
се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът следи служебно и за нарушения на императивните материалноправни норми.
Обжалваното
решение е валидно постановено и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства сочат
на твърдения
за наличие на неоснователно обогатяване от ответника
със суми събрани въз основа на едностранно променен от страна на банката ГЛП на
възнаградителната лихва по договор за кредит. Според ищците
ответната банка е получила без основание
процесната сума въз основа на клаузи, които са уговорени в противоречие на ЗЗП.
За получената от нея сума не е възникнало право едностранно да променя договорения ГЛП
на възнаградителната лихва. Уговорената въз основа на едностранната промяна на
клаузите лихва е недължимо платена и подлежи на връщане. При тези факти СРС
основателно е приел, че ищците
се позовават на начална
липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 ГПК, по спорове във връзка с неоснователно обогатяване и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общия правопораждащ положителния факт е факта на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1). В
доказателствена тежест на ищеца по иск
на някое от тези правни
основания е да установи настъпването
на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника
- доказването на съществуване на
основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане. В този смисъл е трайна практика на ВКС в решение № 138/07.10.2009 г. по
т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. №
1082/2012 г., Т.К., ІІ Т. О. на ВКС.
Ищците се позовават на неравноправие, а от там на
нищожност, по смисъла на ЗПП, на клаузите за ГЛП на възнаградителната лихва по
договора за кредит.
Спорът,
пренесен и пред настоящата инстанция, е по въпроса дали заплатената
възнаградителна лихва по договора за кредит съответства на уговорената в
договора, имала ли е банката - кредитор право
едностранно да променя (увеличава) дължимата възнаградителна лихва по договора,
респективно - възникнало ли е за нея право да задържи платената лихва, както и
относно неравноправието на клаузите, с които е предвидено едностранно изменение
на възнаградителната лихва.
На първо място, настоящият състав намира, че по въпроса
за приложимостта на ЗЗП е налице трайна практика на съдилищата в смисъл, че от общата
дефиниция на § 13, т. 1 ДР ЗЗП и от чл.
9, ал. 3 ЗПК следва, че в кръга
на лицата - потребители на банкова услуга,
за които намират приложение нормите на ЗЗП, са само кредитополучателите по договор за банков кредит
- физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите
за осъществяване на търговска дейност.
Така се обосновава приложимост
на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята
в ЗЗП. (в този смисъл решение № 165 от 02.12.2016 г. по т. д. №
1777/2015 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 15 от 18.04.2018 г. по т. д. №
2439/2016 г., ТК, І ТО на ВКС и др.)
Съгласно параграф 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този
закон, действа
извън рамките на своята търговска
или професионална дейност.
В случая въпреки, че ищецът Д.П. е управител ПТГ „П.Т.Г."
ЕООД, от събраните по
делото доказателства не може да се направи категоричен извод, че кредитополучателят
физическо лице е използвал получените по кредита суми за осъществяване на търговска
(стопанска) дейност. Едва в отговора на въззивната
жалба ответникът е направил възражения, че целта на отпуснатия кредит е била за
осъществяване на стопанска дейност. Такива възражения ответникът не е поддържал
пред първоинстанционния съд. Съгласно чл. 3 целта на
кредита е за „довършителни работи на недвижими имоти“, която цел не води до
еднозначен извод, че средствата са предоставени за развитие на търговска
дейност.
Доколкото нормите касаещи неравноправните клаузи са уредени по императивен
начин, относно прилагането им следва да се съобрази
факта, че „потребител“, според легалното
определение на понятието дадено в т. 1 на § 13 от ДР
на ЗЗП
цитирано по – горе, може да бъде само физическо
лице. Тъй като кредитополучателят ПТГ „П.Т.Г." ЕООД е дружество, което извършва търговска дейност, като търговец по смисъла на ТР не може да има
качеството
„потребител“ спрямо когото нормите на ЗЗП намират приложение. Сключването на
договори, вкл. банкови сделки
са част от
търговската дейност на юридическите лица, поради което законът презумира,
че те са достатъчно
компетентни, за да я вършат и не се нуждаят от закрила
като потребители. Следователно, като търговец ищецът „ПТГ П.Т.Г.“ ЕООД е извън кръга
на лицата, имащи законова възможност да се
позовават както на ЗЗП, така и на Директива 93/13 Е. на Съвета
от 5.4.1993 г., която също защитаваща потребителите, които следва да са
физически лица, съобразно чл. 2,
б. „б“.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че единствено ищецът Д.В.П.
като потребител може да се позовава на неравноправност, а от там на нищожност
на клаузите, които засягат уговарянето на възнаградителната лихва по договора
за кредит, в нарушение на нормите на ЗЗП.
Както се посочи и по - горе, по общите правила на
разпределение на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, ответникът следва да
установи, че е имал право, съгласно уговореното в договора за кредит, да
начислява възнаградителна лихва в определен размер и да задържи извършеното
погасяване (плащане) в този размер. Ищецът е следвало да установи плащането на
сумата въз основа на несъществуващото основание.
В чл. 58 от ЗКИ, при действието
на който е сключен процесния договор, се въвеждат редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане
на банкови кредити с цел защита
правата и задълженията на длъжниците. Съгласно чл. 58 от
ЗКИ, при отпускане на кредити
банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредита, които съдържат най - малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни
и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа
на които тези разходи могат
да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен
лихвен процент, метода за изчисляване
на лихвата, както и условията, при които може
да се променя
лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните
задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно
погасяване на кредита.
Възможността на банката да променя едностранно лихвения
процент по кредита е ограничена от изискването тя изрично и изчерпателно да
информира потребителя за механизма, по който ще се изчислява лихвата. Освен
това е задължително клаузите, които предвиждат такова едностранно изменение да
не поставят потребителя в неравностойно положение по смисъла на чл. 143 от ЗЗП
и да бъдат уговорени индивидуално.
Съгласно общата норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП наравноправна клауза в договор с потребител, е всяка уговорка,
която е направена в негова вреда, която не отговаря на добросъвестността и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Според чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП, неравноправна е уговорка,
която позволява на търговеца да променя едностранна условията по договора, въз
основа на непредвидено в него основание, а според чл. 143, т. 12 ЗЗП, неравноправна е и клауза,
която предвижда търговецът да може да увеличава цената по договора, без
потребителят да има право при това да се откаже от договора, ако първоначално
определената цена е значително завишена, в сравнение с тази, определена при
сключване на договора.
Освен това, предвиждането на възможност
банката едностранно и автоматично да измени
стойността на насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че потребителят
на банкови услуги няма възможност
да се откаже
безусловно от договора, го поставя в неравноправно положение както по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и така и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява
клауза, уговорена във вреда на
потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договора са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Както е посочил и
СРС, в тежест на ответника е било да докаже, че клаузите касаещи промяната на
ГЛП са уговорени индивидуално (т. е. не са били предоставени от банката в този
вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са формулирани
чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) по арг.
от чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
В процесния случай, с договор
за банков кредит № 436/201 от 30.11.2007 г., ответникът се е задължил да
предостави на Д.В.П.
- като кредитополучател и на ПТГ „П.Т.Г.“ ЕООД -
като солидарен длъжник, кредит в размер на 190 000 евро. Не е спорно, че банката
е предоставила уговорения кредит след учредяване на законна ипотека в полза на
Банката за обезпечаване на вземането от страна на Д. Трифонов Петков, с нот. акт № 32, т. ІІ, рег. № 1190, дело № 226/04.12.2007 г.
В чл. 4 от договора за кредит е предвидено, че ГЛП по
кредита се състои от базисен лихвен процент, по т. 10. 3 и т. 10. 4 от
Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1, който е
посочен изрично в договора и представлява едномесечен EURIBOR плюс
надбавка от 3, 751 % и към момента на сключване на договора е бил 7, 92 %.
Съгласно т. 11.1.1 приложимия към съответния период на олихвяване базисен
лихвен процент се определя от Управителният съвет на банката или оторизирани от
него органи или лица, като кредитополучателя се уведомява чрез интернет
страницата на банката.
Съгласно т. 11. 1. 3 от Условията годишния лихвен процент
се определя, съгласно т. 4. 1 а от договора и не се променя, освен ако пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му с най - малко един пункт. Предвидено е още, че кредитополучателя
дава съгласие за едностранна промяна на размера на ГЛП по зададения лихвен план
по чл. 4. 1. а от договора от страна на банката, без сключване на допълнително
споразумение, при нарастване на БЛП с повече от един пункт от размера определен
от кредитора към момента на сключване на договора. Уговорено е още, че
кредиторът следва да уведоми кредитополучателя в 1 седмичен срок за извършената
промяна.
От тълкуване на уговорките в договора следва, че банката
може да извърши промяна на ГЛП с най - малко 1 пункт, ако пазарните условия
налагат това. Не става ясно, кои пазарни условия следва да се вземат предвид,
при преценката дали е необходима промяна на лихвения процент. Така формулирана
клаузата създава възможност за произволно определяне на лихвата, като се избере
пазарен фактор, който към момента на определяна на лихвения процент отговаря на
желанието на банката.
Въззивният
съд споделя по същество изводите на СРС, че настъпването на условията за
промяна на лихвения процент на възнаградителната лихва, съгласно чл. 11. 1. 3
от договора за кредит следва да се докаже от банката - ответник. СРС
основателно е приел, че за да се определи обективно подобен плаващ лихвен
процент е необходимо предварително да е ясно кои са пазарните условия, които се
вземат предвид при изчисляване на ГЛП и в какво съотношение се прилагат. В
случая единствения обективен пазарен индекс, посочен в договора, е индекса EURОBOR. Не е посочен
механизъм или предпоставки, при които банката ще приеме, че е реализирана
„необходимост“ от увеличение на лихвения процент и да прибегне до изменението
на възнаградителната лихва. По никакъв начин не се сочат обективни критерии за
преценка. Не са ангажирани и доказателства, че Управителният орган на банката е
взел решение за изменение на ГЛП по кредита, което налага промяна на ГЛП по процесния договор, по смисъла на чл. 11. 1. 3.
Ищците
възразяват срещу промяната на ГЛП, приложени след подписване на споразумения
към договора за кредит - с анекс № 1 от 12.10.2010 г. и анекс № 18.05.2011 г. Съгласно
чл. 4, 1, а от двустранно подписания анекс № 1 за периода 20.10.2010 г. -
20.02.2011 г., върху редовната главница е уговорен ГЛП от 3 %, а за периода
20.04.2011 г. - 20.09.2026 г. - при надбавка 7, 124 %, ГЛП е договорен в размер
от 8, 01 %.
С последващ анекс № 2/18.05.2011 г. към договора за
кредит, в чл. 4. 1. а. страните са
постигнали уговорка, че за периода 20.05.2011 г. - 20.10.2011 г. ГЛП е 4, 5 %,
като след 21.10.2011 г. до 20.09.2026 г. е предвидено, че надбавката върху БЛП
ще е 6, 98 %, при това което ГЛП става 8, 355 %.
Настоящият
състав намира за правилни крайните изводи на СРС за неоснователност на
претенцията за възстановяване на надплатена лихва, но по различни от изложените
от СРС съображения.
От приетата пред СРС ССчЕ,
която не е оспорена от страните и съдът няма основание да не кредитира се
установява, че по първоначално
сключения договор от 30.11.2007 г. - чл. 4, възнаградителната лихва е
определена като ГЛП на сбора от БЛП – определен като едномесечния EUROBOR (4, 169 % към момента на подписване на договора) +
надбавка 3, 751 %. Годишната лихва, с
която страните са се съгласили към момента на подписването на договора е била в
размер на 7, 92 %, каквито са и твърденията на ищците в исковата молба.
Вещото лице е констатирало, че при определена надбавка от
3, 751 % банката е начислявала лихвата при надбавка 3, 111 %, съгласно
предоставения лихвен лист по процесния кредит. След
21.10.2011 г. до 23.06.2015 г. по кредита е прилаган БЛП на база стойността на
тримесечния EUROBOR плюс съответната
надбавка.
В същото време вещото лице е определило, че ако за целия претендиран период от сключването на договора на 30.11.2007
г. до завеждането на делото – 08.10.2015 г. ГЛП е бил в размер на първоначално
уговорената лихва от 7, 92 %, месечните вноски по кредита биха били в размер на
153 352, 80 евро. Съгласно извлечението от сметката на кредитополучателите и
справките по движението й, за същият период по кредита да заплатени общо суми в
размер на 127 475, 02 евро. Получената разлика от платени по – малко суми,
при размер на лихвата, който ищците не оспорват, е в размер на 25 877, 78
евро. Сумите са изчислени в таблица № 1 към експертизата. От заключението следва
извод, че не е налице надплащане на суми от страна на кредитополучателя. Същият
извод следва и от отговорите на задачи 9 и 10 от заключението, съответно
инкорпорирани в табл. 3 и 4.
Вещото лице е изчислило, че при ГЛП от 7, 92 %, какъвто
се твърди, че е първоначално уговорен, само размера на възнаградителната лихва за
периода от сключването на договора до 20.03.2015 г. е 92 887, 90 евро. За
този период е платена възнаградителна лихва по кредита в общ размер от 89 505,
62 евро. Заключението е, че е заплатена възнаградителна лихва по – малко в
размер на 3 382, 28 евро.
От констатациите на експертизата не може да се направи
извод, че по кредита са платени суми в повече на база последващите
изменения ГЛП, направени с атакуваните от ищците анекси № 1 от
12.10.2010 г. и № 2 от 18.05.2011 г.
Следователно, дори да се приеме, че последващите
изменения на договора за кредит са неравноправни, съгласно предвиденото в нормите
на чл. 143 ЗЗП и са направени в противоречие с нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП с
уточнението, че ЗЗП намира приложение само
по отношение на физическото лице – кредитополучател Д.В.П., но не е
спрямо съдлъжника „ПТГ П.Т.Г." ЕООД, в
производството не е установено да е надплатена сума в повече на база
изменението на ГЛП, която да бъде възстановена при начална липса на основание, в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Не се установява кредитополучателите да са заплатили в полза
на банката сума на възнаградителната лихва съгласно увеличения годишен
лихвен процент, за която претендират да бъде възстановена.
Предвид недоказаност на всички кумулативни предпоставки
за уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, той е неоснователен. При
така направените изводи е безпредметно
да се обсъжда защитното възражение на ответника за погасяване на претенцията и
по давност.
Само за пълнота следва да се отбележи, че съдът не
споделя довода поддържан във въззивната жалба, че при
иск за връщане на даденото по нищожен договор по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не се
прилага института на погасителната давност.
Практиката на ВКС и съдилищата е непротиворечива по въпроса, че исковете по
чл. 55 ЗЗД се погасяват с общият петгодишен давностен
срок. Той започва да тече от момента на изискуемостта на вземането - чл. 114 ЗЗД, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на правното основание или
на неосъществяване на условието (ПП № 1/28.05.1979 г.). Давността за всяко
отделно вземане започва да тече от момента на плащането, от който момент вземането става изискуемо. Искът е
предявен на 08.10.2015 г., с което давността е прекъсната (чл. 116, б. „б“ ЗЗД) и по давност биха
били погасени вземанията за периода от 30.11.2007 г. до 07.10.2010 г. Изводите
на СРС по този въпрос по същество са правилни, но поради неоснователност на
претенцията на друго основание, не са относими към
спора.
Доколкото
решаващите изводи на въззивният съд съвпадат с тези на първоинстанционния,
макар и по - различни съображения, атакуваното решение следва да се потвърди както
е постановено. Същият извод се налага за решението и в частта по присъдените разноски
в полза на ответника.
По разноските пред СГС : С
оглед изхода от спора, право на разноски има ответника - въззиваема
страна. В негова полза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като съобрази
представените по делото доказателства за реално заплатени разноски съгласно
уговореното в договорите за правна защита и съдействие, по които ищците не са
имали възражения по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът присъжда адвокатски
хонорар в размер на 1 634 лв.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 304363/02.01.2018 г. на СРС, 26 с - в, по
гр. д. № 60520/2015 г., с което е
отхвърлен предявения
от Д.В.П. ЕГН ********** и „ПТГ П.Т.Г." ЕООД, ЕИК ******* иск срещу „У.Б."
АД, ЕИК ******* за заплащане на основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД сумата от 9 735 лева,
представляваща
недължимо платена разлика между договореният размер на възнаградителната лихва
по Договор за банков кредит от 30.11.2007 г. и действително заплатените от
ищците суми за периода 30.11.2007 г. - 08.10.2015
г., включително в частта по разноските.
ОСЪЖДА Д.В.П. ЕГН ********** и „ПТГ П.Т.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, двамата с адрес : ул. ********чрез адв. В. В. да заплати на „У.Б."
АД, ЕИК *******, с адрес ***, Пл. ********на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за
адвокатско възнаграждение пред СГС в размер на 1 634 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.