РЕШЕНИЕ
№ 3889
гр. Варна, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мартин Стаматов
при участието на секретаря Ана Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Мартин Стаматов Гражданско дело №
20213110114943 по описа за 2021 година
И за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” вр. чл.
422 и чл. 415 ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от „***“ АД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. *** к.к „***“,
административна сграда, с която претендира да бъде прието за установено по
отношение на „***“ АД ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. ***,
к.к. „***“, ул. „***“, № ***, че съществува вземането, за което по ч.гр.д. №
11737/2021г. по описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК за сумата от 11750,40 лв. (единадесет хиляди седемстотин и петдесет
лева и четиридесет стотинки) с ДДС – представляваща незаплатено
възнаграждение /такса/ за 2021г. по Договор за предоставяне на общата
инфраструктура от 03.04.2007г. и Анекс към договора от 03.01.2018г.
сключени между „***“ АД и „***“ АД, като съгласно Анекса към договора и
удостоверение за категоризация № *** хотелът разполага с 136 легла при
категория 4 звезди, въз основа на които е изчислена дължимата такса по чл.
16, т.16.3 от договора, за което е издадена фактура № ***г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 11.08.2021г. – датата на
депозиране на заявлението в съда, до окончателното й изплащане.
В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се
основават претендираните права: на 03.04.2007г. между страните по делото
бил сключен писмен договор, с който ищецът като изпълнител се задължил
срещу възнаграждение да предоставя и поддържа общата инфраструктура
ползвана от ответника в к.к. „***“. По чл. 16, т.16.3 от договора
възложителят се задължил да заплаща ежегодно по 72 лв. без ДДС на легло от
1
хотелската му база - такса за поддръжка и предоставяне на обща
инфраструктура с падеж до 30.01. на годината, за която се дължи
възнаграждението. Съобразно с уговореното в Анекс към договора от
03.01.2018г. сключен между „***“ АД и „***“ АД и удостоверение за
категоризация № ***, хотелът на ответника разполага с 136 легла при
категория 4 звезди. Ищецът бил изправна страна по договора като изпълнил
задълженията си по него – на територията на комплекса осигурявал
пропускателен режим, охранявал и опазвал обществения ред, извършвал
дейност по озеленяване, изграждане на алеи, контрол върху вредители,
изградил канално-помпена станция и поддържал отводнителна система. За
така уговореното вземане за 2021-та година, ищецът издал фактура ***г., но
то не било платено. За събирането му ищецът депозирал заявление по чл. 410
ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. № ***г. по описа на ВРС била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която длъжникът
възразил и съобразно указанията на съда, ищецът предявява настоящия иск. С
допълнителна молба след запознаване с отговора на ответника сочи, че са
налице изходящи от ответника изявления, че признава местонахождението на
обекта си в к.к. „***, както конклудентно е признал валидността на договора,
тъй като от 2007г. до 2018-та година е заплащал редовно задълженията си по
него. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен
отговор от редовно уведомения ответник, с който изразява становище за
неоснователност на иска. Твърди, че договорът от 03.04.2007г. е нищожен
поради противоречието му изцяло или в частта на т. 16 т. 3 от него със закона,
евентуално при заобикалянето му, евентуално поради накърняване на добрите
нрави. В тази насока сочи, че възнаграждението по договора всъщност е
публична административна такса, начислявана от частноправен субект.
Задължението на изпълнителя по договора не касае конкретен обект в
собственост на възложителя. Уговорено е да продължи да бъде задължен по
договора за поддръжка дори и да прехвърли собствеността на обекта. Цената
на услугата е уговорена произволно с неясен механизъм при формирането му,
което е прави нищожна и поради липса на основание. Оспорва ищецът да е
собственик на техническата инфраструктура на територията на к.к. „***“.
Ответникът твърди, че притежавания от него имот не се намира на
територията определена за осъществяване на дейностите по чл. 20 от
договора. Счита за ирелевантен факта, че ответникът е заплащал
претендираните суми по договора за минали периоди. Оспорва ищецът да е
бил изрядна страна по договора от 03.04.2007г. Отправя изявление за
разваляне на договора поради пълното му неизпълнение. Счита, че
представените от ищеца доказателства са неотносими към поддръжка на
обща инфраструктура в комплекса. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна,
следното:
От приложеното ч.гр.д. № ***г. по описа на ВРС се установява
издаването на заповед за изпълнение в полза на „***“ АД, ЕИК *** против
„***“ АД ЕИК *** за посочените в исковата молба суми.
От писмените доказателства – копия на: Нотариален акт за собственост
на недвижим имот № ***, том ***, рег.№ *** дело № *** г. по описа на
2
нотариус ***, рег.№ *** в НК, вписан в Агенция по вписвания, Служба по
вписвания гр.*** вх.рег. №***г., акт № ***, дело № *** от ***г. и Решение
№ *** на МС от 25.01.2005г. за определяне на селищни образувания с
национално значение, публикувано в бр. 11/01.02.2005г. на ДВ,
договор за предоставяне на общата инфраструктура в курортен
комплекс „***“- гр.*** от 03.04.2007г. с Анекс от 03.04.2007г., Анекс от
22.12.2008г., Анекс от 01.08.2010г. и Анекс от 03.01.2018г.; споразумения от
02.05.2017г. и от 27.03.2018г. към Договор за предоставяне на общата
инфраструктура в к.к. „***“ гр. *** от 03.04.2007г.;
трудови договори - 10 бр., договори за изработка; фактури и стокови
разписки; извлечения от банкова сметка на к.к. „***“; Извадки от справочни
издания „***“ - ***, изд. 2018г.; **** ***, изд. 2018 г. - преработено издание
2019/2020г.,
се установява, че: на 15.09.2006г. „***“ АД било признато за
собственик на 15 недвижими имота представляващи алеи с номера от 1 до 15
находящи се в гр. ***, к.к. „****“, който има статут на селищно образувание с
национално значение.
На 03.04.2007г. между „***“ АД, ЕИК *** като изпълнител и „***“
АД ЕИК *** като възложител бил сключен писмен договор, с който
изпълнителят се задължил срещу възнаграждение да предоставя и поддържа
общата инфраструктура ползвана от възложителя в к.к. „***“. Съобразно чл.
16, т.16.3 от договора възложителят се задължил да заплаща ежегодно по 72
лв. без ДДС на легло от хотелската му база - такса за поддръжка и
предоставяне на обща инфраструктура с падеж до 30.01. на годината, за която
се дължи възнаграждението. Съобразно с уговореното в Анекс към договора
от 03.01.2018г. и удостоверение за категоризация № ***, хотелът на
ответника разполага с 136 легла при категория 4 звезди. На 02.05.2017г. и
27.03.2018г. между „***“ АД и „***“ АД били подписвани споразумения за
признаване на дължимото по договора и анексите към него възнаграждение за
2014г., 2015г., 2016г. и 2017г., респ. за 2018г., като се уговорили плащането
му да бъде с отстъпка от 30%.
„***“ АД е сключвало договори с физически и юридически лица, и е
заплащало суми във връзка с поддръжка и охрана на к.к. „***, както и за
изготвяне на информационни справочници относно комплекса.
От заключението по назначената ССчЕ, се установява, че за 2021-ва
година отчетените разходи в счетоводството на ищеца по сметка *** (разходи
за основната дейност) с аналитична сметка „Разходи дейност:
Инфраструктура“ са на обща стойност 566926,53лв. Отчетените разходи за
2021г. са общо по пера: за вода, горива, ел. енергия, вложени материали в
инфраструктура, паркоподдържане, зелен фонд, ремонт, реклама, охрана,
почистване, разходи за заплати, осигуровки и т.н. Счетоводната отчетност не
е организирана по начин, който да разграничава разходи направени за
инфраструктурата, предназначена за ползване от всички граждани и гости на
комплекса, и тези направени по отношение на собствените или собствени на
свързани с ищеца лица имоти – хотели, заведения, магазини и др. обекти,
поради което подобно разграничение на разходите е невъзможно.
От заключението на вещото лице по приетата СТЕ се установява, че ПИ
с идентификатори *** и *** които са собствени на ответника попадат в
територията на к.к. „***“, като нямат граница с алеи на комплекса. Имотите
3
граничат с главен път „***“, с имот частна собственост, имот частна
държавна собственост и улица – публична общинска собственост. Улицата, с
която граничи на североизток в северния си край, откъм имота на ответника е
пешеходна – еднораменно стълбище, която в югоизточна посока продължава
като автомобилен път. Достъпът до имота на ответника не е предвиден през
КПП изграден в к.к. „***“. Автомобилният достъп е през магистралния път от
гр. *** за к.к. „***“, а достъпът му към централната част на к.к. „***“ е през
изграденото КПП. Актуваните с нотариални актове като собственост на к.к.
„***“ алеи са асфалтирани, поддържани и имат ново лед осветление, павета
по пешеходните, паркинг, озеленяване. За да се достигне до централния плаж
на комплекса трябва да се премине през тези алеи. В парковата централна
част, дърветата, храстите и тревните площи се поддържат. Налице е монтиран
КПП, в добро състояние, който към момента на огледа не функционира. По
пътните артерии в източната част от комплекса около новоизградените сгради
е положен нов асфалт. Останалите алеи и улици са със съществуващ от
години асфалт, на места с кръпки. Има част от територията на к.к. „***“
западно от алея № ***, която не е поддържана – липсва асфалт и осветление.
През тази част от комплекса също има пешеходен достъп до друг плаж.
Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд,
като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за
вземане произтичащо от чл. 266 ал. 1 ЗЗД /Закон за задълженията и
договорите/.
Искът е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на
своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното
производство и има за предмет вземането посочено в заповедта по чл. 410
ГПК.
Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при
предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването и
съществуването на спорното право, а ответникът следва да докаже фактите,
които изключват, унищожават или погасяват това право.
Безспорно е по делото, че между страните е бил сключен договор за
предоставяне на общата инфраструктура в к.к. „***“, изменен последно с
Анекс от 03.01.2018г. Според текста на Договора и Анекса с тях се уреждат
правоотношенията относно опазването, ползването и поддържането на
общата инфраструктура на комплекса по който ищецът е в качеството на
собственик и стопанин на инфраструктурата в комплекса, а ответникът е в
качеството на инвеститор, изграждащ жилищна сграда и хотел на територията
на комплекса, в УПИ ***, кв. ***, с площ 11652 кв.м., РЗП на жилищна
сграда 7356.24 кв.м., както и хотел с РЗП от 4170 кв.м., разполагащ със 136
бр. легла. По силата на договора изпълнителят се задължил срещу
възнаграждение да извършва комплекс от услуги и дейности, с които се
осигурява нормалното функциониране и опазване на общата инфраструктура
в комплекса и същевременно се пренасят ползи към конкретния имот.
Съгласно чл. 5 от Договора предоставянето на общата инфраструктура не
включва извършването на посочените дейности спрямо конкретния имот и
прилежащата му територия. В чл. 20 от Договора пък страните
конкретизирали дейностите, които ищецът се задължил да извършва:
осигуряване на пропускателен режим на комплекса; поддържане на паркове,
4
зелени площи, вътрешни алеи в комплекса, не прилежащи към конкретни
имоти, извършване на рекламна дейност на комплекса в неговата цялост. В
чл. 16, т. 3 от договора е уговорен размера на плащането досежно хотелската
сграда, а именно 72.00 лв., с ДДС, на легло като общата цена е дължима на
годишна база и най-късно до 30.01., на съответната година.
Настоящият състав намира, че предвид гореописания предмет на
процесния договор, той е комплексен, тъй като включват два типа
задължения. От една страна, това са задължения, насочени към постигане на
определен резултат - почистване и поддръжка на техническата
инфраструктура. От друга страна, в договора се съдържат задължения, които
не са резултатни, а с тях страната се задължава само да извърши надлежно
необходимите действия /опазване на обществения ред/, без да носи
отговорност, ако въпреки това възникнат инциденти. Доколкото обаче и двата
типа задължения са насочени към постигането на една обща цел –
създаването на конкурентноспособен туристически продукт по смисъла на §
1, т. 66 от ДР на Закона за туризма, то като цяло разглежданият договор
разкрива близост с договора за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД /решение №
234/20.02.2017 г. по т. д. № 53602 по описа за 2015 г. на ВКС/ и по отношение
на него следва да намерят субсидиарно приложение разпоредбите на
цитирания законов текст. Според него с договора за изработка, изпълнителят
се задължава на свой риск да изработи дадена вещ или да извърши услуга,
съгласно поръчката на другата страна, а възложителят следва да му заплати
възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и
възмезден. В случая съобразно правната квалификация на спорното вземане и
правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да
установи: 1. Наличието на сключен между страните валиден договор с
посочения в исковата молба предмет - да предоставя и поддържа общата
инфраструктура в к.к. „***“; 2. изрядността си по договора, вкл. извършената
от него и приета от възложителя работа, съвпадаща с твърденията му в
исковата молба, както и относимостта на представените писмени
доказателства към процесното вземане; 3. Изчисления от него размер на
дължимото от възложителя възнаграждение и падежа за плащането му; Респ.
ответника следва да установи възраженията си че са налице пороци в
договора водещи до неговата нищожност, че ищецът е неизрядна страна по
договора, или евентуално при успешно проведено от ищеца доказване -
погасяване на вземането за възнаграждение чрез плащане или друг
правнорелевантен способ.
Ответникът сочи, че процесният договор е сключен в противоречие със
закона, евентуално поради сключването му при заобикаляне на закона,
евнтуално в противоречие на добрите нрави и без основание.
Относно противоречието и заобикалянето на закона сочи, че дължимата
съгласно договора от 03.04.2007г. такса към ищцовото дружество по своята
правна характеристика представлява административно задължение на
ползвателя на съответната услуга спрямо общинската или друга законово
оправомощена администрация, чието неизпълнение се санкционира по
административен ред. Доколкото ищецът е търговско дружество, а не
общинска или друга администрация, то същият не е оправомощен по силата
на закона да събира такси за ползване, поради което процесният договор се
явява сключен в противоречие със закона, евентуално при неговото
5
заобикаляне.
Съдът намира, че за постигане на общите икономически цели на
приватизационната държавна политика е възприетото разрешение за
запазване на обособеността на целия туристически комплекс к.к. „***”
/стопанисван по това време от държавно предприятие/, традиционно
възприеман като самостоятелна и традиционна туристическа дестинация, чрез
осигуряването на общото му поддържане и стопанисване и след
раздробяването на собствеността върху обектите в лицето на новите
купувачи. Курортните комплекси в Република България представляват
селищни образувания с национално значение по смисъла на чл. 23 от Закона
за административно-териториалното устройство на Република България вр.
решение № 45/25.01.2005г. на МС. Липсва единна правна уредба на
собствеността на общата инфраструктура на комплексите. Това е довело до
различен режим по този въпрос в различните курортни комплекси. Поради
спецификата на извършената приватизация общата инфраструктура в к.к.
„***” е собственост на ищеца, което е в унисон и с ангажирания нотариален
акт от 2006г., а отделните хотели и други туристически обекти с
прилежащите им терени са собственост на други лица. Това е наложило и
сключването на договора за поддръжка на общата инфраструктура и
обществения ред. С тях ищецът е поел задължение към собствениците на
отделни обекти на територията на комплекса лично или чрез свои дъщерни
дружества да поддържа срещу заплащане общата инфраструктура. Поети са и
задължения за извършване на охрана и опазване на обществения ред. Това са
дейности, които в другите селищни образувания са задължение на общината,
в качеството й на собственик на общинската инфраструктура, както и поради
вмененото и от закона задължение да опазва обществения ред на своята
територия – чл. 44, ал. 1, т. 4; чл. 46, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА. Съответно
стопанинът на инфраструктурата освен при приватизацията, може да
предлага същата услуга и на придобилите собственост върху обекти по друг
начин /включително чрез ново строителство/, предназначени за туристическа
експлоатация в рамките на курорта. Предвид изложените доводи меродавни
за процесния догооовр, специфичната уговорка за заплащане на определени
суми на приватизираното предприятие /продължаващо да стопанисва
комплекса извън обособените части/ не може да се приеме за противоречаща
на закона или заобикаляща я. В тази насока е установената вече съдебна
практика относно подобни уговорки /решение № 166/22.12.2009 г. по т. д. №
346 по описа за 2009г. на ВКС/.
По отношение на възражението за противоречие с добрите нрави,
поради това че задълженията на ищцовото дружество са силно стеснени,
имайки предвид, че същото не е ангажирано с поддръжката на
инфраструктурата около конкретния имот, съдът съобразява становище на
тълкувателната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСTK, според което един от
принципите на добрите нрави /като неписани, несистематизирани и
неконкретизирани правила/, е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Този принцип действително би
бил накърнен, ако при сключване на търговската сделка страните предвиждат
изгодни последици само за едната от тях. Като се приложат правилата за
6
тълкуване на волята на страните, съдът не констатира подобно уговаряне.
Напротив, и двете страни са предвидили изгодни насрещни престации -
възложителят ще получи възможност да развива дейност в по-атрактивен
туристически курорт, като съответно очаква да извлече по-големи ползи от
собствената си търговия чрез увеличаване на клиенти за собствения му
туристически продукт или дори само чрез повишаване на себестойността на
имота му като наличен в местонахождение с добре поддържана
инфраструктура, съответно изпълнителят ще получи парични средства с
които да възстанови вложените разходи за поддържането на целия комплекс,
наред с търговската си печалба. Дали субективните очаквания и
предвиждания на страните са се оказали необосновани не е част от
договарянето, а елемент от стопанския риск от участие в оборота. Дали
извършените дейности обективно допринасят за увеличение на ползите на
възложителя е въпрос на изпълнение на съществената престация, чрез
постигането на уговорения резултат за качество, а не елемент от сключването
на сделката. Не може да се сподели и възражението за нищожност на
договора, в частта, в която е договорена насрещната парична престация /чл.
16, т. 3/, основано на довод за липса на основание и противоречие с добрите
нрави. Предмет на уговорката е придобиване на правото да се осъществява
туристическа дейност на територия, която се стопанисва с грижа по-висока от
тази обичайна за стопанин, и съответна на търговец, предлагащ високо
качествен туристически продукт в курортен комплекс, което изцяло попада в
класическото доктринерно определение за aquirendi causa. Липсата на
съпоставимост /еквивалентност/ на насрещните престации няма отношение
към основанието на сделката, като елемент от фактическия й състав,
пораждащ валидни правни последици. Отделно, видно от оспорената клауза в
същата ясно е уговорен начинът на формиране на претендираното
възнаграждение, а именно на основата на легловата база, местонахождението
и категорийността на хотела, като в случая цената е 72.00 лева без ДДС на
легло, поради което са несъстоятелни и доводите за нищожност поради
противоречие с добрите нрави, тъй като цената не е произволно определена,
необоснована и с неясна база при формирането й. От изложените доводи е
видно също така, че договорът има ясно и точно опредлено от страните по
него основание /кауза/.
По изложените правни доводи, съдът не намира основание за
прогласяване на нищожност на сключената сделка за предоставяне на
особената услуга по поддържане на високо качество на инфраструктурата,
съответна на предлагането в курортен комплекс.
Съдът не споделя и другото възражение на ответника, че ищецът не е
собственик на алеите в курортния комплекс тъй като съобразно
гореобсъдения нотариален акт за собственост на недвижим имот № *** том
***, рег. № ***, дело № ***г. ищецът на основание чл. 17а от Закона за
преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /отм./ е
признат за собственик на 15 алеи, находящи се гр. ***, община ***к.к. „***“,
с обща площ от 57 779 кв. м.
От обсъдените заключения по назначените ССчЕ и СТЕ, които съдът
кредитира като компетентно изготвени, пълни, ясни и неоспорени от
страните, се установява, че към датата на подписване на договора –
03.04.2007г., анекса от 03.01.2018г., както и към 2021г., имотът на ответника
7
попада в територията на к.к. „***“, гр. ***, инфраструктурата в централната
част на който комплекс /15 алеи и паркови площи между тях/ се поддържа
изцяло от и за сметка на ищеца. Предвид методологията на счетоводни
записвания при ищеца, не е възможно да се пресметнат разходите, които
действително са направени от него за поддръжка на тези части от комплекса,
отделно от направените само за обслужващите неговите обекти мрежи и
съоражения на техническата инфаструктура.
Договарянето при процесния тип договори предполага поемането от
един търговец с господстващо положение на регионален пазар на редица
разходи за поддържане на паркове, зелени площи, алейно осветление,
съоръжения на техническата инфраструктура, реклама и др., които
допринасят за цялостното развитие на комплекса като туристическа
дестинация, които да бъдат впоследствие разпределяни между лицата, които
ползват чужда инфраструктура, включвайки я в предлаганите от самите тях
туристически услуги чрез стопанисваните от тях туристически обекти на
територията на комплекса или като услуга, която ползват като собственици на
жилищни имоти, попадащи в границите на комплекса. Предмет на уговорката
между страните е дейностите да се изпълняват в целия комплекс и то по
начин, че да допринасят ползи към всеки от имотите на територията на
комплекса. Ответникът твърди, че поддържане се осъществява само за част от
комплекса, досежно собствените на ищеца алеи и зони, намиращи се в
близост до т.нар. "централна" или "същинска туристическа зона", поради
което се позозава на пълно неизпълнение и респ. отправя изявление за
разваляне на договора.
От гореизложеното се налага извода, че ищецът доказа влагане на
средства през 2021-ва година в изпълнение на предмета на сключения
договор, чрез осигуряване на пропускателен режим на комплекса;
поддържане на паркове, зелени площи, вътрешни алеи в комплекса,
неприлежащи към конкретни имоти, извършване на рекламна дейност на
комплекса в неговата цялост. Не беше доказано пълно и точно, в качествено и
количествено отношение, изпълнение на предмета на договора, като не се
установява и каква част от посочените дейности допринасят ползи за
собствениците на обекти в периферията на комплекса, където се намира и
този на ответника. Осъществените в централната или същинска туристическа
зона дейности по поддръжка безспорно ползват собствениците на търговски
обекти /вкл. този на ответника/, находящи се в периферията на курортния
комплекс, доколкото в комплекса има облагородена паркова и търговска
зони, които да се ползват от техните клиенти. Липсват обаче такива зони в
периферията на комплекса, както и поддържани алеи. Улицата достигаща до
североизточния край на имота на ответника, тъй като не е собственост на
ищеца, не се поддържа системно и постоянно. Дейността по охрана на
комплекса, чрез изграждане на КПП също не носи преки ползи за ответника и
неговия имот, доколкото единственият възможен достъп с автомобил се
осъществява през главния път „***“, а не през КПП на комплекса.
В тази насока и предвид възприетата правна квалификация на
предявения иск, съдът намира, че от съществено значение за настоящия спор
са гореобсъдените споразумения от 2017-та и 2018-та година /второто от тях е
при действието на последния анекс по договора/, с които ответникът като
възложител признава, че е приел работата поръчана на ищеца по процесния
8
договор за тези години и дължи уговореното с него възнаграждение за нея.
Действително те касаят други периоди, но е видно от твърденията на
страните, а и от обсъдената СТЕ, че не е налице различно изпълнение на
някое от задълженията по договора за 2021-ва година, в сравнение с
изпълнението им през 2017-та или 2018-та година – т.е не се твърди, а и не се
установява в предните периоди /2014-та – 2018-та година/ да е имало
осъществена от ищеца поддръжка на централните или периферни зони на
комплекса, а през 2021-ва да не е било налице такова или да е била в по-
малко качество или количество. Според вещото лице, от извършения на
място оглед е видно, че инфраструктурата в комплекса не само се поддържа
редовно и регулярно, но и всяка следваща година се надгражда и
облагородява.
Според възприетото становище в практиката на ВКС - пр. Решение №
23/04,08,2014 по т.д. 1938/2013г., което настоящият съдебен състав споделя
напълно - при възражение за неточно изпълнение, приравнимо на пълно
неизпълнение, на основание чл.265 ал.2 ЗЗД, предявено в производство по иск
с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за заплащане дължимо на изпълнителя
възнаграждение, неустановяването на пълна негодност на изработеното, но
при установяване на неточно/некачествено/ изпълнение, предпоставя и без
изрично упражнено от ответника право по чл.265 ал.1 ЗЗД, намаляване на
дължимото възнаграждение, съответно на изпълнението, на основание
същата разпоредба. Противно тълкуване се явява в противоречие с
императивните норми на чл. 266 ал.1 и чл.264 ал.1 ЗЗД.
При това положение съдът и съобразно разпоредбата на чл.162 ГПК,
доколкото искът е доказан по основание, съдът следва да определи размера
му - относно приложимостта на цитираната разпоредба по тъждествен казус
са и мотивите на цитираното решение на ВКС.
За определяне размера на дължимото възнаграждение, съдът приема за
меродавно волеизявлението на страните направено в цитираните
извънсъдебни писмени споразумения сключени от тях – а именно, че то
следва да бъде намалено с 30%, при което се получава стойност от 8225,28
лева, до която искът следва да бъде уважен, а за остатъка – отхвърлен.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК на ищеца
следва да се присъдят разноски, които според приложения списък по чл. 80
ГПК и доказателства за реалното им извършване - договор за правна помощ и
вносни бележки за държавни такси и депозити за експертизи, са в общ размер
на 4130,10 лева /държавна такса за обезпечение на предявен иск не се дължи,
респ. ищеца може да поиска връщането й/, съразмерно на уважената част от
иска – 2891,07 лева. В тази насока, съдът не приема направеното от ответника
възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, тъй като делото се отличава с висока степен на правна и
фактическа сложност, проведени са шест открити съдебни засадения, а
размерът му е в рамките на двукратния минимум предвиден в чл. 7 ал. 2 т. 3
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Следва да се присъдят и направените разноски в
заповедното производство съразмерно на уважената част от иска – 164,50
лева.
Респективно, съобразно чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника следва да се
присъдят направените от него разноски, които според приложения списък по
9
чл. 80 ГПК и доказателства за реалното им извършване - договор за правна
помощ и вносни бележки за плащане на депозит за експертиза, са в общ
размер на 2800 лева, съразмерно на отхвърлената част от иска – 840 лева.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в
отношенията между „***“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. ***, к.к „***“, административна сграда и „***“ АД ЕИК *** със седалище
и адрес на управление: гр. ***, к.к. "***", ул. „***“, № ***, че съществува
вземането, за което по ч.гр.д. №***г. по описа на ВРС е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК ДО РАЗМЕР НА сумата от 8225,28 лева с ДДС,
представляваща незаплатено възнаграждение /такса/ за 2021г. по Договор за
предоставяне на общата инфраструктура от 03.04.2007г. и Анекс към
договора от 03.01.2018г. сключени между „***“ АД и „***“ АД, като
съгласно Анекса към договора и удостоверение за категоризация № ***
хотелът разполага с 136 легла при категория 4 звезди въз основа на които е
изчислена дължимата такса по чл. 16, т.16.3 от договора, за което е издадена
фактура № ***г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.08.2021г. – датата на депозиране на заявлението в съда, до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск до пълния претендиран размер
от 11750,40 лв. (единадесет хиляди седемстотин и петдесет лева и
четиридесет стотинки) с ДДС, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК „***“ АД ЕИК *** да
заплати на „***“ АД, ЕИК *** сумата от 2891,07 лева - разноски по
настоящото дело, както и 164,50 лева - разноски по ч.гр.д. № 11737/2021г. по
описа на ВРС, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „***“ АД, ЕИК *** да
заплати на „***“ АД ЕИК **** сумата от 840 лева - разноски по настоящото
дело, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10