№ 242
гр. Русе, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500288 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба Министерство на правосъдието, със
седалище в гр. София, ул. „Славянска“ № 1, чрез юрк. П.Р., против Решение
№ 119/04.02.2022 г. по гр.д. № 2584/2021 г. на РС – Русе, с което е отменено
като незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение на
основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ на Ц.Ц.К.., ЕГН: **********, обективирано в
Заповед № СД-01-57/18.02.2021 г. на министъра на правосъдието и с което
Ц.К. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – „държавен
съдебен изпълнител“ в РС – Бяла.
Жалбоподателят счита решението за недопустимо в частта, с която е
уважен искът за възстановяване на заеманата до прекратяването на трудовото
правоотношение длъжност, а в частта, с която е признато прекратяването на
трудовото правоотношение за незаконосъобразно – за неоснователно.
Ищецът е направил в открито съдебно заседание пред районния съд на
15.12.2021 г. отказ чрез процесуалния си представител от претенцията за
възстановяване на работа и това обстоятелство било отразено в протокола от
1
съдебното заседание, а съдът прекратил производството по делото в частта по
предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и прекратителното определение като
необжалвано е влязло в сила на 22.12.2021 г. В случая било налице десезиране
на съда от разглеждане на предявения иск поради валидно направен отказ и
продължаването на съдопроизводствените действия, изразяващи се в
постановяване на решение по този иск било недопустимо и решението в тази
част следвало да се обезсили като постановено в нарушение на
диспозитивното начало съгласно чл. 6 ГПК. По отношение правилността на
решението в останалата част, жалбоподателят излага съображения, че
първоинстанционният съд не се бил произнесъл по направеното с отговора на
исковата молба възражение за недопустимост на исковата молба поради
пропускане на двумесечния срок за предявяване на иск за незаконно
уволнение по смисъла на чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Липсвали мотиви за това дали
решаващият състав е извършил проверка на този срок, което като задължение
му било вменено да следи при всяко положение на делото. Неправилни били
изводите на районния съд, че конкурсът бил проведен незаконосъобразно.
Законосъобразното провеждане на конкурса не се включвало в предмета на
трудовия спор по смисъла на чл. 357 КТ, като константна била практиката на
ВКС, че спорът за законосъобразното провеждане на конкурса не бил трудов,
макар и уредбата на конкурсите да била регламентирана в КТ. В проверката
за законосъобразност на конкурсната процедура съдът следял за нарушение
само на императивните правила, но това били само такива нарушения, които
можели да доведат до неравнопоставеност на всички кандидати, а не както
приел първоинстанционният съд, че императивните правила за провеждане на
конкурса включвали и утвърдените от самия работодател или определената
от него комисия правила за провеждането му. Конкурсът бил обявен по
надлежния ред, проведен е по обявения начин, обявено било класирането на
класирания кандидат и последният е постъпил на работа. Начинът на
провеждане било недопустимо да бъде предмет на трудовия спор. Настъпило
било условието за прекратяване на срочния трудов договор на ищеца по чл.
325, ал. 1, т. 8 КТ. Необоснован бил изводът на съда за неспазване на
изискванията на чл. 25, ал. 4 и чл. 29 от Регламента за провеждане на
конкурса – изискванията за съставяне на протокол за резултатите от устния
изпит и протокол за класиране. В изпълнение на дадените от
първоинстанционния съд указания жалбоподателят представил Протокол №
2
4/10.01.2021 г., съставен на основание чл. 21 от Регламента за провеждане на
писмения и устния изпит от конкурса за ДСИ. Предоставено било и заверено
копие от извлечение от Протокол с резултатите на кандидатите за длъжността
„държавен съдебен изпълнител“, явили се на устен изпит с информация за
ищеца Ц.К.. Тези доказателства не били обсъдени от първоинстанционния
съд, което довело до неправилност на постановеното решение. Твърденията
на ответника останали недоказани, поради неправилно дадени указания
съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК относно това за кои факти не сочел доказателства,
което представлявало съществено процесуално нарушение, довело до
неправилност на обжалваното решение. В доклада по делото липсвали
конкретни указания какви факти страните следвало да докажат, респективно
опровергаят. На ответника били дадени указания само за това, че не
представил доказателства кога кандидатът, класиран в конкурса, е постъпил
на работа, но не и за това, че са спазени изискванията на чл. 25, ал. 4 и чл. 29
от Регламента за провеждане на конкурса. Моли за обезсилването на
решението в частта, с която районният съд е уважил иска за възстановяване
на работа, а по отношение частта, с която е признато уволнението на ищеца за
незаконно, моли за отмяната на първоинстанционното решение, като вместо
това бъде постановено ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира
разноски за двете инстанции, включително и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна Ц.Ц.К.., ЕГН: **********, с адрес гр. Дулово, обл.
Силистра, ул. „А.С.“ № 15, ет. 2, ап. 8, чрез адв. В.В. от АК – Русе с лич. №
**********, със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Д.“ № 15, в законоустановения
двуседмичен срок не е депозирала отговор на въззивната жалба. В съдебно
заседание се явява процесуалният представител на въззиваемия – адв. В.В.,
който изразява становище, че жалбата е основателна само по отношение
искането за обезсилване на първоинстанционното решение в частта, с която е
уважен искът за възстановяване на работа, съдът не е бил валидно сезиран в
тази част, предвид направения отказ от този иск в съдебно заседание. В
останалата част е взето становище за неоснователност на въззивната жалба.
Заявява, че поддържа всички наведени основания за незаконосъобразност на
извършеното уволнение така, както са били заявени в исковата молба. Счита,
че приетите във въззивното производство доказателства не следвало да бъдат
съобразявани. Мотивите на въззивната инстанция за допуснато от районния
3
съд процесуално нарушение, изразяващо се в недаване на указания на
страната, че не сочи доказателства за тези обстоятелства, не намирали
никаква опора в действащия ГПК. Според въззиваемия най-същественото
нарушение, обусловило незаконосъобразността на уволнението, било, че
заповедта на отговаряла на изискванията на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 8
КТ, защото същата била връчена на въззиваемия ищец на 23.02.2021 г. Било
посочено изрично в нея, че трудовото му правоотношение се прекратявало,
считано от 25.02.2021 г., докато последният му работен ден, бил 24.02.2021 г.,
докато съобразно представения от жалбоподателя трудов договор, сключен
между него и лицето, спечелило конкурса, същото било назначено на
длъжността „държавен съдебен изпълнител“ в РС – Бяла и заело тази
длъжност, подписвайки акт за встъпване в длъжност на 25.02.2021 г.
Трудовото правоотношение на лицето, заемащо длъжността до провеждане на
конкурс, следвало да бъде прекратено тогава, когато лицето, спечелило
конкурса, постъпи на работа. Постъпването на работа се изразявало в
явяването на работа, встъпване в длъжност и реалното започване на
изпълниението на трудовите задължения. Така релевантна била не датата на
трудовия договор, а моментът на постъпване на спечелилото конкурса лице на
работа, като към него момент следвало да се преценява уволнението за
законосъобразно или не. Заповедта за уволнение се явявала
незаконосъобразна, поради нарушението на чл. 96, ал. 2 КТ – класираното на
първо място лице в конкурса да постъпи на работа в РС – Бяла в двуседмичен
срок от получаване на съобщението за резултата от конкурса. Неспазването
на този срок води до невъзникване на трудовото правоотношение между
работодателя и спечелилото конкурса лице, което имало за законова
последица възникване на трудово правоотношение между втория класиран
кандидат и работодателя. Моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение в частта , с която се иска отмяната на решението и отхвърляне на
иска за признаване на уволнението за незаконно, като претендира адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
4
състав счита обжалваното решение за валидно. По отношение наведените
твърдения за недопустимост, съдът намира следното:
Основателни са твърденията както на жалбоподателя, така и на
ответника по жалбата, че решението следва да се обезсили в частта, с която
районният съд е уважил иска на Ц.К. за възстановяването му на заеманата от
него длъжност преди уволнението – „държавен съдебен изпълнител“ в РС –
Бяла. Видно от Протокол № 1773/15.12.2021 г. за проведено открито съдебно
заседание по гр.д. № 2584/2021 г., процесуалният представител на ищеца –
адв. В. е заявил, че доверителят му се отказва от претенцията си за
възстановяване на работа. С протоколно определение, находящо се на л. 115
от делото на РРС, съдът е прекратил производството по делото в частта по
предявения иск за възстановяване на работа – чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, поради
направения отказ. Макар че в приложеното по делото пълномощно на адв. В.
не е посочено изрично съгласно изискванията на чл. 34, ал. 3 ГПК, че същият
е овластен да извърши отказ от иск, определението за прекратяване не е
обжалвано и е влязло в сила, т.е. настъпили са законовите последици на
десезиране на съда по повод предявения кумулативно съединен иск за
възстановяване на ищеца на заеманата от него длъжност. Районният съд е бил
десезиран по отношение част от предмета на делото, но въпреки това се е
произнесъл по него, което обуславя недопустимостта на решението в тази му
част и същото следва да бъде обезсилено.
По отношение доводите за недопустимост на иска, поради изтекла
погасителна давност, наведени от жалбоподателя и ответник по иска,
въззивният съд намира, с оглед възприетото в константната съдебна практика
и в частност Определение № 33 от 27.01.2021 г. на ВКС по ч.гр.д. №
4201/2020 г., IV г. о., становище, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е
давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла
погасителна давност е правопогасяващо. Давността е въпрос на материалната
основателност на претенцията, поради което делото не се прекратява поради
недопустимост на иска. Основателността на възражението за изтекла
погасителна давност ще бъде разгледана в мотивите на съда по същество.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява ОСНОВАТЕЛНА.
По делото не е спорно, че ищецът К. е заемал длъжността „държавен
5
съдебен изпълнител“ при РС – Бяла по силата на Трудов договор № ЛС-И-
890/18.07.2014 г., който бил сключен със срок до провеждане на конкурс. Със
Заповед № СД-03-384/15.09.2020 г. е бил насрочен конкурс за длъжността
„държавен съдебен изпълнител“ при районните съдилища, включително и за
1 бр. свободна длъжност в РС – Бяла, която към него момент се заемала от
въззиваемия. Със същата заповед бил определен и редът за провеждане на
конкурса. Било посочено, че конкурсът се провежда от комисия, определена
от министъра на правосъдието, която изготвя и регламента за провеждането
на конкурса под формата на писмен и устен изпит. Заповедта за обявяване и
на конкурса била обявена на сайта на Министерство на правосъдието и във
вестник „24 часа“, видно от представените от ответника по иска писмени
доказателства. Определената от министъра на правосъдието конкурсна
комисия изготвила регламента за провеждане на изпита, който е приложен
като писмено доказателство по делото. Установява се, че след провеждането
на конкурса на ищеца му е била поставена оценка „добър 4,25“, като същият
не е бил класиран за посочената от него длъжност, идентична с тази, заемана
към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение, а именно
„държавен съдебен изпълнител“ при РС – Бяла. На 22.02.2021 г. бил сключен
Трудов договор № СД-01-101/19.02.2021 г., между министерство на
правосъдието, представлявано от министъра Д.А., и класирания кандидат за
длъжността „държавен съдебен изпълнител“ при РС – Бяла Б.Г. В този
договор било посочено, че Г. приема да изпълнява длъжността ДСИ в РС –
Бяла, считано от 25.02.2021 г. На 23.02.2021 г., в 15,00 ч, на въззиваемия ищец
била връчена Заповед № СД-01-57/18.02.2021 г. на министъра на
правосъдието Д.А., с която трудовото му правоотношение се прекратявало,
считано от 25.02.2021 г. СОт издаденото Удостоверение с Изх. №
1709/07.09.2021 г. на РС – Бяла се установява, че на ищеца К. са начислени
трудово възнаграждение и осигуровки до 24.02.2021 г., който е бил
последният му работен ден като ДСИ при РС – Бяла. С Акт за встъпване в
длъжност от 25.02.2021 г. било констатирано, че класираният за длъжността
кандидат Б.Г.е встъпил в изпълнение на длъжността.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за изтекла погасителна давност. Заповедта за уволнение на
ищеца К. му е била връчена на 23.02.2021 г., а съгласно чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ
исковете относно прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват в
6
двумесечен срок. Исковата молба е подадена на 23.04.2021 г. пред РС – Бяла.
Съобразно правилото на чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ при искове относно
прекратяване на трудовото правоотношение срокът започва да тече от деня на
прекратяването, т.е. от 25.02.2021 г. Искът не е предявен на 19.05.2021 г.,
както твърди жалбоподателят, защото това е датата, на която делото е
постъпило в регистратурата на РС – Русе с оглед постановеното Определение
№ 307.14.05.2021 г. по в.ч.гр.д. № 300/2021 г. на ОС – Русе, с което същото е
изпратено на РС – Русе, поради отвод на всички съдии от състава на РС –
Бяла. Искът за незаконно уволнение е бил висящ, считано от депозирането му
пред РС – Бяла, а не от постъпването на делото в РС – Русе.
Изводът на районния съд относно това, че при проверка на
законосъобразността на извършеното на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ
прекратяване на трудовото правоотношение следва да се провери и
законосъобразността на конкурса досежно провеждането му съгласно
императивните правила, включително и обявения начин на провеждане, се
явява правилен. Неправилна обаче се явява неговата преценка по делото
относно нарушение на императивните правила при провеждане на конкурса.
Както правилно изтъква жалбоподателят, съдът не би могъл да извърши
цялостна преценка за редовността на конкурса, а следи за нарушения на
императивни правила, които биха могли да доведат до неравнопоставеност на
всички кандидати. От събраните по делото доказателства се установява, че
конкурсът е проведен по обявения от работодателя начин – под формата на
писмен и устен изпит. Опровергани са твърденията на въззиваемия, изложени
в исковата молба, че е налице нарушение на чл. 1, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 от
Регламента за провеждане на писмения и устния изпит от конкурса за ДСИ
(наричан за кратко по-нататък „Регламента“). От представения и неоспорен
от страните документ – Протокол № 4/10.01.2021 г. се установява, че
членовете на конкурсната комисия, назначени със заповед рег. № СД-03-
530/31.12.2020 г., С.Е. – инспектор в Инспектората на министъра на
правосъдието по ЗСВ, доц. Д-р А.А. – преподавател в СУ „Св. Климент
Охридски“ и Даниела Георгиева – инспектор в Инспектората на министъра на
правосъдието по ЗСВ, са отворили касата, намираща се в кабинет № 749 на
бул. „Княз Александър Дондуков“ № 2А, в която са били оставени двата
отделни плика с двата варианта на теста, заедно със запечатаните кашони, в
които предварително са били разпечатани екземпляри и от двата варианта
7
на теста. Установено е, че изпитният ден е започнал в 10,00 ч, като
произволно посоченият кандидат А.С.А., легитимирала се с личната си карта,
е изтеглила един от двата плика, като същата е изтеглила този плик, в който
се е намирал Тест № 2. След разпечатването на другия плик се е установило,
че в него се е намирал Тест № 1. Предварително разпечатаните преди
началото на писмения изпит екземпляри от Тест № 2 след това са били
представени на квесторите, за да бъдат раздадени на кандидатите. Така
неоснователни се явяват и твърденията на ищеца, че разпечатан е бил само
един от вариантите на теста, тъй като от Протокол № 4 се установява, че и
двата варианта са били предварително разпечатани в достатъчно екземпляри,
които да бъдат дадени на кандидатите в конкурса.
Във връзка с изложените твърдения, че членовете на конкурсната
комисия, провела писмения изпит, били различни от членовете на
конкурсната комисия, провела устния изпит, съдът намира същите за
опровергани от приложените по делото доказателства, включително и
приетото, с оглед недадени подробни указания с доклада на делото, във
въззивната инстанция писмено доказателство – протокол с резултати на
кандидатите, явили се на устен изпит. Видно от протокол № 4/10.01.2021 г. и
протокола с резултатите от устния изпит, двата протокола са изготвени от
едни и същи лица. В заповедта за провеждане на конкурса освен това липсва
изискване заповедта за определяне членовете на конкурсната комисия да бъде
публикувана на интернет страницата на Министерството или съобщена на
кандидатите.
По отношение твърденията на ищеца, че не бил спазен обявеният
график за провеждане на устния изпит като част от начина на провеждане на
конкурса, настоящият въззивен състав намира и тях за неоснователни.
Ищецът е представил писмено доказателство – списък и график на
допуснатите до устен изпит кандидати от процесния конкурс, в който
действително кандидатът и ищец К. фигурира за дата и час на явяване
05.02.2021 г. от 12,00 ч. Същият твърди, че устният изпит по отношение на
него е проведен от 11,20 ч, тъй като кандидатите преди него, не се явили, а
той бил последен по списъка, изготвен по азбучен ред, и следвало да бъде
последен. В списъка за този ден кандидатите са разделени на две групи по
отношение явяването на устен изпит – за 9,00 ч и за 12,00 ч. Определен като
час на явяване 11,20 ч е нямало. Не са събрани доказателства относно това в
8
колко часа на 05.02.2021 г. реално е проведен устният изпит за ищеца К., като
това не се установява и от показанията на св. Х.Х., разпитан по делегация от
РС – Трявна. Дори и да се приеме, че действително устният изпит за ищеца е
започнал в 11,20 ч, това обстоятелство очевидно по никакъв начин не е
накърнило правото му да участва в конкурса, следователно не нарушава
императивните правила на КТ и правилата за начина на неговото провеждане,
доколкото същият е бил проведен под формата на писмен и устен изпит, като
ищецът е взел участие и в двете фази, а работодателят е изпълнил
задължението си да съобщи датата, часът и мястото на започване на конкурса
съобразно чл. 93, ал. 3 КТ.
Неоснователно е твърдението на ищеца, че оценката от устния изпит не
му е била съобщена незабавно в изпитната зала и не била вписана от
председателя в протокола. От представения във въззивната инстанция
протокола с резултатите от устния изпит е видно, че същата е вписана. По
отношение обявяването на място св. Х.Х. е заявил, че неговата е била
обявена от комисията след приключване на изпита. Макар и това да не
представлява пряко доказателство за това дали комисията действително е
обявила лично на ищеца К. оценката му от устния изпит, доколкото няма
разпитани преки свидетели очевидци за този факт, последният е имал
възможност най-малко да се информира за крайния си резултат от интернет
страницата на Министерство на правосъдието, където е бил обявен списъкът
на класираните кандидати, представен от ответника по делото. Съгласно
трайно установената съдебна практика и в частност Определение № 249 от
5.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2996/2021 г., IV г. о., в конкурсните процедури
не може да бъде оспорена преценката за целесъобразност, направена от
работодателя или посочена от него комисия, като оценяването на кандидатите
представлява именно такава преценка. Във връзка със съобщаването на
резултата съгласно т. 13 от Заповед № СД-03-384/15.09.2020 г. е посочено, че
резултатът от класирането се обявява на видно място в сградата на
Министерство на правосъдието, публикува се на интернет страницата на
Министерството и се съобщава на класираните кандидати по реда на чл. 95,
ал. 2 КТ. Съгласно последната разпоредба резултатът следва да бъде съобщен
на всички участници в конкурса. Това е направено най-малкото с
публикуването на резултатите в интернет страницата на Министерството, за
което съществува човешка презумпция, че ищецът се е осведомил, щом е
9
могъл да се осведоми относно Регламента, публикуван на интернет
страницата на Министерството, като изрично в исковата молба е посочил, че
Регламентът е бил на тази интернет страница. В този Регламент са посочени и
датата, и часът на провеждане на писмения изпит, на който ищецът се е явил,
а впоследствие, тъй като е успял да се яви и на устния изпит, очевидно е бил
информиран за това именно от публикуваното обявление на същата страница.
Посочвайки, че Регламентът съществува на страницата на Министерството,
включително и към настоящия момент, ищецът реално е потвърдил в
исковата си молба, че е запознат с Регламента за провеждане на конкурса,
следователно представената от жалбоподателя в първата инстанция
разпечатка от интернет страницата на Министерството, находяща се на л. 43-
44 от делото на РРС, правилно отразява това каква информация се е намирала
на страницата на Министерство на правосъдието, тъй като в нея фигурират
както Регламентът, така и графика за провеждане на устния изпит и
резултатите от класирането в конкурса. Разпоредбата на чл. 95, ал. 2 КТ не
посочва начина на съобщаване на резултатите от проведен конкурс така,
както чл. 93, ал. 3 КТ пък от своя страна не предвижда начина на съобщаване
на времето и мястото на неговото провеждане. Макар и в т. 13 от Заповед №
СД-03-384/15.09.2020 г. да се остава с впечатлението, че редът по чл. 95, ал. 2
КТ изисква лично съобщаване на съответния класиран кандидат, доколкото в
тази точка е посочено, че на класираните кандидати се съобщава по реда на
чл. 95, ал. 2 КТ, следва да се отбележи, че разпоредбите както на чл. 95, ал. 2
КТ, така и на чл. 93, ал. 3 КТ не предвиждат конкретен начин за съобщаване,
следователно и публичното съобщаване, включително и публикуването на
резултатите на интернет страница, следва да се приеме за редовно, доколкото
същото не накърнява правата на кандидатите и най-вече на класираните
такива, които следва, съобразно тълкуването на разпоредбата на чл. 96, ал. 1
КТ, да бъдат уведомени вече лично, предвид изричното посочено изискване
за получаване на съобщение като условие за възникване на трудовото
правоотношение. На още по-силно основание този извод се потвърждава и от
разпоредбата на чл. 96, ал. 4, изр. 2 in fine КТ, където следващият класиран
участник изрично трябва да бъде уведомен писмено. Поради това следва да се
приеме за меродавната разпоредба на чл. 96, ал. 1 КТ за уведомяване на
кандидатите и то само на класираните такива, а не цитираната в Заповедта чл.
95, ал. 2 КТ, доколкото съществува принципът, че трудовото правоотношение
10
не само се прекратява писмено, но и възниква писмено.
Поради тези съображения въззивният съд не споделя изложените от
първата инстанция мотиви за незаконосъобразност на проведения конкурс,
поради несъставяне на протокол за резултатите от устния изпит и протокол за
класиране. Видно от доказателствата резултатите от класирането са били
обявени на интернет страницата на Министерство на правосъдието. От
представения във въззивната инстанция протокол за резултати от устния
изпит се установява, че такъв протокол е бил изготвен. Самият факт, че е
налице изготвен документ, от който са видни класираните кандидати,
доказва, че изпитът е бил проведен по обявения от работодателя начин – чрез
писмен изпит под формата на тест и устен изпит. Фактът на явяване на ищеца
и на двете фази на провеждане на конкурса, наличието на протокол,
удостоверяващ начина на провеждане на писмения изпит, и свидетелските
показания на св. Х.Х. относно това как е бил проведен устният изпит, също
доказват провеждането на конкурсната процедура по обявения от
работодателя начин. Извършването на класиране на кандидатите от страна на
работодателя след доказано провеждане на конкурса по обявения начин, а
именно чрез писмен и устен изпит, представлява оценъчна дейност, върху
която съдът не може да упражни контрол.
От представената от ответника разпечатка от интернет страницата на
Министерство на правосъдието е видно, че класирането на кандидатите е
обявено на 11.02.2021 г. Съгласно чл. 268, ал. 4 ЗСВ министърът на
правосъдието в 14-дневен срок от получаване на резултатите е длъжен да
назначи кандидатите, издържали конкурса. В ЗСВ не са указани последиците
от това, ако издържал конкурса кандидат не бъде назначен, поради което
следва да намери субсидиарно приложение чл. 96, ал. 4 КТ и трудовото
правоотношение да се счита за невъзникнало, а такова възниква със
следващия класиран кандидат от момента на писменото уведомяване. На
22.02.2021 г. е сключен Трудов договор № СД-01-101/19.02.2021 г., по силата
на който класираният кандидат за РС – Бяла Б.Г.се е задължила да изпълнява
длъжността „държавен съдебен изпълнител“ в РС – Бяла. Датата на
сключване на договора е в рамките на 14-дневния срок от обявяването на
резултатите съобразно разпоредбата на чл. 268, ал. 4 ЗСВ, поради което е
неоснователно твърдението на въззиваемия, че трудово правоотношение с
класирания кандидат не е възникнало и такова е следвало да възникне с
11
ищеца, тъй като министърът на правосъдието е упражнил правото си да
назначи издържалия конкурса кандидат. Съгласно този трудов договор
кандидатът Б.Г.се е задължила да започне да изпълнява длъжността ДСИ при
РС – Бяла, т.е. задължила се е да постъпи на работа, на 25.02.2021 г., като тази
дата е последният ден от двуседмичния срок по смисъла на чл. 96, ал. 2 КТ,
започнал да тече от 11.02.2021 г., за постъпване на спечелилия конкурса
кандидат на работа като условие за запазване на създадената по силата на
конкурса трудовоправна връзка между класирания кандидат и работодателя.
От приложения Акт за встъпване в длъжност е видно, че кандидатът Б.Г.е
постъпила на работа на 25.02.2021 г., т.е. трудовото правоотношение с нея е
валидно възникнало. Принципно правилно е изразеното от процесуалния
представител на въззиваемия становище, че не датата на сключване на
трудовия договор, а датата на встъпване в длъжност е юридическият факт,
който следва да бъде съобразен при прекратяването на трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ. В Заповед № СД-01-
57/18.02.2021 г. на министъра на правосъдието, с което е извършено
уволнението на Ц.К., е посочено обаче, че трудовото правоотношение се
прекратява не от момента на издаването на заповедта, не от момента на
нейното връчване, т.е. на 23.02.2021 г., а от 25.02.2021 г. Затова въпросът, на
който трябва да се даде отговор, е към кой момент се счита уволнението за
извършено, за да се прецени към него момент неговата законосъобразност.
Очевидно в настоящия случай това е моментът, в който заповедта е произвела
своето действие така, както е указано в нея, а именно 25.02.2021 г. Съобразно
правилото на чл. 335, ал. 1 КТ трудовото правоотношение (макар да е
посочено „трудовият договор“, на основание чл. 336 КТ следва да се счита, че
разпоредбата важи и за останалите юридически факти, пораждащи
трудовоправна връзка) се прекратява писмено. Чл. 335, ал. 2 КТ разглежда
моментите на прекратяване на трудово правоотношение в хипотезите, когато
една от страните е упражнила преобразуващото си право да го прекрати със
или без предизвестие, т.е. едностранно. Хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ
не попада в нито един от случаите на едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение, следователно правилата за това, че същото хипотетично би
се считало за прекратено от момента на получаване на изявлението за
прекратяването му или от някакъв предходен момент (например издаване на
заповедта) не могат да намерят приложение, поради което
12
законосъобразността на издадената заповед не следва и да се съобразява към
някой от тези моменти. Не случайно самата разпоредба е озаглавена „общи
основания за прекратяване на трудовия договор“, тъй като в нито една от
изброените в разпоредбата хипотези няма едностранно прекратяване на
трудовоправната връзка, а поради взаимно съгласие или обстоятелства, които
не зависят от действията на страните по трудовото правоотношение.
Постъпването на работа на работника или служителя, който е спечелил
конкурса, е юридически факт, външен за трудовото правоотношение между
страните, и като такъв се явява от категорията на юридическите събития,
защото не зависи от тяхната воля. Така трудовото правоотношение следва да
се счита прекратено от датата на постъпване на служителя, класиран в
проведения конкурс, което всъщност е и юридическият факт, слагащ край на
правната връзка между служителя, заемал длъжността на срочен трудов
договор – до провеждане на конкурс, и работодателя. Издадената от
последния заповед има само констативен характер и тя е съобразена с поетото
задължение на класирания кандидат да постъпи на работа на 25.02.2021 г.,
като е посочено, че трудовото правоотношение ще се счита за прекратено
именно от този момент. Предвид обстоятелството, че класираният кандидат
Б.Г.действително е постъпила на датата, посочена като такава, на която Ц.К.
вече няма да изпълнява длъжността ДСИ при РС – Бяла, прекратяването на
трудовото правоотношение е извършено законосъобразно. Ако кандидатът Г.
не беше постъпила на работа на 25.02.2021 г., тогава нямаше да има правно
основание за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца с
работодателя, доколкото няма да се е реализирало необходимото условие за
прекратяване на трудовоправната връзка, а именно постъпването на
служителя, спечелил конкурса, следователно прекратяването на
трудовоправната връзка би било незаконосъобразно. В настоящия случай
моментът на прекратяване съответства на момента на постъпване на работа на
кандидата, класиран в конкурса. Това се потвърждава и от удостоверението,
издадено от РС – Бяла, в което е отразено, че последният работен ден на
ищеца е бил 24.02.2021 г. Това отразяване е правилно, защото на 25.02.2021 г.
същият вече не е бил в трудово правоотношение с работодателя, поради
постъпването на работа на Б.Г.
Поради тези съображения обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е признато за незаконосъобразно прекратяването
13
на трудовото правоотношение на Ц.К. с Министерството на правосъдието, а
вместо това да бъде постановено ново, с което искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
бъде отхвърлен. В частта, с която е уважен искът на ищеца за
възстановяването му на работа, решението следва да се обезсили поради
изложените по-горе съображения за неговата недопустимост.
По отношение на разноските в настоящия случай само жалбоподателят
има право на такива. В първата инстанция същият не е направил разноски, а
само претендира юрисконсултско възнаграждение. С оглед обстоятелството,
че пред първата инстанция са проведени три съдебни заседания, във всяко от
които се е явявал процесуален представител – юрисконсулт, на ответника,
съобразявайки извършените действия от юрисконсулта, изразяващи се не
само в явяване в откритите съдебни заседания, но и в изготвяне на отговор на
искова молба, представяне на писмени доказателства, изготвяне на писмени
становища, на въпросен лист за разпит на свидетел по делегация и изготвяне
на писмени бележки, отчитайки фактическата и правна сложност на делото,
съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ в размер на 180 лв. Към определянето на това
възнаграждение съдът отчете и обстоятелството, че юрисконсултът е
осъществил защита по първоначално два обективно кумулативно съединени
иска, като ищецът се е отказал от единия, но на общо основание съобразно чл.
78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на
делото, включая и при частично прекратяване, каквото е било налице в
първата инстанция. Във въззивната инстанция жалбоподателят е направил
разноски в размер на 80 лв. – държавна такса за въззивно обжалване, като е
претендирал и юрисконсултско възнаграждение. По отношение на
държавната такса и с оглед заявеното от въззиваемата страна становище за
основателност на жалбата в частта, с която са изложени аргументи за
недопустимост на първоинстанционното решение, с което е уважен искът на
ищеца за възстановяването му на работа, в полза на жалбоподателя следва да
се присъди само заплатената от него държавна такса за обжалване на
решението в частта, с която е признато уволнението за незаконно – 40 лв.,
доколкото въззиваемият е признал основателността на жалбата в останалата
част, следователно не следва да понесе отговорността за разноски за изхода
на спора по иск, от който се е отказал. По отношение определяне размера на
юрисконсултското възнаграждение, въззивният съд счита, че същото следва
14
да бъде в размер от 80 лв. съобразно същите цитирани правила и НЗПП, тъй
като делото е решено в едно заседание, а юрисконсултът е изготвил въззивна
жалба, с приложено писмено доказателство и се е явил в единственото
проведено открито съдебно заседание.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 119/04.02.2022 г. по гр.д. № 2584/2021 г. на РС –
Русе, В ЧАСТТА, с която признато за незаконно прекратяването на
трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ между ищеца
Ц.Ц.К.., ЕГН: **********, с адрес гр. Дулово, обл. Силистра, ул. „А.С.“ № 15,
ет. 2, ап. 8, и Министерството на правосъдието, със седалище в гр. София, ул.
„Славянска“ № 1, обективирано в Заповед № СД-01-57/18.02.2021 г. на
министъра на правосъдието, както и в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ , като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца Ц.Ц.К.., ЕГН: **********, с адрес
гр. Дулово, обл. Силистра, ул. „А.С.“ № 15, ет. 2, ап. 8, иск с против
Министерството на правосъдието, със седалище в гр. София, ул. „Славянска“
№ 1, за признаване за незаконно прекратяването на трудовото му
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, обективирано в Заповед
№ СД-01-57/18.02.2021 г. на министъра на правосъдието.
ОСЪЖДА Ц.Ц.К.., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на
Министерството на правосъдието, със седалище в гр. София, ул. „Славянска“
№ 1, сумата от 300 лв. – разноски за двете инстанции.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 119/04.02.2022 г. по гр.д. № 2584/2021 г. на
РС – Русе, В ЧАСТТА, с която е бил уважен искът на Ц.Ц.К.., ЕГН:
**********, против Министерство на правосъдието, със седалище в гр.
София, ул. „Славянска“ № 1, за възстановяването му на заеманата преди
уволнението длъжност – „държавен съдебен изпълнител“ при РС – Бяла.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
15
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16