РЕШЕНИЕ
гр.София, 02.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Вяра Баева и в присъствието на прокурора
........................... като разгледа доклад-ваното от съдията в.гр.дело N:
7 794 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 301194 от 06.07.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 21 537/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав е признато за установено на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че В.К.В., ЕГН ********** дължи
¾, а Е.Г.Г., ЕГН ********** дължи ¼ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********от сумата
1 856,15 лева /или за В.К.В. сумата 1 392,11 ле-ва, а за Е.Г.Г.
сумата 464,04 лева/, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за апартамент №
27, находящ се в гр.София, ж.к.”********”, абонатен № 251748 за периода: 01.05.2014
г. – 30.04.2015 г., включваща и суми за дялово разпределение за същия период, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
/21.07.2016 г./ до окончателното плащане на сумите, както и и от сумата 158,87 лева
/или за В.К.В.
сумата 119,15 лева, а за Е.Г.Г. – сумата
39,72 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата за времето от
15.09.2015 г. до 04.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.08.2016 г. по ч.гр.д.№ 40660/2016 г.
по описа на СРС,І ГО, 41 състав, като исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ
за разликата над 1 856,15 лева до пълния предявен размер от 1 907,83
лева, са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт В.К.В. е осъдена да заплати на „Топ-Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 251,30 лева – разноски за заповедното производство и
сумата 490,43 лева – разноски за исковото производ-ство, а Е.Г.Г. е осъдена да
заплати на ищцовото дружество на основание чл. 78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 83,77 лева – разноски за заповедното
производство и сумата 163,48 лева – разноски за исковото производство.
Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Н.“ ЕАД.
Ответниците
Е.Г.Г. и В.К.В.,*** са депозирали въззивни жалби срещу решението от 22.12.2017 г.
на СРС, І ГО, 41 състав, поста-новено по гр.д.№ 21 537/2017 г., с което срещу
тях са уважени искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД – за главници
и лихви за забава върху тях.
Във
въззивните жалби се твърди, че първоинстанционният съд е уважил исковете без
нито едно писмено доказателство и се поддържат възраженията им за липса на
договорни отно-шения между тях и ищеца, както и между същите и третото
лице-помагач, както и тези, че няма построена и узаконена абонатна станция, в
която връзка са приложили писмо от ДНСК. Наве-дени са доводи и че не ползват
топлинна енергия за имота.
Във въззивната жалба на Е.Г. се
излагат доводи и че вещото лице, изготвило заключението на техническата
експертиза, не е видяло лично радиатори на процесния адрес, а е приело, че има такива,
поради служебна начислена енергия на ищеца; че експертът не е виждал водомер в
жилището, но приема данни, представени от ФДР; че вещото лице не е виждал
абонатна станция, но в откритото съдебно заседание е отговорил, че „възможно е абонатната
станция да е налична“; че не е виждал картон на абонатната станция, но лъже, че
такъв картон е притежание на ответника; вещото лице не е извършило нищо
техническо по техническата екс-пертиза, във връзка с което се поддържа, че тази
експертиза е нищожна,
Във
въззивната жалба на В. К.-Г. се релевира възражение, че липсата на облигационни
отношения между нея и ищеца, както и на договор за доставка на услуга, както и
обстоятелството, че Общите условия, на които се позовава „Т.С.“ ЕАД, са без
юридическа стойност и не я освобождават от задължението да представи сключен
договор между тях, като това нарушение обосновава нищожност на съдебното
решение. Сочи се и че в случая е нарушено общностното право, според което съдебните
състави трябва да прилагат точно закони-те и което е с приоритет пред
националното; че са нарушени повелителните норми на Регламент 2006/2004, чл.3
от Директива 85/577/ЕО, Директива 93/13/ ЕО и Директива 2011/83; че в нару-шение
на общностното право й е налаганата
сградна инсталация; че с това се нарушават правата на българските граждани.
Поддържат се оплаквания и че липсва индивидуализация на дълга и на доставената
топлинна енергия и че е неправилен изводът на първоинстанционния съд за реален
отчет, след като се говори за прогнозни дялове.
Е.Г.Г.
моли въззивния съд да отмени решението на СРС в атакува-ната от нея част и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу нея искове.
В.К.В. претендира въззивният съд
да обезсили обжалваното от нея решение на СРС, съотв. да се постанови друго, с
което да се отхвърлят изцяло предявените срещу нея искове. Претендира присъждането
на разноски по делото.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от насрещната страна по
жалбите „Т.С.“ ЕАД. С молби от 07.03.2019 г. и 11.04.2019 г. дружеството е
заявило искане жалбите да бъдат отхвърлени.
Третото
лице – помагач на страната на
ищеца: „Н.“ ЕАД, *** не
взема станови-ще по жалбите.
Първоинстанционното
решение в частта, в която исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ за
разли-ката над 1 856,15 лева до предявения размер от 1 907,83 лева са
отхвърлени, не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, на-мира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби
са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в проце-са, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и
процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в
двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е наведеното от ответницата В.В. възражение за ни-щожност
на решението на СРС. За да е нищожно едно съдебно решение, същото не следва да
от-говаря на изискванията за валидност на съдебните актове. Безспорно е в
правната доктрина и в съдебната практика, че нищожно е съдебното решение, което
е постановено от ненадлежен съдебен орган или в ненадлежен състав; извън
пределите на правораздавателната власт на съда; не е изготвено в писмена форма;
не е подписано и е абсолютно неразбираемо дори и чрез тълку-ване. Разглежданото
решение не страда от нито един от визираните пороци. Същото е постанове-но от
надлежен състав в кръга на неговата компетентност, изготвено е в писмен вид,
подписано е и е мотивирано, волята на съда е
изразена ясно и разбираемо. Недостатъците при формиране на правните изводи на
съда, евентуалната липса на мотиви по някои възражения или погрешните мотиви не
водят до нищожност на решението, а до евентуална негова неправилност.
Районният
съд е сезиран с предявени при условията на субективно и обективно кумула-тивно
съединяване на искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В
исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявле-ние за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, което е уважено, срещу взема-нията
по която в предвидения от закона срок ответниците са подали възражение. Поддържа
се, че ответниците са клиенти на топлинна енергия като собственици на апартамент
№ 27, находящ се в гр.София, ж.к„Красна поляна 1“, бл.№ 17, вх.”Б” и като такива
са ползвали топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. и дължат общо за същата сумата от 1 858,03 лева,
както и лихва за забава върху нея в размер на 151,80 лева за периода:
15.09.2015 г. до 04.07.2016 г., както и такса за дялово разпределение от 49,80 лева
за горния период и лихва за забава върху послед-ната от 7,07 лева за периода:
15.09.2015 г. до 04.07.2016 г. Посочено е, че съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи
условия; че в тези, действали през процесния период, е предвидено, че
купувачите на топ-линна енергия са
длъжни да я заплащат в 30-дневен срок от датата на публикуване на месечните
дължими суми на интернет страницата на продавача, като се релевират доводи и че
в съответст-вие с чл.139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия между
потребителите в сградата-етажна собственост, се извършва по системата на дялово
разпределение.
Моли съда да признае за установено по
отношение на Е.Г.Г., че същата дължи на
ищеца ¼ от сумата от 1 858,03 лева или 464,51 лева за консумирана
топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., както и лихва за
забава върху нея в размер на 37,95 лева за периода от 15.09.2015 г. до
04.07.2016 г., както и 12,45 лева – цена за разпределение на топлина енергия
за горния период и лихва за забава върху
последната от 1,77 лева за периода: 15.09.2015 г. до 04.07.2016 г., а по отношение
на В.К.В. – да се признае за установено, че същата дължи на дружеството ¾
от сумата от 1 858,03 лева, а именно: 1 395,52 лева – стойност на консумираната
топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. до 30.04. 2015 г., лихва за забава върху
нея в размер на 113,85 лева за периода от 15.09.2015 г. до 04.07. 2016 г., 37,35
лева – цена за разпределение на топлината енергия за периода: 01.05.2014 г. до
30. 04.2015 г. и лихва за забава върху нея от 4,30 лева за времето от 15.09.2015
г. до 04.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците от 21.07.2016 г.
до окончателното им изплащане. Претендира се и присъждането на направените разноски
по делото.
В
срока по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответни-ците
Е.Г.Г. и В.К.В., в който същите оспорват ис-ковете. Сочат, че договорът от 30.10.2002 г. е сключен за три години и е
изтекъл на 30.10.2015 г.; че протоколът от 01.10.2002 г. за проведено общо
събрание на етажната собственост и приложе-ният към него списък на етажните
собственици установява, че за процесния
апартамент липсват радиатори и такива не са монтирани, затова възниквал
въпросът как „Нелбо“ ЕООД е изчислило доставена топлинна енергия. Поддържат, че
нямат сключен договор с ищеца; че общите условия на ищеца са нищожни и че абонатната
станция на бл.17 не е узаконена и въведена в експлоата-ция. Позовават се на допуснато
нарушение на нормата на чл.62 ЗЗП и общностното право, като навеждат възражение
за изтекла погасителна давност.
Със заявление с вх.№ 3047644/21.07.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответниците за неиздъл-жени
суми относно топлоснабден имот – апартамент
№ 27, находящ се в гр.София, ж.к. „****************, абонатен № 251748. На 01.08.2016
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК срещу посочените лица за исковите суми, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 21.01.2016 г. до изпла-щане на тези вземания, като
на заявителя са присъдени и направените в заповедното производст-во разноски в общ
размер от 343,66 лева, от които: 41,33 лева – държавна такса и 302,33 лева –
възнаграждение за юрисконсулт, съответно платими, както следва: 85,92 лева от Е.Г.Г.
/10,33 лева – държавна такса и 75,58 лева – възнаграждение за юрисконсулт/ и
257,74 лева от В.К.В. /31,00 лева – държавна такса и 226,75 лева –
възнаграждение за юрисконсулт/.
На 24.08.2016 г. са депозирани възражения от длъжниците по чл.414 ГПК, в
което съ-щите са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по
чл. 415, ал.1 ГПК – на 05. 04.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на процесните вземания за главници и
лихви по издадената му заповед.
Не
е спорно в процеса, което се потвърждава и от приложеното по него заверено
копие от нотариален акт № 24, т.ІV, рег.№ 5069, дело № 596 от 07.05.2008 г. на
нотариусС.Тю-Т., че ответниците са собственици на процесния имот при следните
квоти: 3/4 ид.ч. за В.К.В. и ¼ ид.ч. за Е.Г.Г..
Съгласно
данните от неоспореното удостоверение за
наследници № 7370/04.11.2013 г. на Столична община, район „Красна поляна”, В.К.В.
и Е.Г.Г. са законни наследници на Г.И.Г., ЕГН **********, починал на 03.03.2006
г.
По
делото е представен и договор от 30.10.2002 г.
сключен между етажната собственост на адрес: гр.София, ж.к.”*********където
се намира процесния имот, „Н.И.“ ООД за извършване на дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сградата, протокол от
ОС на същата ЕС от 01.10.2002 г. и списък към него, в който фигурира името и подписа на
наследодателя на ответниците Г.И.Г.. В спи-съка г-н Г.е „0” по отношение на
данните, касаещи броя на радиатори, вентили и разпределители в имота.
Приложени
са общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.Т.С.” ЕАД
на клиенти в гр.София, действали през исковия период.
В
хода на съдебното дирене са приети представени от третото лице – помагач изравни-телна
сметка за периода: 05.2014 г. – 04.2015 г. и констативен протокол от 14.05.2015
г. за неоси-гурен достъп за отчет на уредите, неоспорени в процеса.
По
искане на ищеца са ангажирани и констативен акт за установяване годността за
прие-мане на строеж от 03.02.2012 г., протокол за проведена 72-часова проба при
експлоатационни условия през периода от 21.12.2011 г. – 23.12.2011 г. и
удостоверение за качество № С1384/14.11. 2011 г. относно абонатната станция в
ЕС, където се намира имотът-предмет на спора.
Пред
СРС е допуснато изслушването на комплексна техническа и счетоводна експерти-за,
изготвена от вещите лица инж.А.Ж. и икономист В.П.. От приетото зак-лючение на
същата, е видно, че абонат № 251748 се води на името на В.К. В.; че от
прегледаните документи се установява, че в имота са монтирани отоплителни тела
– радиатори, на които са монтирани топлинни разпределители, както и 1 бр.
водомер за отчитане на БГВ; че в исковия период приспадани технологичните
разходи за сметка на ищеца преди разпределението на топлинната енергия на
потребителите; че топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация е изчислена въз основа
на пълния отопляем обем на процесния имот от 161 куб.м. От техническата част на
експертизата се констатира и че в исковия период в процесния имот е ползвана
топлинна енергия за отопление на имота и за БГВ; че в резултат на извършените
аналитични пресмятания и проверени информационни източници дължимата се
стойност на дос-тавената топлинна енергия за този абонат за исковия период възлиза
на 1 856,15 лева; че общият топломер в абонатната станция редовно, на всеки две
календарни години и преминавал на метрологична проверка за определяне на
техническата му изправност и експлоатационна год-ност; че начисляването на
топлинната енергия е извършено съобразно действащата нормативна уредба.
В счетоводната част вещото лице – счетоводител
е посочило, че претендираните суми не са
заплатени. Вещото лице Петрова е посочило, че изравнителните сметки са
въвеждани в информационната система на
ищеца; отразило е по пера и общо дължимата сума за топлинна енергия, както и
размера на таксата за отчет на уредите за дялово разпределение и лихвата за
забава. В експертизата е обоснован и извод, че счетоводството на ищеца е водено редовно.
По
искане на ответниците е прието и писмо с изх.№ АО-2521-04-794 от 27.10.2016 г.
на на ДНСК, изготвено в отговор на писмо на Е.Г. от 21.09.2016 г., в което е
отразено, че при извършена служебна проверка по посочените от молителката
данни, в регистъра на издадените разрешения за ползване в Централно управление
на ДНСК, не се е установило нали-чие на досие за приемане и въвеждане в
експлоатация на гореописания строеж /”Абонатна станция” на адрес: гр.София,
ж.к.”Красна поляна І ч.”, ул.”*********както и че осъ-ществената проверка в
публичния регистър на разрешенията за ползване, издадени от ДНСК, РДНСК и РО
НСК в периода от 2001 г. до 30.09.2016 г., който е достъпен за външни
потребители на интернет страницата на ДНСК, по така посочените данни не се е
установило наличие на издадено разрешение за ползване на гореописания строеж.
В
писмото на ДНСК е посочено и че за да се направи подробна справка молителката
следва да представи точни данни за вида на строежа – жилищна сграда или друг,
админист-ративен адрес, номер на УПИ, в който е построена сградата, при наличие
– данни за издадено разрешение за строеж.
Пред
настоящата инстанция е допуснат преразпит на вещото лице, изготвило техни-ческата
част от приетата комплексна експертиза пред СРС. В съдебното заседание същият е
пояснил, че през процесния период отчетът на дяловото разпределение е извършен
на база слу-жебен отчет поради неосигурен достъп. Заявил, че, че за периода от
2014 г. до 2018 г. всички отчети са на база „служебен отчет” поради неосигурен
достъп; че в първоначалната експертиза, е допусната техническа грешка, където
се посочва, че отчетът на водомера за топла вода е на база „реален отчет”, като
следва да се чете, че е „служебен отчет”, както и че резултатите от експерти-зата
не се променят, не се променят с нищо данните, които са предоставени за крайното
заключе-ние.
Съдът
е сезиран с установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на част
от оспорените от длъжниците В.К.В. и Е.Г.Г. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задъл-жение.
Оспорването на вземанията от страна на длъжника с депозирани в срока по чл.414 ГПК възражения, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от
предявяване на установителния иск по
чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО
на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.
В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потре-бител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потре-бители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятел-но отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действащ до 17.07.2012 г., „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди“ е физи-ческо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енер-гия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за домакинството си. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с
влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието
„потребител на топлинна енергия“. Съгласно но-вата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ,
действаща от 17.07.2012 г. – през исковия период от м.05.2013 г. до м.04.2014
г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба, е необходимо да бъде установе-но,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е при-съединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В
производството не е спорно, че ответниците са носители на правото на
собственост върху процесния имот при квоти: 3/4 ид.ч. за В.К.В. и ¼ ид.ч. за Е.Г.Г.,
което се
установява и от представения по него нотариален
акт за собственост на недвижим имот № 24, том IV, рег.№ 5069, дело № 596/2008
г. на нотариус с рег.№ 065 на Нот.камара. От изложеното следва, че за исковия
период: 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. ответниците в качеството им на собст-веници
са били клиенти на топлинна енергия за процесния имот.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопре-носно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
поста-новява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопре-носното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спор е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия
на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07. 01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„Дневник“ от 14.01.2008 г., а за процесния период – Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /сега
КЕВР/, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г., които съгласно клаузата на чл.58 от същите са
задължителни за всички потребители от влизането им в сила. Разпоредбата на чл.150, ал.3
ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответниците не твърдят и не установяват да са
упражнили това тяхно право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.,
поради което настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия въз-никва между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в решение № 35/21.02. 2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК. Подаването на заявление-декларация не е
основание за пораждане на облигационното правоотношение по доставка на топлинна
енергия
Горните обстоятелства
в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период от време
между главните страните в процеса е съществувало валидно облигационно пра-воотношение
с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот – обстоятелство, което обуславя неоснователността на наведените във
въззивните жалби оплаквания в тази насока.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сгра-да
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за из-вършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наред-ба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а
нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ потребителите/клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия
за всеки отделен потребител/клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
За процесния период в съответствие с тази законова уредба и уста-новеното в
Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота на ответника са на-числявани
помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, като
след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от фирмата за
дялово разпределение.
Ответниците не
твърдят и не установяват да са се възползвали от предвиденото реклама-ционно
производство и да са оспорили изготвените изравнителни сметки в установените
срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на
закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в
срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от
Наредбата за топлоснабдяването, поради което съдебният със-тав намира, че
разпределението е извършено по описания и отразен от вещото лице в
съдебно-техническата част на експертиза начин в съответствие с нормативната
уредба.
Ирелевантно за изложения извод
е обстоятелството, че топлинната енергия за отопление на имота и за БГВ
е изчислена на нормативна база. По силата на чл.70, ал.2 от Наредба
№ 16-334/
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, задължение на потребителя на топлинна
енергия е да осигури достъп до ИРРО за отчет на консумацията, като при изпълнение
на това задължение, какъвто е и конкретният случай, се
прилага регламентираната в разпоредбите на чл.70, ал.4 и на чл.69, ал.2 от
Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването уредба.
От
изготвената техническа експертиза се констатира, че дължимата се за исковия
период стойност на топлинната енергия за процесното топлоснабдено жилище е 1
856,15 лева, която сума съвпадаща с присъдената от първоинстанционния съд
такава, поради което атакуваното решение в тази му част следва да бъде
потвърдено.
В
жалбата на Е.Г. е направено възражение относно правилността и обосно-ваността
на техническата експертиза, поради това, че вещото лице не е извършило оглед на
мяс-то, както на абонатната станция, така и в имота на жалбоподателя. С оглед
обстоятелството, че заявеният период е за времето: 2014 г. – 2015 г., извършването
на оглед през 2017 г. е иреле-вантно към точното изпълнение на задачите и не
рефлектира върху верността на изводите на експертизата. Неоснователни са и
доводите във връзка с картона на абонатната станция, тъй като отчета на общия
топломер се извършва по електронен път и съхраняваните данни на електронен
носител са идентични с хартиения екземпляр на ЕС. На последно място вещото лице
няма нито задължение, нито право да представя доказателства по делото. В
случай, че жалбоподателката Г. е искала да се запознае с всички проверени от
експерта документи, същата е следвало да упражни правата си по чл.190 ГПК и
чл.192 ГПК, което тя не е направила.
По
отношение на довода в жалбата на В.В.
относно дължимостта на топлинна енергия за сградна инсталация. Той е релевиран
за първи път пред въззивния съд, поради което попада под преклузията на чл.266,
ал.1 ГПК, имаща за последица неговото необ-съждане
от въззивния съд. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че съобразно решение № 5/22.04.2010 г. на Конституционния
съд на РБългария по к.д.№ 15/2009 г. заплаща-нето на отдадена от сградна
инсталация топлинна енергия не е резултат от реално ползване или неползване на
топлинна енергия от собствениците или носителите на вещни права. Това следва от
факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не
може да се откаже. Тя е изградена по предварителен проект, поради което
плащането се извършва съобразно на отопляемите обекти по проект.
Настоящата
инстанция счита за неоснователно и твърдението в жалбите, че в сградата- етажна
собственост няма изградена и узаконена абонатна станция. В процеса са приети
писмени доказателства от страна на ищеца, визирани по-горе в решението, установяващи,
че такава е изградена, съществува и е в експлоатация. Тези писмени
доказателства не са оспорени в хода на процеса. Горните изводи не се
опровергават от представеното писмо от ДНСК от 27.10.2016 г. В същото се съдържа информация, че не е
намерено разрешение за ползване за
абонатната станция в бл.17 и въвеждането
й в експлоатация по посочените от жалбоподателката Е.Г. ограничени данни, но не
и че такива изобщо липсват. От друга страна: относим към въпроса относно
измерването на доставеното количество топлинна енергия е изправността на общия
топломер – като средство за търговско измерване. От приетата техническа част на
изготвената комплексна експертиза, неоспорена
от страните, безспорно е установено в процеса, че общият топломер в абонатната
станция е минавал на метрологична проверка
и е бил годен за използване по предназначение през исковия период.
Неоснователен
е доводът на В.В. за нарушаване на общностно пра-во. Директива 93/13/ЕО относно
неравноправните клаузи е транспонирана в българското законо-дателство чрез ЗЗП.
Директива 2011/83/ЕС изменя директива 93/13/ЕО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО
на ЕП и на Съвета и отменя Директиви 85/577/ЕО на Съвета и 97/7/ЕО. Директива 2011/83/ЕС урежда договорите от разстояние и договорите
извън търговския обект, поради което е неприложима в случая, въпроси
регламентирани от отмените директиви.
Въззивният
съд намира за неоснователно наведеното възражение
от жалбоподателите, че доставката на топлинна енергия от страна на „Т.С.“ ЕАД е
непоискана услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по
тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл.62 ЗЗП във връзка с §1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата
закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на
§1 от Допъл-нителните разпоредби на
Закона за защита на потребителите.
По
отношение на исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД относно обезщетението за неточно изпълнение на паричното задължение
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия във времево
отношение, мнозинството на съдеб-ния
състав намира, че същите са неоснователни. СГС намира, че по отношение на
главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия
за периода: м.05.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., ответниците не са изпаднали в
забава относно плащането им, поради нищож-ност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03. 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потре-бителите
/ЗЗП/, като неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъ-вестност,
установен от нормата на чл. 143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ –
ответник по делото. С клаузата на чл.33,
ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните
дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1
от същите/ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на
задължението за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на
изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след
публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящата
съдебна инстанция приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възмож-ността за достъп до интернет, го поставя
в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно от
тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп
до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор,
чийто предмет няма връзка с тези вложения. С оглед горното мнозинството от
решаващия състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на
основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство мнозинството
на съдебния състав намира, че за вземанията на ищеца за дължимата се стойност
на топлинната енергия за времето: м.05.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., които
попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г. /в сила от 12.03.2014
г./, ответниците не са изпаднали в забава, тъй като липсва договорен срок за
изпълнение между страните, а по делото не е предс-тавена и покана за изпълнение
на тези задължения в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Неоснователни
са и исковете правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва за забава върху цената на услугата „дялово
разпределение“. При забавено изпълнение
на парично задължение във времево отношение в полза на кредитора възниква правото
на получи обезщетение в размер на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за
изпълнение, какъвто е и даденият казус относно престирането на цената на
услугата дялово разпределение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се като главница сумата.
До приключване на производст-вото пред първоинстанционния съд ищцовото
дружество не е ангажирало доказателства за връч-ването на ответниците на такава
покана относно заплащането на услугата за дялово разпределе-ние, съобразно
което последните не са изпаднали в забава и не дължат на „Т.С.” ЕАД обезщетение
по чл.86, ал.1 ЗЗД до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Съобразно горното претенциите по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД относно главните
задължение за топлинна енергия и дялово разпределение в общ размер от 158,87
лева, от които: на обща стойност от 151,80 лева за периода от 15.09.2015 г. –
04.07.2016 г. за първите главници и на обща стойност от 7,07 лева и период:
15.09.2015 г. – 04.07.2016 г. за вторите, се явяват
изцяло неоснователни, поради решението на СРС в тази му част следва да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което тези искове за
посочената сума и период – да бъдат отхвърлени.
Решението
следва да се отмени в частта, в която в полза на ищеца са присъдени раз-носки
за исковото производство над сумата от 440,45 лева и над сумата от 225,70 лева за
запо-ведното производство, дължими от В.К. В.- Г. и разноски пред СРС над
сумата от 146,82 лева и над сумата от 75,23 лева за заповедното производство,
дължими от Е.Г.Г..
По
разноските пред СГС.
Разноски
на жалбоподателата Е.Г. на основание чл.78, ал.1 ГПК не се дължат, тъй като
такива не са поискани. Жалбоподателката В.В. е поискана присъждането на
разноски по делото, но същата не е ангажирала доказателства за извършването на
такива във въззивното производство, а на възстановяване по визирания ред
подлежат само действително направените разходи за защита.
Разноски по чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК не следва да се присъждат на въззивае-мата страна „Т.С.” ЕАД. Във въззивното
производство от упълномощения от тази страна процесуален представител –
юрисконсулт не са извършени реално никакви проце-суални действия, извън депозираната
бланкетна молба, с която единствено е заявено общо, немо-тивирано оспорване на
жалбата. Писмен отговор на жалбата не е подаден, нито дружеството е било
представлявано в открито съдебно заседание от пълномощник.
На основание чл.78, ал.6 ГПК и
постановеното определение по чл.83, ал.2 ГПК от 21.04. 2018 г. във връзка с държавната
такса по чл.261, т.4 ГПК, дължима се от жалбоподателката В.В., ищецът следва да
заплати по бюджетната сметка на СГС дължимата се държавна такса по жалбата,
съобразно уважената част от същата, в размер на 2,38 лева.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
301194 от 22.12.2017 г. на СРС, 41 състав, постановено по гр.д.№ 21 537/2017
г. – В ЧАСТТА, в която са уважени
искове по чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД
за лихва за забава върху главниците за незаплатена топлинна енергия и цената за
услугата „дялово разпределение“ в общ размер от 158,87 лева /за
В.К.В.
– сумата 119,15 лева, а за Е.Г.Г. – сумата 39,72 лева/, за времето от
15.09.2015 г. до 04.07.2016 г., както и в ЧАСТТА, в която в полза на „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски за
исковото производство над сумата от 440,45 лева и над сумата от 225,70 лева в
заповедното производство, дължими от В.К. В.- Г. и разноски за СРС над сумата
от 146,82 лева и над сумата от 75,23 лева за заповедното производство, дължими
от Е.Г.Г., вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********за
признаване за установено, че В.К.В., ЕГН ********** дължи ¾, а Е.Г.Г.,
ЕГН ********** дължи ¼ от обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главниците за топлинна енергия и цена на услугата „дялово
разпределение“, в общ размер от 158,87 лева, от които: 151,80 лева
относно първото главно вземане и 7,07 лева – относно второто главно вземане
/спрямо В.К.В.
– сумата 119,15 лева, а за Е.Г.Г. –
сумата 39,72 лева/, за времето от 15.09.2015 г. до 04.07.2016 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
01.08. 2016 г. по ч.гр.д.№ 40 660/2016 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301194 от 22.12.2017 г., постановено по гр.д.№
21 537/ 2017 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав – в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК********със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ по бюджетната сметка на Софийски
градски съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 2,38 лева /два лева и тридесет и осем
стотинки/ –
държавна такса.
Първоинстанционното
решение в частта, в която исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ за
разли-ката над 1 856,15 лева до предявения размер от 1 907,83 лева,
са отхвърлени не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Н.”
ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 7794 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по част
от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл.
33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия
на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат
спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е
размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието
за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя
допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава
възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски
обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в
интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно
време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където
пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив,
за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по
всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в
общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път
е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия
изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото
на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е
изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури
в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но
намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам
изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |