№ 4812
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело №
20241100513204 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 15918/21.08.2024 г. по гр.д. № 28757/2023 г. по описа на
Софийски районен съд, 25-и състав, по предявените по реда на чл. 422 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е
признато за установено, че Ц. Д. Д., ЕГН **********, дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК: *********, следните суми: сумата от
995,98 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот - ****, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 348508 в
периода от 01.08.2019 г. до 30.04.2021 г., сумата от 176,10 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 24.11.2022 г.,
сумата от 17,40 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху
главниците от 12.12.2022 г. до окончателното изплащане на сумите, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №
67719/2022г. по описа на СРС, 25-и състав, като са отхвърлени предявеният
иск за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 1115,79 лева и за периода от 01.05.2019г. до 31.07.2019г.,
предявеният иск за мораторна лихва върху цената на топлинна енергия за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 197,18 лева,
предявеният иск за сумата от 3,76 лева, представляваща мораторна лихва
върху цената на услугата дялово разпределение за периода от 31.12.2019 г. до
24.11.2022 г.
1
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в
частта, с която исковете на „Топлофикация София“ ЕАД са уважени, е
постъпила въззивна жалба от ответника Ц. Д. Д.. В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност на решението. Поддържа се, че между страните
не е налице облигационно правоотношение, тъй като не се установява, че
ответницата е собственик на топлоснабдения имот. Сочи се, че приетата по
делото декларация по чл. 14 ЗМДТ не представлява титул за собственост.
Заявява се, че искът за лихва за забава също е неоснователен, тъй като в
случая следва да е била отправена покана за плащане, за да бъде поставена
ответницата в забава, доколкото правилото на чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищеца е неприложимо поради издаването на общите фактури след
предвидения 45-дневен срок за плащане. Сочи се, че не се дължи такса за
дялово разпределение, тъй като ищецът не е страна по договора, сключен с
етажната собственост, нито е встъпил в правата на фирмата за дялово
разпределение поради извършено в нейна полза плащане. В допълнение се
обръща внимание, че договорът с фирмата за дялово разпределение е бил с
изтекъл срок през процесния период и поради това не е произвеждал правно
действие. По тези съображения е направено искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД, с
който същата се оспорва като неоснователна и се иска потвърждаване на
решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендират
се разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Директ“ ЕООД не заявява
становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на
атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният
съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора,
въззивният съд намира следното:
Съдът е сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца по делото е да установи по реда на
пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и
2
размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР на основание чл. 150 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. С
оглед изложеното, собственикът на имот, попадащ в сграда в режим на етажна
собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия.
По делото са представени данъчна декларация с вх. № 20688/19.03.1998
г. и извлечение от данъчна декларация с вх. № **********/25.04.2014 г.,
подадени до Столична община – район „Младост“ от Ц. Д. Д., като по делото
не се спори, че декларациите изхождат именно от посоченото лице – ответник
по процесните искове. В декларациите е посочено, че Ц. Д. Д. е собственик на
****, находящ се в гр. София, ж.к. ****, като в тази от 25.04.2014 г. е
отбелязано, че делът й в собствеността се равнява на 4/6 ид. ч. Въззивният съд
се солидаризира с извода на първоинстанционния съд, че декларациите не
съставляват титул за собственост, но обективираното в тях изявление на
ответника представлява извънсъдебно признание за декларираните от него
обстоятелства. С оглед това и при липсата на други доказателства, които да
опровергаят направеното признание, настоящият съдебен състав приема за
установено, че ответникът Ц. Д. Д. е собственик на 4/6 ид. ч. от
топлоснабдения имот. Предвид това същата има качеството на клиент на
топлинна енергия през исковия период и като такъв се явява страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното дружество. За последното
възниква задължение за доставка на топлинна енергия за битови нужди, а
потребителят-ответник дължи цената на доставената топлинна енергия,
съобразно дела си в съсобствеността.
По отношение на количеството и стойността на доставената топлинна
енергия не са заявени конкретни оплаквания във въззивната жалба. С оглед
това и при достигането до идентичен извод относно собствеността върху
топлоснабдения имот, обуславяща наличието на облигационно
правоотношение между страните, искът за главница за доставена топлинна
енергия се явява основателен за количеството, стойността и периода така,
както е установено в първоинстанционното решение.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради -
етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139а.
В чл. 22 от приложимите към процесния период Общи условия за
продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, в сила от 27.06.2016 г. („Общите
условия“), е предвидено, че дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредба № 16-334
от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите в СЕС.
В случая от приетите по делото писмени доказателства – протокол от
ОС на ЕС за избор на фирма за дялово разпределение, договор между ищеца и
избраната фирма за дялово разпределение и представените от третото лице-
помагач документи, се установява, че през процесния период услугата „дялово
разпределение“ е била извършвана от „Директ“ ЕООД. Предвид
основателността на претенцията за доставена топлинна енергия и с оглед
наличието на договор, с който е възложено извършването на услуга „дялово
разпределение“ на фирма за дялово разпределение, то се налага извод, че
ответникът дължи заплащането на такса за извършената услуга.
Неоснователни са възраженията на въззивника-ответник, че ищецът
няма правото да получи цената на услугата за дялово разпределение. Видно от
съдържанието на представения договор с фирмата за дялово разпределение,
същият е бил в сила през процесния период, тъй като срокът му не е бил
изтекъл. На следващо място, съгласно чл. 22, ал. 2 от Общите условия,
клиентите заплащат на продавача („Топлофикация София“ ЕАД) стойността
на услугата “дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец.
Аналогично правило е предвидено и в чл. 36, ал. 1 от Общите условия,
съгласно който клиентите заплащат цена за услугата “дялово разпределение”,
извършвана от избран от клиентите търговец, като е посочен начина на
формиране на цената на услугата. От изложеното следва, че
топлофикационното дружество има право да получи стойността на таксата за
дялово разпределение и предявеният иск е основателен.
Основателността на претенцията за забава върху главницата за топлинна
енергия (иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД) предполага наличие на
главен дълг – какъвто е установен по делото, както и забава в погасяването му.
Моментът на забава в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Както бе посочено, за процесния период са приложими Общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, в сила от 27.06.2016 г. Според
клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество
4
топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 Общи условия, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е.
ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Ето защо
купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура
за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на задълженията по общите
фактури е определен в Общите условия от 2016 г. (чл. 33, ал. 2), то не е
необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава (арг. от чл. 84,
ал. 1 ЗЗД).
Релевираното от ответника възражение, че вземането за главница става
изискуемо след покана, тъй като общите фактури са издадени повече от 45
дни след изтичане на периода, за който се отнасят, е неоснователно. Както е
уточнено в чл. 32, ал. 3 от ОУ, общите фактури се издават след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, а това се извършва след приключване на съответния отоплителен
период. Ако общата фактура не е издадена в рамките на 45-дневния срок за
плащане, считано от изтичането на периода, за който фактурата се отнася,
съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, уговореният в общите условия 45-дневен срок за
плащане в полза на длъжника не се дерогира, а е налице забава на кредитора
по смисъла на чл. 95 ЗЗД, която освобождава длъжника от последиците на
неговата забава. В този случай кредиторът не би могъл да претендира
плащане мораторна лихва за период, предхождащ датата на издаване на
общата фактура. В настоящата хипотеза обаче ищецът не претендира такава
лихва. Видно от приетите съобщения към фактури и счетоводна справка,
мораторната лихва върху главницата по общата фактура от 31.07.2020 г. се
претендира считано от 15.09.2020г., а мораторната лихва върху главницата по
общата фактура от 31.07.2021 г. се претендира, считано от 15.09.2021 г. – и в
двата случая лихвата се претендира от първия ден след изтичането на 45-
дневния срок за плащане, считано от датата на издаване на съответната обща
фактура.
Следователно в случая е налице доказана забава на ответника за
задължението му за главница за топлинна енергия в установения с
първоинстанционното решение размер, във връзка с който не са формулирани
оплаквания с въззивната жалба.
От гореизложеното следва, че изводите на въззивния съд съвпадат с тези
на първоинстанционния съд, предвид което решението на Софийския районен
съд като правилно следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съдът намира, че на въззиваемата
страна не следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение, тъй като отговорът на въззивната жалба има бланкетен
характер, страната не е изпратила процесуален представител в проведеното
5
открито съдебно заседание и делото не се отличава с фактическа и правна
сложност.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15918/21.08.2024 г. по гр.д. № 28757/2023
г. по описа на Софийски районен съд, 25-и състав в обжалваната част.
Решението е постановено при участието в процеса на „Директ“ ЕООД в
качеството му на трето лице-помагач на страната на ищеца „Топлофикация
София“ ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6