РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. Бургас, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. И. Въззивно гражданско дело №
20252100500029 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е пред настоящата инстанция по въззивната жалба на Д. А. Д. с ЕГН
**********, с постоянен адрес ****, подадена чрез назначения му на основание чл. 47, ал. 6
от ГПК особен процесуален представител адв. В. Балбазанова - АК-Бургас против
решение № 2156 от 22.10.2024г., постановено по гр. дело № 7523/2023 г. по описа на РС-
Бургас, с което на основание чл. 422 ГПК е признато за установено по отношение на
въззивника-ответника, че същият дължи на ищеца П. С. К. с ЕГН: **********, с постоянен
адрес: **** сумата в размер на 3000 лв., представляваща платена сума на отпаднало
основание – прекратен по взаимно съгласие договор за изпълнение на строителни и
монтажни работи от 28.04.2023 г., за което вземане е издадена заповед № 3163 от 26.10.2023
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №6422/2023 г. на Районен
съд – Бургас, като със същото решение Д. А. Д. е осъден да заплати на П. С. К. сумата в
размер на 1120 лв., представляваща разноски в заповедното и в исковото производство.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение. Възразява се,
че договорът за изработка не съдържа информация за извършено от ищеца в полза на
ответника плащане на претендираната като даден аванс сума от 3000лв., поради което се
оспорва, че същата е получена от ответника. Сочи се, че в споразумението от 31.08.2023г., с
което сключения между страните договор от 28.04.2023г. е прекратен по вина на
изпълнителя поради липса на започнато изпълнение не съдържа признание от ответника, че
е получил процесната сумата от 3000 лв., представляваща аванс по прекратения договор. В
случай, че съдът приеме, че сумата е получена от ответника се прави възражение, че тя е
върната на ищеца. По тези съображения се твърди, че съдът е постановил неправилно
1
решение, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият -ищец П. С. К., чрез упълномощения
си процесуален представител адв. Д. Проданов – АК-Варна е депозирал писмен отговор на
въззивната жалба, в който я оспорва като неоснователна. Счита, че същата е бланкетна, не
съдържа конкретни оплаквания, а преповтаря изложените в отговора по чл. 131 от ГПК
съображения, по които първоинстанционният съд се е произнесъл в обжалваното решение.
Сочи, че със споразумението от 31.08.2023г., с което страните са прекратили действието на
сключения помежду им договор за СМР от 28.04.2023г. изпълнителят- ответник
недвусмислено е поел задължението да върне получения по договора аванс в размер на 3000
лв. в срок до 12 дни след подписване на споразумението. Подчертава се, че именно с тази
уговорка по делото се установява, че посочената сума е получена от изпълнителя като
предплащане по договора с ищеца. Наред с това се заявява, че това обстоятелство заедно с
извлечението от банковата сметка на адв. Проданов категорично доказват твърдението, че не
е налице извършено от ответника в полза на ищеца връщане на процесната сума. По така
изложените в писмения си отговор съображения се иска потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноските във въззивното производство.
В съдебно заседание, страните не се явяват и не изпращат представители. Депозират
писмени становища.
Въззивната страна, чрез назначения й на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен
представител в становището си заявява, че поддържа въззивната си жалба и оспорва
писмения отговор на насрещната страна, като е направила е възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК по отношение на адвокатското възанграждение, претендирано от въззиваемия.
Въззиваемият, чрез пълномощника си поддържа писмения си отговор на въззивната
жалба и моли за потвърждаване на обжалваното решение на първата инстанция.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявен иск от П. С. К. за
приемане за установено по отношение на ответника Д. А. Д., че същият му дължи сумата в
размер на 3000 лв., представляваща платена сума на отпаднало основание – прекратен по
взаимно съгласие договор за изпълнение на строителни и монтажни работи от 28.04.2023 г.,
за което вземане е издадена заповед № 3163 от 26.10.2023 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №6422/2023 г. на Районен съд – Бургас.
Районният съд е квалифицирал предявения ис с правно основание чл. 422 вр. с чл. 55,
ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 28.04.2023г. с ответника са сключили писмен договор за
строителни и монтажни работи, с нотариална заверка на подписите им, по силата на който
последният като изпълнител се задължил да извърши спрямо ищеца строително – монтажни
работи на обект, представляващ еднофамилна къща, находяща се в гр. Белослав, подробно
описани в чл.1, ал.1 от същия договор, а именно топлоизолация, монтаж на винилов
сайдинг, обшивка на сачак, обшивка на парапет тераса, парапет стълбище и таван тераси.
Сочи се, че страните са уговорили срок за изпълнение на възложените СМР от 55 дни,
считано от подписване на договора, при цена в размер на 7200 лв. за всички СМР. Ищецът
твърди, че съгласно договорката в чл.6, ал.3 от договора при сключването му е заплатил на
ответника в брой уговорения аванс в размер на 42 % от общата цена на договора, а именно
сумата от 3000 лв. в присъствието на нотариуса и двама свидетели. Заявява, че въпреки
многократните покани до ответника за изпълнение на договора, последният не е започнал да
2
изпълнява задълженията си по него в рамките на определения срок за изпълнение. Ищецът
сочи, че след като срокът за изпълнение изтекъл и му станало ясно, че договорът няма да
бъде изпълнен, за него вече не било в интерес извършване на ремонтните дейности поради
започващия есенен сезон, предвид това на 31.08.2023 г. между страните било подписано
споразумение, в което ответникът призна, че той носи вината за неизпълнение на договора е
поел и задължение да върне на ищеца получения по договора аванс в размер на 3000 лв. в
срок от 12 дни след споразумението или до 12.09.2023 г. по посочената банкова сметка.В
исковата молба се твърди, че доколкото ответникът не е върнал получения от ищеца аванс,
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК задължимост на сумата от
3000 лв., поради което претендира за установяване със сила на пресъдено нещо на отпаднало
основание - развален договор за изпълнение на строителни и монтажни работи от 28.04.2023
г., както и сторените в заповедното и исковото производство разноски, за които вземания е
издадена заповед №3163 от 26.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №6422/2023 г. на Районен съд – Бургас
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез назначения му на основание чл. 47, ал. 6
от ГПК особен представител е депозирал писмен отговор, в който е оспорил иска като
неоснователен. Изложени са възражения, че сключения между страните договор не съдържа
данни за извършено от ищеца плащане на твърдения аванс в размер на 3000 лв., респ. не е
представен доклумент за плащането му. Ответникът е оспорил получаването на твърдения
от ищец аванс. На следващо място се счита, че представеното по делото споразумение
между страните не сочи, че сключения договор за изпълнение на строителни и монтажни
работи от 28.04.2023 г.е прекратен по вина на изпълнителя поради липса на започнало
изпълнение на приетата от него работа по договора, нито, че в него се съдържа признание от
ответника, че е получил от ищеца сумата от 3000 лв. като аванс. По тези съображения моли
за отхвърляне на иска.
От фактическа страна по делото е установено следното:
По делото страните не спорят, а и от съдържанието на представения договор за
изпълнение на СМР от 28.04.2023г. с нотариална заверка на техните подписи се установява
по безспорен начин, че помежду им е възникнало твърдяното в исковата молба
облигационно правоотношение, съдържащото белезите на договор за изработка по смисъла
на чл. 258 и сл. от ЗЗД. Видно от постигнатите договорености ищецът е възложил на
ответника извършване на описаните СМР със срок на изпълнение от 55 дни, считано от
подписване на договора, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 7200 лв., от което
сумата, равняваща се на 42 % от нея /3024лв./ е уговорено да бъде заплатена от ищеца на
ответника авансово в брой след подписване на договора, а останалата част след окончателно
приемане на работата.
По делото е представено писмено споразумение, подписано от страните от
31.08.2023г., с нотариална заверка на подписа на ответника от 11.09.2023г., в което
констатирайки, че липса на договорно изпълнение по вина на ответника, те се съгласяват да
прекратят договора от 28.04.2023г. по взаимно съгласие. В споразумението ответника като
изпълнител се е задължил в срок от 12 дни, считано от 31.08.2023г. да върне на ищеца като
възложител по посочената банкова сметка изцяло пълния размер на получения от него на
24.08.2023г. аванс по договора в размер на 3000 лв.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е уважил изцяло иска, като приел,
че са налице всички законови предпоставки за доказване на фактическия състава на исковата
претенция по чл.55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Счел е, че по делото е доказано, че между
страните е сключен твърдения от ищеца договор за изработка за извършване на СМР; че въз
основа на него ищецът е заплатил на ответника авансово процесната сума от 3000 лв.; че
договорът е прекратен от страните по взаимно съгласие поради неизпълнението му и, че
поради прекратяването му е отпаднало основанието на което ответника е получил платения
3
му от ищеца аванс, а за ищеца е възникнало вземането за връщането му, като ответникът не
е доказал, че е върнал претендираната сума.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност и
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Като взе предвид доводите на страните, представените доказателства и като съобрази
закона настоящата инстанция намира, че районният съд е установил правилно фактическата
обстановка по спора и въз основа на нея е направил правилни фактически и правни изводи,
които въззивният съд напълно споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения
въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД всеки е длъжен да върне това, което е
получил на отпаднало основание. Условие за възникване на вземане по посочения
фактически състав на неоснователно обогатяване е отпадането на основанието за
преминаването на имуществено благо от патримониума на ищеца в патримониума на
ответника съгласно изложените в исковата молба твърдения.
Процесният случай е именно такъв. С прекратяване на сключения между страните
договор за СМР е отпаднала възникналата с него договорна връзка помежду им. Това е
довело до възникване на предпоставка за връщане на получената от всяка страна престация,
доколкото след прекратяване на договора тя се държи без вече да съществува основанието,
на което е получена. В случая ответникът оспорва твърденията на ищеца, че е получил аванс
в претендирания размер на 3000 лв. Действително, сама по себе си договорната клауза, с
която ищецът е поел задължението да заплати на ответника авансово част от уговореното
възнаграждение не доказва, че авансът е платен, а само, че е договорен. За доказване на
плащането обаче, както правилно е приел районния съд свидетелства извънсъдебното
признание на ответника, обективирано в подписаното между страните споразумение от
31.08.2023 г., в което той изрично същият е заявил, че поема задължението да върне на
ищеца получената от него сума от 3000 лв. в 12 - дневен срок. Ето защо неоснователни са
възраженията в жалбата, че споразумението не съдържа признание от ответника, че е
получил процесната сумата от 3000 лв., представляваща аванс по прекратения договор, тъй
като съдържанието му свидетелства тъкмо за обратното.
Предвид горното и тъй като с прекратяване на договор за СМР е отпаднало
основанието, на което ответника е получил процесната сума като аванс, то за ищецът е
възнало правото да иска възстановяването й, още повече, че ответникът изрично се е
съгласил да в върне е указания в споразумението срок и начин. Доколко възраженията на
ответника, че е върнал на ищеца получения от него аванс останаха недоказани, то напълно
обосновано в съотвествие с данните по делото и разпределената на страните
доказателствена тежест, районният съд е приел, че исковата претенция се явява основателна
и следва да се уважи, който извод напълно се споделя от настоящата инстанция. Налице е
неоснователно разместване на материална блага, вследствие на което ищецът се е обеднил, а
ответника се е обогатил за негова сметка с получената на отпадналото основание сума от
3000 лв. по прекратения договор за СМР.
С оглед гореизложените съображения наастоящата инстанция намира, че правилно в
съотвествие с данните по делото и приложимия материален закон районният съд е уважил
иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК за приемане за установено по отношение на
ответника, че същият дължи на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД
4
получения от последния на основание прекратения между страните договор за СМР аванс в
размер на 3000 лв.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция за основателност исковата
претенция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззиваемия-
ищец следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски в
размер на 300 лв. за платения депозит за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство на назначения на въззивника-ответник особен представител. Доколкото
липсват данни за направени и претендирани разноски в настоящото производство за
адвокатско възнаграждение, възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК на насрещната страна се
явява безпредметно.
Поради неоснователност на въззивната жалба, съгласно указанията в т. 7 от ТР №
7/2012г. по тълк.д. № 7/2012г. на ВКС в тежест на въззивника-ответник следва да бъде
възложено заплащане на дължимата за въззивното производство държавна такса по
уважения иск, възлизаща съгласно чл. 18, ал. 1 и чл. 1 от ТДТКССГПК в размер на 60лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2156 от 22.10.2024г., постановено по гр. дело №
7523/2023 г. по описа на РС- Бургас.
ОСЪЖДА Д. А. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес **** ДА ЗАПЛАТИ на П.
С. К. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: **** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
направените във въззивното производство разноски за платен депозит по чл. 47, ал. 6 от ГПК
в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА Д. А. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес **** ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка БОС държавна такса за въззивно обжалване
в размер на 60лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5