РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. гр.Мадан, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на единадесети юни
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова
като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20245430100118 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от С. З. Б. против ******
ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде
признато за установено в отношенията на страните, че договор за
потребителски кредит № ****** от******г. е недействителен поради
нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК при сключването му.
В исковата молба се твърди, че на *****г. ищцата сключила Договор за
потребителски кредит № ******* с ответното дружество, по силата на който
кредиторът „*******“ ООД, ЕИК *****й предоставил в заем сумата от 1
600,00 (хиляда и шестстотин) лева. Съгласно чл. 11 от договора общата сума,
дължима от кредитополучателя по договора била в размер на 2160,00 лева,
при сума на получаване 1600,00 лева, при ГПР - 48,84%, годишен лихвен
процент - 40.44%, при срок на кредита от 18 месеца. Съгласно чл. 4, ал. 3 от
договора кредитополучателят бил длъжен да предостави до края на следващия
ден от сключване на Договор за потребителски кредит, гаранция по кредита,
подробно посочена в общите условия на договора. Банковата гаранция
следвало да бъде в размер на 2160,00 лева и да бъде със срок на валидност до
26.06.2023г. Съгласно чл. 6 от договора, в случай че не бъде предоставена
банкова гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят следва да
заплати неустойка в размер на 2034,00 лева. Неустойката се дължала за
периоди, в които кредитът не е бил обезпечен, като се заплаща заедно с всяка
една погасителна вноска. Уговорените клаузи на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от
Договора били нищожни на основание чл. 26, ал. 1от ЗЗД и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл.21 ал. 1 от
1
ЗПК, чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Ищецът се позовава на ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Сочи, че страните са
уговорили, че кредитополучателят е длъжен в срок до края на следващия ден
от сключването му да предостави на кредитора обезпечение под формата на
гаранция по кредита, като за неизпълнението на това задължение била
предвидена неустойка в размер на 2034,00 лв. Предвидената неустоечна
клауза в процесния договор за потребителски кредит излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции,
надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от
неизпълнението, поради което противоречала на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Клаузите на чл. 4 ал. 3 и чл. 6 от процесия договор
за потребителски кредит, спрямо които ищецът следва да заплати неустойка
за непредоставена гаранция, били и неравноправни на основание чл. 143, т. 5
ЗЗП. Сочи, че доколкото размерът на усвоената сума по кредита бил равен на
дължимата неустойка, то посочената уговорка била неравноправна и попада в
приложеното поле на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, а при липса на доказателства
същата да е била индивидуално уговорена, била нищожна по смисъла на чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Ищецът счита, че е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9
и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговореното възнаграждение от процесния договор за кредит за
неустойка съставлявало скрит добавък към възнаградителната лихва и като
такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно
чл.19, ал. 1 от ЗПК. Счита, че размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Счита, че договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема
становище за неоснователност на предявения иск. Признава сключването
между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на С. З. Б.
била предоставена сумата в размер на 1 600.00 лева, при договорен ГПР в
размер на 48,84 % и годишен лихвен процент в размер на 40,44 %. Ответникът
сочи, че без договарянето на процесната неустоечна клауза, кредиторът не би
могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по
кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума е
получена от потребителя. По този начин обезпечителната функция на
неустойката произтича от стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не
претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойка, ще
положи максимални усилия да изпълни точно задължението. В процесния
договор за кредит ясно и непротиворечиво било посочено, че лихвеният
процент по кредита е фиксиран за целия период на договора. Условията за
прилагане на лихвения процент били налице в чл. 3, ал. 2 и 3, чл. 11, ал. 7 от
2
договора, като в същия е налице информация за потребителя, че лихвата по
кредита на ден е в размер на 1/360 от годишния лихвен процент.
Информацията за индекс или референтен лихвен процент, периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент била неприложима
в процесния случай, тъй като по кредита е приложим фиксиран лихвен
процент по смисъла на § 1, т. 5 ДР към ЗПК. Ето защо договорът за кредит
отговарял на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Ответникът сочи, че
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за кредит съдържа ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Информация за размера на ГПР била налична в чл. 11,
ал. 4 от договора, а общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на
чл. 11 от договора. ГПР бил изчислен при базовото допускане, че договорът за
кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят
ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете,
предвидени в договора за кредит. Тъй като компонентите, които следва да се
включат в ГПР са нормативно определени, то и за кредитора не било налице
задължение за тяхното посочване в договора за кредит. Неустойката по чл. 6,
ал.1 от договора не била елемент от ГПР по кредита и от същественото
съдържание на договора (т.е. и без нея договорът би бил сключен , за
разликата от уговорката за лихва, която е неотменна част от същественото му
съдържание ), понеже представлявала разход при неизпълнение по смисъла на
чл. 19, ал.З, т.1 от ЗПК. Дори да се приеме, че е такъв елемент и е трябвало да
бъде включена, невключването й не води до недействителност на целия
договор и съответно не лишава от действие уговорката за възнаградителна
лихва. Надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би
довело до нищожност само на онези клаузи , надвишаващи максимално
допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до нищожност
на целия договор- чл. 19 , ал.5 и ал.6, вр. с ал. 4 от ЗПК. По изложените
съображения моли за отхвърляне на иска.
След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка със становищата на страните,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между С. З. Б. - кредитополучател и „*******“ ООД –
кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит № ****** от ******г..,
по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищцата кредит в
размер на ***** лева. Като доказателство по делото е прието заверено копие
от Договор за потребителски кредит № № ******* от ****** г. , видно от
който сумата по кредита е следвало да бъде върната от кредитополучателя на
18 бр. месечни вноски при лихвен процент на кредита в размер на 40,44 % и
ГПР 48,84 %. Падежът на първата вноска е ******* г., а падежът на
последната – ****** г. Общата дължима лихва по кредита била в размер на
3
*** лева. Месечната вноска, включваща главница и лихва била в размер на
*******лева. Общата сума, дължима от кредитополучателя била *****лева.
Липсва спор между страните, че заемната сума в размер на *******лева е
усвоена от ищцата.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за потребителски кредит в срок до края
на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Изискванията по отношение на
гаранцията по кредита, която следва да бъде представена от страна на
кредитополучателя са посочени в 3.2.1 от ОУ, а именно: банкова гаранция,
издадена от банка, оперираща на територията на Република България;
гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Р Б; двама поръчители, които следва да са наети на безсрочен
трудов договор, да получават минимум 1500 лева брутно месечно
възнаграждение и към датата на сключване на Договора за потребителски
кредит да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Съгласно чл. 4, ал. 3,
изр. второ от договора Банковата гаранция или гаранцията, издадена от
небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на ****лева
със срок на валидност до ****** г.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора в случай че
кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4,
ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени
в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер
на 2034 лв. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без
осигурена гаранция. В този смисъл, ако кредитополучателят осигури
надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичането на срока по чл. 4, ал.
3, неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията бъде
прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който
действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се
начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
4
ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба са
релевирани основания за недействителност на процесния договор свързани с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. С разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да
се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Прочитът на
съдържанието на посочената по - горе неустоечна клауза по чл. 6, ал. 1 от
договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените в
договора изисквания по отношение на въведеното задължение на
кредитополучателя за предоставяне на гаранция по кредита и срокът за
предоставянето й - до края на деня, следващ деня на сключване на договора,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на 2034 лева за период до
изтичане падежа на последната вноска по договора за потребителски кредит,
при положение, че самият той кандидатства за потребителски кредит, което
предполага наличие на нужда от финансови средства, или две лица
поръчители, отговарящи на множество кумулативно поставени изисквания
към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна
непредставянето на гаранция по договора не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
гаранция и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка” към
договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
5
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Служебно изчислен от съда посредством онлайн
калкулатор при следните допускания, размер на предоставената сума по
договора: ****лева, размер на договорната лихва: *** лева, срок на договора:
18 месеца, размер на дължимата неустойка: от **** лева, обща сума за
погасяване е 4 194 лева, то ГПР възлиза на 330.28 %, поради което
действително приложимият ГПР по договора надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Самия кредитор в договора е предвидил
начислената неустойка да се заплаща на месец заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план - чл.
6, ал. 5 от договора, както е предвидено да се заплащат и останалите
задължения по договора. Включена по този начин към погасителната вноска
по кредита, неустойката на практика се явява добавък към дължимата
възнаградителна лихва по договора и представлява сигурна печалба за
кредитополучателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено във възнаградителната
лихва и годишния процент на разходите. Ето защо процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. т. 9 и 10 от ЗПК, тъй като
посочения в договора лихвен процент и ГПР не отговаря на реално
прилаганият между страните, което води до недействителността на договора
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият Договор е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена
сумата от 64 лева - представляваща заплатена държавна такса в
производството. В представения по делото договор за правна защита и
съдействие е посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. М. О. на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. По отношение на размера на възнаграждението,
който следва да се определи в полза на адв. М. О. съдът взе предвид изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-
427/16 и С-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от С.
6
районен съд/, съобразно които установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.
Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат,
директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело С-
438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от С. районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, §
1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид посочените
принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за
адвокатурата, в полза на адв. М. О. следва да се определи възнаграждение в
размер от 400 лева, която сума следва да се присъди директно в полза на
пълномощника, доколкото това не представляват направени от страната
разноски, а определени от съда такива на неговия адвокат по реда на чл. 38, ал.
2 от ГПК.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между „********“
ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
“******* № *, ет. **, представлявано от управителя И. Н. Х. – С. и С. З. Б.,
ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С., ул. „****** № **, вх. *, ет. *, ап. **, че
Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г. е недействителен на
осн. чл. 22 от ЗПК, поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК при
сключването му.
ОСЪЖДА „*******“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
7
управление: гр. С., ул. “*****“ № *, ет. **, представлявано от управителя И.
Н. Х. – С., да заплати на С. З. Б., ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С., ул.
„******“ № **, вх. *, ет. *, ап. **, сумата от 64 лева (шестдесет и четири
лева) - направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. “******“ № *, ет. **, представлявано от управителя И.
Н. Х. – С., да заплати на адв. М. М. О., АК С., служебен адрес: гр. Р., бул.
„********“ № *, Булстат ********, сумата от 400 лева (четиристотин лева) -
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
8