№IV- 260998 10.12.2020 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, четвърти въззивен граждански състав,
на десети декември през две хиляди и двадесета година,
в закрито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. РАДОСТИНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдия
Радостина Петкова
в. ч. гр. д. № 2734
по описа за 2020 г.
на БОС
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
419, ал. 1 вр. чл.
274 ГПК.
Образувано е повод частни жалби, подадени от В.М.М., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, Т.Н. Ф., гражданин на ***, род. на ***г. в *** и Е.В.Ж., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, всички с адрес: ***, действащи чрез упълномощения си процесуален представител адв. Татяна Тотева –БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Юрий Венелин“№ 6, ет. 3, ап. 5, срещу разпореждане за незабавно изпълнение, обективирано в заповед № 543 от 19.12.2019 г. изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановено по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на РС-Несебър.
В частните жалби срещу обжалваното
разпореждане за незабавно изпълнение жалбоподателите са изложили подробни съображения
за неговата незаконосъобразност: На
първо място считат, че процесния договор
за управление и поддръжа на общите части в жилищен комплекс от затворен тип, макар
и да е с нотариална заверка на подписите на страните, не съставлява основание
по чл. 417 от ГПК, тъй като вземанията в него не са определени по размер, а са
определяеми. Наред с това твърдят нередовност на заявлението по съображения, че
претенцията за главница не е индивидуализирана в документа по чл. 417 от ГПК, а
подлежи на изчисляване като цена на квадратен метър, в т.ч. и на изчисляване
подлежат и падащите се в дял на съответния съсобственик кв.м. от притежавания
имот и общите части към него. На следващо място жалбоподателите възразяват, че
претенцията срещу отделните съсобственици е посочена в заявлението по 1/3 от
общата главница, изчислена по цялата площ на апартамента с общите части, като
заявява, че делът на всеки от тях не е 1/3ид.ч., а по 1/10 ид.ч. за първите
двама и 8/10 ид.ч. за третата жалбоподателка. Освен това считат, че в случай е
недопустимо подаване на едно общо заявление срещу няколко длъжници, които не
отговарят солидарно, а разделно. Сочат, че е допуснато нарушение по чл. 418,
ал. 3 от ГПК, тъй като липсват
представени доказателства за изпълнение на насрещната претенция на кредитора по
договора. На следващо място жалбоподателите излагат съображения, че клаузата по
т. 7.2 на процесния договор, с която е уговорено автоматично продължаване на
срока му на действие с още 5 години, е неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП вр. с Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори /пар. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП/, по съображения, че считат, че срокът за мълчаливо съгласие /който в
случая е два месеца/ е необосновано кратък, което поставяло потребителя в риск
да го пропусне по невнимание.
По гореизложените съображения жалбоподателите
искат отмяната на горепосочените обжавални съдебни актове. Претендират се
направените пред настоящата инстанция разноски.
В законоустановения срок по
частните жалби е постъпил отговор от заявителя
„ГОЛДЪН ПИК“ЕООД, подаден чрез упълномощения му процесуален представител адв.
Жанета Иванова. Изложени са съображения
за неоснователността на подадените жалби, с искане съдът да ги остави без
уважение. Заявителят счита за неоснователни изложените от жалбоподателите
възражения, за което излага подробни съображения. Досежно основното оплакване,
свързано с твърдението за неравноправност на горепосочената договорна клауза, заявителят
оспорва жалбоподателите да имат качеството на потребители, но дори и да се
приеме обратното, счита, че клаузата не противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 8 от
ЗЗП. Затова счита, че тези съображения
на жалбоподателите са неотносими към направеното искане за спиране на
незабавното изпълнение. Направено е възражение за прекомерност на
претендираното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
След извършена служебна проверка Бургаският окръжен съд намира, че частите жалби са подадени в
законоустановения едномесечен срок от легитимирани лица, които имат правен
интерес от обжалването и против подлежащи на обжалване пред въззивната
инстанция съдебни актове, поради което са допустими и следва да се разгледат по
същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид
доводите в частните жалби, събраните по делото доказателства и разпоредбите на
закона, намира следното от фактическа и правна страна:
Със заповед № 573
от 19.12.2019г. по настоящото дело за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.
417, т. 3 от ГПК съдът е разпоредил всеки от длъжниците Т.Н.Ф., В.М.М. и Е.В.Ж. да заплатят на „Голдън Пик” ЕООД сумата от 548.41
евро, представляваща 1/3 част от
сбора от авансово платими годишни такси, от които сумата от 71,69 евро –
остатък за 2018г., сумата от 238,36 евро – за 2019г. и сумата от 238,36 евро –
за 2020г. по т. 2.1 от договор за управление и поддръжка на общите части в
жилищен комплекс от затворен тип „Златно око Резиденс” от 05.04.2013г. с
нотариална заверка на подписите с рег. № 3042 от 05.04.2013г., заверен от
нотариус Стоян Ангелов с район – Районен съд- Несебър, рег. № 208 на
Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението – 19.12.2019г., до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 164.52 евро, представляваща 1/3 част от сбор от
неустойки за забава по т. 8.1 от договора, начислени върху всяка от таксите за
2018г., 2019г. и 2020г., както и сумата от 111,22 лв., представляваща
1/3 от направените по делото разноски в общ размер на 333,67 лв., от които 250
лв. – платен адвокатски хонорар и 83,67 лв. - платена държавна такса. По заповедта
на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК е допуснато незабавно изпълнение и е издаден
изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително дело № 20208030400254 по
описа на ЧСИ Таня Маджарова.
Видно от данните на 08.07.2020г. на
всеки от длъжниците е редовно връчена покана за доброволно изпълнение.
С подадени в едномесечния срок по чл. 414, ал.
2 от ГПК възражения длъжниците са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като едновременно с
това в срока по чл. 419, ал. 1 от ГПК са
депозирали частни жалби против разпореждането на НРС за незабавно изпълнение,
обективирано в издадената заповед по чл. 417 от ГПК.
Съдът намира изложените в частните жалби доводи против обжалваното
разпореждане за незабавно изпълнение за неоснователни, по следните съображения:
Производството за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК и
за издаване на изпълнителен лист е предоставено като възможност за кредитора по
облекчен ред да получи съдебно признаване и изпълнителен титул за свое
изискуемо и ликвидно вземане срещу длъжника без да води исков процес при
условие, че вземането е установено с някой от изброените в цитираната
разпоредба документи.
От своя страна
представеният документ по чл. 417 от ГПК трябва да е редовен от външна страна и
да удостоверява задължение за заплащане на парична сума, което задължение да е
определено по своето основание, вид и размер, както и да е настъпил падежът му.
Проверката, която районният съд дължи по повод заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 418, ал.2 от ГПК, е съсредоточена върху това дали съществува редовен
от външна страна документ, посочен в чл. 417, т.1-10 от ГПК и
дали този документ удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.
Въззивната проверка
повтаря проверката, извършена от първоинстанционния съд по повод заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и се движи в рамките на
същите данни
по правилата на пълен въззивен контрол / в т. см. ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г на
ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата
на чл.419, ал. 1 от ГПК длъжникът има възможност да обжалва разпореждането за
допуснато незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение по чл. 417
от ГПК, като съгласно чл. 419, ал. 3 от ГПК /в редакцията му в сила от 23.12.2019г./ същото може да бъде
отменено при следните три хипотези: 1/.когато не са
налице предпоставките на чл. 418, ал. 2,
изр.
първо от ГПК, т.е. ако документът, въз основа на който е допуснато незабавено изпълнение
не е
редовен от външна страна и не удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, 2/. не са налице предпоставките по чл. 418, ал. 3 от ГПК, т.е. когато не са представени доказателства за изискуемостта
на вземането, в случаите, в които
тя е поставена в зависимост от изпълнението на насрещно
задължение или от настъпването на друго обстоятелство, както
и 3/. когато вземането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
В случая следва да се
отбележи, че разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в издадената
заповед по чл. 417 от ГПК е издадено на 19.12.2019г., т.е. преди влизане в сила
на чл. 419, ал. 3 от ГПК /23.12.2019г./ Независимо, че посочената норма няма
указано обратно действие, в производството по чл. 419 от ГПК въззивният съд
следва да зачете и последващата законодателна промяна.
Видно от
съдържанието на процесния договор от
05.04.2013г., с нотариална заверка на подписите на страните, длъжниците в
качеството им на собственици на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна
собственост в затворен комплекс „Златно око резиденс“ – гр. Свети Влас са поели
задължение да заплатят на заявителя /авансово в срок до 31 март за следващата
година/ годишна такса за покриване на разходите за управлението и обикновената
поддръжка на комплекса в размер на 12 евро на кв.м., като таксата се изчислява
върху застроената площ на самостоятелния обект, ведно с припадащите му се
идеални части от общите части на сградата. В същия договор е посочено, че
притежавания от жалбоподателите обект – апартамент е с обща площ от 59.59кв.м.,
вкл. с общите части на сградата. Уговорено е, че срокът на договора е 5 години от сключването му, като в т. 7.2 е
предвидена възможност за автоматичното му подновяване за нов срок от 5 години,
в случай, че в двуседмичен срок преди изтичане на срока управителят не предложи
нов договор или някоя от страните не отправи до другата страна предизвестие за
прекратяването му.
С оглед нотариалната
заверка на подписите на страните и липсата на поправки, зачертавания и
заличавания, се налага извода, че представения от заявителя договор за управление и поддръжка на общите части в
жилищен комплекс от затворен тип „Златно око Резиденс” от 05.04.2013г. представявлява редовен от външна
страна документ по смисъла на чл. 417, т. 3 от ГПК. Същият с оглед съдържанието
си удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане срещу всеки от длъжниците
относно съдържащите се в него задължения за заплащане на посочените в него парични суми – авансови
годишни такси за за покриване на разходите за управлението и обикновената
поддръжка на комплекса. В тази връзка
съдът намира за неоснователни възраженията на жалбоподателите, че задълженията
им били неопределени по размер, а били определяеми. Следва да се отбележи, че
макар да не са посочени в точен размер,
задълженията са точно определяеми с оглед ясно посочената в договора
методика за изчисляване на задълженията, а именно 12евро на кв.м. площ, която е
59.59 кв.м., включваща и застроена площ, ведно общите части. Законът не изисква
в производството по чл. 417 от ГПК вземането непременно да е посочено в точен
паричен размер, стига да е възможно от данните в документа да е ясна методиката
за определянето му, т.е. същото да е определяемо, какъвто именно е процесния
случай.
Отделно от това, следва да се отбележи, че
ирелевантно за производството по чл. 419 от ГПК е обстоятелството, свързано с
възражението на жалбоподателите, че договорът не отразявал действителните им
права на собственост в имота. Действително видно от представения нот. акт за
собственост, с който жалбоподателите са закупили имота, делът на всеки от тях не е 1/3ид.ч.,
както е посочено в заповедта по чл. 417 от ГПК, а по 1/10 ид.ч. за
първите двама и 8/10 ид.ч. за третата жалбоподателка. В
случая обаче основанието за допуснатото
незабавно изпълнение не е нотариалния акт за собственост на жалбоподателите, а
договорът, сключен със заявителя с нотариална заверка на подписите на страните.
Тъй като в производството по издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК,в т.ч. и
при допускане не обжалваното незабавено изпълнение, в т.ч. и при обжалване на
същото на основание чл. 419 от ГПК проверката на съда е само в рамките на данните от документа, на който се основава искането за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, то съдът следва да
изхожда само от данните в него. В случая посоченото от заявителя основание по
чл. 417, т. 3 от ГПК е именно представения договор с нот. заверка на подписите,
а в него липсват данни за конкретните права на собственост всеки от длъжниците в
имота, като жалбоподателите са поели общо без посочване на отделни квоти
задължението да заплащат авансово годишните такси за имота. Затова при липса на
друга уговорка, в т.ч. и такава съобразно действителните им права в имота, отговорността
за заплащане на дължимите по договора такси /досежно преценката, изхождаща само
от акта по чл. 417, т.3 от ГПК/ е разделна при равни квоти – по 1/3 ид.ч. за
всеки от тях. Отделно от това без правно значение за законосъобразността на
обжалвания акт е обстоятелството дали по заявлението по чл. 417 от ГПК е
образувано общо производство срещу всички длъжници или по отношение на всеки от
длъжниците е образувано отделно производство.
На следващо място, що
се касае до възраженията на жалбоподателите, че не са налице предспоставките по
чл. 418, ал. 3 от ГПК, тъй като заявителят не е
представил доказателства за изискуемостта на вземането си, което се твърди, че е обусловено от изпълнение на неговата насрещна
престация, съдът намира същите за неоснователни по следните съображения:
Видно от съдържанието
на договора, плащането на дължимите такси е уговорено авансово, т.е.
предварително до 31 март на предходната календарна година жалбоподателите
следва да са заплатили таксата за текущата календарна година. Това означава, че
в случая вземането на заявителя за претендирания от него период от 2018- 2020г.
към момента на подаване на заявлението -
19.12.2019г. е било изискуемо съгласно уговорения в договора падеж. Наред с
това в договора липсва уговорка по смисъла на чл. 418, ал. 3 от ГПК, а именно
плащането на таксите да е обусловено от изпълнение от страна на заявителя на
насрещните му задължения по договора. Затова в случая съдът намира, че в случая
не е налице нарушение на чл. 418, ал. 3 от ГПК.
На последно място
жалбоподателите считат, че вземането на заявителя се
основава на неравноправна клауза в процесния договор по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП вр. с Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските
договори /пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/, а именно тази в т. 7.2, с която е уговорено
автоматично продължаване на срока му с още пет години, като считат, че срокът за мълчаливо съгласие /който в случая е два месеца/ е
необосновано кратък, което поставяло потребителя в риск да го пропусне по
невнимание.
Действително в чл.
419, ал. 3, предл. последно от ГПК в предвидена възможност в производството по
чл. 419 от ГПК съдът да отмени
разпореждането за незабавно изпълнение, когато вземането
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
Във връзка с преюдициални
запитвания по приложението чл. 2, б.
"б" от Директива 93/13 е формирана
практика на Съда на Европейския съюз относно понятието "потребител“.
Разпоредбата дефинира като „потребител“
всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. При пренасяне на правилата на директивата в националното ни законодателство,
е даденото сходно определение на същото понятие в пар.
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случаят обаче съдът намира, че договорът за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип,
сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС, какъвто е процесният, касае особена хипотеза, която не попада в
приложното поле на ЗЗП и не придава качеството на „потребител“ по смисъла на пар.
13, т. 1 ДР на ЗПП на лицата, задължени да заплащат разходите
за управление и поддържане на общите части на сградата в режим на етажна
собственост / в т. см. решение № 128/18.07.2018 г. по т. д.
№ 601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение/. Дори и да се
приеме обратното обаче, съдът счита, че с оглед съдържанието на посочената
клауза за автоматично подновяване на процесния договор, предвидения в нея срок
за съгласие е достататъчно дълъг, така,че жалбоподателите да изберат или
мълчаливо да се съгласят за продължаване на срока на договора за нов петгодишен
период или да поискат прекратяването му с писмено предизвестие, с което по
никакъв начин не са нарушени правата им на свободно договаряне и
равнопоставеността им като страни по процесния договор. Посочената разпоредба
касае уговорената между страните възможност за автоматично продължаване на
срока на договора с още нов петгодишен срок, при условие че
между страните не се постигне съгласие за подписване на нов договор за
поддръжка и управление на комплекса, предложен от инвеститора. Тъй като липсват законова или
морална
забрана за такава договорка между
страните, съдът намира, че не е налице противоречие със закона или
добрите нрави, доколкото волята на страните е ясно установена и съобразена с
правилата на ЗЗД и ЗУЕС. Не е налице и соченото основание за нищожност на тази договорна клауза
по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 8 от
ЗЗП,
доколкото тя не е във вреда на жалбоподателите по смисъла на ЗЗП, тъй като в случая възможността за продължаване на договора
с определен срок е уговорена в интерес на двете страни. Този извод следва и от обстоятелството, че при автоматичното продължаване
на срока на договора, то действието му продължава при същите условия, което създава извод, че не е налице нарушение на основните
принципи за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
По гореизложените съображения, съдът намира, че подадената частни жалби се явяват неоснователни, поради което обжалваното
разпореждане за
допускане на незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 от ГПК следва да бъде
потвърдено.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане за незабавно изпълнение, обективирано в заповед
№ 543 от 19.12.2019 г. изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановено по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на РС-Несебър.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./