Определение по дело №2734/2020 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 260998
Дата: 10 декември 2020 г. (в сила от 10 декември 2020 г.)
Съдия: Радостина Петкова Иванова
Дело: 20202100502734
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 25 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

                        О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

 

№IV- 260998                                            10.12.2020 г.                                  град Бургас

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, четвърти въззивен граждански състав,

на десети декември през две хиляди и двадесета година,

в закрито заседание в следния състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:  НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА

                2. РАДОСТИНА ПЕТКОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Радостина Петкова

в. ч. гр. д. № 2734 по описа за 2020 г. на БОС

и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 419, ал. 1 вр. чл. 274 ГПК.

Образувано е повод частни жалби, подадени от В.М.М., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, Т.Н. Ф.,  гражданин на ***, род. на ***г. в *** и Е.В.Ж., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, всички с адрес: ***, действащи чрез упълномощения си процесуален представител адв. Татяна Тотева –БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Юрий Венелин“6, ет. 3, ап. 5, срещу разпореждане за незабавно изпълнение, обективирано в заповед № 543 от 19.12.2019 г. изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановено по ч.гр.д. 1263/2019г. по описа на РС-Несебър.

В частните жалби срещу обжалваното разпореждане за незабавно изпълнение жалбоподателите са изложили подробни съображения за неговата незаконосъобразност:  На първо място считат, че  процесния договор за управление и поддръжа на общите части в жилищен комплекс от затворен тип, макар и да е с нотариална заверка на подписите на страните, не съставлява основание по чл. 417 от ГПК, тъй като вземанията в него не са определени по размер, а са определяеми. Наред с това твърдят нередовност на заявлението по съображения, че претенцията за главница не е индивидуализирана в документа по чл. 417 от ГПК, а подлежи на изчисляване като цена на квадратен метър, в т.ч. и на изчисляване подлежат и падащите се в дял на съответния съсобственик кв.м. от притежавания имот и общите части към него. На следващо място жалбоподателите възразяват, че претенцията срещу отделните съсобственици е посочена в заявлението по 1/3 от общата главница, изчислена по цялата площ на апартамента с общите части, като заявява, че делът на всеки от тях не е 1/3ид.ч., а по 1/10 ид.ч. за първите двама и 8/10 ид.ч. за третата жалбоподателка. Освен това считат, че в случай е недопустимо подаване на едно общо заявление срещу няколко длъжници, които не отговарят солидарно, а разделно. Сочат, че е допуснато нарушение по чл. 418, ал. 3 от ГПК, тъй като  липсват представени доказателства за изпълнение на насрещната претенция на кредитора по договора. На следващо място жалбоподателите излагат съображения, че клаузата по т. 7.2 на процесния договор, с която е уговорено автоматично продължаване на срока му на действие с още 5 години, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП вр. с Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/, по съображения, че считат, че срокът за мълчаливо съгласие /който в случая е два месеца/ е необосновано кратък, което поставяло потребителя в риск да го пропусне по невнимание.

По гореизложените съображения жалбоподателите искат отмяната на горепосочените обжавални съдебни актове. Претендират се направените пред настоящата инстанция разноски.

В законоустановения срок по частните жалби е постъпил  отговор от заявителя „ГОЛДЪН ПИК“ЕООД, подаден чрез упълномощения му процесуален представител адв. Жанета Иванова.  Изложени са съображения за неоснователността на подадените жалби, с искане съдът да ги остави без уважение. Заявителят счита за неоснователни изложените от жалбоподателите възражения, за което излага подробни съображения. Досежно основното оплакване, свързано с твърдението за неравноправност на горепосочената договорна клауза, заявителят оспорва жалбоподателите да имат качеството на потребители, но дори и да се приеме обратното, счита, че клаузата не противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП. Затова счита, че тези съображения  на жалбоподателите са неотносими към направеното искане за спиране на незабавното изпълнение. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След извършена служебна проверка Бургаският окръжен съд намира, че частите жалби са подадени в законоустановения едномесечен срок от легитимирани лица, които имат правен интерес от обжалването и против подлежащи на обжалване пред въззивната инстанция съдебни актове, поради което са допустими и следва да се разгледат по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частните жалби, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното от фактическа и правна страна:

Със заповед № 573 от 19.12.2019г. по настоящото дело за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ  по чл. 417, т. 3 от ГПК съдът е разпоредил всеки от длъжниците Т.Н.Ф., В.М.М. и Е.В.Ж. да заплатят на „Голдън Пик” ЕООД сумата от 548.41 евро, представляваща 1/3 част от сбора от авансово платими годишни такси, от които сумата от 71,69 евро – остатък за 2018г., сумата от 238,36 евро – за 2019г. и сумата от 238,36 евро – за 2020г. по т. 2.1 от договор за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „Златно око Резиденс” от 05.04.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 3042 от 05.04.2013г., заверен от нотариус Стоян Ангелов с район – Районен съд- Несебър, рег. № 208 на Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 19.12.2019г., до окончателното изплащане на вземането, сумата от 164.52 евро, представляваща 1/3 част от сбор от неустойки за забава по т. 8.1 от договора, начислени върху всяка от таксите за 2018г., 2019г. и 2020г., както и сумата от 111,22 лв., представляваща 1/3 от направените по делото разноски в общ размер на 333,67 лв., от които 250 лв. – платен адвокатски хонорар и 83,67 лв. - платена държавна такса. По заповедта на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК е допуснато незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително дело № 20208030400254 по описа на ЧСИ Таня Маджарова.

Видно от данните на 08.07.2020г. на всеки от длъжниците е редовно връчена покана за доброволно изпълнение.

С подадени в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражения длъжниците са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като едновременно с това в срока по чл. 419, ал. 1 от ГПК  са депозирали частни жалби против разпореждането на НРС за незабавно изпълнение, обективирано в издадената заповед по чл. 417 от ГПК.

Съдът намира изложените в частните жалби доводи против обжалваното разпореждане за незабавно изпълнение за неоснователни, по следните съображения:

Производството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК и за издаване на изпълнителен лист е предоставено като възможност за кредитора по облекчен ред да получи съдебно признаване и изпълнителен титул за свое изискуемо и ликвидно вземане срещу длъжника без да води исков процес при условие, че вземането е установено с някой от изброените в цитираната разпоредба документи.

От своя страна представеният документ по чл. 417 от ГПК трябва да е редовен от външна страна и да удостоверява задължение за заплащане на парична сума, което задължение да е определено по своето основание, вид и размер, както и да е настъпил падежът му. Проверката, която районният съд дължи по повод заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 418, ал.2 от ГПК, е съсредоточена върху това дали съществува редовен от външна страна документ, посочен в чл. 417, т.1-10 от ГПК и дали този документ удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

Въззивната проверка повтаря проверката, извършена от първоинстанционния съд по повод заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и се движи в рамките на същите данни по правилата на пълен въззивен контрол / в т. см. ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл.419, ал. 1 от ГПК длъжникът има възможност да обжалва разпореждането за допуснато незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като съгласно чл. 419, ал. 3 от ГПК /в редакцията му  в сила от 23.12.2019г./ същото може да бъде отменено при следните три хипотези: 1/.когато не са налице предпоставките на чл. 418, ал. 2, изр. първо от ГПК, т.е. ако документът, въз основа на който е допуснато незабавено изпълнение не е редовен от външна страна и не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, 2/. не са налице предпоставките по чл. 418,  ал. 3 от ГПК, т.е. когато не са представени доказателства за изискуемостта на вземането, в случаите, в които  тя е поставена в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от настъпването на друго обстоятелство, както и 3/. когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

В случая следва да се отбележи, че разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в издадената заповед по чл. 417 от ГПК е издадено на 19.12.2019г., т.е. преди влизане в сила на чл. 419, ал. 3 от ГПК /23.12.2019г./ Независимо, че посочената норма няма указано обратно действие, в производството по чл. 419 от ГПК въззивният съд следва да зачете и последващата законодателна промяна.

Видно от съдържанието  на процесния договор от 05.04.2013г., с нотариална заверка на подписите на страните, длъжниците в качеството им на собственици на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост в затворен комплекс „Златно око резиденс“ – гр. Свети Влас са поели задължение да заплатят на заявителя /авансово в срок до 31 март за следващата година/ годишна такса за покриване на разходите за управлението и обикновената поддръжка на комплекса в размер на 12 евро на кв.м., като таксата се изчислява върху застроената площ на самостоятелния обект, ведно с припадащите му се идеални части от общите части на сградата. В същия договор е посочено, че притежавания от жалбоподателите обект – апартамент е с обща площ от 59.59кв.м., вкл. с общите части на сградата. Уговорено е, че срокът на договора  е 5 години от сключването му, като в т. 7.2 е предвидена възможност за автоматичното му подновяване за нов срок от 5 години, в случай, че в двуседмичен срок преди изтичане на срока управителят не предложи нов договор или някоя от страните не отправи до другата страна предизвестие за прекратяването му.

С оглед нотариалната заверка на подписите на страните и липсата на поправки, зачертавания и заличавания, се налага извода, че представения от заявителя договор за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „Златно око Резиденс” от 05.04.2013г. представявлява  редовен от външна страна документ по смисъла на чл. 417, т. 3 от ГПК. Същият с оглед съдържанието си удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу всеки от длъжниците относно съдържащите се в него задължения за заплащане на посочените в него парични суми – авансови годишни такси за за покриване на разходите за управлението и обикновената поддръжка на комплекса.  В тази връзка съдът намира за неоснователни възраженията на жалбоподателите, че задълженията им били неопределени по размер, а били определяеми. Следва да се отбележи, че макар да не са посочени в точен размер,  задълженията са точно определяеми с оглед ясно посочената в договора методика за изчисляване на задълженията, а именно 12евро на кв.м. площ, която е 59.59 кв.м., включваща и застроена площ, ведно общите части. Законът не изисква в производството по чл. 417 от ГПК вземането непременно да е посочено в точен паричен размер, стига да е възможно от данните в документа да е ясна методиката за определянето му, т.е. същото да е определяемо, какъвто именно е процесния случай.

 Отделно от това, следва да се отбележи, че ирелевантно за производството по чл. 419 от ГПК е обстоятелството, свързано с възражението на жалбоподателите, че договорът не отразявал действителните им права на собственост в имота. Действително видно от представения нот. акт за собственост, с който жалбоподателите са закупили имота, делът на всеки от тях не е 1/3ид.ч., както е посочено в заповедта по чл. 417 от ГПК, а по 1/10 ид.ч. за първите двама и 8/10 ид.ч. за третата жалбоподателка. В случая обаче  основанието за допуснатото незабавно изпълнение не е нотариалния акт за собственост на жалбоподателите, а договорът, сключен със заявителя с нотариална заверка на подписите на страните. Тъй като в производството по издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК,в т.ч. и при допускане не обжалваното незабавено изпълнение, в т.ч. и при обжалване на същото на основание чл. 419 от ГПК проверката на съда е само в рамките на данните от документа, на който се основава искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то съдът следва да изхожда само от данните в него. В случая посоченото от заявителя основание по чл. 417, т. 3 от ГПК е именно представения договор с нот. заверка на подписите, а в него липсват данни за конкретните права на собственост всеки от длъжниците в имота, като жалбоподателите са поели общо без посочване на отделни квоти задължението да заплащат авансово годишните такси за имота. Затова при липса на друга уговорка, в т.ч. и такава съобразно действителните им права в имота, отговорността за заплащане на дължимите по договора такси /досежно преценката, изхождаща само от акта по чл. 417, т.3 от ГПК/ е разделна при равни квоти – по 1/3 ид.ч. за всеки от тях. Отделно от това без правно значение за законосъобразността на обжалвания акт е обстоятелството дали по заявлението по чл. 417 от ГПК е образувано общо производство срещу всички длъжници или по отношение на всеки от длъжниците е образувано отделно производство.

На следващо място, що се касае до възраженията на жалбоподателите, че не са налице предспоставките по чл. 418,  ал. 3 от ГПК, тъй като заявителят не е  представил доказателства за изискуемостта на вземането си, което се твърди, че е обусловено от изпълнение на неговата насрещна престация, съдът намира същите за неоснователни по следните съображения:

Видно от съдържанието на договора, плащането на дължимите такси е уговорено авансово, т.е. предварително до 31 март на предходната календарна година жалбоподателите следва да са заплатили таксата за текущата календарна година. Това означава, че в случая вземането на заявителя за претендирания от него период от 2018- 2020г. към момента на подаване на заявлението  - 19.12.2019г. е било изискуемо съгласно уговорения в договора падеж. Наред с това в договора липсва уговорка по смисъла на чл. 418, ал. 3 от ГПК, а именно плащането на таксите да е обусловено от изпълнение от страна на заявителя на насрещните му задължения по договора. Затова в случая съдът намира, че в случая не е налице нарушение на чл. 418, ал. 3 от ГПК.

На последно място жалбоподателите считат, че  вземането на заявителя се основава на неравноправна клауза в процесния договор по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП вр. с Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/,  а именно тази в т. 7.2, с която е уговорено автоматично продължаване на срока му с още пет години, като считат, че срокът за мълчаливо съгласие /който в случая е два месеца/ е необосновано кратък, което поставяло потребителя в риск да го пропусне по невнимание.

Действително в чл. 419, ал. 3, предл. последно от ГПК в предвидена възможност в производството по чл. 419 от ГПК съдът да отмени разпореждането за незабавно изпълнение, когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз относно понятието "потребител. Разпоредбата дефинира като потребител всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При пренасяне на правилата на директивата в националното ни законодателство, е даденото сходно определение на същото понятие в пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случаят обаче съдът намира, че договорът за управление и  поддръжка на комплекс от затворен тип, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС, какъвто е процесният, касае особена хипотеза, която не попада в приложното поле на ЗЗП и не придава качеството на „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗПП на лицата, задължени да заплащат разходите за управление и поддържане на общите части на сградата в режим на етажна собственост / в т. см. решение № 128/18.07.2018 г. по т. д. № 601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение/. Дори и да се приеме обратното обаче, съдът счита, че с оглед съдържанието на посочената клауза за автоматично подновяване на процесния договор, предвидения в нея срок за съгласие е достататъчно дълъг, така,че жалбоподателите да изберат или мълчаливо да се съгласят за продължаване на срока на договора за нов петгодишен период или да поискат прекратяването му с писмено предизвестие, с което по никакъв начин не са нарушени правата им на свободно договаряне и равнопоставеността им като страни по процесния договор. Посочената разпоредба касае уговорената между страните възможност за автоматично продължаване на срока на договора с още нов петгодишен срок, при условие че между страните не се постигне съгласие за подписване на нов договор за поддръжка и управление на комплекса, предложен от инвеститора. Тъй като липсват законова или морална забрана за такава договорка между страните, съдът намира, че не е налице противоречие със закона или добрите нрави, доколкото волята на страните е ясно установена и съобразена с правилата на ЗЗД и ЗУЕС. Не е налице и соченото основание за нищожност на тази договорна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 8 от ЗЗП, доколкото тя не е във вреда на жалбоподателите по смисъла на ЗЗП, тъй като в случая възможността за продължаване на договора с определен срок е уговорена в интерес на двете страни. Този извод следва и от обстоятелството, че при автоматичното продължаване на срока на договора, то действието му продължава при същите условия, което създава извод, че не е налице нарушение на основните принципи за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.

                        По гореизложените съображения, съдът намира, че подадената частни жалби се явяват неоснователни, поради което обжалваното разпореждане за допускане на незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд      

 

 

                                             О   П   Р   Е   Д   Е   Л    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане за незабавно изпълнение, обективирано в заповед № 543 от 19.12.2019 г. изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановено по ч.гр.д. 1263/2019г. по описа на РС-Несебър.

Определението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1./

 

 

2./