Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 3617 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.01.2021г., постановено по гр. дело № 52893/2019
год. по описа на СРС, ГО, 173 състав, са уважени предявените от “Д.З.” АД срещу
З. „А.” АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 411,
ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 725,
98 лева, представляваща част от заплатено обезщетение в пълен размер от 965, 38 лева за нанесени вреди на автомобил марка „Пежо“,
модел „508“, рег. № ********, при пътно-транспортно произшествие на
06.11.2017г. в гр. София, жк “Младост”, ул. ********причинено виновно от водача
на автомобил марка „БМВ“, модел „Х3“, рег. № ********, с включени 15,00 лева
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
(13.09.2019г.) до окончателното изплащане на сумата и сумата от 112, 17 лева -
законна лихва за забава върху главницата за периода 05.03.2018г.-12.09.2019г.
/искът предявен като частичен от 149,63 лева/. Със същото решение е отхвърлен
предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 112, 17 лева до пълния му предявен по делото размер от 112,
53 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените
искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника З. “А.” АД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на постановения съдебен акт, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички
събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, не е отчел направените в
отговора на исковата молба възражения на ответното дружество, както и събраните
в тази връзка доказателства. Счита, че СРС неправилно е приел, че настъпилото
ПТП е изцяло поради виновното поведение на водача, чиято гражданска отговорност
е застрахована при жалбоподателя. Навежда съображения, че по делото било
установено, че другият водач също е нарушил правилата за движение, тъй като е
бил без включени аварийни светлини, поради което счита, че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат. В жалбата са развити доводи за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради необсъждане на
релевираното възражение, че представеният двустранен констативен протокол за
ПТП е негодно писмено доказателство, което не удостоверява настъпването на
застрахователно събитие, механизма на пътно-транспортното произшествие и вината
на водачкатаИ.Д., доколкото от една страна съставянето му било недопустимо, тъй
като не съдържа всички изискуеми от закона реквизити, а от друга – съдържанието
му не съответства на изискванията на Наредба № з-41 от 12.01.2009г. за
документите и реда за съставянето ими при пътно-транспортни произшествия и реда
за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов
надзор и информационния център къвм Гаранционния фонд, на указанията на КФН и
на ЗДвП. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 от КЗ е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Д.З.” АД, с който същата се оспорва. Навеждат се
съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно
приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Поддържа
се твърдението, че произшествието е настъпило единствено по вина на водача,
чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, доколкото
по делото не са ангажирани доказателства, които да опровергават установения
посредством събраните гласни доказателствени средства механизъм. Освен това
този механизъм на настъпване на вредите се установявал и от приетото заключение
на автотехническата експертиза. Оспорват се доводите на жалбоподателя, че
приетият двустранен констативен протокол за ПТП е негодно писмено
доказателство. По тези съображения се прави искане за потвърждаване на
решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.
411, ал. 1 от КЗ за заплащане на сума, претендирана от ответника в качеството му на застраховател на лице, причинило увреждане на имуществото на застрахован при ищеца по договор за имуществена
застраховка. Твърди се ищецът да е изпълнил своите задължения на застраховател
по имуществена застраховка и да е встъпил в правата на увреденото лице против носещия договорна отговорност въз основа на валидно
възникнало застрахователно правоотношение с причинителя на увреждането.
В отговора на
исковата молба ответното дружество е оспорило твърдяния механизъм на настъпване на пътно-транспортното
произшествие и наличието на виновно и
противоправно поведение на водача, чиято гражданска отговорност е застрахована
при З. “А.” АД. Оспорена е и доказателствената сила на представения двустранен
констативен протокол по съображения, че не съдържа всички изискуеми реквизити,
доколкото участниците в ПТП не са постигнали съгласие нито относно
обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, нито относно вината. При
условията на евентуалност е направено възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача на л.а. “Пежо 508” при заявени
фактически твърдения, че същият е нарушил
правилата за движение, тъй като е спрял автомобила на място, на което изрично е
забранено спирането и престоя на автомобили. Заявено е и възражение за
прекомерност на претендираното обезщетение, тъй като стойността на ремонтните
дейности не съответства на действителните стойности на вредите.
За да постанови
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено при липса на спор между страните, че ищецът е заплатил застрахователно обезщетение; че
гражданската отговорност на водача на лекия автомобил „БМВ“, модел „Х3“ към
датата на ПТП е била застрахована при ответника; че между ищцовото дружество и
собственика на л.а. марка „Пежо“, модел „508“, рег. № ******** e възникнало валидно застрахователно правоотношение по
договор за застраховка „Каско на МПС“ с период на покритие 07.07.2017г. - 06.07.2018г. Обсъдени са отразените в двустранния
констативен протокол за ПТП обстоятелства относно вписания като виновен за
произшествието водач и относно данните за механизма на настъпване на
произшествието. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетели – водачите на двата автомобила,
участвали в инцидента, и е приел, че същите следва да се кредитират изцяло като
вътрешно и помежду си непротиворечиви, в съответствие с останалия събран по
делото доказателствен материал и без данни да са дадени целенасочено
пристрастно. Кредитирано е заключението на автотехническата експертиза и е прието, че
пътно-транспортното произшествие е настъпило при излизане от паркинг, при която
маневра водачът на автомобил „БМВ“ е
реализирал ПТП с паркирания автомобил „Пежо“. Въз основа на изводите на вещото
лице е аргументирано, че eдинствената
причина за настъпване на произшествието е поведението на водача на автомобила
„БМВ“, който не е осигурил безопасна странична дистанция и с това е нарушил задълженията си по чл. 25, ал. 1 и
ал. 2 ЗДвП и чл. 77, ал. 1 и чл. 91, ал. 3 ППЗдП, съобразно които при
заобикаляне на спряло пътно превозно средство с навлизане в насрещната лента за
движение водачът е длъжен да пропусне движещите се в нея автомобили, като
същевременно да се убеди, че при извършването на маневрата няма да застраши
останалите участници в движението. Исковата претенция е уважена в пълен размер,
съответстващ на стойността, необходима за възстановяването на увредения
автомобил по средни пазарни цени, с
включени ликвидационни разходи в размер на 15 лева. Възражението за
съпричиняване е прието за недоказано. Исковата претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е уважена предвид установеното, че ответното дружество е поставено в забава
с получаването на покана за плащане, а размерът на вземането е определен по
реда на чл. 162 от ГПК и с помощта на съответен софтуерен продукт.
Съгласно чл.
411 от КЗ в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска
отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в
правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател
по застраховка "Гражданска отговорност" - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Застрахователят по имуществена застраховка може да предяви вземанията си
направо към застрахователя по "Гражданска отговорност". Когато
вредата е причинена от водач на моторно превозно средство, който има валидна
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на
увреденото лице, може да предяви претенцията си към причинителя само за размера
на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по
договора за задължителната застраховка, както и за вредите, причинени от водача
на моторното превозно средство, за които застрахователят по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е отказал да
заплати обезщетение на основание чл. 494
от КЗ.
Видно от законовата разпоредба предпоставките за
предвидената суброгация са: 1) наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца по договор за имуществено застраховане,
в изпълнение на който 2)
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение, и
3) за увредения да е възникнало право на деликтно вземане срещу причинителя на
вредата на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД т.е., вредите да са причинени от
деликвента, с негово виновно и противоправно поведение, респ. договорно вземане
срещу неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност”.
Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че
по време на действието на сключения между ищеца и застрахования „С.Ф.А.О.” ЕООД
договор за застраховка “Каско на МПС”, обективиран в представената
застрахователна полица № 0313170300001807 от 06.07.2017г., е настъпило
предвидено в него застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие, в
резултат на което на застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е
изплатил застрахователно обезщетение на увредения в размер на 950, 38 лева.
Между страните не се спори и за наличието на сключен с ответника договор за
задължителна застраховка “Гражданска отговорност”, покриващ отговорността на
другия участник в процесното ПТП, управлявал л.а. “БМВ Х 3”, с рег. № ********.
По делото е представен двустранен констативен протокол
за пътнотранспортно произшествие, подписан от двамата участници, в който са
посочени данни за обстоятелствата, при които е настъпило застрахователното
събитие, както и видимите щети върху двата автомобила. Конкретно е отразено, че
лек автомобил „Пежо 508“ е бил в паркирано състояние, а другият автомобил –
„БМВ Х 3“, е предприел маневра изпреварване при излизане от паркинг. В
документа не са отразени конкретни факти или изявления на водачите на
автомобилите относно поведението на всеки един от тях при настъпване на
инцидента. Релевираните от ответното дружество възражения относно
доказателствената стойност на двустранния протокол при заявени доводи, че същият
не удостоверява настъпването на застрахователното събитие, механизма на
транспортното произшествие и вината на водачаИ.Д., както и предвид факта, че между
участниците в произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с
него, не следва да се обсъждат, тъй като същите нямат самостоятелно значение за
изхода на конкретния спор.
Дали съставеният документ е валиден или
не няма решаващо значение, след като страната разполага с възможността да
докаже тезата си, чрез други способи, установяващи настъпването на ПТП и
неговия механизъм.
В конкретния случай събраните по делото гласни доказателствени
средства и заключението на вещото лице по допуснатата и приета в
първоинстанционното производство съдебна автотехническата експертиза, обсъдени
в съвкупност, установяват по несъмнен начин механизма на процесното
произшествие и причинната връзка между деликта и уврежданията по автомобила.
Протоколът за ПТП съставлява частен документ по смисъла на чл. 180 ГПК,
подписан от двамата водачи, който
отразява съгласието на същите по отношение на съдържащите се в документа факти
и обстоятелства – в случая относно разположението на автомобилите при
настъпване на инцидента и видимите щети върху тях. Твърдяният от ищцовото дружество
механизъм на застрахователното събитие се установява от показанията на разпитаните
свидетели –И.Д. /водач на лек автомобил „БМВ Х 3“/ и Д.К./водач на лек
автомобил „Пежо 508“/. Техните показания следва да се кредитират като отразяващи
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, същите
са логични и непротиворечиви помежду си. Свидетелите изясняват, че инцидентът е
настъпил при излизане на лек автомобил „БМВ Х3“ от паркинг. С цел избягване на
удар с насрещно движещ се друг автомобил, свидетелката Д. предприела маневра за
отклоняване по-надясно на пътното платно. В този участък обаче бил паркиран
автомобилът на свидетеля К., който бил разположен частично на пътното платно и
частично върху бордюра. При преминаване покрай паркиралия автомобил, движещият
се „БМВ Х 3“ не е осигурил безопасна странична дистанция, поради което закачил
задната броня на л.а. „Пежо 508“. Двамата участници съставили и подписали
констативен протокол.
По делото е прието заключение на автотехническа
експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано. Същото не е оспорено
от ответното дружество. След извършена проверка на материалите по делото, включително
и при съобразяване на събраните гласни доказателствени средства, вещото лице е
констатирало, че механизмът на ПТП съответства на показанията на разпитаните
свидетели. В заключението е посочено, че причина за настъпване на процесното
ПТП е поведението на водача на лек автомобил „БМВ Х 3“, с рег. № ********, който
при излизане от паркинг не е осигурил достатъчна странична дистанция от лек
автомобил „Пежо 508“, вследствие на което е настъпило съприкосновение с него.
Експертът е направил категоричен извод, че нанесените щети върху л.а. „Пежо
508“ – заден ляв калник и задна броня, се намират в причинно-следствена връзка с
настъпилото произшествие, поради което при съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства съдът намира за доказано наличието на причинна връзка
между процесното ПТП и нанесените на застрахования при ищеца автомобил вреди.
С оглед изложеното съдът приема за установено, че
действията на водача на лек автомобил "БМВ Х 3”, съставляват граждански
деликт – същият е извършил нарушение на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и чл. 77,
ал. 1 и чл. 91, ал. 3 ППЗДвП, като не е изпълнил задължението си при
заобикаляне на спряло пътно превозно средство с навлизане в насрещната лента за
движение да пропусне движещите се в нея автомобили, като същевременно да се
убеди, че при извършването на маневрата няма да застраши останалите участници в
движението. В конкретния случай водачът на автомобила „БМВ“ е следвало да
изчака преминаването на насрещно движещия се автомобил и едва след това да
предприеме заобикалянето на спрения автомобил „Пежо“, като при това е следвало
да спазва безопасна дистанция от него. Поведението на лицето е противоправно, а
презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е оборена.
При това
положение съдът приема, че увреденият има срещу виновния водач вземане по чл.
45, ал. 1 ЗЗД за обезщетяване на повредите по собствения му лек автомобил
"Пежо 508". В изпълнение на
задълженията си по валидно сключения договор за имуществена застраховка, ищецът
е платил обезщетение за причинените вреди на застрахованото имущество, в
резултат на което е встъпил в правата на увредения и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента, респ. срещу застраховалия гражданската му
отговорност застраховател.
При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Обезщетението трябва да бъде равно на размера на
вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други.
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че
застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици, което обстоятелство
обуславя наличието на застрахователния интерес. Следователно, от съществено
значение е размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е
ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди действително са били
отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав
константна практика на ВКС /решение № 165 от
24.10.2013г. по т.д. № 469/2012г., ІІ ТО на ВКС, решение № 52/08.07.2010г. по т.д. № 652/2009г. на ВКС,
ТО, решение № 115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г., ІІ ТО на ВКС/ при съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ. Обезщетението
също така не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото
имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да
се купи друго от същия вид и качество
/чл. 400, ал. 1 от КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка /чл. 400, ал.
2 от КЗ/. Застрахователното обезщетение
не може да надвишава действителната стойност на имуществото към момента на
застрахователното събитие, а от своя страна действителната стойност не може да
надвишава пазарната му стойност.
Безспорно е, че при застраховка "Гражданска
отговорност" обемът на отговорността на застрахователя е идентичен с обема
на отговорността на делинквента, но е лимитиран до размера на застрахователната
сума - чл. 386 1 КЗ. А според чл. 386, ал. 2 от КЗ
при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди
към деня на настъпване на събитието. Делинквентът отговаря за всички преки и
непосредствени вреди /чл. 51, ал. 1 ЗЗД/, като целта на
обезщетението е да постави увредения в имущественото състояние, което той е бил
преди деликта. Следователно, принципът за пълна обезвреда изисква обезщетението
за имуществени вреди да бъде в размер на разходите, които са необходими за
възстановяване на увреденото имущество в състоянието от преди увреждането.
Видно от неоспореното заключение на автотехническата
експертиза, което съдът кредитира, вещото лице е оценило размера на причинените
вреди по средни пазарни цени, който възлиза на сумата от 710, 98 лева. Съгласно
чл. 411 от КЗ в случаите, когато
причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска
отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в
правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател
по застраховка "Гражданска отговорност" - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В случая
ищцовото дружество е претендирало за възстановяване и сумата от 15 лева –
ликвидационни разноски. Претенцията в тази част намира своето основание в
посочената разпоредба. Ответникът не е оспорил нито основанието, нито
размера на претендираните обичайни разноски от 15 лева, поради което в полза на
ищцовото дружество следва да се присъди и тази сума.
По отношение на релевираното възражение за
съпричиняване, основано на твърдението за нарушение на нормата на чл. 31 от ЗДвП, въвеждаща задължение за предупреждаване на участниците в движението за
опасност чрез подаване на авариен сигнал
чрез едновременно включване на всички пътепоказатели:
С решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/
2012г. на I ТО на ВКС, мотивите по което се споделят от настоящия съдебен
състав, е прието, че приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран
от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд.
Приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с
което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на
увреждането. Застъпеното становище в трайната практика на ВКС /решение № 45/
15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. на II ТО; решение № 206/ 12.03.2010г. по
т.д. № 35/ 2009г., II ТО; решение № 58 / 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на
II ТО и други/, че приносът трябва да е конкретен - да се изразява в
извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на
пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, сочи,
че обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си
по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са
конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на
срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в
първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като
съгласно чл. 147, т. 1 от ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата
инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и
представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и
представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл.
51, ал. 2 от ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може
да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото
разяснение в мотивационната част на т. 4 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г.
по тълк.д. № 1 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за
преклузия по чл. 133 вр. чл.1 31, ал. 2, т. 5 от ГПК с изтичане на срока за
отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти,
съществуващи и узнати към този момент.
В конкретния случай възражението за
съпричиняване, основано на твърдението за нарушаване на правилото на чл. 31 от ЗДвП, е релевирано за първи път във въззивната жалба, поради което същото е
преклудирано и не следва да се разглежда. Данни относно обстоятелството, че лек
автомобил „Пежо 508“ е бил без включени аварийни светлини, се съдържат в
показанията на свид. Д., дадени при нейния разпит в проведеното пред СРС на
27.10.2020г. публично съдебно заседание, когато ответното дружество е могло да
въведе в процеса възражение за съпричиняване, основано на твърдение за
нарушение на задължението по чл. 31 от ЗДвП.
По тези съображения се налага извод, че
предявеният иск по чл. 411, ал. 1 от КЗ е основателен за пълния предявен размер.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за
забава /конкретно относно изпадането в забава за плащане на главното парично
задължение, началния и крайния период на забавата и размера на вземането/,
настоящият съдебен състав в правоприлагащата си
дейност следва да изходи от така установеното от първата инстанция, като
приложи закона, уреждащ спорното право. Отнесено към разглеждания случай това
означава, че съдът приема за основателна претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до
размера и за периода, посочен в първоинстанционното решение.
Като е достигнал до същите изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-ро
от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да
надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл. 37,
ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото
юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело,
когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /така определение №
518 от 03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20001715 от 05.01.2021г., постановено по
гр.дело № 52893/2019г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА З. „А.“
АД, с ЕИК********, седалище и адрес на управление *** да заплати на „Д.З.“ АД, с ЕИК ********, седалище и адрес
на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 50
/петдесет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.