Р Е Ш Е Н И Е
№ 1189
Град Пловдив, 23.06.2022 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в публично заседание на двадесет и шести
май две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Георги Пасков
Мария Николова
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Иляна Джубелиева, като разгледа
докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 1138 по описа
на съда за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 316
от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело № 2697 по описа на Административен
съд Пловдив, ХХVIІІ състав, за 2021 година.
Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) и се иска отмяна на решението в частта, с която е
осъдена ГДИН да заплати на К.С.А. обезщетение в размер на 2 304 лева,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното
изплащане, за претърпени неимуществени вреди, или алтернативно в частта, с
която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение на ищеца за сумата над 500 лева до
присъдения размер от 2 304 лева. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Втората
касационна жалба е подадена от К.С.А. и се иска отмяна на
решението и постановяване на ново такова, с което се уважи в цялост искът.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност и на двете
жалби.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от
страни по делото, за които съответната обжалвана от тях част от решението е
неблагоприятна, поради което са процесуално допустими, но разгледани по
същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК са неоснователни
поради следните съображения:
Производството пред Административен съд Пловдив, ХХVIІІ състав, е
образувано по искова молба на К.С.А. срещу ГДИН да бъде осъдена дирекцията да
му заплати обезщетение в размер общо на 22 000 лева, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба, за понесени от ищеца неимуществени
вреди от бездействията на затворническата администрация в Затвора Пловдив и
Арест Пловдив, за периода от 21.12.2019 г. до 11.10.2021 г. Т.е., Административен
съд Пловдив, ХХVIІІ състав е бил сезиран с няколко обективно съединени иска за обезщетение
по реда на чл.285 ЗИНЗС.
С решение № 316 от 23.02.2022 г. съдът е осъдил ГДИН
да заплати на К.А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на
2 304 лева, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 11.10.2021 г. до окончателното й
изплащане и е отхвърлил исковата претенция до пълния й размер от 22 000
лева, присъдил е на ищеца и неговия пълномощник разноски.
В конкретния случай са претендирани неимуществени
вреди от поставянето на ищеца в неблагоприятни условия в Арест Пловдив,
изразяващи се в лоши санитарно - битови условия - пренаселеност на килията,
наличие на мухъл, насекоми и гризачи, лошо проветрение и липса на достатъчно
естествена светлина, както и поставяне в унизително положение, тъй като при всяко
свиждане с адвокат, е бил принуден да се съблича. Относно Затвора Пловдив
твърденията са за лоши санитарно - битови условия – липса на достатъчно жилищна
площ, липса на вентилация в помещенията, лошо състояние на тоалетните, липса на
преградна стена, чешми или умивалници; лошо състояние на банята; липса на
естествено осветление и чист въздух; лоша изолация на стените, като през зимата
е студено и са му отказани допълнителни завивки; липса на индивидуална и
корекционна работа; не му е оказана медицинска помощ при злополука.
С оспореното решение, предмет на разглеждане в
настоящото производство, като недоказани са приети оплакванията, свързани с
пребиваването на лицето в Арест Пловдив, което е констатирано, че е от
27.12.2019 г. до 18.02.2020 г. На първо място е установено, че помещенията, в
които е пребивавал А. са отговаряли а предвидените стандарти, възприети от
Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.
м., както и че същите са разполагали с
достатъчно прозорци с размери, които изключват напълно твърденията за липса на
достатъчно дневна светлина и вентилация. На следващо място е установено, че е
извършвана своевременна обработка на помещенията за хлебарки и дървеници. Като
неоснователно е прието и възражението, свързано с принуждаването на лицето да
се съблича при всяко свиждане с адвоката си, като в тази връзка е цитираната
разпоредбата на чл.286, ал.3 ППЗИНЗС, указваща в кои случаи задължително се
извършва обиск на задържаните лица, сред които са и всички случаи на влизане
или излизане от килията или района на ареста, в това число и при среща с
адвоката си.
Въз основа на събраните доказателства и установените
факти съдебният състав е приел, че лицето е пребивавало на територията на Затвора
Пловдив от 19.02.2020 г. до 19.09.2021 г., като в периодите от 19.02.2020 г. до
25.02.2020 г., от 16.10.2020 г. до 28.01.2021 г., от 29.01.2021 г. до
09.03.2021 г., от 16.03.2021 г. до 29.03.2021 г., от 11.05.2021 г. до
16.05.2021 г. и от 21.05.2021 г. до 19.09.2021 г., или общо 288 дни, е установено,
че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от ЕСПЧ,
които са в размер на 4 кв. м. Констатирано е, че за периода от 19.09.2021 г. до
30.09.2021 г. А. е бил настанен във външно лечебно заведение, а от 30.09.2021
г. до 18.10.2021 г. в МЦ на Затвора Пловдив. Изхождайки от практиката на ЕСПЧ във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България
за нарушения на чл.3 ЕКЗПЧОС, произтичащи от условията в местата за лишаване от
свобода и задържането под стража, съдът е приел, че недостатъчното жизнено
пространство поради пренаселеността в спалните помещения, в които е бил
настанен ищецът за посочените по-горе периоди, са предизвикали такова ниво на
страдание за А., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Като недоказано
е преценено оплакването, касаещо наличие на дървеници, хлебарки и
гризачи в килиите, в които е бил настанен ищецът, тъй като от представените по
делото договори за дезинфекция, дезинсекция и дератизация и протоколи за
извършени услуги съдът е установил, че са извършвани периодично дезинфекция,
дезинсекция и дератизация през процесния исков период.
Оплакванията,
свързани с нарушения на чл.20, ал.2 и ал.3 ППЗИНЗС, също са приети за
неоснователни, тъй като от приложените по делото справки е установено, че в
помещенията, в които е пребивавал А., е осигурен пряк достъп на слънчева
светлина и възможност за естествено проветряване, както и до санитарен възел и
течаща вода. По отношение на топлата вода съдът е установил, че времето за
достъп до такава е посочено в утвърден от началника на затвора график, по
отношение на който не е заявено оспорване от страна на ищеца. Установено е, че
хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата, настанени в тях, като
същите се отопляват посредством централно парно отопление.
Констатирано е също
така и че грижата за чистотата на спалното бельо също се полага на лишените от
свобода, като в утвърден график от началника на затвора два пъти седмично –
понеделник и четвъртък – всеки лишен от свобода има право да занесе спалното си
бельо за изпиране в пералнята на затвора. При изхабяване на бельото по преценка
на лишения от свобода има право бельото да бъде заменено чрез молба до
началника на затвора, като не е установено, в т.ч. и от разпита на свидетеля,
ищецът да е подал молба за изпиране на бельото или за допълнителен инвентар, на
която молба да е получил отказ. Ето защо в тази част претенцията също е приета
за неоснователна.
Като неоснователно е
прието твърдението за неоказана медицинска помощ, като съдът се е позовал на
становището на д-р Д. – лекар ординатор при МЦ Затвора Пловдив и на показанията
на разпитаните по делото свидетели, от които е установено, че А. сам не е
потърсил веднага след инцидента медицинска помощ, а едва няколко дни след това,
когато вече са настъпили усложнения.
Твърденията за липса
на индивидуална и корекционна работа с ищеца също са приети за неоснователни от
съда, защото от страна на ответника са представени доказателства, че с А. са
провеждани беседи и разговори по различни поводи – при планиране на присъдата,
за участие в групова работа, при мотивиране за започване на работа, при
извършени дисциплинарни нарушения и при желание от негова страна. Отчетен е и
фактът, че ищецът сам е отказал участие в групова работа „Овладяване на гнева“,
след като е присъствал едва три пъти и не е спазвал правилата на групата.
С оглед на така
установените факти съдът е приел, че са налице незаконосъобразни бездействия от
страна на служителите на ГДИН, свързани с настаняването му в пренаселени
помещения и че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в
разрез с нормата на чл.3 ЕКЗПЧОС. При осъществяване на правно регламентирана
дейност длъжностните лица от администрацията на ГДИН са нарушили и изискването
по чл.2, т.3 ЗИНЗС. Макар по делото да няма данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия и до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство, според съда липсата на подобна цел не може категорично
да изключи нарушението на чл.3 ЕКПЧОС (решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по
делото „Н. и други срещу България”).
Изхождайки от нормата
на чл.284, ал.2 и 5 ЗИНЗС, съгласно която настъпването на неимуществени вреди
се предполага до доказване на противното, конкретният размер на следващото се
обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен от съда по
справедливост при съблюдаване изискванията на чл.52 ЗЗД. Размерът на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди е
определен от съда при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Отчитайки обстоятелствата, съставляващи проява на
незаконосъобразната административна дейност, и периода на исковата претенция –
времето, през което ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, и прилагайки чл.284,
ал.2 ЗИНЗС, съдът е приел, че справедливото обезщетение, което следва да се
присъди на ищеца, е общо в размер на 2 304 лева, като в останалата част за
разликата над 2 304 лева до пълния предявен размер от 22 000 лева
исковата претенция като неоснователна следва да се отхвърли.
Решението е правилно.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на ХХVIІІ състав.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди за периода, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода от ищеца.
Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата
да им осигури условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с
уважението към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на
наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода, и
като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, тяхното
здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е
установено неизпълнение на законови задължения по отношение на липсата на
достатъчно жилищна площ за периодите от 19.02.2020 г. до 25.02.2020 г., от
16.10.2020 г. до 28.01.2021 г., от 29.01.2021 г. до 09.03.2021 г., от
16.03.2021 г. до 29.03.2021 г., от 11.05.2021 г. до 16.05.2021 г. и от
21.05.2021 г. до 19.09.2021 г., или общо 288 дни, в следствие на което са
претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС. Неоснователно е възражението на ГДИН за недоказаност на вредата,
бездействието от страна на администрацията и причинната връзка. По категоричен
начин са установени нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба
„известна пренаселеност“ не може да се компенсира с възможността за раздвижване
по коридорите и по време на ежедневния престой на открито, защото тази възможност
също е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на
задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае
бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.
Следва в тази връзка
да се съобрази нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Казано
по друг начин, когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди се презюмира. При това положение, доколкото
са доказани от страна на А. извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че същият
е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба
негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка
причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно с недостатъчната
жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен за посочените по-горе
периоди.
Противно на
възраженията на касатора К.А., касационната инстанция намира, че присъденото
обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, в т.ч. и последната
такава, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че по цитираните дела
са установени множество извършени нарушения от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, а в конкретния случай е установено единствено пренаселеност
на килиите, в които е бил настанен и то не за целия период. Т.е., при определяне на конкретния размер на
обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху ищеца, като са
обсъдени релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на наказанието
лишаване от свобода и по този начин са разгледани кумулативните, наслагващи се
ефекти от негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото
обезщетение е справедливо определено и тъй като е фиксиран паричен еквивалент,
съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, като се
имат предвид и размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения
по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен
обем на възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита
наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите,
тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца.
Предвид всичко
изложено настоящият касационен състав намира, че решението е валидно, допустимо
и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на
страните не се дължат разноски пред касационната инстанция. Затова и на
основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 316 от
23.02.2022 г., постановено по адм. дело № 2697 по описа на Административен съд
Пловдив, ХХVIІІ състав, за 2021 година.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.