№ 233
гр. С., 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20241800500208 по описа за 2024 година
С Решение № 49 от 15.03.2023, постановено по гр.д. № 274/2020г. на
Сливнишкия районен съд, поправено с Решение № 133 от 17.07.2023г. по
същото дело, е признато за установено по отношение на „Л.“ ЕООД, с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“ № 6, по исковете с
правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК, във
вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, че съществува вземането на „И.Т.С.“ ЕООД, с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление в гр. С., ж.к. „Д.-1“, ул. „Т.“ № 17,
ет.4, ап.13, за сумата от 1044 лева, представляваща незаплатена цена на
извършен ремонт на тежкотоварен автомобил марка „Скания П 113 ХЛ“ с рег.
№ СО 5521 ВК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
14.02.2020 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК) до
окончателното изплащане на сумата.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от „И.Т.С.“ ЕООД, с ЕИК
**** иск срещу Й. Ф. Д. с ЕГН ********** за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1044 лева, ведно със законната лихва
от 14.02.2020 г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Л.“ ЕООД срещу
горното решение, което се обжалва изцяло. Жалбоподателят счита същото за
неправилно и незаконосъобразно, както и постановено при неправилно
тълкуване на събраните по делото доказателства. Поддържа, че по делото е
останало недоказано да е възлагал на ищеца извършването на каквато и да е
услуга. Не били събрани никакви доказателства за възлагането, както и кой е
възложителят и кой – изпълнителят. Липсвала и фактура във връзка с
извършения ремонт. Заявява, че „Л.” ЕООД никога не е възлагало извършване
1
на ремонт на автомобил с регистрационен номер СО 5521 ВК на ищеца, нито
е приело извършен такъв ремонт. Оспорва извода на районния съд, че Й. Д. е
служител на „Л.” ЕООД. Подчертава, че на 02.01.2019 г. бил сключен договор
за наем между „Л.” ЕООД и Й. Ф. Д. за отдаване под наем на автомобил с
регистрационен номер СО 5521 ВК, съгласно чл. 3, ал. 2 от който, разходите
за каквито и да било ремонти се поемат от наемателя. Оспорва мотивите на
СлРС, че този договор касаел само вътрешните отношения между
наемодателя и наемателя. Позовава се на разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от
ЗЗД. Намира, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, тъй като управителят на ищцовото
дружество е разпитан като свидетел, а съдът е кредитирал показанията му.
Счита, че обжалваното решение се основава изцяло на свидетелските
показания на управителя на дружеството- ищец, които е недопустимо да
бъдат приети като такива, след като законът ги третира като обяснения на
страна. Моли съда да отмени в цялост обжалваното решение и да отхвърли
предявените срещу него искове от „И.Т.С.“ ЕООД като неоснователни и
недоказани.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемото
дружество „И.Т.С.“ ЕООД (наречен „становище“), което оспорва въззивната
жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. Споделя извода на
районния съд, че между страните са съществували търговски отношения във
връзка с ремонт на товарен автомобил на ответното дружество. Безспорно
било установено, че именно ответното дружество е поискало от ищцовото
дружество репатриране на процесния автомобил от мястото на аварирането
му и го предало за ремонт в сервиза на ищеца. Поддържа, че ищцовото
дружество е отправило към ответника „Л.“ ЕООД оферта на стойност 1044лв.
от 22.01.2020г. за репатриране и ремонт на товарен автомобил с per. № CO
5521 ВК, като, предвид наличието на предходни отношения между страните,
ищецът сам е репатрирал самосвала до сервиза си. Изтъква, че автомобилът е
бил закаран за ремонт в сервиза на ищцовото дружество със знанието и
съгласието на ответното дружество. Оспорва твърденията и доводите на
жалбоподателя. Счита, че разпоредбата на чл. 232 от ЗЗД не изключва
отговорността на „Л.“ ЕООД, а вътрешните отношения между наемател и
наемодател не може да се противопоставят на ищеца. Моли съда да потвърди
обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
представлява. Депозирал е молба за даване ход на делото, с която е изразено
становище по съществото на спора, съвпадащо по смисъл с изложеното във
въззивната жалба. Със становището се претендират разноски и се представя
списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършването им.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се
представлява от адв. Н., която оспорва въззивната жалба и моли съда да
остави в сила обжалваното решение. Счита за безспорно установено както
възлагането на поръчката, така и нейното изпълнение и приемане на
извършеното по реда на чл. 264 от ЗЗД. Намира, че следва да се уважи
предявения иск по чл. 422 от ГПК. Претендира разноски, за което представя
списък по чл. 80 от ГПК. Не прави възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият Й. Ф. Д.
не се явява, не се представлява и и не изразява становище по спора.
2
Въз основа на доказателствата, събрани пред Сливнишкия районен съд,
е установена фактическа обстановка, която е описана в обжалваното
първоинстанционно решение, поради което не е необходимо да се преповтаря
в настоящия съдебен акт.
В хода на въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство решение е валидно, доколкото
е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
1. Обжалваното решение е недопустимо в частта, с която СлРС се е
произнесъл по иска срещу физическото лице Й. Ф. Д., поради следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 228 от ГПК е допустимо единствено
заменяне на страна по делото, но не и добавяне на нов ответник редом с
първоначалния такъв. Разпоредбата на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.),
допускаща изменение на иска чрез добавяне на нов ответник, не е
възпроизведена в сега действащия ГПК, а и няма неин еквивалент,
поради което липсва процесуална възможност за предявяване на иск
спрямо допълнителен ответник в хода на висящо производство при
запазване на висящността му спрямо първоначалния ответник. В такъв
смисъл е и съдебната практика, обективирана напр. в Определение № 51
от 13.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 436/2018 г., I г. о., ГК, Определение
№ 118 от 2.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1932/2016 г., II г. о., ГК,
Определение № 803 от 24.11.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 778/2011 г., I т.
о., ТК, Определение № 29 от 14.02.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4749/2018 г., I г. о., ГК.
Наистина, правната теория тълкува разпоредбите на чл. 228, ал. 1 – 3 от
ГПК в смисъл, че допускат привличане на допълнителен ответник в
процеса. Но дори това да е по принцип допустимо, в случая искът е
3
недопустим на друго основание, тъй като той предявен като
установителен по чл. 422 от ГПК, без спрямо Д. да е било проведено
предходно заповедно производство и без срещу него да има издадена
заповед за изпълнение. Поради това този установителен иск е лишен от
предмет, тъй като липсва вземане, което може да бъде установено по
този ред.
Съгласно мотивите към т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в специалното
производство по иск по чл. 422 от ГПК не намират приложение
правилата за изменение на иска по чл. 214 от ГПК, а желана от ищеца
промяна може да се заяви само чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. По аналогия, същото разрешение следва да
се приложи и спрямо изменението на иска от гледна точка на страните.
Следователно, и на това основание установителният иск по чл. 422 от
ГПК срещу Й. Ф. Д. е недопустим.
Недопустимост на иска произтича и от липсата на правен интерес от
установяване на вземането, щом ищецът може да предяви осъдителен
иск за същото вземане срещу същия ответник. Наистина, Тълкувателно
решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК
допуска предявяване на установителен иск и при наличие на възможност
за предявяване на осъдителен такъв, но само ако негов предмет е право
на собственост или друго вещно право, каквото процесното право не е.
На последно място, производството по този иск е било учредено
ненадлежно, тъй като не става ясно, дали искът срещу Д. е предявен при
условията на кумулативност, евентуалност или алтернативност. Видно
от диспозитива на обжалваното решение, първоинстанционният съд е
приел, че предявяването е кумулативно. Но в такъв случай не е уточнено,
дали сумата 1044 лв., която е предмет на исковете и срещу двамата
ответници, се претендира солидарно или разделно от тях.
С оглед гореизложеното, искът по чл. 422 от ГПК срещу физическото лице Й.
Ф. Д. е недопустим, което налага обезсилване на първоинстанционното
решение в частта му, съдържаща произнасяне по този иск, както и
прекратяване на производството по него.
2. Обжалваното решение е недопустимо и в частта, с която е установено
вземане на „И.Т.С.“ ЕООД срещу „Л.” ЕООД за законна лихва върху
главницата от 1044 лв., считано от 14.02.2020 г. (датата на подаване на
4
заявлението по чл. 410 от ГПК) до окончателното й изплащане. Това е
така, тъй като заповедта за изпълнение е издадена само за сумата 1044
лв., но не и за законна лихва върху нея. Следователно, липсва вземане за
лихва, чието съществуване да бъде установявано в исковото
производство по чл. 422 от ГПК. В съответствие с това, исковата молба
съдържа искане за установяване единствено на вземане от 1044лв., без
претенция за лихва. Същевременно, обаче, районният съд е постановил
установителен диспозитив и за такава лихва, което означава, че в тази
част се е произнесъл по непредявено искане. Това налага обезсилване на
решението в съответната му част и прекратяване на производството по
делото.
В останалата обжалвана част решението е допустимо, тъй като е
постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни
предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд
се е произнесъл по действително предявения такъв срещу „Л.“ ЕООД.
ІІІ. По същество
Предявен е иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД.
Както правилно е указано в доклада на делото, в тежест на ищеца по
този иск е било да установи възникването на спорното право, а именно –
предоставянето на услуга (ремонт на автомобил), размера на уговореното
възнаграждение и настъпилата изискуемост.
Съдът намира, че в случая не е било доказано възникването на спорното
право на ищеца по отношение на посочения от него ответник, тъй като от
доказателствата по делото не се установява съществуване на претендираното
облигационно отношение по договор за изработка между тях.
Единственото писмено доказателство по делото, което отчасти подкрепя
твърденията на ищеца за съществуване на някакъв договор, е ценовата оферта
на „И.Т.С.“ ЕООД от 22.01.2020г. В нея са описани ремонтни дейности и
техният обект (товарен автомобил над 12т. с рег. № СО5512ВК), но офертата
не сочи адресат, нито има данни за получаването й от конкретно лице, вкл. от
ответника „Л.” ЕООД. Същевременно, няма никакви писмени данни за
приемане на тази оферта от този ответник по смисъла на чл. 13 и 14 от ЗЗД,
което би обусловило извод за постигнато съглашение (сключен договор)
между тях по смисъла на чл. 8 от ЗЗД. На последно място, в самата оферта се
съдържа изрична уговорка, че тя не е платежен документ. Няма и данни
издаване на фактура, нито за евентуалното й осчетоводяване от ответника.
Наистина, договорът за изработка е неформален, поради което и с оглед
твърдяната му стойност, няма пречка пред неговото доказване със
свидетелски показания. В случая, обаче, следва да се сподели довода на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, разпитвайки като свидетел
управителя на ищцовото дружество и кредитирайки неговите показания. По
5
аргумент от разпоредбите на чл. 176, ал. 1, вр. чл. 177, ал. 1, т. 2 от ГПК,
законните представители на юридическите лица не се разпитват като
свидетели, а дават обяснения в качеството си на страна по делото. Това,
обаче, може да стане само по инициатива (искане) на насрещната страна.
Недопустимо е, по този ред да се дават обяснения по искане на
пълномощника на самата страна или по нейно собствено искане, тъй като
изявленията й биха имали стойността само на твърдения за определени факти
и обстоятелства, но не и на доказателства за тях (арг. от Решение №
386/14.07.2009 г., по гр. д. № 1713/2008 г., на II г.о.). Поради това настоящият
съдебен състав намира, че ангажирането на управителя на ищцовото
дружество като негов свидетел е било недопустимо, а показанията на
последния не са годно доказателствено средство и не следва нито да се
обсъждат, нито да се ценят.
Освен това, обясненията на страна по делото представляват
доказателствено средство в процеса само ако страната не се е явила, или е
отказала да отговори на поставените въпроси, или ако обясненията
обективират неизгодни за нея факти, (арг. от Решение № 475/08.06.2010 г., по
гр. д. № 1311/2009 г., на ВКС, III г.о.), включително ако са направени от
законните представители на юридическо лице (Решение № 174/29.04.2011 г.,
по гр. д. № 640/2010 г.). Ако, обаче, по реда на чл. 176 от ГПК страната заяви
изгодни за нея факти, тези нейни обяснения не са доказателствено средство, а
твърдение, подлежащо на доказване по общия ред. Поради това изгодните за
ищеца обстоятелства, съобщени от неговия управител при разпита му като
свидетел, не са годни да докажат съдържащите се в исковата молба
твърдения.
Дори показанията на управителя Е.Г. да се обсъдят по същество, те не
доказват претендирания договор между страните, тъй като той заявява, че не
помни, кой му е възложил поръчката за процесния ремонт („От клиента
обаждането получих аз. Не мога да си спомня, как ми се представи. …. Не
мога да кажа, на кой е изпратена офертата.“), не познава нито Й., нито Б.,
както и не знае, чия собственост е автомобилът, а прави изводи по този
въпрос единствено от факта, че на вратите му пишело „Л.“.
В сходен смисъл и без достатъчна категоричност и яснота са и
показанията на другия разпитан по делото свидетел (Б.П.), който е служител
на ищцовото дружество, но не помни, кой и кога е докарал автомобила за
ремонт, тъй като не контактува с клиентите (л. 139 от първоинстанционното
дело). Освен това той изрично заявява, че не е разбрал, чия собственост е
автомобилът, а от двете лица, които са дошли да го вземат, знае само личното
име на едното от тях - Б..
Поради това от съвкупната преценка на доказателствата по делото не
може да се направи извод, че ремонтът на автомобила е бил възложен на
ищцовото дружество именно от ответника „Л.” ЕООД. Въпреки неяснотата на
показанията им (още повече – частично недопустими), свидетелите сочат като
възложител или Й. Д. или третото лице Б., но това допълнително разколебава
тезата, че страна по договора е било ответното дружество „Л.” ЕООД,
доколкото по делото не се твърди и не се доказва, някое от тези лица да е
служител на ответника „Л.” ЕООД или негов представител.
Този извод косвено се потвърждава и от обяснението, дадено от
ответника Й. Д. по пр.пр. № 7398/20г. на СРП (л. 131 от
първоинстанционното дело), тъй като, според него, само той е контактувал с
6
управителя на ищцовото дружество (Евгени) във връзка с ремонта на
камиона.
Същевременно, по делото няма нито едно доказателство, което да
навежда на предположение, че Д. (или лицето Б., или неизвестно трето лице)
е действал от името на „Л.” ЕООД като лице без представителна власт.
Поради това не следва да се обсъжда хипотезата на чл. 301 от ТЗ.
По тези съображения съдът намира за недоказана претендираната от
ищеца облигационна връзка по договор за изработка между него и ответника
„Л.” ЕООД.
Липсата на такава връзка изключва възможността, в тежест на този
ответник да е възникнало задължение към ищеца за заплащане на процесната
сума на така посоченото основание – договор за изработка.
С оглед гореизложеното, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, без да е необходимо да се изследват останалите елементи от
фактическия състав по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД (напр.
приемане на работата, изискуемост на вземането, неговото погасяване и др.).
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят направените във въззивното
производство разноски, каквито се установяват в размер на 25 лв. – държавна
такса и и 360 лв. – адвокатско възнаграждение.
Отмяната на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство, като решението се отмени
в частите му, с които „Л.“ ЕООД е осъдено да заплати на „И.Т.С.“ ЕООД
сумите 328,08 лв. (разноски в исковото производство) и 25 лв. (разноски в
заповедното производство) а вместо това „И.Т.С.“ ЕООД бъде осъдено за
заплати на „Л.“ ЕООД сумата 360 лв., представляваща разноски за адвокатски
хонорар в първоинстанционното производство.
Поради отхвърляне на предявения иск и липсата на данни за направени
от длъжника разноски в заповедното производство, съдът не следва да се
произнася с осъдителен диспозитив за тези разноски съгласно т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 49 от 15.03.2023, постановено по гр.д. №
274/2020г. на Сливнишкия районен съд, поправено с Решение № 133 от
17.07.2023г. по същото дело, В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
е отхвърлен предявеният от „И.Т.С.“ ЕООД с ЕИК **** иск срещу Й. Ф.
Д. с ЕГН ********** за признаване за установено, че този ответник
дължи на ищеца сумата от 1044 лева, ведно със законната лихва от
14.02.2020 г., и
7
е признато за установено по отношение на „Л.“ ЕООД, с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“ № 6, че съществува
вземане на „И.Т.С.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ж.к. „Д.-1“, ул. „Т.“ № 17, ет.4, ап. 13, за законната
лихва върху главницата от 1044 лева, считано от 14.02.2020 г. (датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК) до окончателното изплащане
на сумата,
и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тези му части.
ОТМЕНЯ Решение № 49 от 15.03.2023, постановено по гр.д. №
274/2020г. на Сливнишкия районен съд, поправено с Решение № 133 от
17.07.2023г. по същото дело, В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
е признато за установено по отношение на „Л.“ ЕООД, с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“ № 6, че съществува
вземането на „И.Т.С.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ж.к. „Д.-1“, ул. „Т.“ № 17, ет.4, ап.13, за сумата от
1044 лева, представляваща незаплатена цена на извършен ремонт на
тежкотоварен автомобил марка „Скания П 113 ХЛ“ с рег. № СО 5521
ВК.
„Л.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“ № 6, е
осъдено на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, да заплати на „И.Т.С.“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление в гр. С., ж.к.“Д.-1“, ул.“Т.“ № 17,
ет.4, ап.13, направените разноски в общ размер на 328,08 лева.
„Л.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“ № 6, е
осъдено, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, да заплати на „И.Т.С.“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление в гр. С., ж.к. „Д.-1“, ул. „Т.“ № 17,
ет. 4, ап. 13, сумата от 25 лева, представляваща направените в
заповедното производство разноски,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, за
признаване за установено, че „И.Т.С.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление в гр. С., ж.к. „Д.-1“, ул. „Т.“ № 17, ет.4, ап.13, има срещу
„Л.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. „С.“
№ 6, вземане за сумата от 1044 лева, представляваща незаплатена цена на
извършен ремонт на тежкотоварен автомобил марка „Скания П 113 ХЛ“ с рег.
№ СО 5521 ВК.
ОСЪЖДА „И.Т.С.“ ЕООД с ЕИК **** да заплати на „Л.“ ЕООД, с ЕИК
**** сумата 360 лв. – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „И.Т.С.“ ЕООД с ЕИК **** да заплати на „Л.“ ЕООД с ЕИК
**** сумата 385 лв. – разноски във въззивното производство.
8
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9