ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2249
гр. Бургас, 28.09.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Александър Д. Муртев
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100501362 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, вр.чл.418, ал.4 от ГПК и е
образувано по частната жалба на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против
разпореждане № 8527 от 21.07.2022 г. по ч.гр.д.4054/2022 г. по описа на Бургаски районен
съд, инкорпорирано в Заповед № 2205 от 21.07.2022 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с което е отхвърлено заявлението на
частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Й. К. Д. от
***, за сумата от 396,60 лв – договорна лихва за периода от 25.10.2020 г. до 25.05.2022 г. по
съображения, че „искането е в противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 ГПК,
вр.чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД (основание за нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 ЗПК) –
уговореният ГЛП от 41%, съответно мораторната лихва от 51%, надвишава значително
трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явява нищожна.
Твърди се, че обжалваното разпореждане на БРС е неправилно. Поради
наложената в съдебната практика служебна проверка за наличие на
неравноправни/недействителни клаузи в договорите за потребителски кредит, са изложени
подробни съображения за това, че в процесния договор за потребителски кредит не са
налице нарушения на предвидените в чл.22 ЗПК разпоредби, по-конкретно – на
разпоредбите на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9. По повод
възнаградителната лихва е посочено, че Банката е изпълнила задължението си по чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК, тъй като в чл.9.1. от ДПК е посочен размерът на лихвения процент, с който се
олихвява предоставеният кредит (41%); в чл.9.2. от договора се посочват условията за
прилагането му, а в чл.9.3. се указва размерът на лихвата за 1 ден, изчислена като 1/360 част
от лихвения процент. Оспорват се изводите на съда за нарушаването на добрите нрави при
договаряне на лихва в размер по- голям от три пъти размерът на ОЛП. Излагат се
съображения за неяснота на категорията „добри нрави“. Сочи се, че процесният договор за
кредит е потребителски кредит по смисъла на ЗПК и банков кредит по смисъла на чл.430 от
1
ТЗ. Твърди се, че ТИ БИ АЙ Банк ЕАД е кредитна институция и притежава лицензия за
извършване на банкова дейност издадена от БНБ, и при банковия кредит по чл.430 от ТЗ,
какъвто е процесният кредит, задължително следва да има уговорена възнаградителна лихва.
Сочи се, че лихвата при договорите за банков кредит не е мораторна
(закъснителна) лихва, а е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за
ползването на предоставените му парични средства, поради което не е пряк паричен израз на
стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската му
стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване, като нейният размер се
определя от размера на капитала и времето на ползването му. Цитира се в този смисъл
съдебна практика - Решение № 1001 от 5.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 357/99 г., V г. о.
Твърди се, че не съществуват ограничения в максималния размер на възнаградителната
лихва, тъй като чл.9 от ЗЗД предоставя свобода на договаряне на страните, която свобода е
ограничена от „повелителните норми на закона“ и „добрите нрави“. Сочи се, че с отмяната
на РМС № 1238 от 25.06.1951 г. (обн. ДВ, бр. 52 от 1951 г., изм., бр. 6 от 1991 г.) за
определяне на максималния процент на договорните лихви (обн., изв., бр. 52 от 1951 г.; изм.,
ДВ, бр. 6 от 1991 г.), без да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва
разпоредбата на чл.10 остава неприложима, макар и все още в сила. Твърди се, че това води
до извода, че при свободата на договаряне, предоставена с чл.9 от ЗЗД, размерът на
възнаградителната лихва следва да се определи или ограничи първо от „повелителните
норми на закона“, а ако такива не съществуват от „добрите нрави“. Посочва се, че В
случаите на потребителските кредити такава повелителна норма, съгласно чл.9 от ЗЗД, е
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която въвежда ограничение в максималния размер на
възнаградителната лихва и разходите, които кредиторът може да иска от потребителя -
кредитополучател, и този максимален размер е да не надхвърлят 5 пъти размера на
законната лихва, т.е.да не надхвърлят 50%. Твърди се, че цитираната от съда в обжалваното
разпореждане съдебна практика засяга заемни отношения регулирани от чл.240 и чл.241 от
ЗЗД. По отношение на възнаградителната лихва и максималния размер на ГПР по чл.19, ал.4
от ЗПК се сочи, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), т.е. лихвата
(възнаградителната лихва) е основен компонент от ГПР и в процесния договор за кредит
ГЛП съгласно чл.9.1 е 41%, а ГПР, съгласно чл.10 е 48,90%. Сочи се, че тълкуването, че
размерът на възнаградителната лихва трябва да бъде съобразен с добрите нрави е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, определяща максимален
размер на ГПР - 5 пъти размера на ОЛП, с основен или единствен компонент от същата
възнаградителна лихва. Твърди се, че заместването на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК със субективната категория на „добрите нрави“ за неправилно приложение на
материалния закон, в противоречие с волята и духа на националното и европейско
законодателство.
Претендира се отмяна на обжалваното разпореждане в частта, в която е
отхвърлено заявлението на частния жалбоподател по чл.417 от ГПК срещу Й. К. Д. за
възнаградителна лихва в размер на 396,60 лв за периода от 25.10.2020 г. до 25.05.2022 г. и
375,03 лв – обезщетение за забавено плащане за същия период, и постановяване издаването
на заповед за изпълнение за тази сума.
Частната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в
законовия срок, от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията в жалбата и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
2
Производството пред първоинстанционният Бургаски районен съд е образувано
по заявлението, подадено от частния жалбоподател „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника Й. К. Д., за сумата 1000 лв – неплатена
главница; 396,60 лв – неплатено договорно възнаграждение за периода 25.10.2020 г. –
25.05.2022 г.; 375,03 лв – лихва за забава от 25.10.2020 г. до 07.06.2022 г. законна лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, и разноски. Заявено е, че
вземането произтича от Договор за потребителски кредит № 720031100253 от 21.09.2020 г.,
сключен между страните, по който длъжникът като кредитополучател не е заплатил нито
една погасителна вноска. Заявлението е придружено от извлечение от счетоводните книги
на банката, както и от цитирания Договор за потребителски кредит, Погасителен план,
Заявление-декларация за установяване на договорни отношения, Уведомление за
предсрочна изискуемост и разписка за връчване на длъжника на уведомлението за
предсрочна изискуемост.
Първоинстанционният съд е издал исканата Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК за сумите: 1000 лв – главница; ведно със
законната лихва върху нея, считано от 23.06.2022 г. до окончателното изплащане; 20 лв –
разноски по делото за внесена държавна такса, съобразно уважената част от заявлението, и
50 лв - за юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението:
за сумата от 396,60 лв - договорна лихва за периода 25.10.2020 г.-25.05.2022 г. и за сумата от
375,03 лв – обезщетение за забавено плащане. Изложени са съображения, че искането е в
противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 ГПК, вр.чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД (основание за
нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 ЗПК) – уговореният ГЛП от 41% надвишава
значително трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явява нищожна.
Цитирана е съдебна практика.
Съдът намира обжалваното разпореждане за допустимо, но за неправилно.
Видно от представения ДПК, договорът е сключен за сумата от 1000 лв,
предоставена за срок до 25.05.2022 г., при уговорени ГПР 48,90% и ГЛП 41%.
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение,
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
Настоящият състав не споделя мотивите на районния съд касаещи нищожността
на договорената възнаградителна лихва в размер на 41%, поради противоречие с добрите
нрави.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите,
надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера
на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005 г., II г.о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
(чл.240, ал.2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
3
ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не
е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да
уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва в размер на 41%., след като формално ГПР (48,90%) е в
законовите рамки – 50%. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не
е нищожна. Същата следва да се присъди, в претендирания размер от 396,60 лв за периода
25.10.2020 г. до 25.05.2022 г.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че
разпореждането на БРС следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
ГПК за сумата от 396,60 лв – договорно възнаграждение за периода 25.10.2020 г. до
25.05.2022 г. и 375,03 лв – обезщетение за забава за периода 25.10.2020 г. до 07.06.2022 г.
Поради липсата на искане за присъждане на разноски, съдът няма да се произнася
по разноските.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 8527 от 21.07.2022 г. по ч.гр.д.4054/2022 г. по описа
на Бургаски районен съд, инкорпорирано в Заповед № 2205 от 21.07.2022 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с което е отхвърлено
заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против длъжника Й. К. Д.
от ***, ЕГН **********, за сумата от 396,60 лв – договорна лихва за периода от 25.10.2020
г. до 25.05.2022 г. и за сумата 375,03 лв – обезщетение за забава за периода от 25.10.2020 г.
до 25.05.2022 г. по договор за потребителски кредит № 720031100253 от 21.09.2020 г., като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по
заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД гр.София, ЕИК *********, против длъжника Й. К. Д.
от ***, ЕГН **********, за сумата от 396,60 лв – договорна лихва за периода от 25.10.2020
г. до 25.05.2022 г. и за сумата 375,03 лв – обезщетение за забава за периода от 25.10.2020 г.
до 07.06.2022 г. по договор за потребителски кредит № 720031100253 от 21.09.2020 г.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4