Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 22.05.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на тридесет и първи януари
през 2017 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
САВА ШИШЕНКОВ
при
секретаря Антоанета Методиева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 16124 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 11.04.2014
г. на ищеца Н.М.Н. срещу решението от 27.02.2014 г. по гр. дело № 23006/2011 г.
на Софийския районен съд, 25 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените
от жалбоподателя срещу П.НА Р.Б., В.Т.В., М.Ц.М.,*** и Държавата, П.ОТ
М.НА Ф., осъдителни искове по чл. 49 вр.
чл.45 ЗЗД и чл.45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца
сумата от 5 1000 лв., представляваща част от обезщетение за неимуществени вреди
с цял размер 800 000 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта
до окончателното изплащане. С решението ищецът е осъден да заплати на П.НА Р.Б.и
на Държавата разноски по делото в размер на по 450 лв.
В жалбата се твърди, че решението е
постановено при груби нарушения на процесуалния и материалния закон, които в
съвкупност са довели до неправилния и необоснован извод на СРС, че предявените
искове по чл.49 ЗЗД и по чл.45 ЗЗД са недоказани и неоснователни, тъй като не е
доказан фактическия състав на непозволено увреждане. В жалбата са преповторени
изцяло изложените в исковата молба обстоятелства. Предвид изложеното жалбоподателят
моли въззивния съд отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените
искове, както и да му присъди направените разноски по делото.
По направените във въззивната жалба
доказателствени искания въззивният съд се е произнесъл в о.с.з. на 10.11.2015
г., като на основание чл.266, ал.3 ГПК на ищеца са допуснати гласни
доказателства.
Въззиваемата страна П.НА Р.Б.– ответник по
иска, оспорва жалбата.
Останалите въззиваеми страни не са депозирали
отговор на жалбата в срока по чл.263 ГПК.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Н.М.Н.
с искова молба от 30.05.2011 г., уточнена с молба от 01.08.2011г., с която
срещу П.НА Р.Б., Районен съд-гр.В.П.и Държавата, П.ОТ М.НА Ф., В.Т.В. и М.Ц.М. са били предявени искове
по чл. 49 ЗЗД и искове по чл.45 ЗЗД / по отношение на физическите лица/ за
солидарно заплащане на сумата 5 100,00 лв., представляваща част от
обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 800 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане. В исковата
молба се твърди, че вредите са причинени в резултат на противоправно поведение
на ответницата В.В., която е укрила от Главния прокурор жалби, подадени от адв.
М.Т.до Представителството на ЕК в България и до Инспектората при ВСС, с цел да
бъде избавен ответникът М.М. от носене на дисциплинарна и наказателна
отговорност за извършени от него престъпления и дисциплинарни нарушения. Освен
това ответницата В.В., злоупотребявайки с достъпа си до документооборота наП.на
РБ, е изготвила документ с невярно съдържание, изведен от деловодството на
Прокуратурата на РБ с вх. № 911 и вписана дата 28.09.2009 г., в който документ
се съдържат неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения против адв Н.Н.,
като освен това документът бил разпространен от нея и от ответника М.М. с цел
да бъде използван като компромат срещу ищеца, с което му били нанесени огромни
и непоправими неимуществени вреди . Според ищеца отговорност за нанесените
вреди следва да носят освен ответниците-физически лица, така и възложителите на
работата - П.НА Р.Б., и Районен съд-гр.В.П.по реда на чл.49 ЗЗД. Отговорността
на Държавата пък се основала на разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на РБ,
чл.47 от Хартата за основните права в ЕС , чл.6, ал.1 и чл.13 ЕКЗПЧОС.
Първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените искове по чл.49 ЗЗД и по чл.45 ЗЗД, като е приел, че ищецът не е
установил при условията на пълно и главно доказване, че ответниците-физически
лица са извършили деликт, т.е. не е налице една от предпоставките за ангажиране
на отговорността им, поради което е безпредметно да се изследва
противоправността на деянията, налице ли са вреди и налице ли е основание за
ангажиране на отговорността на ответниците П.НА Р.Б., Районен съд-гр.В.П.и
Държавата по реда на чл. 49 ЗЗД.
При
извършената от съда проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо,
приема, че дължи произнасяне по съществото на правния спор.
Относно
исковете по чл.45 ЗЗД срещу ответниците В.В. и М.М..
Изхождайки от твърденията на ищеца, изложени
в исковата молба и уточнителната такава, а именно, че ответницата В.В. е
извършила действия във връзка с постъпили жалби от адв.Т. до Главния прокурор,
препратени от Представителството на ЕК в РБ, като прокурор във ВКП и чрез
изготвен от нея документ по пр. преписка № 911/2007 г. с дата 28.09.2009 г., за
който се твърди, че е с невярно съдържание, е осъществила „институционален
чадър“ над ответника М.М. *** към този момент/ и двамата са установили
неправомерен контакт помежду си с цел да се избави последния от наказателна и
дисциплинарна отговорност, както и да дискредитират и компрометират ищеца,
разпространявайки документа от преписката сред неограничен кръг от лица, въззивният
съд приема, че с една част от изложените обстоятелства, се твърди деликт,
осъществен от прокурор В. при извършване на възложени от работодателя служебни
действия, които се обхващат от функционалния имунитет по чл.132, ал.1 от Конституцията. Дадената от ищеца правна квалификация на тези действия като
„престъпления“ не е подкрепена от влязла в сила присъда, а само при наличието
на такава присъда би могло да се предяви иск по чл.45 ЗЗД срещу причинителя на
вредата, ползващ се с имунитет, съгласно трайната практика на ВКС – определение
№ 671/25.11.2010 г. по ч. гр.д. № 598/2010 г. на ВКС, IV г.о.
и определение № 668/02.12.2009 г. по ч. гр.д. № 634/2009 г. на ВКС, II
г.о. Установяването на факта за извършено умишлено престъпление от общ характер
следва да стане в наказателен процес, а не като преюдициален факт в гражданския
процес относно гражданскоправните последици относно твърдяното престъпно
деяние, тъй като относно факти, които са съставомерни по НК, съществува забрана
да бъдат установявани от гражданския съд, освен в случаите, когато това не може
да бъде сторено в наказателното производство, а именно при наличието на
основанията по чл.124, ал.5 ГПК В случая обаче ищецът не е изложил твърдения за
наличието на такива основания. Въпросът за функционалния имунитет по чл.132,
ал.1 от Конституцията е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения
иск, като наличието на такъв имунитет е пречка за разглеждане на иск на
пострадалия за вреди, насочени срещу лице, което се ползва с такъв имунитет,
освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер, в който смисъл е и
трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 502/01.10.2009 г. по ч.
гр.д. № 414/2009 г., определение № 296/19.04.2012 г. по ч. гр.д. № 191/2012 г.,
определение № 146 от 17.03.2011 г. по ч. гр.д. № 40/2011 г. и много други. В
тези случай възможността на пострадалите да получат обезщетение за причинени
вреди от незаконосъобразни служебни действия на лицата, ползващи се с
функционален имунитет, е чрез насочване на исковете срещу техните работодатели,
като тази възможност в конкретния случай
е реализирана от ищеца, който е насочил иска си за вреди, не само спрямо
ответницата В.В., но и срещуП.на РБ.
Същевременно с друга част от изложените
обстоятелства, се твърди деликт, осъществен от ответниците В. и М., изразяващ
се в разпространение на изготвения от прокурор В. документ с дата 28.09.2009 г.
сред неограничен кръг от лица, с цел дискредитиране на ищеца, т.е. твърдят се
действия, които са извън защитния периметър на функционалния имунитет на
ответниците-физически лица, поради което следва да се приеме, че исковете по
чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в
резултат на тези действия, са допустими, поради което правилно СРС не е
прекратил производството в тази част. Исковете обаче са неоснователни по
следните съображения:
Ищецът претендира исковата сума като
обезщетение за неимуществени вреди за накърнени чест, достойнство и добро име, за
провалена адвокатска и политическа кариера, причинени от действията на
ответниците-физически лица, изразяващи се в разпространение на процесния документ
/ писмо от 28.09.2009 г. до М.М. ***, с което прокурор В. му е изпратила за
сведение преписи на две жалби от адв. М.Т., както и преписи от отговорите на
ВКП от 16.05.2009 г. и от 14.07.2009 г., с които адв.Т. е уведомена, че жалбите
й са неоснователни и голословни. Следва да се посочи, че по делото от страна на
ищеца не са ангажирани доказателства, включително и събраните гласни такива пред
въззивната инстанция, че тези ответници са разпространявали процесното писмо на
територията на цялата страна и на територията редица европейски градове, сред
магистратски и политически среди. Ето защо, въззивният съд приема, че исковете
по чл. 45 ЗЗД срещу ответниците – физически лица за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за накърнени чест, достойнство и добро име, както и за
провалена адвокатска и политическа кариера на ищеца, са неоснователни.
Относно исковете по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД срещу
ответницитеП.на Р.Б., Районен съд-гр.В.П.и Държавата:
Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината
на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/,
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така
– ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
В конкретния случай от събраните по делото
писмени доказателства се установява, че с жалби от 06.02.2009 г. и от
11.02.2009 г. адв. Т., в качеството й на повереник на адв. Н.Н., е сезирала
Европейската комисия при ЕП, гр.Страсбург. В първата жалба се съдържа искане да
бъде проведено дисциплинарно производство срещу прокурор К. М.и следователката Л.С.,
като от първата бъде иззето сл. дело № 6/2001 г. и същото да бъде възложено на
честен прокурор, който не е зависим от Р.К., нито от създадената от него
мафиотска структура. Във втората жалба са изложени твърдения, че при грубо
нарушаване на своите служебни задължения, Председателят на РС-гр.В.П.–М.М., не
си е направил отвод по ч.н.д. № 395/2008 г. и ч.н.д. № 9/2009 г., въпреки
направеното искане за отвод, като изопачил протоколите от проведените две
съдебни заседания и е отказал да предостави копия от протоколите на
процесуалните представители на Н.Н. и по-конкретно на адв. С.В.. С писмо от
15.04.2009 г., жалбите на адв. Т. са препратени от ръководителя на
представителството на Европейската комисия до главния инспектор на Инспектората
към ВСС за предприемане на необходимите мерки за изясняване на твърденията в
жалбите за дейността на органи на съдебната власт, като писмото е входирано в
Инспектората на 22.04.2009 г. С писмо от 05.06.2009 г. инспектор към
Инспектората към ВВС е изпратил по компетентност жалбата на адв.Т., съдържаща
твърдения за извършени престъпления от М.М. ***, на завеждащия отдел
„Инспекторат“ във Върховна касационнаП.– М.Ф.. От доклад от 29.04.2009 г., изготвен
от прокурор при ВКП -В. до завеждащия отдел „Инспекторат“ при ВКП, се
установява, че прокурорска преписка № 911/2007 г. по описа на ВКП е образувана
по няколко жалби от Н.М.Н., както и по молби и заявления на адвокати:М.Т., Е.К.,
Н.М., Г.С., А.Л.и И.С., като конкретната проверка по преписката е във връзка с
постъпили сигнална записка на Независимото дружество за правата на човека,
изпратена до администрацията на МС, до ВСС, до Инспектората на ВСС и до
европейски правозащитни организации, както и по жалба и заявление на адв. М.Т.,
изпратени до ВКП, Инспектората на ВСС, до Висшия адвокатски съвет, до Посланика
на САЩ и други правозащитни организации във връзка с твърдения за незаконно
разследване, проведено по сл.дело №22/2008 г. на ССлС от страна на наблюдаващия
прокурор К.М.при СРП. Проверката по жалбата на адв.Т. от 22.04.2009 г.,
препратена във ВКП от Инспектората към ВСС, е извършена от прокурор В. в
рамките на същата прокурорска преписка. В рамките на проверката с писмо от
16.06.2009 г., са изискани обяснения от М.М. ***, който е депозирал такива в
писмено становище от 25.06.2009 г.
От писмо с дата 30.03.2009 г. на адм.
ръководител на Окръжен съд-Шумен до ВСС „Комисия борба с корупцията и
професионалната етика“, се установява, че посочените в жалбата на адв. Т. от
11.02.2009 г. частни наказателни дела са образувани за разглеждане по реда на
чл.223 НПК – разпит на свидетел по искане на орган на досъдебното производство,
които дела се разглеждат от дежурен съдия съгласно предварително изготвен
график, като на посочената дата дежурен съдия е бил М.М.. По делата не е
проведен разпит на поисканите свидетели и същите са били прекратени.По
отношение на твърдените в жалбата нарушени права и извършени престъпления
спрямо адв. С.В. в писмото е посочено, че адв. В. не е могла да участва по
делата на посочената дата – 07.01.2009 г. като процесуален представител на Н.Н.,
нито по-късно – на 19.01.2009 г. / както се сочи в жалбата/ в това си качество
да депозира и получава от негово име книжа по делата, тъй като с решение по
протокол № 19/13.11.2007 г. на АС на АК Варна, е отписана от регистъра на
адвокатите и е заличена като адвокат на 08.04.2008 г., което е видно от сайта
„Регистри на българската адвокатура“. Установява се, че с постановление от 07.05.2009
г. на прокурор при РайоннаП.– гр.Шумен по преписка с вх. № 759/2009 г. по описа
на ШРП, образувана по повод жалба на С.В., е отказано образуването на
наказателно производство във връзка с твърденията на последната, че при
посещение в сградата на РС-гр.Велики Преслав, с цел получаване на копия от
протоколи по дела, в които е участвала като адвокат, й бил нанесен побой и била
ограбена от служителят на ОЗ „Охрана“ по разпореждане на председателя на съда-М.М..
С писмо от 14.07.2007 г. на ВКП адвокат М.Т.е
уведомена, че във връзка с жалбата й от 22.04.2009 г., препратена във ВКП от
Инспектората към ВСС, е извършена проверка, по която е дадено становище, че
жалбата е неоснователна, тъй като на посочената в жалбата дата – 07.01.2009 г.
адв. С.В. е била лишена от възможност да упражнява адвокатска професия, както и
да участва като процесуален представител на Н.Н. по дела, образувани пред РС -
гр. Велики Преслав, тъй като е била отписана като адвокат на 08.04.2008 г.
съгласно протоколно решение № 19/13.11.2007 г. на АС при АК гр.Варна.
С писмо на М.М. в качеството му на
председател на РС – гр.В.П.до ВКП с дата 16.09.2009 г. и във връзка с гр.д. №
11976/2009 г. по описа на СРС, по което РС – гр.В.П.е ответник, е изискана информация
дали по преписката, образувана пред ВКП с вх. № 911/2007 г. по жалба на адв.Т.,
има становище или акт на отдел „Инспекторат“ към ВКП. По повод на това писмо,
от ВКП е изпратено писмо от 28.09.2009 г. до М.М., с което последният е уведомен,
че проверка е извършена и че жалбата е неоснователна, като му е изпратен и
препис от отговора на ВКП до адв. М.Т..
В конкретния случай посочените предпоставки
за ангажиране на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди на ответниците,
не са налице. По отношение ответника Районен съд – гр.Велики Преслав, не се установява извършен деликт по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД от лице, на което е
възложена работа. Даването на становище от председателя на РС-гр. Велики
Преслав, изискано му във връзка с проверка, извършвана от отдел „Инспекторат“
при ВКП, безспорно не съставлява противоправно поведение, поради което
ответникът Районен съд – гр.В.П.не може да носи гаранционно-обезпечителна
отговорност по чл. 49 ЗЗД.
По отношение на ответника П.НА Р.Б.и
Държавата също не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността им по
реда на чл.49 ЗЗД, тъй като по делото не се установява осъществен фактически
състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице – пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна
връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/. Не представлява противоправно
поведение, нито изискването на становище от отдел „Инспекторат“ при ВКП по
образувана преписка, във връзка с жалба на адвокат, от лицето-магистрат, за
което са изложени твърдения за извършени нарушения при изпълнение на служебните
му задължения, нито изпращането на уведомително писмо от извършващия проверката
до лицето, което е проверявано, за резултата от проверката. На следващо място
следва да се отбележи, че процесното уведомително писмо, противно на
поддържаното от ищеца, не съдържа обидни и клеветнически твърдения по отношение
на ищеца. В него обективно не се съдържат думи или изрази, които с оглед
общоприетите критерии в обществото за добро и лошо, заедно или поотделно да
могат да бъдат разгледани като израз на унизително отношение или негативна
оценка за личността, качествата или поведението на ищеца Н.Н.. В писмото има изразено
единствено становище относно съдържанието на жалбите, депозирани от адв.Т. и
мнение, а именно че същите са неоснователни и голословни, но не и заявени факти
от обективната действителност по отношение на ищеца Н., за да се преценява
евентуално дали те са клеветнически, ако са неистински. На следващо място
противоправността на поведението на служителя на ВКП, изготвил доклада по повод
проверка на изложените в жалба на адв. Т. твърдения за незаконно разследване,
проведено по сл.дело №22/2008 г. на ССлС от страна на наблюдаващия прокурор, е
в зависимост от верността на
съдържанието на доклада от проверката. В доклада е посочено, че в Софийски
районен съд е внесен обвинителен акт срещу Н.Н. по ПД №404/2009 г. Въззивният
съд намира верността на този факт за доказана от представените по делото писмени
доказателства, а именно: 1/ писмо от председателя на СРС до ВКП „Инспекторат“
от 17.07.2009 г., от което е се установява, че нохд № 1745/2009 г. по описа на
СРС, НО, 6 състав е образувано на 16 .02.2009 г. въз основа на внесен
обвинителен акт по ПД №404/2009 г. срещу Н. М. Н., което на 19.02.2009 г. е
прекратено в закрито заседание и изпратено на ВКС за определяне подсъдността му,
като впоследствие отново е внесен обвинителен акт от СРС по ПД №404/2009 г. и
на 10.04.2009 г. и е образувано НОХД № 3933/2009 г. по описа на СРС, 6 състав,
което пък е прекратено и върнато на СРП на 08.05.2009 г.; 2/ определение от
о.с.з. от 11.04.2011 г. на СРС, 104 състав по ч.н.д.№ 2287/2011 г., с което е
потвърдено постановление от 14.04.2010 г. на СРП за частично прекратяване на
наказателното производство по досъдебно № 22/2008 г. , водено срещу Н.М.Н. и 3/
определение от о.с.з. от 10.02.2016 г. по нохд№ 17572/2012 г. на СРС, 6 състав,
с което е прекратено наказателното производство по делото на основание чл.81
ал.3 НК – настъпила абсолютна давност за наказателно преследване по
повдигнатите обвинения срещу Н.Н.. Ето защо, следва да се приеме, че отразения
в доклада факт, а именно „ че в Софийски районен съд е внесен обвинителен акт
срещу Н.Н. по ПД №404/2009 г.“, отговаря на обективната действителност, т.е.
докладът не е с невярно съдържание.
При тези данни, въззивният съд приема, че не
е налице противоправно поведение на лицето – прокурор във ВКП, което е
изготвило процесното уведомително писмо и доклада във връзка с проверката на
отдел „Инспекторат“ към ВКП, поради
което е безпредметно обсъждането на останалите правопораждащи отговорността за
обезвреда по чл.49 ЗЗД юридически факти.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
по отношение на предявените искове, обжалваното с въззивната жалба решение на СРС
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените евентуални искове
с правно основание чл.45 ЗЗД въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно
и законосъобразно.
Относно разноските по производството
При този изход на спора на ответника П.НА
Р.Б.следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство
в размер на 200 лв. – за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.02.2014 г. по гр.
дело № 23006/2011 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с което са отхвърлени
изцяло предявените от жалбоподателя срещу П.НА Р.Б., В.Т.В., М.Ц.М.,*** и
Държавата, П.ОТ М.НА Ф., осъдителни
искове по чл. 49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците
да заплатят на ищеца сумата от 5 1000 лв., представляваща част от обезщетение
за неимуществени вреди с цял размер 800 000 лв., ведно със законната лихва
от датата на деликта до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Н.М.Н. с ЕГН ********** със
съдебен адрес *** - адв.Н.М., да
заплати наП.на Р.Б., на осн. чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК сумата 200 лв. – разноски за производството пред
СГС.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба, при условията на чл.280, ал.1 ГПК, в едномесечен
срок от връчване на препис от решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.