№ 3377
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100507950 по описа за 2022 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по две въззивна жалба, подадени поотделно от
всеки от ответниците – В. С. Т. , с ЕГН **********, и П. Г. Т. , с ЕГН **********, с
които се обжалва решение №4005 от 28.04.2022г., постановено по гр.дело
№40346/2021г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав, с което са уважени спрямо всеки
от тях предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по
отношение на жалбоподателите - В. С. Т., с ЕГН **********, и П. Г. Т., с ЕГН
**********, че дължат на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК *******,
разделно, по равно – по 1/2 част, от следните суми: сумата от 19.93 лв., главница,
представляваща цена за извършена услуга "дялово разпределение" за периода
01.12.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК в съда - 14.01.2021г. до окончателното плащане; както и сумата 4.17
лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.01.2018г. до 30.12.2020г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №1981/2021г. по описа на СРС,
Г.О., 168-ми състав; както и са осъдени жалбоподателите - В. С. Т., с ЕГН **********,
и П. Г. Т., с ЕГН **********, да заплатят на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с
ЕИК *******, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 125.00 лв., разноски в
настоящото производство и сумата 75.00 лв., разноски в заповедното производство.
В двете въззивни жалби са инвокирани идентични доводи за недопустимост и
1
при условията на евентуалност за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното
решение на СРС, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
процесуални нарушения. Твърди се, че първоинстанционният съд е разгледал
недопустими искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, тъй като не е налице
идентитет между вземането, за което е издадена заповед за изпълнение и основанието,
на което се претендира исковата сума в исковото производство. Поддържа се, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевираното в подадените писмени
отговори възражение за недопустимост на предявените установителни искове,
предявени на основание различно от това, на което е издадена заповедта за изпълнение
по чл.410 от ГПК. В тази връзка се поддържа, че решението на СРС, с което са
уважени предявените искове за главница за заплащане на цена за извършена услуга
"дялово разпределение" и лихва за забава за исковия период е недопустимо и като
такова следва да бъде обезсилено. Поддържа се още, че в случай, че съда приеме, че
обжалваното първоинстанционно решение е допустимо са наведени оплаквания за
неправилност, тъй като се твърди, че в случая топлофикационното дружество
предявява чужди права по отношение вземането за услугата "дялово разпределение",
което вземане се дължи от потребителя на топлинна енергия на трето лице – в случая
на третото лице – помагач - "Техем сървисис" ЕООД, извършващ услугата "дялово
разпределение", но не и на ищеца. Излага се още, че ищецът не е ангажирал
доказателства, че е била извършвана услугата "дялово разпределение" на топлинната
енергия за исковия период, както и какъв е размерът на възнаграждението за тази
услуга. Твърди се, че не са налице доказателства, че ответниците са поели задължение
да заплащат възнаграждение за услугата "дялово разпределение" на ищеца -
"ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, а не на кредитора - "Техем сървисис" ЕООД,
извършващ услугата "дялово разпределение". Поддържа се, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по наведено в подадените писмени отговори възражение за
погасяване по давност на претендираните вземания. Излага се още, че обжалваното
решение е неправилно и в частта, в която са уважени исковите претенции за дължимост
от страна на ответниците на ищеца на суми за мораторна лихва върху главницата.
Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили,
евентуално да отмени решението на СРС и да постанови друго решение, с което да
прекрати производството по предявените недопустими искове, евентуално да отхвърли
предявените срещу жалбоподателите при условията на обективно съединяване
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1
ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендират
присъждане на направени разноски пред двете съдебни инстанции и заповедното
производство. Всеки от въззивниците е депозирал молба, към която са приложени
списъци по чл.80 от ГПК за претендирани разноски във въззивното и
първоинстанционното производство. Процесуалните представители на всеки от
въззивниците претендират присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,
ал.2 от ЗАдв..
Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК *******,
депозира два отделни писмени отговора, идентични по своето съдържание, като във
всеки от тях е взето становище за неоснователност на подадените от ответниците две
въззивни жалби. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - "Техем сървисис" ЕООД не изразява становище по
2
подадените въззивни жалби.
Предявени са от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК *******, срещу В.
С. Т., с ЕГН **********, и П. Г. Т., с ЕГН **********, при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум на подадените две въззивни жалби от всеки от
ответниците съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното изцяло
първоинстанционно решение, с което са уважени предявените срещу ответниците при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.86, ал.1 от ЗЗД, като е ангажирана тяхната разделна отговорност в размер на по 1/2
част от исковите суми за всеки от ответниците.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното
ч.гр.дело №1981/2021г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав, въззиваемият -ищец-
"ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК на 14.01.2021г. и е постановена на 25.01.2021г. заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжниците - В.
С. Т. и П. Г. Т., за заплащане при условията на разделност, по 1/2 част от суми,
посочени в заявлението и представляващи цена за извършена услуга "дялово
разпределение" и мораторна лихва върху главницата за посочения период. В срока по
чл.414 от ГПК са подадени поотделно от длъжниците - В. С. Т. и П. Г. Т., възражения,
поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет
на предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими – подадени са в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледат по същество.
Разгледани по същество двете въззивни жалби, подадени поотделно от
ответниците - В. С. Т. и П. Г. Т., са НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). На първо
място следва да се разгледа релевираното във двете въззивни жалби оплакване за
недопустимост на предявените искове, което настоящият състав счита за
3
неоснователно. Основна процесуална предпоставка за допустимост на всеки иск е
наличието на правен интерес от предявяването му, който интерес в специфичната
хипотеза на чл.422, ал.1 ГПК се извежда от наличието на подадено в законния срок
възражение на длъжника срещу издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение за
същите суми, за които впоследствие е предявен и установителния иск по чл.422, ал.1
ГПК. Ето защо искът по чл.422, ал.1 ГПК не може да има за предмет суми, които не са
предмет на заповедта за изпълнение. В настоящия случай и противно на твърденията
на въззивниците процесната заповед за изпълнение от 25.01.2021г. е издадена за
заплащане от всеки от ответниците при условията на разделност по 1/2 част на
дължими суми, посочени в заявлението и представляващи цена за извършена услуга
"дялово разпределение" и мораторна лихва върху главницата за посочения период.
Същевременно, исковете по чл.422, ал.1 ГПК са предявени срещу ответниците за
ангажиране на тяхната разделна отговорност по 1/2 част от същите суми за главница за
заплащане на цена за услугата "дялово разпределение" и мораторна лихва, за които
суми впоследствие е постановено и обжалваното решение. При това положение е
налице предметен идентитет между заповедта за изпълнение и исковата молба, респ.
установителното решение. На следващо място въззивният съд отчита и факта, че
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на
всеки от длъжниците, които в срока по чл.414 от ГПК са подали поотделно
възражения, респективно за заявителя – ищец в исковото производство -
"ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД е налице правен интерес от предявяването на
установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК, които са предявени в срока по чл.415,
ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. По горните аргументи въззивният съд
счита, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са уважени предявените
искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД срещу
ответниците - В. С. Т. и П. Г. Т., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за
главница за заплащане на цена за услугата "дялово разпределение" за периода
01.12.2017г. – 30.04.2019г., са дължими поради проведено доказване на извършване на
услугата "дялово разпределение", а относно предявените искове с правно основание
чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието, че доколкото задължението за
заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия е срочно ответниците са
изпаднали в забава и дължат мораторна лихва за исковия период. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Относно доводите
изложени в жалбата досежно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
решение следва да се добави и следното:
В случая между страните не е налице спор относно съществуването на
облигационно правоотношение между тях по сключен договор за покупко-продажба на
топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот, находящ се в град София,
ж.к."Люлин", бул."*******", ******* аб.№286502, за исковия период. На следващо
място не е спорно по делото, че процесният имот се е намира в сграда - етажна
4
собственост. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в
сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл.139а. От анализа на доказателствата по делото се
установява, че етажната собственост по местонахождението на процесния имот е
сключила договор с "Техем сървисис" ЕООД за извършване на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода. Към сключения договор между "Техем сървисис"
ЕООД и етажната собственост е представен протокол от общото събрание на ЕС, ведно
със списък на етажните собственици. Съдът намира, че договорът с топлинния
счетоводител е сключен от упълномощени представители на етажните собственици,
съгласно протокола на общото събрание и същия обвързва етажните собственици.
По наведения конкретен довод във всяка от въззивните жалби за недължимост
на суми за цена на услугата "дялово разпределение" за периода 01.12.2017г. до
30.04.2019г., доколкото се твърди, че топлофикационното дружество предявява чужди
права по отношение вземането за услугата "дялово разпределение", въззивният съд
намира за неоснователен. Относно претендираната цена за услугата "дялово
разпределение" в случая от събраните по делото доказателства е видно, че за
процесния период тази услуга се е извършвала от третото лице – помагач - "Техем
сървисис" ЕООД. Ирелевантен за спора е факта, че по делото няма ангажирани от
ищеца доказателства, че е заплатил на третото лице-помагач претендираната цена за
услугата "дялово разпределение" за исковия период. Съгласно клаузата на чл.22 и
чл.36, ал.1 ОУ клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат цената за
услугата "дялово разпределение" на топлопреносното предприятие, като в случая не са
ангажирани доказателства от страна на ответниците да са заплатили дължимите от тях
суми за дялово разпределение за исковия период.
На следващо място въззивният съд след като приема, че вземанията на ищеца за
заплащане от ответниците на цена за услугата "дялово разпределение" са доказани по
основание, следва да разгледа своевременно заявеното от ответниците възражение за
давност, което първоинстанционният съд не е сторил. Разгледано по същество
релевираното възражение за изтекла погасителна давност за претендираните от ищеца
вземания за главница е неоснователно. Вземането на „Топлофикация София” ЕАД
спрямо ответниците представлява задължение за периодично плащане по смисъла на
чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на което се прилага
тригодишен давностен срок. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа.
Следователно задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според общите условия месечните суми за цената
за услугата "дялово разпределение" са били дължими в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. В случая не се оспорва обстоятелството, че исковете са
предявени в срока по чл.415 от ГПК и съобразно изричната разпоредба на чл.422 ал.1
от ГПК исковете се считат предявени от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 14.01.2021г., т.е. погасени по давност биха
били вземания, чията изискуемост е настъпила три години назад – към 14.01.2018г.. В
случая падежът на вземането за първия месец от исковия период – 01.12.2017г. е
5
настъпил на 31.01.2018г., т.е. не е погасено по давност. Следователно правилно СРС е
приел за основателни и доказани предявените искове с правно основание чл.422 от
ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД срещу ответниците - В. С. Т. и П. Г. Т., за сумите,
за които са предявени.
Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която са уважени предявените
срещу ответниците установителни искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото
въззивният съд е обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива
по аргумент на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за
обосновани при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на
материалния закон.
Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
страните по делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1
във връзка с ал.8 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение
в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК,
съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед горните аргументи съдът приема, че обжалваното решение, с което са
уважени предявените срещу ответниците установителни искове за главница за
заплащане на цена на услугата "дялово разпределение", както и за мораторна лихва, е
правилно и законосъобразно, постановено при пълнота на събраните доказателства,
при правилно тълкуване на материалния закон, като не са допуснати процесуални
нарушения в хода на съдебното производство, поради което следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски
има въззиваемата страна - ищец, но в случая заявената претенция на въззиваемата
страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция се явява неоснователна доколкото подадените писмени отговори са напълно
бланкетни и идентични по съдържание, както и неин процесуален представител не се
явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4005 от 28.04.2022г., постановено по гр.д.
№40346/2021г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7