Р Е Ш Е Н И Е
№................
гр. София, 16.01.2020г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-15 с-в в закрито съдебно заседание на шестнадесети
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Теодосиев частно гражданско дело № 6719 по описа за 2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 437, вр. чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, образувано по жалба на И.И.Д.
срещу постановление от 05.04.2019г. по изп.д. №20128470400269 на ЧСИ с рег. №847,
с което е отказано прекратяване на изпълнителното дело, образувано срещу
жалбоподателя за принудително изпълнение на вземания на „А.д.и.в с.“ ЕООД, за
които е издаден изпълнителен лист от 23.03.2012г. по гр.д. №28213/2009г. на
СРС, 31 с-в.
Възраженията
в жалбата са, че обжалваният акт е постановен в нарушение на чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, тъй като след налагането на възбрана върху недвижими имоти на
жалбоподателя, вписана на 07.06.2012г., взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия в период от повече от две години.
Взискателят
„А.д.и.в с.“ ЕООД оспорва жалбата със съображения, че в периода до 26.06.2015г.
давността по отношение на вземанията, за чието принудително събиране е образувано
изпълнителното дело, е била спряна съгласно ППВС №3 от 18.11.1980г., а след
посочената дата, от която ППВС №3 от 18.11.1980г. е обявено за изгубило сила с
т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ВКС, ОСГТК, изпълнителни действия са искани от взискателя
и предприемани по изпълнителното дело без прекъсване за период от повече от две
години.
Идентични
съображения са изложени в обжалваното постановление и в мотивите на съдебния
изпълнител по чл. 436, ал. 3 ГПК.
Жалбата
е основателна.
От
доказателствата по изпълнителното дело се установява, че след налагането на
поискана от взискателя възбрана върху недвижими имоти на жалбоподателя, която е
вписана на 07.06.2012г., по изпълнителното дело не са искани и извършвани
изпълнителни действия до 25.06.2014г., когато с молба вх. №02499 взискателят е
поискал ново налагане на възбрани върху недвижими имоти и налагане на запори
върху моторни превозни средства и вземания на длъжника.
Очевидно
между двете дати е изтекъл период от време от повече от две години, поради
което и в пряко приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство е прекратено по силата на цитираната разпоредба, като извършените
след изтичане на предвидения в разпоредбата преклузивен срок изпълнителни действия
подлежат на обезсилване (с изключение на действията, изграждащи изпълнителни
способи, от извършването на които трети лица са придобили права, както и
действията, въз основа на които са постъпили плащания от трети лица).
Изрични
в този смисъл са и мотивите към т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.
№2/2013г. на ВКС, ОСГТК, но в противовес на съображенията на взискателя и
съдебния изпълнител обстоятелството, че постановената с цитираната точка от ТР
№2 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ВКС, ОСГТК отмяна на ППВС №3 от
18.11.1980г. действа от датата на тълкувателното решение не обусловя извод, че
изтичането на преклузивния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в предходен момент
не произвежда предвидената в разпоредбата последица.
Това
е така, защото въпросите, на които дават отговори и ППВС №3 от 18.11.1980г., и
т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ВКС, ОСГТК касаят
давностните срокове, а не срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като в
тълкувателното решение е и изрично посочено, че в доктрината и съдебната
практика няма спор относно последиците от изтичането на посочения срок.
По
изложените съображения обжалваният отказ на съдебния изпълнител е
незаконосъобразен и подлежи на отмяна, вместо което бъдат постановени
последици, съответни на дължимите от съдебния изпълнител по молбата на длъжника
за прекратяване на изпълнителното производство.
Независимо
от изхода на делото претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноските,
които е направил за производството по жалбата, не може да бъде уважена, тъй
като причина за уважаването на подадената жалба не са противоправни действия на
взискателя, а незаконосъобразен акт на съдебния изпълнител. За постановяването
на този акт взискателят не носи отговорност, включително за съдебни разноски за
обжалване на акта, тъй като субект на отговорността за възстановяване на
имуществени вреди от незаконосъобразни действия и актове в изпълнителното
производство (в това число разходи за обжалване на тези действия и актове по
реда на чл. 435 ГПК) е именно съдебният изпълнител. Съдебният изпълнител,
обаче, не е страна в производство по обжалване на актовете му, поради което и
редът за присъждане на разноски, предвиден в чл. 78 и 81 ГПК в случая е
неприложим. Вземане на жалбоподателя за възстановяване на имуществени вреди,
причинени в пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия и
актове на съдебния изпълнител, съгласно чл. 441 ГПК и чл. 74 ЗЧСИ може да
получи съдебна защита по общия исков ред, а не в производството по обжалване на
действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 – 438 ГПК.
По
изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановление от 05.04.2019г.
по изп.д. №20128470400269 на ЧСИ с рег. №847, вместо което
ПРЕКРАТЯВА на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство по изп.д. №20128470400269 на
ЧСИ с рег. №847.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :
1. 2.