№ 1514
гр. Пловдив , 20.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на двадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
Секретар:Христина А. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20205330205489 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Д. К. К., ЕГН: **********, с адрес: *****
против Наказателно постановление № 19-1030-010824/12.11.2019 г., издадено
от Дамян Груев Велчев – Началник група към ОДМВР - Пловдив, сектор
„Пътна полиция“, с което на основание чл. 178ж, ал. 1, пр. 1 от Закона за
движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя са наложени
административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 (хиляда) лева и
административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 3
(три) месеца за нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат бланкетни доводи за незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП) и се моли за
неговата отмяна. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не
се явява, представлява се от адв. В. А., който поддържа жалбата. Твърди
деянието на жалбоподателя да е несъставомерно, тъй като последният се
движил в лентата за принудително спиране на автомагистрала поради повреда
на превозното средство. В условията на евентуалност поддържа да е налице
хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. № 51338 от
08.09.2020 г., с което изпраща жалбата и административната преписка,
изразява становище при издаването на наказателното постановление да не са
допуснати съществени процесуални нарушения, фактическата обстановка да е
правилно установена, а извършването на нарушението от страна на
жалбоподателя да е категорично доказано. Моли обжалваното наказателно
1
постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована,
въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от Д. К. К., спрямо когото са наложени
административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. По делото не се установява екземпляр от наказателното
постановление да е връчван на жалбоподателя преди подаването на жалбата.
Следователно срокът по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН все още не бил започнал да
тече спрямо него към датата на подаване на жалбата, поради което същият е
спазен, а жалбата е допустима. Извършеното отбелязване в наказателното
постановление за неговото връчване по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН е
незаконосъобразно и не поражда правно действие. На първо място липсват
доказателства кой е автор на отбелязването върху НП, а за да е валидно, то
трябва да е извършено от наказващия орган. В случая е поставен единствено
печат с ръчно написана, неясно от кого, дата на връчване, но липсва подпис и
автор на направеното отбелязване. Анонимността на извършеното действие
препятства съдебния контрол за неговата законосъобразност и опорочава
самото действие (така Определение № 1378 от 20.08.2020 г. по к.ч.а.н.д. №
1948/2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив; Определение
№ 291 от 05.02.2015 г. по к.ч.а.н.д. № 21/2015 г. на Административен съд –
Пловдив). На следващо място връчването по този ред е незаконосъобразно в
процесната хипотеза, тъй като не са спазени законовите предпоставки за
приложение на процедурата. С разпоредбата на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН е
въведена правна фикция, според която при определени предпоставки
наказателното постановление се счита за редовно връчено. Тези предпоставки
са кумулативно дадени и е необходимо нарушителят да не е намерен на
посочения от него адрес и същевременно да има нов адрес, който обаче да е
неизвестен. Следователно, за да се приеме, че е налице редовно връчване, е
необходимо не просто нарушителят да не е намерен на посочения адрес, но и
същият да е променен и новият му адрес да е неизвестен – така Определение
№ 1012 от 29.06.2020 г. по к.ч.а.н.д. № 1463/2020 г. на XX състав на
Административен съд – Пловдив; Определение № 1791 от 14.09.2018 г. по
к.ч.а.н.д. № 2822/2018 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив;
Определение № 2238 от 26.8.2013 г. по к.ч.а.н.д. № 2448/2013 г. на XXIII
състав на Административен съд – Пловдив. По делото обаче не се доказват
такива обстоятелства. Приложена е доклана записка, от която се установява
да е извършено едно единствено посещение на адреса – на 30.04.2020 г.
Твърдението, че адресът бил посещаван многократно е неясно и голословно,
като не е посочена нито една друга дата, на която реално да е бил посетен
адресът с цел връчване на НП. При тези факти съдът намира, че органите на
МВР не са предприели всички необходими действия за надлежно връчване на
наказателното постановление. За да се приложи правилото по чл. 58, ал. 2 от
2
ЗАНН, не е достатъчно едно посещение на адреса, при което нарушителят да
не е намерен, доколкото последният не би могъл отнапред да знае кога ще
бъде посетен за целите на връчването на издаденото му НП и няма
задължение да осигури постоянен представител за получаване на съобщения
на обявения от него адрес. Ето защо наред с посещенията на точния адрес на
нарушителя органите на МВР е следвало да оставят на адреса или да изпратят
по пощата съобщение на нарушителя във връзка с връчването на НП, като за
всички извършени действия е необходимо да има надлежно съставено
доказателство - например протокол. Следователно жалбата е допустима, а
разгледана по същество, е и основателна, поради което наказателното
постановление следва да бъде отменено по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 14.10.2019 г. около 20:00 часа в Община Раковски, на автомагистрала
№ А1 „Тракия“, км 156 в посока гр. Бургас жалбоподателят Д. К. К.
управлявал автобус „Ман М-3“ с рег. № **** собственост на „Тони 2004“
ЕООД. Жалбоподателят пътувал по маршрут до гр. Харманли, но по време на
пътуването започнало да се чува свистене, а превозното средство бързо да
губи охладителна течност. К. разговарял по телефона със свид. П. И. П. –
снабдител в „Тони 2004“ ЕООД, като го уведомил за проблема с автобуса.
Казал му още, че ако карал по-бавно, успявал да измине разстояние около 30 -
40 км с едно доливане на охладителна течност. Тъй като светнала сигнална
лампа на таблото в автобуса, свид. П. в разговора им посъветвал
жалбоподателя да потърси паркинг, на който да спре и да провери нивото на
охладителната течност, както и да се движи при по-ниски обороти, за да не се
стигне до прегряване. Когато се намирал на 156 км в посока гр. Бургас,
жалбоподателят К. навлязъл с управлявания автобус в лентата за
принудително спиране на автомагистралата, където продължил да се движи с
по-ниска скорост.
Движението му в лентата за принудително спиране на автомагистралата
било забелязано от свид. Н. К. С. – мл. автоконтрольор в сектор „Пътна
полиция“ при ОДМВР-Пловдив, който на посочения пътен участък
изпълнявал служебните си задължения по контрол за спазването на правилата
за движение. Последният спрял жалбоподателя, извършил проверка и на
място съставил акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с
бл. № 785033 против К., в негово присъствие, както и в присъствието на
свидетел. Препис от акта бил връчен на жалбоподателя срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
3
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Н. К. С.. От тях се установява, че
при извършването на проверката жалбоподателят е управлявал автобус по
автомагистрала № А1 „Тракия“, като се е движил в лентата за принудително
спиране. Изяснява се и че след като е бил спрян за проверка, пред свид. С.
жалбоподателят е съобщил за повреда на превозното средство, което при
движение със скорост по-висока от 50 - 60 км/ч започвало да изхвърля
охладителната течност. Свидетелят изяснява още, че жалбоподателят се е
движил със скорост именно около 50 км/ч. В показанията си свид. С.
възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприел като
очевидец и при изпълнение на служебните си задължения. Показанията са
последователни и вътрешно непротиворечиви, дадени от незаинтересован по
делото свидетел. По тези съображения съдът изцяло им дава вяра.
С доверие се ползват и показанията на свид. П. И. П.. Те намират
подкрепа и в показанията на свид. С., тъй като жалбоподателят е съобщил на
свид. П. за същата повреда, както и на актосъставителя. От показанията на
свид. П. се установява още, че той е посъветвал жалбоподателя К. да се
движи с по-ниска скорост, както и че след като се е включила сигнална лампа,
му е препоръчал да намери паркинг, на който да спре. Свидетелят изяснява,
че след като автобусът е бил докаран до гр. Харманли, действително била
установена повреда, отстранена чрез подмяна на гарнитурата на главата.
От справка за нарушител/водач за жалбоподателя Д. К. К. се установява,
че той е правоспособен водач на МПС, притежаващ СУМПС, издадено на
12.06.2017 г., валидно до 12.06.2022 г. и с налични 39 контролни точки.
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със Заповед № 8121з-
825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи, се
установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица,
които са действали в рамките на своята материална и териториална
компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Актът за установяване на административно нарушение е съставен от
оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл.
34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП.
От събраните по делото доказателства се установява, че на посочените в
наказателното постановление време и място – на 14.10.2019 г. около 20:00
часа в община Раковски, на автомагистрала № А1 „Тракия“, км 156 в посока
гр. Бургас, жалбоподателят К. е управлявал моторно превозно средство -
автобус „Ман М-3“ с рег. № **** като навлязъл и се е движил в лентата за
принудително спиране на автомагистралата.
Въпреки това съдът намира, че при издаването на наказателното
постановление е допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 57, ал.
1, т. 5 от ЗАНН, изразяващо се в липса на надлежно описание на вмененото
4
във вина на жалбоподателя административно нарушение. Допуснатият порок
не може да бъде саниран едва във въззивното производство и обуславя
отмяна на НП. В тази връзка така, както е описано деянието от фактическа
страна в обстоятелствената част на НП, то е изначално несъставомерно (не се
подвежда под състава на административното нарушение с посочената в НП
правна квалификация). Това е така, защото жалбоподателят е наказан за
нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, който гласи, че: „При движение по
автомагистрала на водача е забранено да се движи или спира в лентата за
принудително спиране, освен при повреда на пътното превозно средство,
както и при здравословни проблеми на водача или пътниците в
превозното средство“. В случая административните наказания на
жалбоподателя К. са наложени на основание чл. 178ж, ал. 1 от ЗДвП, съгласно
която разпоредба предвидените наказания се налагат на водач, който се
движи в лентата за принудително спиране по автомагистрала, без да са
налице изключенията по чл. 58, т. 3 от ЗДвП . Законовият текст е
категоричен, че движението или спирането в лентата за принудително
спиране на автомагистрала не всякога е административно нарушение, а само
когато това се прави без наличието на законово призната извинителна
причина. Съгласно приложената санкционна разпоредба основанието за
налагане на наказанията отново не е просто фактът на движение в лентата за
принудително спиране на автомагистрала, а когато това се прави без да са
налице разгледаните изключения по чл. 58, т. 3 от ЗДвП. В случая обаче както
в АУАН, така и в НП единственото обстоятелство, което се твърди, е
жалбоподателят като водач на МПС при движението си по автомагистрала да
е навлязъл в лентата за принудително спиране. И за актосъставителя, и за
наказващия орган се установява не само че не са изследвали възможното
наличие на някое от изключващите отговорността обстоятелства, но по-
същественият порок е, че те дори въобще не твърдят в случая да е липсвало
някое от тези изключения. Административнонаказателната отговорност обаче
не може да почива на предположения.
Съдът ясно подчертава, че предметът на доказване в процеса се определя
с описанието на нарушението в АУАН. Там се очертават фактическите рамки
на своеобразното административно обвинение, срещу което лицето се
защитава. Административнонаказващият орган е първата инстанция по
същество, която се произнася по това дали деянието, описано в АУАН,
осъществява състав на административно нарушение, дали е виновно
извършено, от кое лице и определя наказанието. Съдът от своя страна се
произнася по законосъобразността и обосноваността на наказателното
постановление. В случая изначално извън предмета на доказване, очертан с
фактическото описание на нарушението в АУАН, са останали
обстоятелствата за липса на някое от изключенията по чл. 58, т. 3 от ЗДвП
при осъществяване на деянието. Предвид посочените правомощия на съда, то
този факт, отнасящ се до признак от състава на нарушението, не би могъл да
бъде предявен на жалбоподателя за пръв път с въззивното съдебно решение,
5
тъй като досега той не се е защитавал по такова обвинение. Следователно
липсата на надлежно описание на нарушението съществено е ограничила
правото на защита на жалбоподателя.
В случая процесуалното нарушение произтича не от доказателствен
дефицит, а от изначална липса на твърдения за съставомерни обстоятелства
при описанието на нарушението. Именно поради това нарушението не може
да бъде санирано от събраните по делото доказателства. Ирелевантно за
преценката за съществения характер на допуснатото нарушение е
обстоятелството дали едва във въззивното съдебно следствие ще се установи
наличието или отсъствието на някое от изключенията по чл. 58, т. 3 от ЗДвП.
Това биха били все нови факти, отнасящи се до признак от състава на
нарушението, но по които жалбоподателят досега не се е защитавал в хода на
процеса. Недопустимо е съдът да потвърди наказателното постановление, но
със съдебното решение на нарушителя да бъдат предявявани за пръв път нови
съставомерни обстоятелства. Подобен подход напълно би обезсмислил
предходните етапи на процеса по съставяне на АУАН и издаване на НП, ако
съдът би могъл произволно – по нови и различни факти от тези, за които
дотогава се е водил процесът, да потвърждава наложените с НП наказания.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че допуснатото
процесуално нарушение е не само на изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 5 от
ЗАНН, но така също и на чл. 42, т. 4 от ЗАНН, тъй като същите пороци при
описанието на нарушението се констатират и в съставения АУАН. Този
съществен недостатък на акта е трябвало да бъде съобразен от
административнонаказващия орган при проверката му за законосъобразност
по чл. 52, ал. 4 от ЗАНН. Вместо това АНО напълно безкритично е пренесъл
опороченото описание на нарушението от акта в наказателното
постановление, с което е издал един незаконосъобразен административен акт.
Нарушението е от категорията на съществените, защото чрез наказването на
лицето за едно изначално несъставомерно деяние - така, както е описано, то
недопустимо е ограничено правото на жалбоподателя да се запознае с всички
относими обстоятелства за преценката за реализиране на отговорността му.
Препятстван е и съдебният контрол.
Допуснат е и друг порок при описанието на нарушението в
наказателното постановление, влечащ неговата нередовност и неяснота.
Посочено е, че от обективна страна нарушението е извършено, като
жалбоподателят се е движил в лентата за принудително движение на
автомагистрала. Какво е имал предвид наказващият орган под лента за
принудително движение остава неясно, но съгласно разпоредбата на чл. 58, т.
3 от ЗДвП, за да бъде деянието съставомерно, то движението трябва да е
осъществено в лентата за принудително спиране на автомагистрала, каквото
твърдение от фактическа страна липсва в наказателното постановление.
Възможно е да са касае за техническа грешка и вместо лента за принудително
спиране в НП да е посочено лента за принудително движение, но
последиците от проявената небрежност при издаването на наказателното
6
постановление не следва да се преразпределят в тежест на жалбоподателя,
особено когато се касае до признак от състава на нарушението. В случая
волята на наказващия орган не е несъмнено ясна, тъй като и никъде другаде в
обстоятелствената част на наказателното постановление не е посочено, че
движението е осъществено именно в лентата за принудително спиране на
автомагистрала. Да се приеме противното, би означавало „нагаждане“ на
фактите към правната квалификация, за да се достигне до съставомерно
деяние, което е недопустим подход.
Все в тази връзка съгласно трайната съдебна практика отстраняването на
констатираното несъответствие не може да се извърши посредством
установените способи за отстраняване на очевидна фактическа грешка и
неточности в административния акт и в съдебното решение /чл. 62, ал. 2 и чл.
175 от АПК/. В АПК е предвидена обжалваемост на решението за поправка,
гарантирайки правата на страните, каквито способи в ЗАНН не са установени.
С оглед регулираните със ЗАНН отношения не следва да бъде допускано
разширително тълкуване на нормите. От процесуален аспект следва да се
съобразява и последицата на всеки способ за отстраняване на пропуски,
допуснати от страните в производството. АПК предвижда оспорване на
решението за отстраняване на ОФГ, следователно правата на страните не се
ограничават. ЗАНН не допуска подобна процесуална възможност, поради
което посоченият ред е неприложим – в този изричен смисъл Решение №
2447/26.11.2019 г. по к.а.н.д. № 3038/2019 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 961/30.04.2018 г. по к.а.н.д. № 951/2018 г. на
Административен съд – Пловдив. В Решение № 519 от 10.03.2016 г. по
к.а.н.д. № 3354/2015 г. на Административен съд - Пловдив е изяснено, че тъй
като административните наказания са форма на държавна принуда -
репресивни мерки, водещи до ограничаване на определени права или
вменяване на определени задължения по повод неправомерно поведение на
определено лице, то законодателят е предвидил строго формални
процесуални правила за реализирането на административнонаказателната
отговорност и е недопустимо тяхното разширително тълкуване. Всяко
нарушение на изискванията за индивидуализацията на извършеното
нарушение (описание, дата, място, нарушени разпоредби) има за последица
неяснота относно вмененото нарушение и води до незаконосъобразност на
издаденото наказателното постановление. Както в наказателния, така и в
административнонаказателния процес не е уреден институт на явната
фактическа грешка.
Досежно приложението на материалния закон съдът намира, че
административнонаказващият орган изцяло е игнорирал относими
доказателства при преценката дали конкретно осъщественото от
жалбоподателя К. деяние осъществява състава на вмененото му във вина
административно нарушение. Твърдението в съпроводителното писмо, с
което е изпратена жалбата, че при проверката деецът не е съобщил за повреда
на превозното средство, е категорично оборено от събраните по делото
7
доказателства. Установи се от показанията на актосъставителя – свид. С., че
жалбоподателят му е обяснил причината, поради която се е придвижвал в
лентата за принудително спиране на автомагистралата, а именно проблем с
двигателя, който при движение с по-висока скорост от 50 км/ч изхвърлял
охладителната течност. Това обстоятелство не е обсъдено от наказващия
орган, нито дали така установената повреда на превозното средство е
основание същото да се движи правомерно в лентата за принудително
спиране или не. Вместо това административнонаказващият орган в
нарушение на задължението си по чл. 52, ал. 4 от ЗАНН е издал наказателното
постановление при неизяснена фактическа обстановка, без да бъдат
съобразени доказателствата в тяхната пълнота и без да е проверена
обосноваността на АУАН.
В случая сочената от жалбоподателя повреда на превозното средство се
явява категорично доказана по делото, като тя се установява не само от
показанията на свид. П., но така също и на извършилия проверката свид. С..
Установи се още и пряката връзка между така посочената повреда и
движението на жалбоподателя в лентата за принудително спиране.
По гореизложените съображения наказателното постановление е
незаконосъобразно, тъй като е издадено при допуснати съществени и
неотстраними процесуални нарушения, ограничили правото на защита на
жалбоподателя, поради което и то трябва да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните имат право на
разноски в процеса. Присъждането на такива е поискал единствено
жалбоподателят, като с оглед изхода на делото претенцията му се явява
основателна. Последният е направил искане за овъзмездяване на сторените
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Доказано е
извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран размер,
като в договора за правна защита и съдействие, приложен на лист 37 от
делото, надлежно е удостоверено, че адвокатското възнаграждение е платено
в брой. Направено е възражение по реда на чл. 63, ал. 4 от ЗАНН за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя възнаграждение за адвокат,
но разгледано по същество, същото е неоснователно. Съдът не може да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, тъй като претенцията
на жалбоподателя е в минималния размер, определен съгласно чл. 18, ал. 2 вр.
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Следователно искането за присъждането на
разноски е основателно и следва да бъде уважено в пълния си заявен размер.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН препраща към тази на чл. 143, ал. 1
от АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания административен
акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси,
разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа,
8
издал отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби
на АПК „поемане на разноски от административен орган“ означава поемане
на разноските от юридическото лице, в структурата на което е
административният орган. Следователно в случая разноските следва да бъдат
възложени върху това юридическо лице, от което е част
административнонаказващият орган, а това е ОД на МВР – Пловдив като
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 от
ЗМВР, така Решение № 13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 на ВАС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от
ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 19-1030-010824/12.11.2019 г.,
издадено от Дамян Груев Велчев – Началник група към ОДМВР - Пловдив,
сектор „Пътна полиция“, с което на Д. К. К., ЕГН: **********, с адрес: *****
на основание чл. 178ж, ал. 1, пр. 1 от Закона за движението по пътищата са
наложени административно наказание „глоба“ в размер на 1000 (хиляда)
лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС
за 3 (три) месеца за нарушение по чл. 58, т. 3 от Закона за движението по
пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на Д. К. К., ЕГН:
**********, с адрес: ***** сумата от 300 (триста) лева, представляваща
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9