Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,
втори въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети декември две
хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ЩЕРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
мл. съдия КАТЕРИНА НЕНОВА
при
секретаря Т.В., като разгледа докладваното от младши съдия Ненова в. гр. д. № 684 по описа за
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С Решение № 119 от 28.04.2016 г.,
постановено по гр. д. № 626 по описа за
1.) ¼ и.ч. от ПИ с
идентификатор 05815.305.59, находящ се в гр. Б., Промишлена зона Юг – Ч., с
площ от
2.) ПИ № 002562 с площ от 0,468 дка,
находящи се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Под пътя;
3.) ПИ № 000281 с площ от 0,153 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Под пътя;
4.) ПИ № 001435 с площ от 3,106 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Дейна ливада;
5.) ПИ № 001454 с площ от 0,640 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Степановото;
6.) ПИ № 002566 с площ от 1,629 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Оброк;
7.) ПИ № 002063 с площ от 2,716 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Стубеля;
8.) ПИ № 001439 с площ 0,715 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Стубеля;
9.) ПИ № 001438 с площ 0,115 дка,
находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. При Стубеля;
10.) ПИ № 001455 с площ от 2,174
дка, находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м. Под пътя;
11.) ПИ № 000585 с площ от 5,240
дка, находящ се в землището на с. П.Л., общ. П., Софийска област, м.
Станишовото.
Със
същото решение ответниците П.И.Д. и И.П.Д. са осъдени да заплатят сторените
разноски по делото в размер на 9548,99лв.
Въззивникът П.Д. е останал недоволен от първоинстанционния
акт и го е обжалвал. Във въззивната жалба се твърди, че по делото изобщо не е
установено дали вземането на въззиваемия е действително и дали „Е.е.“ ЕООД има
качеството на кредитор по отношение на жалбоподателя. В тази връзка при
изготвяне на ССчЕ не били взети предвид изготвените касови ордери. На следващо
място се сочи, че не е установен и точният размер на дължимото на жалбоподателя
възнаграждение. Не било изследвано твърдението, че въззиваемото дружество имало
задължение към въззивника в размер на 76 000 лв. по договор за заем. Това
обстоятелство имало съществено значение за спора, по – конкретно относно факта
дали ищецът има качеството „кредитор“, а оттам и дали претенцията му по чл.
135, ал. 1 ЗЗД е основателна. Сочи се също, че ССчЕ не е отговорила на редица
въпроси, релевантни за предмета на делото. Не било доказано и действие на
жалбоподателя, с което ищецът да е увреден. В жалбата се твърди, че първата
инстанция е допуснала процесуални нарушения. Не било взето под внимание
възражението на жалбоподателя за висящи тъждествени производства пред Софийски
градски съд. Отделно от това претендираните вземания били в размер, който не
позволявал делото да се разглежда от районен съд, предвид разпоредбата на чл.
104 ГПК. На следващо място се сочи, че правото на защита на ответната страна –
жалбоподател било нарушено, като въпреки нередовното призоваване, на
заседанието от 30.03.2016г. бил даден ход. По този начин се отнела възможността
на ответната страна да задава въпроси към вещото лице и разпитания в
заседанието свидетел. В заключение намира, че атакуваното решение е
едностранчиво, неправилно и необосновано, постановено при непълнота на
доказателствата и грубо нарушаване правото на защита на ответната страна. Моли
съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявения иск. Претендира и разноски.
Въззиваемата
страна в законоустановения срок е депозирала отговор на въззивната жалба. В
отговора се акцентира, че по иска с правно основание чл.135 от ЗЗД ищецът
следва да докаже единствено качеството си на кредитор, без да е необходимо
доказване на вземането, нито последното да е ликвидно и изискуемо. В отговора
подробно са посочени паричните задължения, които ответникът П.И.Д. имал към
дружеството, както и доказателствата, от които се установяват вземанията.
Уточнява се, че между ищеца и ответника е възникнало мандатно правоотношение „ex lege”, по силата на вписването на П.Д.
като управител на дружеството. Касаело се за договор за управление на
дружеството, независимо, че дължимото възнаграждение на П.Д. било уговорено в
трудов договор. Твърденията на ответника, че му се дължало възнаграждение в
друг размер, съгласно устна уговорка, били недоказани, а и противоречали на
разпоредбите на ТЗ, според които възнаграждението се определяло единствено с
писмен договор. На следващо място се сочи, че представените от ответника РКО единствено
показват движението по касовата наличност, но не са разходо - оправдателен
документ, който може да бъде осчетоводен, подобно на фактура, касов бон, преводно
нареждане и т. н. Отделно от това представените РКО не били надлежно оформени,
липсвали съществени реквизити като данни на дружеството, дати, подписи,
основания за плащане и т. н. На следващо място е уточнено, че размерът на възнаграждението
на П.Д. по договора за управление възлиза на 830 лв., така като е уговорен в т.
нар. „трудов договор“. Акцентирано е също, че мандатното правоотношение между
дружеството и управителя П.Д. е прекратено на датата, на която едноличният
собственик на капитала е взел съответното решение – 11.09.2014 г., а не от
27.10.2014 г. с последваща заповед, както твърди ответникът. В отговора на
въззивната жалба се сочи, че възраженията за допуснати процесуални нарушения са
неоснователни. Наличието на висящи производства в случая било ирелевантно, тъй
като решението по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД не се ползвал със силата
на пресъдено нещо. Твърдението, че ответната страна не била редовно призована
за съдебно заседание на 30.03.2016 г. не отговаряло на истината, което се
доказвало от съответния протокол.
Срещу
решението е депозирана и втора въззивна жалба – от ответницата И.П.Д..
Жалбоподателката сочи, че ищецът не е доказал свое действително вземане, нито
качеството си на кредитор спрямо П.Д.. Освен това ССчЕ не отговорила на редица
от поставените въпроси, поради което исковата претенция останала недоказана. Не
бил установен и точният размер на дължимото възнаграждение на ответника. Първоинстанционният
съд не бил изследвал обстоятелството, че ищецът имал задължение към ответника
по договор за заем в размер на приблизително 76 000 лв., който бил
счетоводно оформен и включен в годишните финансови отчети на дружеството. Не се
доказали и действията на ответника, с които последният да е увредил ищцовото
дружество. На следващо място се твърдят процесуални нарушения, допуснати от
първата инстанция, а именно, че съдът не е взел предвид наличието на още
няколко тъждествени производства, висящи пред СГС. Въззивницата счита, че е
била нередовно призована за съдебно заседание на 30.03.2016 г., но въпреки това
на делото бил даден ход, което ограничило възможността й да задава въпроси на
вещото лице и разпитания свидетел. Моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно, необосновано и постановено в противоречие с процесуалния закон,
като вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
По
делото е постъпила и частна въззивна жалба от въззивницата И.П.Д. срещу
Разпореждане № 2250/05.07.2016 г. на РС – Б. по същото гражданско дело, с което
въззивна жалба № 2871/25.05.2016 г. е била върната поради невнасяне на
дължимата държавна такса. Аргументите на въззивницата са, че тя и въззивникът П.Д.
дължат една държавна такса, а не две отделни, тъй като производството протича
общо и за двамата.
В
законоустановения срок дружеството „Е.е.“
ЕООД е подало отговор на частната жалба, като намира последната за
неоснователна. Като аргумент сочи, че ответниците по Павловия иск са
задължителни необходими другари, като всеки от тях разполага със самостоятелно
право на въззивна жалба. Ето защо, при условие, че всеки от ответниците е
обжалвал първоинстанционното решение, всеки от тях дължи и държавна такса.
Ищцовото дружество и въззиваема страна в настоящата инстанция моли съда да
отхвърли частната жалба като неоснователна.
В
съдебно заседание пред въззивната инстанция всяка от страните поддържа доводите
се. Въззиваемото дружество „Е.е.“ ЕООД излага подробни съображения в писмени
бележки.
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като
обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
искова молба от „Е.е.“ ЕООД против П.И.Д. и И.П.Д.. На основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД се иска прогласяване относителната недействителност на договор за дарение
на ½ от прехвърлените идеални части от процесните имоти. Ищцовото
дружество твърди, че е кредитор на П.Д.. Последният бил назначен за управител
на „Е.е.“ ЕООД в периода от 10.01.2009 г. до 17.09.2014 г. В това си качество
се разпоредил със средства от банковата сметка на дружеството, наредил от името
на дружеството плащане в своя полза, на личната си сметка, без правно основание
и без да представи разходни документи. По описания начин Д. причинил
имуществена вреда на търговското дружество в размер на 59 000 евро.
Впоследствие въззивникът чрез договор за дарение, обективиран в нотариален акт
от 09.04.2014 г., се разпоредил безвъзмездно със свое имущество – двамата със
съпругата му М.Б. дарили на дъщеря си И.П.Д. процесните недвижими имоти. Въззиваемото
дружество – ищец в първоинстанционното производство моли съда да обяви за
недействителен спрямо „Е.е.“ ЕООД за ½ от прехвърлените идеални части от
недвижимите имоти, предмет на Нотариален акт за дарение № 187, том II, рег. №
1317, нот. дело № 156/2014 г. по описа на нотариус Данаил Главинов с район на
действие – съдебния район на РС – Б.. Отделно от това в периода от 01.01.2012
г. до 08.04.2014 г. (т.е. до датата на сключване на договора за дарение) П.Д.
изтеглил от банковите сметки на управляваното от него дружество общо
547 929,83 лв., без да представи разходо– оправдателни документи за значителна
част от изтеглените суми, а именно за 484 625,35 лв. На следващо място се
твърди, че въззивникът П.Д. си е начислил и изплатил неправомерно от м. януари
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от въззивника П.И.Д.. В отговора се твърди,
че въззиваемото дружество „Е.е.“ ЕООД претендирало да има качеството кредитор,
но в тази насока липсвало влязло в сила решение, установяващо процесното
вземане със сила на пресъдено нещо. Всички плащания, които Д. бил извършил като
управител на дружеството били съгласувани със собственика на капитала. Пояснено
е, че касата, от която са установени процесните липси, всъщност била обща за
три дружества, на един и същ собственик. Месечните възнаграждения на
служителите се определяли устно от собственика в зависимост от финансовите
резултати, на всички служители се издавали отделни ордери, които впоследствие
били обобщавани в един общ. От касовата наличност се изплащали и солидни суми
за гориво. Извършвани били и редица други разходи, които обаче нямало как да се
осчетоводят официално. Въззивникът в отговора намира, че за да се уважи
исковата претенция следва да първо да има влязла в сила присъда, която да
докаже вината му и да ангажира имуществената му отговорност. Твърди, че сумата
от 59 000 евро, която е преведена по негова лична сметка, всъщност е част
от дължимите му възнаграждения като управител. Отделно от това дружеството
имало да му изплати заем от около 76 000 лева, който заем бил оформен
счетоводно и включен в годишните финансови отчети. Моли съда да отхвърли иска
на насрещната страна.
Въз основа на т. 6 от Протоколно решение от 17.12.2008
г. на едноличния собственик на капитала на „Е.е.“ ЕООД, въззивникът П.Д. е
назначен за управител на дружеството. Това обстоятелство се установява и от
представените Декларация по чл. 142 ТЗ и Декларация – съгласие, подписани лично
от въззивника. С т. 1 от Протоколно решение от 11.09.2014 г. Д. е освободен от
длъжност. От така представените писмени доказателства е изводимо, че
въззивникът Д. е изпълнявал функциите на управител на „Е.е.“ ЕООД за периода от
17.12.2008 г. до 11.09.2014 г. Следва да се отбележи, че заповедта от
27.10.2014 г. за прекратяване трудовото правоотношение между страните по делото
по трудов договор № 001/23.02.2009 г. е ирелевантна, тъй като правоотношението
между „Е.е.“ ЕООД и управителя П.Д. е възниква и се прекратява на основание чл.
137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, т.е. с решение на общото събрание. Договорът за
възлагане на управлението по чл. 141, ал. 7 от ТЗ единствено следва да детайлизира
отношенията между дружеството и управителя, разписва правата и задълженията,
включително възнаграждението, което се дължи на управителя.
От показанията на св. К.В. (бивш служител на „Е.е.“
ЕООД) се установява, че за времето, докато П.Д. е бил управител на дружеството,
единствено той е имал достъп до сметките на „Е.е.“ ЕООД и е можел еднолично да
оперира със средствата по тях. Това обстоятелство не се оспорва от
въззивниците.
Заключението на съдебно – счетоводната експертиза
установява, че до датата на увреждащата сделка (09.04.2014 г.) общият размер на
изтеглените от П.Д. суми за периода от 01.01.2012 г. до 08.04.2014 г. от
банковите сметки на „Е.е.“ ЕООД възлиза на 512 181, 37 лева. От тях за
499 161, 09 лева са представени разходо - оправдателни документи. Касовата
наличност на „Е.е.“ ЕООД към 01.09.2014 г. (датата на извършената
инвентаризация) е следвало да бъде 485 814, 49 лева, а реално е била
1 189,14 лева. За периода от м.
Експертното заключение е неоспорено от страните,
изготвено е след запознаване с всички писмени доказателства по делото и
обстоятелствена проверка на счетоводната документация на „Е.е.“ ЕООД, поради
което съдът го кредитира като компетентно изготвено и аргументирано. Същото се
подкрепя от приложените банкови извлечения.
Съгласно извлечение от банковата сметка в евро на „Е.е.“
ЕООД за периода от 01.12.2013 г. до 31.12.2013 г. на личната банкова сметка ***
П.И.Д. на 19.12.2013 г. е преведена сумата от 59 000 евро. Като основание за
плащането е отбелязано „по договор”.
Експертните изводи на вещото лице – счетоводител
кореспондират със сумите на отразените плащания съгласно банковите извлечения
от сметките на дружеството в лева и евро за периодите от 01.01.2012 г. до
31.12.2012 г. (сметка в лева); от 01.01.2013 г. до 30.06.2013 г. (сметка в
лева); от 01.06.2013 г. до 31.12.2013 г. (сметка в лева); от 01.12.2013 г. до
31.12.2013 г. (сметка в евро); от 01.01.2014 г. до 08.05.2015 г. (сметка в
лева) и от 01.01.2012 г. до 08.05.2015 г. (сметка в евро).
Видно от Протокол от 01.09.2014 г., са констатирани
липси в касовата наличност на „Е.е.“ ЕООД в размер на 484 625,35 лв.
С Нотариален акт за дарение № 187, том II, рег. №
1317, нот. дело № 156/2014 г. по описа на нотариус Данаил Главинов с район на
действие – съдебния район на РС – Б., на 09.04.2014 г. въззивникът и съпругата
му М.И.Б. са прехвърлили безвъзмездно на дъщеря си процесните имоти, подробно
описани по – горе.
От приложения Трудов договор № 001/23.02.2009 г. се
установява, че „Е.е.“ ЕООД е възложила на П.Д. изпълнението на длъжността
управител на дружеството срещу месечно възнаграждение в размер на 830 лв. Това
обстоятелство се потвърждава и от приложените справки.
От представените по делото заверени преписи на искови
молби до Софийски градски съд се установява, че пред последния са образувани
производства между същите страни, но са различно правно основание и предмет.
Въз основа на
така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
По
частната жалба:
Въпросът относно основателността на подадената частна
жалба от И.П.Д. е обуславящ за разглеждането на въззивната жалба, подадена от
същата. Ето защо съдебният състав намира, че следва да се произнесе първо по
частната жалба. Последната е депозирана в законоустановения едноседмичен срок,
срещу акт, подлежащ на въззивна проверка, от страна с правен интерес, съдържа
изискуемите реквизити по чл. 260 и 261 ГПК, поради което е редовна и допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Действително
въззивниците П. Д. и И. Д.а са задължителни необходими другари в процеса.
Поради това, съдът има служебно задължение да ги конституира като страни в
производството, те притежават съвместна процесуална легитимация и са обвързани
от правните последици на съдебния акт.
При определяне на държавните такси обаче се изхожда от
друго обстоятелство – дали защитаваното благо е едно или са повече. В настоящия
случай въззивниците бранят в процеса един и същ гарантиран от правото интерес,
целят един и същ резултат. В случаите на
необходимо другарство /независимо дали задължително или факултативно/, когато
другарите са участници в едно и също материално правоотношение, се дължи една
държавна такса за предявения от или против необходимите другари иск за общото
материално правоотношение. Аналогично при въззивно обжалване на решение се дължи една
държавна такса. В този смисъл е Определение № 196/04.12.2015 г. по дело №
4994/2015 г. на ВКС, ГК, II г.о.; Определение № 776/29.11.2013 г. по ч. гр.
дело № 506/2011 г. на ВКС, I г.о.; Определение № 776/29.11.2013 г. по ч. гр.
дело № 6273/2013 г. на ВКС, IV г.о. и др.
По изложените съображения атакуваното
Разпореждане № 2250/05.07.2016 г. по гр. д. № 626/2015 г. по описа на БРС, с
което въззивната жалба на И.Д. е върната, поради невнасяне на държавна такса,
се явява неправилно и следва да се отмени. Респективно, подадената въззивна
жалба от въззивницата следва да се разгледа по същество.
По двете въззивни жалби:
Съдът в първоинстанционното
производство е бил сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.
Двете въззивни жалби против първоинстанционното
решение са подадени от процесуално легитимирани страни, в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване,
поради което жалбите се явяват допустими и настоящият съдебен състав ги
разгледа по същество.
Неоснователно е възражението на въззивниците са
недопустимост на производството, а оттам и на първоинстанционното решение,
поради наличие на висящи тъждествени дела пред Софийски градски съд. Видно от
представените заверени преписи от искови молби, заведените пред СГС
производства, макар и между същите страни, макар и касаещи едни и същи
обстоятелства, имат различно правно основание, видът на търсената защита е
различен, което опровергава твърдението за идентитет между производствата. Още
повече, че настоящият исков процес е иницииран по иск с правно основание чл.
135, ал. 1 ЗЗД, решението по който няма сила на пресъдено нещо.
Неоснователно е и възражението за нарушена родова
подсъдност на спора. Съгл. чл. 104, т. 4 от ГПК, исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над
25 000 лв. подлежат на разглеждане от окръжен съд като първа инстанция. Родовата
подсъдност при Павловия иск се определя съгл. чл. 69, ал. 1, т. 4 във вр. с т.
2 от ГПК, т. е. въз основа стойността на договора, който в случая е сборът от
данъчните оценки на прехвърлените имоти, но само за ½ и.ч. от тях, тъй
като сделката се атакува само в тази част и единствено тя е предмет на делото. Сборът
от данъчните оценки за ½ и.ч. от дарените недвижими имоти е
22 089,55 лв., което е под 25 000 лв. Следователно искът е родово подсъден
на районен съд като първа инстанция и постановеното решение от РС – Б. е
допустимо.
Тъй като въззивната жалба на П.И.Д. и въззивната жалба на И.П.Д. съдържат абсолютно
идентични доводи, въззивният съд намира са уместно да ги обсъди заедно.
С оглед пределите на проверката по
чл. 269 от ГПК, настоящата съдебна инстанция счита, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен
изцяло от посочено от въззивниците в техните жалби.
Производството по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД (т. нар. „Павлов иск“) изпълнява обезпечителни функции. То запазва непроменено
имуществото на длъжника, за да гарантира интересите на кредитора и да подготви
евентуалното му удовлетворяване по реда на принудително изпълнение.
Особеното в това производство е, че
ищецът (в настоящия случай въззиваемото дружество) следва формално да се
легитимира като кредитор по отношение на длъжника – т.е. да докаже свое
вземане, без да е необходимо то да е ликвидно (установено по основание и
размер) и изискуемо. Следователно от кредитора не се изисква да проведе пълно и
главно доказване относно точния размер, основанието и изискуемостта на
вземането си срещу длъжника, а още по – малко предварително да ги е установил
по съдебен ред със силата на пресъдено нещо (“res
judicata”). В
производството по иска по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с
възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като
кредитор, а защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да
осъществи само по иска за вземането (в този смисъл е и Решение № 224/30.10.2014
г. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г.о., ГК). Допълнително следва да се
посочи, че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице – титуляр на парично
или непарично вземане по отношение на ответника. Качеството на кредитор е
предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е ликвидно
и изискуемо. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на
вземането с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява
дали вземането, което легитимира ищеца като кредитор съществува, освен ако не е
отменено с влязло в сила решение (в тази насока е Решение № 639/06.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г.о.). В процесния случай, след запознаване
с писмените доказателства по делото и проверка в счетоводството на „Е.е.“ ЕООД, вещото лице по съдебно – счетоводната
експертиза е депозирало заключение, че общата сума, която въззивникът П.Д. е
изтеглил от банковите сметки на дружеството са периода от 01.01.2012 г. до
08.04.2014 г., възлиза на 512 181,37 лв. От тях само за 499 161,09
лв. са представени разходо - оправдателни документи. Т.е. бившият управител на
„Е.е.“ ЕООД П.Д. не е представил доказателства, за какво точно е разходвал
средства на дружеството в размер на 13 020,28 лв. Съгласно показанията на
св. К.В., единствено въззивникът Д., в качеството си на управител е имал достъп
до банковите сметки на дружеството и възможност да тегли средства от тях. Тегленията
се извършвали само с негов подпис, без да е нужно приподписване от
счетоводител. Отделно от това според експертното заключение и протокола за
касова наличност от 01.09.2014 г., в касата на дружеството са констатирани
липси. Към датата на инвентаризацията (01.09.2014 г.) салдото за периода е било
485 814,49 лв., т.е. това е сумата, която документално е фигурирала и е
следвало да е физически налична в касата. Реално към посочения момент, касовата
наличност е била в размер на 1 189,14 лв. Следователно липсите в касата на
„Е.е.“ ЕООД са в размер на 484 625,35 лв. В съдебно заседание, вещото лице
уточнява, че от банковата сметка на „Е.е.“ ЕООД към личната сметка на
въззивника на 19.12.2013 г. са прехвърлени 59 000 евро, като в банковото
извлечение е посочено основание „договор“, като такъв не е представен на вещото
лице. За периода от м.
Налице е втората материалноправна предпоставка за
уважаване на Павловия иск, а именно наличието на увреждаща сделка. Съгласно
константната практика на ВКС, увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо
действие, което осуетява или затруднява удовлетворяването на кредитора. Това е
така, защото намалявайки имуществото си, длъжникът намалява общото обезпечение
на кредитора. Ирелевантно е обстоятелството дали в патримониума на длъжника е
останало друго имущество, с което може да изпълни задължението си.
В конкретната хипотеза, длъжникът П.И.Д. се е
разпоредил със свое имущество, намиращо се в режим на семейна имуществена
общност, като е предприел правно действие – сключил е сделка за дарение на
09.04.2014 г. с Нотариален акт за дарение № 187, том II, рег. № 1317, нот. дело
№ 156/2014 г. по описа на нотариус Данаил Главинов с район на действие –
съдебния район на РС – Б.. Договорът за дарение е от дата 09.04.2014 г., т.е.
той е последващ спрямо дата на възникване на вземанията на дружеството. Това обстоятелство
само по себе си обосновава извод, че П.Д. е знаел, че по описания начин уврежда
кредитора си, съзнавал е, че има солидни задължения към дружеството и въпреки
това в един сравнително близък период след възникване на задълженията си е отчуждил
свои недвижими имоти в полза на дъщеря си И.П.Д.. Предвид, че увреждащата
сделка е сключена с низходящ, знанието на длъжника, че уврежда своя кредитор се
презюмира. В същия смисъл са Решение №171/14.07.2011г. на ВКС по гр. д. № 1201/2010г.,
III г.о., ГК и Решение №18/04.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 33968/2014г., IV
г.о, ГК. Знанието на длъжника за увреждане е съзнание, че с извършеното
действие кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава
неплатежоспособността си, или предприетото действие ще затрудни
удовлетворяването на кредитора. Според Решение №639/06.10.2010г. по гр. д. №
754/2009 г., IV г.о. длъжникът съзнава увреждането, когато знае, че има
кредитор и действието му уврежда правото на кредитора (Решение №45/01.06.2011
г. по гр. д. №450/2010г., III г.о., ГК, Решение № 200/17.03.2010г. по гр. д.
№1417/2009 г., III г.о., ГК и др.).
Тъй като
разпореждането с имотите в случая е извършено безвъзмездно, чрез дарение, не е
необходимо да се доказва знание и на третото договарящо лице – в случая
дъщерята на длъжника и въззивница в настоящото производство.
Неоснователно е възражението на
въззвиниците, че въпреки нередовното им призоваване, на съдебно заседание от
30.03.2016г. бил даден ход. Видно от протокол от съдебно заседание на
20.01.2016 г., делото е било отложено и насрочено за 22.02.2016 г. На
въпросното заседание от 20.01.2016 г. въззивниците са били представлявани от
своя пълномощник, т.е. считат се редовно уведомени за следващата дата –
22.02.2016 г. С молба от 19.02.2016 г. процесуалният представител на П. и И. Д.
е поискал пренасрочване на заседанието за друга дата. Молбата му е докладвана и
разгледана в откритото съдебно заседание на 22.02.2016 г., за да се изслуша
становището на насрещната страна и е била уважена, като делото е пренасрочено
за 30.03.2016 г. Независимо, че адвокатът им е бил обективно възпрепятстван да
се яви в заседанието на 22.02.2016 г., въззивниците е следвало да се явяват в
заседанието, макар и само да научат датата на следващото публично заседание. Съгл.
чл. 142, ал. 2 от ГПК, съдът отлага делото само ако и
страната, и пълномощникът й не могат да се явят. Съгл. ал. 3 от същата
разпоредба, при отлагане на делото съдът обявява датата на следващото
заседание, за което страните и явилите се по делото свидетели и вещи лица се
смятат призовани. Те въззивниците е следвало да проявят процесуална активност и
да се явят в заседанието на 22.02.2016 г., за което са били редовно уведомени.
Именно защото се считат редовно уведомени от предходно заседание, съдът няма
задължение да им изпраща призовки за следващата определена дата за открито
заседание, още повече, че отлагането е било по тяхна инициатива. Ето защо
първата инстанция не е допуснала процесуално нарушение и възражението в тази
насока е неоснователно.
Именно поради липсата на проявена
процесуална активност, въззивниците не са узнали своевременно за заседанието на
30.03.2016 г., поради което са пропуснали възможността си да направят
възражения срещу изслушаното заключение на ССчЕ, евентуално да поискат
допълнителна такава, както и да поставят въпроси към допуснатия до разпит
свидетел.
Възраженията, че дружеството има
задължения в размер на 76 000 лв. към П.Д. по договор за заем, както и че
част от преведените на Д. суми представляват допълнителни възнаграждения по
устна договорка, е следвало да се докажат от въззивника. За тези факти обаче не
са ангажирани доказателства.
С оглед всичко гореизложено, настоящият съдебен състав
намира, че двете въззивни жалби са неоснователни. Кумулативно са налице всички
материалноправни предпоставки за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД,
поради което първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде изцяло
потвърдено.
По
разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 273 вр. с
чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски във
въззивното производството има единствено въззиваемото дружество. Същото е
предявило претенции за присъждане на разноски, вкл. за адвокатско
възнаграждение, но тъй като не са представени доказателства за платен
адвокатски хонорар или за сторени съдебно – деловодни разноски по настоящото
производство, разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд, Гражданско
отделение, втори въззивен състав, на основание чл. 269 и чл. 271, ал. 1 от ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 2250 от 05.07.2016 г.,
постановено по гр. д. № 626/2015 г. по описа на Районен съд – Б..
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 119 от 28.04.2016 г., постановено по гр. д. № 626 по описа за
Преписи от настоящото решение да се
изпратят на страните.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му, при наличие на
основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: