Р Е Ш Е Н И Е
№ 1034
гр.Русе, 25.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на двадесети юли през две
хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Д.И., като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 2514
по описа за
Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно
основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова - чл.240, ал.1 и ал.2
от ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания”
АД гр.София твърди, че на 29.02.2012 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД, като
заемодател, и ответника С.А.А., като заемател, бил сключен договор за паричен
заем № 1576279 от същата дата, по силата на който заемодателят предоставил на
заемателя парична сума в размер на 500 лева, която последният се задължил да
върне в срок до 20.06.2012 г., ведно с
уговорената възнаградителна лихва от общо 225, 12 лева, на 16 равни седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 45, 32 лева. Твърди, че ответникът не платил
нито една от погасителните вноски, поради което на същия били изпращани
напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни обаждания и др., за покриването
на които разходи и съгласно договора в тежест на последния била начислена и
такса в размер на 45 лева. Предвид забавата в плащането ответникът дължал и
мораторна лихва в общ размер на 277, 29 лева за периода от 08.03.2012 г. –
падежа на първата неплатена вноска, до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда. Ищецът твърди, че
тези вземания му били цедирани от заемодателя по силата на сключения рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и приложение 1
към него от 01.09.2012 г. като длъжникът бил уведомен за цесията с уведомление,
изпратено с обратна разписка. Поддържа, че се снабдил със заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК, издадена срещу ответника по ч.гр.д. № 1101/
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът
С.А.А. не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание той не се явява
и не взема становище по предявените искове. В рамките на заповедното
производство обаче същият е депозирал възражение по чл.414 от ГПК, в което е
посочил, че макар в договора да присъства неговият подпис, той не е получил
посочената в заявлението сума от 500 лева. Твърди, че по време на сключването
на договора за паричен заем бил много пиян и служител на ищеца му взел личната
карта и оформил договора без обаче да му даде никакви пари по него. Сочи, че не
разполага и със средства, за да изпълни задълженията си, тъй като бил осъден да
плаща издръжка на непълнолетното си дете, за което срещу него било образувано и
изпълнително дело.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и доказателствата по делото, намира следното:
Съгласно задължителните указания по т.11.а от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в исковото производство по
чл.422, ал.1 от ГПК съдът е длъжен да разгледа и оспорванията на вземането на
кредитора, направени във възражението по чл.414, ал.1 от ГПК, тъй като то има
правните последици на отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 от ГПК.
Първото възражение
на ответника е, че той не е получавал посочената в договора сума от 500 лева. С
оглед реалния характер на договора за паричен заем, обстоятелството дали сумата
е фактически предадена на ответника се включва във фактическия състав по
чл.240, ал.1 от ЗЗД. В чл.3, ал.2 от сключения между страните договор изрично е
посочено, че с подписването му заемателят удостоверява, че е получил от
заемателя изцяло и в брой заемната сума като договорът има силата на разписка
за предадената, съответно получената сума. Ответникът не е оспорил подписа си в
договора, а напротив – в депозираното възражение по чл.414 от ГПК изрично е
признал, че този подпис е негов. Липсват ангажирани каквито и да било
доказателства за евентуални пороци на волята на ответника при сключването на
договора (например за неговата унищожаемост поради твърдяното, но недоказано от
ответника тежко алкохолно опиянение по време на сключването му – чл.31, ал.1
вр.чл.32, ал.3 от ЗЗД). Обстоятелството, че последният не разполага с парични
средства, за да изпълни своите задължения, също не го освобождава от
отговорност съгласно изричната разпоредба на чл.81, ал.2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл.99,
ал.4 от ЗЗД предвижда, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. С
исковата молба е представено уведомително писмо от 12.02.2016 г. до ответника,
което му е изпратено с препоръчано писмо с обратна разписка. От отбелязването в
обратната разписка е видно, че писмото не е връчено на ответника, тъй като
последният се бил преместил на нов адрес. Пратката била върната на 18.02.2016
г. В чл.33, ал.1 от общите условия на заемодателя е посочено, че всички писма,
покани, съобщения или други документи между страните по договора за заем ще се
считат узнати от заемателя, ако бъдат доставени на адреса за кореспонденция,
посочен от него в предложението за сключване на договор за паричен заем. В
чл.33, ал.3 от общите условия пък е посочено, че при неизпълнение на
задължението от страна на ответника да уведоми писмено заемодателя за промяна
на адреса си за кореспонденция, то изпратените до ответника покани, съобщения
или други документи ще се считат за валидно връчени след изтичането на три дни
от тяхното изпращане. В предложението за сключване на договор за паричен заем
ответникът е посочил следния адрес: гр.Русе, ул.”България” № 111, вх.2, ет.1, на който адрес му било
изпратено и уведомителното писмо за цесията. На този адрес били изпратени и
книжата по делото, измежду които е и посоченото уведомително писмо, като същите
са били връчени лично на ответника на 26.05.2016 г.
Действително в задължителната съдебна практика /вж. тълкувателно решение № 142-7 от 11.XI.1954
г., ОСГК, постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 123 от 24.06.2009 г.
на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./ се приема, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор като
съобщението, направено от цесионера, няма такова действие. Това разрешение на
въпроса обаче касае случаите, когато съобщението е извършено от новия кредитор
в лично качество. Не така стои въпроса, когато цесионерът действа в качеството
на пълномощник на цедента и именно в това качество той уведоми длъжника за
прехвърлянето на вземането. Така е и в разглеждания случай. Предишният кредитор
изрично възложил на ищеца да изпрати от негово име писмени уведомления до
длъжниците за сключения договор за цесия /вж. т.4.9 от рамковия договор за
продажба и прехвърляне на вземания/. Тази клауза на практика включва инкорпорира
в себе си както пълномощно, така и натоварване по договор за поръчка, по който
довереник е ищеца, поради което и в съответствие с чл.292, ал.1 и чл.36, ал.2
от ЗЗД следва да се приеме, че уведомяването е извършено от самия цедент, т.е.
както изисква чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Както се приема и в цитираното от ищеца в исковата молба решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство,
като приложение към връчената на ответника искова молба, не може да бъде
игнорирано. По изложените съображения съдът намира, че цесията е редовно
съобщена на ответника. Предявените искове за главницата, възнаградителната и
мораторната лихви са основателни и следва да бъдат уважени.
Не така стои
въпросът обаче за претендираната такса разходи за събиране на вземания в размер
на 45 лева. Предмет на установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК може да бъде
само вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Видно от съдържанието
на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с нея не е присъдено
подобно вземане, въпреки че това е било поискано от ищеца в депозираното заявление.
Очевидно е, че се касае до непълнота на издадената заповед за изпълнение, която
би следвало да бъде отстранена по пътя на чл.250 от ГПК, който ред намира
приложение и в заповедното производство (вж. т.7 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК). Ищецът (заявител) обаче не
е поискал отстраняване на тази непълнота, за да бъде допустим установителният
иск по чл.422, ал.1 от ГПК, нито пък, ако срокът за това е бил вече пропуснат, е
предявил с исковата молба иска за това вземане като осъдителен, в условията на
обективно съединение с установителните искове по чл.422, ал.1 от ГПК за другите
вземания (главница, възнаградителна и мораторна лихви), каквато възможност е
съществувала – вж. изрично т.11.б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. По изложените съображения в тази част
производството по делото следва да бъде прекратено.
Съгласно
задължителните указания по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът в исковото производство се произнася с
осъдителен диспозитив и по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение. Ищецът е направил разноски
за заплатена в исковото производство държавна такса в размер на 175 лева, а в
заповедното производство – 25 лева. На основание чл.78, ал.1 от ГПК, с оглед
изхода на делото – уважаване на три от общо предявените четири обективно
съединени иска и прекратяване на производството по един от тях, в полза на
ищеца следва да бъде присъдена сумата от общо 150 лева – разноски за заплатена
държавна такса.
Ищецът, на
основание чл.78, ал.8 от ГПК, претендира и юрисконсултско възнаграждение за
исковото и заповедното производства. По въпроса за възможността за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение е образувано конституционно дело № 3/2016 г. по описа на
Конституционния съд на Република България. С определение от 22.03.2016 г. е
допуснато за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република
България за установяване на противоконституционност на нормата чл.78,
ал.8 от ГПК, което обстоятелство съставлява основание за спиране на
производството по делото в тази част (чл.229, ал.1, т.6 от ГПК). След
решаването на въпроса за конституционосъобразността на посочената норма съдът
ще възобнови производството по делото в тази част и ще се произнесе по въпроса
за юрисконсултското възнаграждение в исковото и заповедното производства с
допълнително определение съобразно окончателния изход на спора.
Мотивиран така, Русенският районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.А.А., с ЕГН **********,***, че
дължи на „Агенция за събиране на вземания” АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, район Люлин, ж.к.”Люлин-
ПРЕКРАТЯВА
производството по гр.д. №
2514 по описа за
ОСЪЖДА С.А.А., с ЕГН **********, да заплати
на „Агенция за събиране на вземания” АД, с ЕИК *********, сумата от
150
лева – деловодни разноски за
заплатени държавни такси в исковото и заповедното производства.
СПИРА производството по
гр.д. № 2514 по описа за
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: