№ 9216
гр. София, 15.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20211110142588 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. П. СТ.,
с ЕГН: ********** срещу „ФИРМА “АД, с ЕИК: ...., с която е предявен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата М.С. твърди, че на 10.04.2017г. е сключила с „ФИРМА “АД договор за
потребителки кредит Г.К. № ...., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 500
лв. Размерът на ГПР съгласно обективираната в договора информация възлизал на 49,64 %,
а общата сума, подлежаща на връщане възлизала на 517,08 лв. Поради клауза, изискваща
предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок, и нейното неизпълнение, на
кредитополучателя била начислена и неустойка в размер на 120,39 лв. Кредитното
задължение било със срок за изпълнение от 30 дни с една месечна вноска, като ищцата
погасила кредита и общо заплатената от нея сума била в размер общо на 637,47 лв.
Ищцата твърди, че договорът за кредит е нищожен на следните основания: 1) на
осн. чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 З. – поради неспазена форма; 2) на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 З. – не са посочени основните данни, послужили за изчисляване на годишния процент на
разходите (ГПР); 3) на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 З. – поради недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва; 4) на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 З. - информация за
наличие или липса на право на отказ от договора; 5) поради нарушаване на добрите нрави; 6)
поради заобикаляне на закона. Посочен бил и грешен процент на ГПР, като действителният
му размер надхвърлял законоустановения максимум. Недействителна била клаузата за
неустойка – поради противоречие с добрите нрави и поради заобикаляне правилата за
обезщетение при неизпълнение. Наред с това, извършеното въз основа на нея начисление
представлявало скрита възнаградителна надбавка. Договорът бил и унищожаем като
сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Предвид това, съобразно чл.
1
23 вр. чл. 22 от ЗПК ищцата смята, че е следвало да върне единствено чистата стойност на
кредита – 500 лв., а сумата от 137,47 лв., представляваща разликата над 500 лв. до пълния
размер на погашенията – 637,47 лв. се явявала платена без основание. При тези твърдения
ищецът моли съдът да осъди ответника да му заплати посочената сума от 137,47 лв. като
неоснователно платена над чистата стойност на кредита по нищожен или унищожаем
договор или такъв с недействителни клаузи за лихва и неустойка, ведно със законната лихва
от 20.07.2021 г. до окончателното ѝ заплащане. Претендира разноски.
Ответникът „ФИРМА “АД подава отговор в законоустановения едномесечен срок.
Излага доводи, че договорът за кредит е действителен. Не спори по неговото сключване и
размер, както и че ищцата е извършила погашения в общ размер от 637,47 лв. Моли за
отхвърляне на предявения иск и претендира разноски.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание ищцата по реда на чл.214,
ал.1 от ГПК е изменила размера на иска си от 137,47 лева – на 142,36 лева.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните обстоятелства, които не подлежат на доказване са че на
10.04.2017г. между страните е сключен договор при посочените в исковата молба клаузи и
условия, чистата стойност на кредита възлиза на 500 лв., кредитът е погасен от ищцата с
извършени погашения на обща стойност 637,47 лв.
По делото е представен неподписан от заемателя договор за потребителски кредит
№ ..../10.04.2017г., сключен между " ФИРМА “АД, като заемодател и М. П. СТ., като
заемател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ищцата сума в размер на 500, 00 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 1
брой погасителна вноска, в размер на 517,08 лв. Посочено е в договора, че падежната дата
на последната погасителна вноска е 10.05.2017 г. Уговореният ГПР бил в размер на 49,64 %.
Прието в производството е извлечение от електронна страница на S. за заплатени
от ищцата суми по договора в общ размер от 637,47 лв., което обстоятелство е безспорно
между страните.
По делото е била изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която
съдът в пълна степен кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена.
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за
себе си последици, a именно, че е платила, а ответникът е получил процесната сума в размер
на 142,36 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита от 500,00 лв., без да е имало
основание за извършване на престацията.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
2
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е
нищожен в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за
неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата
цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните
съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на
максималния императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до
нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и
разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които
надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал.
4 ЗПК . На следващо място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по
отношение на целия договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал
правно действие – задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е
самостоятелна, изрично определена по размер и основание и разграничена от останалите
задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото
съдържание на договора, т. е. и без наличието на тези клаузи договорът може да съществува.
Поради това начисляването на прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит
не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до
частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал.
1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК .
Неоснователно е оплакването, че договорът е нищожен поради липса на форма.
Той е представен в писмен вид по делото, ясно и четливо написан на разбираем език.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 120,39 лв. за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
3
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл.6 от
договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С
оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не
зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави,
което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът
поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за неустойка обаче ще го
обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като
законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите
нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е
необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Освен това,
предвиденото за заемателя задължение в чл. 6 от договора за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
По отношение на възнаградителната лихва:
4
Съдът намира, че уговорената между страните в чл.1.5 от договора
възнаградителна (договорна) лихва не е нищожна на посочените от ищцата основания.
Съгласно посочената клауза от договора размерът на ГПР – 49, 00 %. Съдът намира, че така
договореният размер ГПР не е прекомерен и не противоречи на добрите нрави и на закона.
Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл.
19, ал. 4 от ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна лихва е в
съответствие с изискванията на закона. В случая договорната лихва се явява не само печалба
на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита
и в случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество
по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна
практиката, че колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на
договорната лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение,
кредиторът не е проучил финансовото състояние на кредитополучателя преди сключване на
договора за кредит, поради което той носи по-голям риск в сравнение с кредиторите по
обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и
сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя.
Поради това искът, в частта му, касаеща обявяване на договорната лихва за нищожна, се
явява неоснователен и не следва да бъде уважен.
Не се спори между страните, че ищцата е заплатила по процесния кредит сумата от
642,36 лева. По делото е приета ССчЕ която е дала заключение, че годишната база на
начислената лихва, без неустойка, е 45,95 %, което е 125,28 лева. Платената по кредита
неустойка ССчЕ сочи, че е 642,36 лева. Доколкото съдът прие, че така договорена клаузата
за неустойка е нищожна, то се налага изводът, че сумата от 125,28 лева, заплатена от ищцата
и надхвърляща размера на отпуснатия заем, е недължимо платена, като същата следва да
бъде възстановена. По тази причина и до този размер искът е основателен и следва да се
уважи, а над него до пълния предявен размер от 142,36 лева - да се отхвърли.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание
чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 308,08 лева –
съразмерно на уваженият размер на иска.
На ответника се следват разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 43,19 лева.
В полза на адв. И.Н., който е представил по делото договор за безплатна правна
помощ по реда на чл.38 от ЗАдв следва да се присъди възнаграждение за нея в размер на 300
лева.
5
Така мотивиран съдът ,
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „ФИРМА “АД с ЕИК: ....7 да заплати
на М. П. СТ., с ЕГН: ********** сумата от 125,28 лева – недължимо платена по договор за
потребителски кредит № .... от 10.04.2017г. ведно със законната лихва от 20.07.2021г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен за разликата над сумата
от 125,28 лв до пълния предявен размер от 142,36 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78,ал.1 от ГПК „ФИРМА “АД с ЕИК: ....7 да заплати на М.
П. СТ., с ЕГН: ********** сумата от 308,08 -разноски по делото съразмерно на уважения
размер на иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78,ал.3 от ГПК М. П. СТ., с ЕГН: ********** да заплати на
ФИРМА “АД с ЕИК: ....7 сумата от 43,19 лева -разноски по делото съразмерно на
отхвърления размер на иска.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв „ФИРМА “АД с ЕИК: ....7 да заплати на
адв.И.Н. – САК сумата от 300 лева – за оказана на ищеца безплатна правна помощ по
делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6