РЕШЕНИЕ
№ 2708
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100505661 по описа за 2023 година
., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 2497 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 143 по описа за 2022 г. на
СРС, Първо ГО, 173-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Ц.Г.Ц., дължи
на „Х.Д.“ ЕООД, , сумата от 630, 00 лева, дължима по Договор от 20.04.2018
г. за обслужване и лечение на А.Г.Ц. за периода 14.06.2019 г. -01.07.2019 г .,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение (06.04.2021 г. ) до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за горницата над 630, 00 лева до пълния му предявен размер
от 770, 61 лева.
Постъпила е въззивна жалба от Ц.Г.Ц. , ответник пред СРС.
Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца,
предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК са били уважени срещу
ответника/въззивник.
1
Излагат се доводи, че решението е неправилно и необосновано. СРС не
се бил съобразил, че ответницата не е страна по договора от 20.04.2018 г.-
същата била действала като представител на А.Г.Ц.. Приложимо било
правилото на чл.36, ал.2 ЗЗД и затова задълженията за заплащане на сумите
по договора възниквали за представляваното лице А.Ц.. Неправилно СРС бил
приел, че се касае до договор в полза на трето лице. Намира, че СРС
неправилно бил тълкувал волята на страните по договора по чл.20 ЗЗД.
Последната разпоредба забранявала съда да тълкува договора като променя
волята на страните, които са го сключили. Позовава се на съдебна практика на
ВКС във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД. Касаело се до договор за
медицинско обслужване, сключен като срочен – за 15 дни- от датата на
подписването му 20.04.2018 г.- 04.05.2018 г., т.е. претенцията се основавала
на договор с изтекъл срок на действие. Сочи, че по иска не се твърдяло
трансформиране на срочния договор в безсрочен по силата на раздел Първи,
чл.2 от същия, нито били въведени обстоятелства, които да дават основание
за продължаване на срока по договора. Неправилно СРС бил приел, че срока
на договора е продължен, тъй като ползващото се лице било продължило да
ползва грижи. Сочи, че доказателства в подкрепа на изводите на съда
липсвали по делото, освен посочения от съда „ документооборот“, който бил
създаден от ищеца. Необосновано СРС бил приел и, че ищеца е установил
пълно и главно размера на претенцията си. По делото липсвал визирания в
договора ценоразпис. Единствено в договора било посочено, че за периода от
20.04.2018 г. до 04.05.2018 г. била уговорена като дължима сума в размер на
525 лв. Но този период бил различен от процесния. Неправилно било прието
и, че сумата в размер на 770,61 лв. за периода от 14.06.2019 г. до 01.07.2019 г.
не била заплатена. Противното се установявало от събраните по делото
писмени доказателства – квитанции. Незаконосъобразен бил извода на СРС,
че тези счетоводни документи били погрешно съставени от ищеца и затова не
установявали плащане. Точно обратното, от тези документи се установявало
наличие на плащане. Тези доказателства били приети като доказателства по
делото и съдебното решение следвало да бъде съобразено с тях.
Представените от ищеца писмени доказателства водели до извод, че сумите
според ПКО са получени. Относно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза намира, че извода за дължимост на сумите, отразен в същото е в
разрез с чл.55, ал.1 и ал.2 ТЗ; налице било нередовно водено счетоводство от
2
страна на ищеца.
Иска се от съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
исковите претенции.
От ищеца пред СРС- „Х.Д.“ ЕООД не е постъпил отговор по въззивната
жалба. В хода на производството се изразява становище за нейната
неоснователност и правилно на първоинстанционното решение в обжалваната
му част. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК – за
обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 09.03.2023 г., а
въззивната жалба е подадена на 21.03.2023 г.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били отхвърлени,
решението като необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
21.04.2021 г. , издадено по ч.гр.д.№ 19301 по описа за 2021 г. на СРС, 173
състав е съобщена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на
26.11.2021 г.
Исковата молба е предявена на 29.12.2021 г./в първия работен ден след
коледните празници/, т.е. в срок.
Заповедта за изпълнение е издадена за вземания за периода от
14.06.2018 г.- 01.07.2019 г., виж л.15 от заповедното производство.
3
С молба от 11.02.2022 г. във връзка с указанията на съда от страна на
ищеца е посочено, че в заявлението по чл.410 ГПК била допусната техническа
грешка и правилният период, за който се претендират вземанията бил
14.06.2019 г. до 01.07.2020 г., виж л.24 по делото пред СРС.
С влязло в сила разпореждане на 10.03.2022 г. СРс е върнал исковата
молба в частта й досежно предявения иск за главница за разликата над 770,61
лв. до пълния предявен размер от 19 496,07 л. и за периода от 02.07.2019 г.-
01.07.2020 г. ; производството в тази част е прекратено, а заповедта за
изпълнение в тази й част-обезсилена.
Видно от петитума на исковата молба предявени са за установяване
вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение- главница по
договор от 20.04.2018 г. за медицинско обслужване на А.Ц..
По дължимостта на предявените за установяване вземания:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с
правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е за
ищеца, който следвало при условията на пълно и главно доказване да
установи възникването на облигационно договорно правоотношение
съобразно посочения договор, предоставени съобразно договора услуги, като
за ответницата въз основа на последния да е възникнало задължение за
заплащането на съответните суми с настъпил падеж. В тежест на ответника
било да докаже заплащането им. Извън горното всяка от страните следвало да
докаже фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
Видно било от представеното заверено копие, на 20.04.2018 г. в град
София между Ц.Г.Ц., наречена "представител" на А.Г.Ц., наречен "ползващо
лице", и "Х.Д." ЕООД, наречен "изпълнител",че е сключен договор, по силата
на който възложителят възлага на изпълнителя да оказва срещу заплащане
медицинско обслужване на представляваното от възложителя лице,
конкретизирано по характер, ред и условия по договора и приложенията към
него. Договорът бил сключен за срок от 15 дни, считано от подписването му,
като, ако възложителят не предприемел необходимите действия пациентът да
напусне хосписа в този срок, действието му се считало за продължено.
Изпълнителят се задължил да осигури на ползващото се лице медицинско
4
обслужване, включващо лекарско наблюдение, сестринско и санитарно
обслужване, рехабилитация и храна. Стойността на същото се определяло
съобразно ценоразписа на изпълнителя. Възложителят се задължавал да
заплати на изпълнителя при подписване на договора сумата от 525, 00 лева,
представляваща стойността на медицинското обслужване за периода
20.04.2018 г. -04.05.2018 г. Съдът е приел, че така сключеният договор
съставлява договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД, по който
Ц.Ц.е уговарящ, А.Ц. е бенефициер, а "Х.Д." ЕООД - обещател. Действително
в уводната част на договора Ц. била посочена като "представител". В същото
време обаче Ц. бил описан като "ползващо лице". В текста на договора се
съдържали уговорки за възлагане от "възложителя" на дейност в полза на
ползващото се лице Ц.. Реално отношенията по договора се изразявали в това,
че ответницата Ц., която не била представителка, а възложител, възлагала на
ищеца-изпълнител срещу заплащане извършването на определена престация,
която обаче отивала в полза на трето лице - полващият се Ц.. Така, въпреки
непрецизния му текст, при тълкуване на договора съобразно чл. 20 ЗЗД, се
стигало до единствен извод, че е налице сключен между Ц.Ц. и "Х.Д." ЕООД
договор в полза на трето лице.
Договорът бил срочен /за 15 дни - т. 2/. В случай, че пациентът
(ползващото се лице) не напусне хосписа в рамките на тези 15 дни, то
действието му се считало за продължено. Доколкото нямало друга уговорка,
съдът е приел, че действието на договора се продължава за неопределен срок.
Не било налице противоречие с т. 12, пр. 1 от Договора, сочеща, че договорът
се прекратява без предизвестие с изтичане на срока по т. 2. Това било така,
тъй като двете уговорки визирали различна фактическа обстановка.
Прекратяването на договора без предизвестие с изтичане на срока по т. 2
касаело тези случаи, в които пациентът напуска хосписа на петнадесетия ден
от постъпването си. Тогава предизвестие не било необходимо, тъй като
срокът на договора бил ясен и за двете страни. Продължаването на срока по т.
2 се отнасял до хипотеза, в която с изтичането на петнадесетдневния срок
ползващото се лице не напуска хосписа, а остава в него. При това положение
съдът е приел, че с изтичането на 15 дни, считано от 20.04.2018 г., действието
на договора е продължено, като страните по него са останали обвързани от
облигационното му действие до напускане на Ц..
От представения договор и от подписаната от ответницата на
5
20.04.2018 г. декларация (л. 70) можело да са обоснове извод, че към
20.04.2018 г. А.Ц. е постъпил в хосписа, съответно за Ц.Ц. е възникнало
задължение съобразно договора да заплаща стойността на предоставените му
медицински и други услуги. От представените рапортна тетрадка и история
на заболяването можело да се направи обоснован извод, че в процесния
период А.Ц. е пребивавал в хосписа. Макар и за двата документа да не
можело да се установи кой точно и кога ги е съставил, те явно били част от
документооборота на хосписа, като служели за попълване на базата данни за
настанените за грижа лица. Доказателства, които да оборят вписаните в тях
данни, не били ангажирани, включително, че на 01.07.2019 г. Ц. е бил
изписан. Затова и съдът е приел, че в периода 14.06.2019 г. -01.07.2019 г.
изпълнителят е предоставял, а ползващото се лице е ползвало, съответните
уговорени в договора медицински грижи. Затова и в полза на обещателя
/ищцовото дружество/ и в тежест на уговарящия Ц.Ц./ответник/ било
възникнало задължение за заплащане стойността на предоставените на А.Ц.,
услуги.
Изчислена по реда на чл. 162 ГПК и с оглед уговорената цена в т. 5 от
Договора дължимото възнаграждение за процесния период 14.06.2019 г.
01.07.2019 г. възлизало на 630, 00 лева (18 дни х 35 лева дневно = 630, 00
лева). По делото не били ангажирани каквито и да било доказателства за
предоставени допълнителни услуги и тяхната конкретна стойност, които да
обосноват присъждане на сума в по-висок размер от тези 630, 00 лева.
От страна на ответницата не било доказано тази сума да е заплатена.
Действително по делото били представени квитанции, издадени от "Х.Д."
ЕООД. Същите обаче не доказвали плащане на задължение. Това от една
страна било така, тъй като се намирали у кредитора и не били предадени на
длъжника. От друга страна липсата на плащане се установявало и от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
е кредитирал изцяло. Вещото лице било констатирало, че в счетоводството на
ищеца вземанията се водят като неплатени и липсват осчетоводени плащания.
В съдебно заседание вещото лице уточнило, че неправилно тези квитанции
били съставени към приходен касов ордер. Това трябвало да стане на
мемориален ордер или на друг документ. По тези квитанции нямало
плащания, като приходните ордери и те били съставени вероятно за целите на
счетоводната отчетност и включване в счетоводните операции.
6
При това положение предявеният иск бил основателен до размер от 630,
00 лева, като за горницата над тази сума до пълния си предявен размер от 770,
61 лева е отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Съдът е сезиран с иск предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно
основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, каквато е правилната правна
квалификация.
Ищецът основава вземанията си на сключения между страните по спора
договор от 20.04.2018 г.
Относно правната същност на договора:
Разпоредбата на чл. 22 от ЗЗД допуска възможност да се договаря и в
полза на трето лице.
Въззивната инстанция като взе предвид съдържанието на договора,
намира за правилен извода на СРС, че в случая се касае до договор в полза на
трето лице, а именно: А.Г.Ц., който в този договор е посочен като „ползващо
лице“. Въззивницата/ответник пред СРС е посочена в договора като
възложител. Съгласно чл.9.2 от договора задължението за заплащане на
предоставеното медицинско обслужване в полза на А.Ц. е за възложителя, т.е.
за ответницата.
Относно срока на договора:
Действително, съгласно чл.2 от договора, посочено е, че същият се
сключва за срок от 15 дни, считано от датата на сключването му.
Същевременно, обаче, е налице уговорка срокът да бъде продължен, ако
възложителят не е предприел необходимите действия, пациентът /третото
лице, в чиято полза е сключен договора/ да напусне хосписа в уречения срок.
Клаузата е уговорена в полза на възложителя и доколкото по делото не са
ангажирани доказателства, същият да се е възползвал от това свое право, то
договора се счита продължен. Липсва и категорични доказателства, които да
установяват кога пациентът е бил изписан. Затова и съдът приема, че
договора е в сила за процесния период – 14.06.202019 г.- 01.07.2019 г.
Относно погасяването на задълженията по договора чрез плащане:
Видно от приложенията към самата искова молба от страна на ищеца са
7
представени квитанции към приходни касови ордери за заплатени от страна
на ответницата суми по договора, виж л.10-л.18 от делото пред СРС. В случая
се касае до установяване на вземания за периода от 14.06.2019 г. до
01.07.2019 г. и за този период с исковата молба са представени две квитанции,
съответно от 15.06.2019 г. на стойност 672,16 лв. за периода от 15.06.2019 г.
до 29.06.2019 г. и конс. до 14.06.2019 г. и от 01.07.2019 г. 738, 39 лв. за
времето от 30.06.2019 г. до 14.07.2019 г. и конс. до 29.06.2019 г.
В срока по чл.131 ГПК особения представител на ответницата е
посочил, че така представените квитанции доказват плащане.
В заключението си вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е
посочило след проверка в счетоводството на ищеца, че в последното няма
заведени плащания по претендираната сума. В счетоводството на ищеца по
процесния договор има заведени начислени и незаплатени суми в размер на
19 496, 97 лв. като част от тази сума се явява и процесната в размер на 770,61
лв. /по исковата молба/.Тази сума също се явява незаплатена. Поради
технически пропуск по делото, сумата обхваща два периода, а именно: 14.06.-
29.06. и от 30.06.-14.07. Сумата от първия период е взета изцяло като 627,16
лв., а от втория период е изчислена пропорционално на дните в него.
Първоначално през 2019 г. вземането е било осчетоводено по сметка 411
Клиенти, но впоследствие при образуване на делото през 2021 г. е
прехвърлено по дебита на сметка 498 Други дебитори, аналитично ч.гр.д.№
143/2022 г.- Ц. Г. Ц., т.е. стойността е заведена в разчетна сметка като сума по
текущо дело. В приложените справки сметката стои с неприключено салдо,
което идва да покаже, че плащане по тази сума не е постъпило. Вещото лице
отбелязва, че приход от вземанията все още не е признат, тъй като няма
условия за това според НСС.
При изслушването си в о.с.з. на 31.01.2023 г. вещото лице е посочило,
че приходен касов ордер се издава, когато някой плаща парите на момента.
Относно представените с исковата молба квитанции разяснява, че са
неправилно издадени, тъй като вместо приходен касов ордер е следвало да
бъде издаден мемориален ордер или друг документ. Вещото лице предполага,
че от страна на ищеца е направено по този начин – чрез издаване на
квитанции за приходен касов ордер, за да има някаква отчетност и да го
заведат в счетоводството като счетоводна операция. В случая, според вещото
8
лице, няма реално извършено плащане; няма постъпили пари по тези
квитанции в счетоводството на ищеца. Квитанциите са издадени само от този,
който пише приходния касов ордер- касиерът или управителят. Те са от две
части, а по делото е представена само квитанцията. В тези квитанции няма
подпис на получил, т.е. на отсрещното лице, което би трябвало да е платило,
което според вещото лице по-скоро означава, че не му е предадена и няма
плащане.
При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл.
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивната инстанция
приема, че от страна на ответницата не е доказано плащане на сумата в размер
на 630 лв., която е призната от СРС, за установена по предявения по реда на
чл.422, ал.1 ГПК, иск по чл.79, ал.1 ЗЗД.
При доказаност на иска по основание, правилно СРС е приложил
нормата на чл.162 ГПК, за да определи размера; същият е изчислен в
съответствие с уговореното в чл.5 от договора.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват, а и такива не са сторени.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени в
размер на 300 лв.- за особен представител на въззивницата.
На основание чл.77 ГПК в тежест на въззивницата ще следва да бъдат
възложени разноските за въззивното обжалване – държавна такса в размер на
25 лв. в полза на СГС.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2497 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 143 по описа
9
за 2022 г. на СРС, Първо ГО, 173-ти състав, в частта в която се: ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК , по иска с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, че Ц.Г.Ц., дължи на „Х.Д.“ ЕООД, сумата от 630, 00 лева,
дължима по Договор от 20.04.2018 г. за обслужване и лечение на А.Г.Ц. за
периода 14.06.2019 г. -01.07.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (06.04.2021 г. ) до
окончателното изплащане, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Ц.Г.Ц., ЕГН **********, гр.София, ж.к.********, *****,
съдебен адрес: гр.София, ул.“*********- адв.А., да заплати на„Х.Д.“ ЕООД,
ЕИК ************ със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к.“***************сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски
пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Ц.Г.Ц., ЕГН **********, гр.София, ж.к.********,*****,
съдебен адрес: гр.София, ул.“******** адв.А., да заплати в полза на
Софийски градски съд, на основание чл.77 ГПК, сумата в размер на 25
лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10