Р Е Ш Е Н
И Е
№ 260268
гр.Пловдив, 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХVІ състав, в открито съдебно
заседание на осемнадесети май две хиляди и двадесет и първа година, в състав
Председател:
Росица Кюртова
секретар: Боряна Козова,
като разгледа докладваното от съдията т.дело № 652
по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл.422 ГПК във връзка с чл.505, ал.1 ТЗ и чл.537 ТЗ.
Ищецът Е.Б.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес ***,
чрез пълномощник адв.Я.Р., твърди, че на 14.11.2010 г. ответникът е издал запис
на заповед без протест в негова полза за сумата 83 000 лв. с падеж 30.03.2014
г. Поддържа, че записът е редовен и разполага с всички предвидени от закона
реквизити. Длъжникът не е извършил плащане на сумата по ефекта на падежа, в
резултат на което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение за сумата 83
000 лв., ведно със законна лихва от 29.03.2017 г. до окончателното плащане. Тъй
като е постъпило възражение от длъжника против заповедта, на основание чл.422 ГПК ищецът претендира вземането да бъде установено със сила на пресъдено нещо в
отношенията между страните. Претендират се деловодни разноски, в това число
разноските по заповедното производство.
Ответникът И.Б.Б., ЕГН **********,***, чрез
пълномощник адв.И.М., оспорва иска. Възразява, че не е подписвал представения
от ищеца запис на заповед, последният е неавтентичен документ. Тъй като не е
правил волеизявление в подобна насока, търговската сделка е нищожна. Евентуално
възразява, че записът на заповед е създаден като бланков документ, чиито
реквизити (дължима сума, поемател, дата на издаване, падеж) са попълнени от
ищеца след подписването на документа. В тази връзка посочва, че през 90-те
години е имал отношения с „МАКЛЕР-2002“АД, ЕИК *********, гр.Пловдив,
представлявано от ищеца. Във връзка с тези отношения и за обезпечаване на
текущи задължения на ответника към дружеството са подписвани редица документи,
в това число и записи на заповед. Ищецът се е снабдил с такъв запис на заповед
и в много по-късен момент е попълнил произволна сума и дата в същия. Във връзка
с това се прави възражение за злоупотреба с бланков подпис (бланкова
менителница) по чл.464 ТЗ. Възразява се също така, че вземането е погасено по
давност. В тази връзка се изтъква на първо място, че датата на документа е
попълнена така, че умишлено е антидатиран, като е невярна и датата на падежа,
което води до невъзможност за проверка за спазване на сроковете по чл.531, ал.1 ТЗ. На следващо място се изтъква, че искът по чл.422 ГПК е предявен повече от 6
години след падежа на задължението по записа на заповед, а подаването на
заявление по чл.417 ГПК и образуването на изпълнителен процес през 2020 г. не
прекъсват давността. Възразява се още, че мястото на издаване и мястото на
плащане в процесния запис на заповед са написани с печатна машина. Времето на
вписване на тези реквизити не би могло да се свърже с изписването на останалото
съдържание с химикал. Липсата на посочените реквизити съществено опорочава
ефекта, като така установеният порок не може да бъде саниран по реда на чл.536,
ал.3 и ал.4 ТЗ. Възразява се и за това, че не се сочи и не се представят
доказателства от ищеца за това записът на заповед да е издаден като обезпечение
на друга сключена между страните каузална сделка. Оспорва се съществуването на
правоотношения с подобно съдържание между страните. Ако се приеме, че сумата по
записа на заповед е предоставена в заем, то ищецът в нарушение на чл.2 и чл.3
ЗКИ осъществява по занятие банкови сделки, поради което сделката е нищожна.
В допълнителната искова молба ищецът пояснява, че
процесният запис на заповед е издаден, за да „новира“ вземания по други
по-стари записи на заповед, издадени от ответника, с настъпили падежи, но с
неплатени суми по тях. Оспорва се възражението за погасителна давност. Посочва
се, че давността се прекъсва с предявяване на иск, след което спира да тече в
хода на процеса, а искът по чл.422 ГПК се счита предявен от деня на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК. Възразява се да са били налице отношения между
ответника (като акционер, участващ в управлението или клиент на дружеството) и
„МАКЛЕР 2002“АД.
В отговора на допълнителната искова молба се
поддържат възраженията, че ответникът не е издател на процесния запис на
заповед, евентуално – ако записът е подписан от него, то същият е бланков и е
издаден във връзка с дейността на „МАКЛЕР-2002“АД, регистрирано за предоставяне
на заеми за придобиване на ценни книжа, с уговорка да бъде използван в случай
на неразплатени задължения на ответника към посоченото дружество, а не към
неговия управител. Ищецът недобросъвестно се е снабдил с такива записи на заповед
и е попълвал съдържанието им не съобразно уговорките между страните. Поддържа
се и възражението за погасителна давност, като се изтъква, че от падежа на
задължението 30.03.2014 г. до образуване на изпълнителното дело на 21.08.2020
г. са изминали повече от шест години на бездействие на кредитора. Поддържа се,
че заявлението по чл.417 ГПК не прекъсва давността, като кредиторът е предприел
действия по издадения му изпълнителен лист след повече от 3 г., считано от
издаването му, затова фикцията по чл.422, ал.1 ГПК е неприложима. Развиват се
подробни съображения и се посочва съдебна практика в тази насока. По изложените
съображения и по тези, изложени в първоначалния отговор, ответникът пледира за
отхвърляне на предявения срещу него иск. Претендира деловодни разноски и
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното
ч.гр.д.№4468 по описа за 2017 г. на РС Пловдив, ХХІ гр.с., в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за исковата сума срещу ответника И.Б..
В срока по чл.414 ГПК ответникът е възразил срещу заповедта. В предоставения на
ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Установява се от
приложения по ч.гр.д.№4468/2017 г. на ПРС оригинален документ, че на 14.11.2010
г. в гр.Пловдив е издаден запис на заповед за сумата 83 000 лв., платима на 30.03.2014
г. в гр.Пловдив. Със същия е поето
задължение безусловно и неотменимо да се заплати горната сума на ищеца като
поемател. Издател на записа на заповед е ответникът И.Б..
Установява се, че по ч.гр.д.№4468/2017
г. на ПРС на ищеца е издаден изпълнителен лист от 30.03.2017 г. за вземането по
заповедта за незабавно изпълнение. Изпълнителният лист е получен от ищеца на
06.04.2017 г.
От приложеното
изп.д.№1050/2019 г. по описа на ЧСИ Петко Илиев, рег.№821 по описа на КЧСИ, с
район на действие ОС Пловдив, се установява, че същото изпълнително дело е
образувано след изпращане за продължаване на изпълнителните действия на друго
изпълнително дело - №133/2016 г. по описа на ЧСИ Мариана Кирова, рег.№823 на
КЧСИ. Изп.дело №133/2016 г. на ЧСИ Кирова е образувано по молба на ищеца Е.С.
против ответника като длъжник въз основа на изпълнителни листове, издадени по
други дела на ПРС, като изпълнителните листове касаят вземания, произтичащи от
записи на заповед, различни от процесния. В хода на производството пред ЧСИ
Илиев от страна на Е.С. са представяни още изпълнителни листове, издадени срещу
ответника за вземания по записи на заповед, различни от процесния. Предприети
са изпълнителни действия, в т.ч. по отношение дружествени дялове и недвижим
имот на длъжника. С молба от 21.08.2020 г. (на л.358 от изп.дело) ищецът е
представил по изп.д.№1050/2019 г. на ЧСИ Илиев изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д.№4468/2017
г. на ПРС и е поискал присъединяването му към изпълнителното дело, както и
предприемане на изпълнителни действия с цел събиране на вземането в размер
83 000 лв. по процесния запис на заповед. Покана за доброволно изпълнение,
ведно с препис от заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№4468/2017 г. на ПРС, са
връчени на ответника на 31.08.2020 г. По изпълнителното дело са продължени
действията по опис и публична продан на недвижим имот. Наложена е възбрана и е
извършен опис на втори недвижим имот след успешно провеждане на иск по чл.135 ЗЗД между страните. Видно от приложеното решение по гр.д.№1758/2017 г., с което
искът по чл.135 ЗЗД е уважен, ищецът Е.С. се е легитимирал като кредитор на
ответника И.Б. въз основа вземания по няколко записи на заповед, в това число
процесния запис на заповед от 14.11.2010 г. за сумата 83 000 лв.
Приет е като писмено
доказателство по настоящото дело протокол за разпит на ищеца Е.С. като свидетел
по ДП №554/2019 г. по описа на 04 РУ на ОДМВР Пловдив. При разпита ищецът е
заявил, че е предоставял заемни средства на ответника, във връзка с което са
издавани записи на заповед. При изтичане на срока за плащане, посочен в
записите, същита са били „новирани“. Последните „новирания“ са били през
2010-2011 г. В някои от случаите ответникът е попълвал само заглавната част на
записа на заповед с данните за издателя и подписвал същия, а останалите
реквизити попълвал ищецът. В други случаи И.Б. попълвал цялата ръкописна част
на записа на заповед и го подписвал собственоръчно.
Изслушан по реда на
чл.176 ГПК, ищецът признава, че ответникът е издал в негова полза около 17 на
брой записа на заповед във връзка с предоставени от ищеца заемни средства,
които се е задължил да му върне.
По настоящото дело е
прието заключение на съдебно-графологична експертиза, според което ръкописната
текстова част в записа на заповед от 14.11.2010 г. е изпълнена от едно и също
лице и това е ответникът И.Б.Б.. В същия запис на заповед няма ръкописна
текстова част, изпълнена от ищеца Е.Б. С..
Подписът, положен под ръкописния текст на записа на заповед след „Издател“,
принадлежи на същото лице, което е изпълнило ръкописната част на текста –
ответникът И.Б.. В датата „30.03.2014 г.“ първоначално годината е изпълнена
„21“ слято, след което е изписана цифрата „0“, като датата е изписана с една и
съща химикална паста като останалия ръкописен текст. Не е възможно да се
установи дали различните текстови части от документа са написани в един и същ
времеви период – до момента няма метод, който да дава такава възможност. При
извършено физико-оптично и спектрално изследване на документа с видеоспектрален
компаратор е установено, че всички части на документа са изписани с една и съща
химикална паста. На позиции 2 и 4 от процесния запис на заповед думата
„Пловдив“ за място на издаване и място на плащане представлява отпечатък от мокър
печат.
Разпитан е като свидетел
Н.А.. От показанията му се установява, че свидетелят е присъствал на няколко
срещи между страните, които са се провели в сладкарница „Неделя“ в гр.Пловдив.
Докато пиели кафе на една маса, ответникът „преподписвал“ записи на заповед,
издадени в полза на ищеца. „Преподписвал“ ги, защото им изтичал срокът за
плащане. Под „преподписване“ свидетелят разбира, че се е издавал нов запис на
заповед. По този начин се е удължавал срокът за плащане. На срещите Б. заявявал,
че ще си изпълни задълженията по взетите средства. От Е.С. свидетелят зае, че
същият е предоставял заемни средства на И.Б.. Срещите се провеждали през 2010 г. - 2011 г. Някои
от записите на заповед били попълнени, други се попълвали на място. В някои от
записите и Е.С. попълвал нещо. Б. ги подписвал. Печат свидетелят не си спомня
да е бил носен и поставян.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установителният иск по реда на чл.422 ГПК са
допустим, тъй като е предявен в срок, в резултат от своевременно депозирано
възражение от длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същото вземане.
По същество на иска, съдът намира
следното:
Съгласно т.17 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС,
ОСГТК, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е
съществуването на вземане, основано на записа на заповед. При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,
на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Всяка от страните следва да
докаже фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и които са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респективно несъществуването на вземане по записа на заповед и свързаното с
него каузално правоотношение.
В аспекта на горното съдът намира, че процесният
запис на заповед съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ и е валиден от формална
страна. Съдържа наименованието „запис на заповед“ и същия израз в текста на
документа; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж – 30.03.2014
г.; фиксирани са място на плащане, дата и място на издаване, както и
необходимите според закона данни за поемателя и издателя. Записът съдържа
подпис на издателя. Възраженията на ответника за това, че документът е
подправен, не се установяват от събраните доказателства. Графологичната
експертиза, която съдът изцяло кредитира като обективно и компетентно
изготвена, е категорична, че подписът след издател е положен от ответника И.Б..
Категорична е също така и, че ръкописният текст е изписан от същото лице,
съответно, че няма реквизит, написан от ищеца Е.С., в това число дължимата
сума, датата на падежа и името на лицето, на което трябва да се плати. Дори да
имаше реквизити, попълнени от поемателя, това не прави записа на заповед
невалиден. От значение в случая би било кога е положен подписът на издателя –
дали преди или след попълване на реквизитите. В случая, на първо място се
установява, че всички реквизити са попълнени от самия издател, поради което
няма значение кога е положен самият подпис. На следващо място, възражението на
ответника за това, че е подписал бланков запис на заповед без отразени сума за
плащане и падеж, не се доказва от събраните по делото доказателства. Няма данни
за конкретния запис на заповед да е попълнен от ищеца в тази му част, било то
преди или след полагането на подписа. Следва да се отбележи, че доказването в
тази насока следва да е пълно и главно, а от данните, черпени от свидетелските
показания и от признанията на ищеца в наказателното производство, че понякога Е.С.
е попълвал записите, не могат да се правят категорични изводи за процесния
запис на заповед, тъй като няма спор, че между страните са съставяни множество
такива. Неоснователни са възраженията на ответника и във връзка с реквизитите
място на издаване и място на плащане. В процесния менителничен документ тези
реквизити са попълнени чрез полагане на мокър печат. Това се установява от
графологичната експертиза. От признанията на ищеца по реда на чл.176 ГПК се
установява, че печатът е полаган от него. Не се установява, обаче, това да е
станало след подписването на записа на заповед от ответника, поради което
следва да се приеме, че подписът е положен върху изцяло попълнен документ.
Освен това, липсата на реквизитите място на издаване и място на плащане, ако се
приеме, че същите са поставени по-късно, не опорочава ефекта, тъй като съгласно
чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ за място на издаване и място на плащане в този случай се
счита местожителството на издателя, което е ясно и недвусмислено попълнено от
самия ответник в заглавната част на документа. По отношение възраженията,
свързани с падежа – от заключението на СГЕ се установява, че годината 2014
първоначално е била изписана като 214, след което между 2 и 1 е поставена 0. Не
се установява от доказателствата, обаче, тази 0 да е поставена от ищеца след
подписването на ефекта. От извода, че цялата година е изписана с една и съща
химикална паста и при липса на други оборващи доказателства, ангажирани от
ответника, следва да се приеме, че годината 2014 в падежа е била изписана
изцяло в момента на подписването и на издателя е бил ясен падежът на
задължението. Дори при подписването в датата на падежа да е стояла цифрата
„214“, то очевидно е, че се касае до грешно изписване на годината „2014“, тъй
като с оглед възрастта на издателя и поемателя напълно нелогично е падежът да е
уговорен до 214-та или 2114-та, 2214-та и пр. година. По изложените съображения
съдът намира, че възраженията на ответника, свързани с действителността на
записа на заповед, са неоснователни.
На следващо място се възразява, че записът
на заповед обезпечава заемни отношения между страните, респективно, че тези
отношения са недействителни, тъй като прикриват дейност, каквато ищецът няма
право да извършва на основание чл.2 и чл.3 ЗКИ. При съвкупен анализ на
събраните доказателства, в т.ч. признанията на ищеца по реда на чл.176 ГПК,
показанията му в досъдебното производство, които отново имат характер на
признания за неизгодни за него факти, както и от показанията на свидетеля, според
съда се установява, че записът на заповед е издаден с цел да обезпечи
изпълнение на задълженията на ответника по неформален договор за заем с ищеца.
Правоизключващото възражение на ответника, обаче, че този договор е нищожен,
според съда е неоснователно. Банковата дейност включва предоставяне на кредити
и влогонабиране, което е източник на средствата за предоставените кредити. Не
се установява ищецът да извършва едновременно дейност по кредитиране и
влогонабиране. Не се установява и дейността му да е измежду посочените в чл.3
ЗКИ, респективно да се прикрива кредитиране от лице, което не е вписано в
съответния публичен регистър като банка или финансова институция, най-малкото
доколкото не се установява заемите да са предоставяни срещу възнаградителна лихва,
което е характеризиращ елемент на кредитирането.
След като се установява процесното вземане
да е валидно възникнало, следва да бъде обсъдено възражението за погасяването
му по давност. Съгласно чл.531, ал.1 ТЗ, приложим заради препращането в чл.537 ТЗ,
исковете срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Конкретният
запис на заповед е с падеж 30.03.2014 г., следователно погасителната давност по
същия изтича на 30.03.2017 г. Ищецът възразява, че преди това давността е била
прекъсната с предявяване на иска по чл.422 ГПК, който се счита предявен от
датата на заявлението по чл.417 ГПК – 28.03.2017 г., като от този момент
давността е спряла да тече на основание чл.115, б.ж) ЗЗД (давност не тече,
докато трае съдебният процес относно вземането). По това съдът намира следното:
според т.9 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, с разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК (според която искът за установяване
съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение), е създадено изключение от
общото правило на чл.125 ГПК относно момента на предявяване на иска и
възникване на съответните правни последици, вкл. прекъсване и спиране на
давността. Посочената в нормата на чл.422, ал.1 ГПК фикция обаче не означава,
че съществуването на материалното право се установява единствено към този
момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на
формиране на силата на пресъдено нещо, а именно - приключване на съдебното
дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл.422 ГПК
общото правило на чл.235, ал.3 ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички
факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили
след предявяване на иска, респ. – след момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
В т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (относно приложението на чл.116 б.В ЗЗД при молба за
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК
– отм.) се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването
на иска за съществуване на вземането по чл.422, ал.1 ГПК, като предявяването му
има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. С липсата
на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. е аргументиран изводът, че на молбата
за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено
действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед
едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист.
Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно
изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния
процес. Давността се прекъсва само със започване на производство, в което
длъжникът участва. Давността не може да
бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите
към т.10 от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на
бездействието на кредитора, поради което ако
той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът
бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да
предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да
тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си,
докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва
да тече нова давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Преценени в цялост, тълкувателните мотиви
на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието на кредитора във времето като
основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР №
4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават значение на факти, които
могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл.422 ГПК след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Липсва
бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена
заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение
от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в
сила (чл.416 ГПК). Преди този момент кредиторът няма правна възможност да
действа по изпълнението й. При издаването на заповед за незабавно изпълнение на
основанията, посочени в чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и
изпълнителен лист (чл.418 ГПК)/. Заповедта за изпълнение в този случай се
връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело
(чл.418 ал.5 ГПК) по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно
с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника
зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност
се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал
момент – този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по
чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422, ал.1 ГПК обратно действие на
исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411,
ал.3 ГПК. В случаите по чл.418 ГПК (които показват по-голямо сходство с
предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание) бездействието на
кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния
изпълнител, с което да започне да тече, както срокът на длъжника за възражение
по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК,
следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно
значение по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни
решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от
момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл.422, ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК, само когато такова изпълнение е
предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда
незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но
въпреки това кредиторът бездейства – не получава издадения в негова полза
изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него,
респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно
изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия
състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се
касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г.,
което не може да има за последица прекъсване на давността. (В този смисъл е
Решение №118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д.№2288/2018 г., ІІ т.о.)
В аспекта на горното, по делото се
констатира, че изпълнителният лист за процесното вземане е издаден на ищеца на
30.03.2017 г. и е получен от него на 06.04.2017 г. Повече от три години и
четири месеца, обаче, са изтекли, преди ищецът да инициира принудително
изпълнение въз основа на същия изпълнителен лист – молбата, с която същият е
представен по изп.д.№1050/2019 г. на ЧСИ Петко Илиев, е подадена на 21.08.2020
г. Периодът на бездействие на кредитора надхвърля рамките на т.нар.разумен
срок, за който се отнася постановеното от съда незабавно изпълнение,
следователно не може да се приеме, че давността е прекъсната от момента на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 28.03.2017 г., както поддържа ищецът.
Фикцията по чл.422, ал.1 ГПК е неприложима в конкретната хипотеза. За
евентуално прекъсване на давността може да се говори от деня на първото
изпълнително действие, предприето за събиране на вземането по процесния запис
на заповед, което е възбрана и опис на недвижим имот, датиращи след 21.08.2020
г., но към този момент 3-годишната давност от падежа вече е изтекла. За пълнота
следва да се отбележи, че изпълнителните действия по изп.д.№133/2016 г. на ЧСИ
М.Кирова и по изп.д.№1050/2019 г. на ЧСИ П.Илиев, извършени преди депозиране от
ищеца на молбата за изпълнение на процесното вземане, не прекъсват давността за
същото, тъй като са насочени към принудително удовлетворяване на вземания по
други записи на заповед, като не се твърди и не се установява някоя от тях да е
издадена за същото вземане, преди „новирането“. С предявяването на иск по
чл.135 ЗЗД (доколкото има данни за такова производство между страните, по което
ищецът се е легитимирал като кредитор въз основа на процесния запис на заповед)
давността също не се прекъсва, тъй като производството по чл.135 ЗЗД не е „процес
относно вземането“ по смисъла на чл.115, б.ж) ЗЗД – трайно установена е
съдебната практика, че решението по чл.135 ЗЗД не установява със сила на
пресъдено нещо вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор,
респективно последното не е предмет на производството по отменителния иск.
Въз основа на гореизложеното, съдът намира,
че процесното вземане е погасено по давност, акцесорното вземане за лихва също
е погасено на основание чл.119 ЗЗД. Възражението на ответника в тази насока е
основателно, поради което искът е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
При този изход на делото ответникът има право на разноски на основание
чл.78, ал.1 ГПК. Ответникът е направил разноски за възнаграждение на вещо лице
в размер 400 лв., като същият претендира и за заплащане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Представен е по делото (л.42) договор
за правна защита и съдействие, с който между ответната страна и адв.И.М. е
уговорена безплатна защита на основание чл.38, ал.1, т.3, предложение второ от
Закона за адвокатурата. В тази хипотеза съгласно чл.38, ал.2 ЗА адвокатът има
право на възнаграждение, ако насрещната страна е осъдена на разноски. С оглед
уважаването на исковете, то в полза на адв. М. се дължи адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер 3 020 лв. Същото следва да се присъди в
тежест на ищеца.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на Е.Б.С.,
ЕГН **********,***, предявен против И.Б.Б., ЕГН **********,***, за признаване
за установено, че последният дължи на Е.С. сумата 83 000 лв. по запис на
заповед от 04.11.2010 г., ведно със законна лихва за забава, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 29.03.2017 г., до окончателното
плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№4468 по описа за 2017
г. на РС Пловдив, ХХІ гр.с.
ОСЪЖДА Е.Б.С., ЕГН **********,***, да заплати на И.Б.Б., ЕГН **********,***,
сумата 400 лв. (четиристотин лева) –
деловодни разноски в производството по т.д.№652/2020 г. по описа на ПОС, ХVІ
състав.
ОСЪЖДА Е.Б.С., ЕГН **********,***, да заплати на основание
чл.38, ал.2 ЗА на адвокат И.Б.М.,***, адрес на упражняване на дейността – ****,
сумата 3 020 лв. (три хиляди и двадесет
лева) – адвокатско възнаграждение за производството по т.д.№652/2020 г. по
описа на ПОС, ХVІ състав.
Решението подлежи на
обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: