Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 05.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на девети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Любомир
Игнатов
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №12303
по описа за 2020г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.09.2020г.,
постановено по гр.дело №47854/2018г. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, е признато
за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът Д.В.С. с ЕГН**********
дължи на ищеца „Б.Р.С.“ООД с ЕИК********, на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, сумата
от 5613 лева- неизплатена част от дължимо възнаграждение по договор за
изработка от 25.09.2017г. за извършване на строително-ремонтни дейности в
апартамент №48, гр.София, ж.к."********ведно със законната лихва от 21.03.2018г.
до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 30.03.2018г. по ч.гр.д.№18800/2018г. по
описа на СРС, 118 състав, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 24751,03 лева. Отхвърлено е като неоснователно заявеното от ответника
възражение за прихващане със сумата от 3500 лева- обезщетение за вреди под
формата на пропуснати ползи от неизпълнение на задължението на ищеца да завърши
ремонта в уговорения срок и представляващо пазарния наем за имота за периода от
18.12.2017г. до 17.05.2018г. ответникът е осъден да заплати на ищеца 1063,64
лева разноски за исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената
част от иска. Ищецът е осъден да заплати на ответника 1739,75 лева разноски за
исковото и заповедното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Срещу решението в
частта с която е отхвърлен иска за сумата над уважения размер до 19610 лева, е
подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Б.Р.С.“ООД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
ответникът е заплатил в брой общо сумата от 13000 лева по договора. Твърди, че изявленията
за получени суми нямат характер на разписка, а на договорен аванс. Посочените
ръкописно в договора суми били очаквани банкови преводи, които не били
получени. Твърди също така, че стойността на некачествено извършените СМР не е
2354 лева, както приел първоинстанционния съд, а 1357 лева. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в тази част, искът- уважен за разликата над
5613 лева до 19610 лева. Претендира разноски.
В подадения в
срок отговор на въззивната жалба на ищеца, ответникът оспорва същата като неоснователна и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено в тази част. Претендира разноски пред
въззивната инстанция.
Срещу решението в
частта му, с която е уважен предявения иск за сумата от 5613 лева, както и в
частта с която е отхвърлено възражението за прихващане, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника Д.В.С.. Жалбоподателят
поддържа, че от значение за спора е дали договорът е развален, тъй като при
тази хипотеза основанието на иска би било чл.55 от ЗЗД, а не 266 от ЗЗД. Твърди,
че възражението за прихващане е основателно, тъй като не е могъл да отдава
апартамента под наем, което е установено с показанията на разпитаните
свидетели. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваните от
него части, искът на първоначалния ищец отхвърлен изцяло, а възражението за
прихващане- уважено. Претендира разноски.
В подадения в
срок отговор на въззивната жалба на ответника, ищецът оспорва същата като неоснователна и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено в тази част.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби, е необходимо да се добави и следното:
По
въззивната жалба на ищеца:
Ищецът не
оспорва, че изписаните ръкописно текстове за получени авансово суми са
изпълнени от управителя на дружеството и подписът е на последния. Изявленията изрично гласят, че сумите са
получени като аванс по договора („даден аванс“). Недоказано е твърдението на
ищеца, че е очаквал тези суми да бъдат преведени по банков път. Независимо от
предвидения в договора начин на плащане, приетото от насрещната страна плащане
в брой има погасителен ефект относно задължението на възложителя за заплащане
на възнаграждение. Следователно правилен е изводът на първостепенния съд, че ищецът
е получил по договора сумата от общо 13000 лева, от които 900 лева при
подписване на договора и допълнително сумите от 4100 лева, 5000 лева и 3000
лева.
Правилни са
изводите на СРС и относно стойността на некачествено извършените СМР, която
следва да бъде приспадната от дължимата от ответника сума за действително
извършени по договора работи, тъй като в тази насока изцяло е кредитирано
неоспореното от ищеца заключение на вещото лице Митушева по изслушаната
допълнителна СТЕ.
Ето защо
въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение в обжалваните от него части- потвърдено като
правилно.
По
въззивната жалба на ответника:
Независимо от
това дали договорът е развален или не, респективно- дали основанието за
претенцията на ищеца е чл.258 и следващи от ЗЗД или чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД
(неоснователно обогатяване), ищецът в случая има право да получи стойността на
реално извършените и годни за изпълнение на предназначението си строително-
ремонтни работи по договора. Именно затова настоящият състав споделя изложеното
от първостепенния съд, че предвид спецификата на конкретния случай развалянето
на договора е без значение, тъй като при определяне на дължимата от ответника
сума е съобразено заключението на вещото лице за стойността на тези реално
извършени СМР. Относно възражението за прихващане, както е отбелязал и
първостепенният съд, ответникът не е установил с представените от него по
делото доказателства, реалната възможност за увеличаване на имуществото си в
случай на точно изпълнение от страна на ищеца. Заключението на СТЕ установява само
евентуално размерът на пропуснатата от ответника полза, но не и съществуването
на реална възможност за увеличаване имуществото на ответника.
Ето защо и въззивната
жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната от него част, като правилно.
При този изход на
спора никоя от страните няма право на разноски за въззивната инстанция.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 16.09.2020г., постановено по гр.дело №47854/2018г. по описа на СРС, ГО, 118
с-в във всички обжалвани части.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/