Р Е
Ш Е Н И Е
№………./……...11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Мария
Манолова
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 1462 по описа
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К.Н.Г. срещу решение № 3090/08.07.2019
г.,
постановено по гр.дело № 12528 /2018 г. по описа на РС – Варна, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на „Кредитреформ
България“ ЕООД, гр. София, сумата от 350.00 лева по договор за кредит № **********/17.07.2015
г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 87.58 лв., представляваща
наказателна лихва за периода 17.08.2015 г. – 31.01.2018 г., както и 760,00 лева
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излага,
че решението на ВРС е недопустимо или, евентуално, неправилно поради нарушение
на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Поддържа се възражение за нищожност на договора за цесия поради липса на
уговорка даваща право на кредитора да прехвърли вземането си. Поддържат се
възраженията за нищожност на договора за кредит, общите условия към него и
договора за цесия поради липса на съществени реквизити и липса на съгласие,
както и за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Сочи се, че представената по делото разписка
не може да замени договора, респ. да санира неспазването на императивните
законови изисквания относно формата на сключване и доказване на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, съответно неговата
недействителност. Сочи се, че поделото не са представени доказателства за
сключване и потвърждаване на договора с електронен подпис, поради което не е
доказано получаване на сумата на твърдяното основание.
Направено е искане за
отсрочване или разсрочване на изпълнението на осн. чл. 241 от ГПК.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата.
Излага подробни съображения относно валидността на договора за цесия,
уведомяването на длъжника, спазване на формата на договора за кредит и
изискванията на закона при предоставяне на финансови услужи от разстояние.
В открито съдебно
заседание процесуалният представител на въззивника не се явява.
В представено писмено становище
въззиваемата страна моли за потвърждаване на първоинстанционното решение по
изложени съображения.
Въззивната жалба е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Производството пред РС Варна е
образувано по искова молба, подадена от„Кредитреформ България” ЕООД срещу К.Н.Г. с искане да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца сумата от 350.00 лева, представляваща главница по договор за
кредит № **********/17.07.2015
г., сключен между
„4финанс” ЕООД и К.Н.Г., вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата
на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.08.2018г.
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 87.58 лв., представляваща наказателна лихва,
представляваща наказателна лихва съгласно т. 13.3 от ОУ на договора за кредит за периода 17.08.2015 г. до 31.01.2018
г. Ищецът твърди, че договорът за кредит е сключен по реда на чл. 6 ЗПФУР, а
усвояването на отпуснатия кредит в размер на 350 лева е извършено чрез „Изи
Пей“ в деня на сключване на договора. На падежа дължимата сума не била
погасена, поради което и на основание т. 13.3. от Общите условия била начислена
наказателна лихва.
С отговора на исковата молба,
ответната страна К.Н.Г. чрез служебно назначения процесуален представител
оспорва материалноправната си легитимация, получаването на сумата в размер на
350 лева. Прави възражение за нищожност на договора за кредит поради липса на
съгласие и неравноправност на клаузите
на договора за кредит. Прави възражение за нищожност на договора за цесия.
Твърди, че не е уведомен за цесията.
Варненският окръжен съд,
след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията
на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. Макар спорът неправилно да е квалифициран
от ВРС като такъв по чл. 240 от ЗЗД, видно от мотивите на обжалваното решение,
първоинстанционният е разгледал иск на основание договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние, т.е. съдът се е произнесъл по предявения иск
с правна квалификация чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК) във вр. с
чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Възражението за
недопустимост на производството е неоснователно. Позоваването на ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС от 22.05.2014 г. е неуместно. Предмет на делото е осъдителен
иск, а не установителен предявен по реда на чл. 422 от ГПК.
По отношение правилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1,
изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните от съда изводи, с изключение на случаите, в които служебно
е длъжен да приложи императивни правни норми.
Оплакванията във
въззивната жалба отнасящи се до валидността на договора за цесия поради липса на уговорка даваща право
на кредитора да прехвърли вземането си и липсата на яснота относно цената на
договора са неоснователни. Договорът за цесия е изрично уреден в чл. 99 и сл.
от ЗЗД. Не е налице законово изискване длъжникът да е дал съгласие за
прехвърляне на вземането. За длъжника е без значение на кого ще плати.
Принципът на договорната свобода, закрепен в чл. 9 от ЗЗД, следва да се прилага
на общо основание при договорите за прехвърляне на вземания. В случая е налице
и изрична уговорка в чл. 14.5 от Общите условия, даваща право на кредитора да
прехвърли вземането си от длъжника. Цената на вземането не е съществен елемент
от договора (арг. от чл. 326, ал. 2 от ТЗ). Произволното и хаотично цитиране от
особения представител на текстове от Шеста Директива на Съвета 77/388/ЕЕС от 17
май 1977 г. относно сближаване на законодателството на страните-членки, уреждащо
въпросите на данъка върху оборота няма отношение към случая.
Съдът намира за неоснователни
оплакванията за нищожност на договора за кредит поради неравноправност на
клаузите на същия. Възраженията са бланкетни. От извършената от съда служебна
проверка не се установява наличие на уговорки във вреда на кредитополучателя,
които да не отговарят на изискването за добросъвестност и да водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
По отношение на оплакванията
за неправилно приложен материален закон с оглед липса на форма за валидност на
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, обуславяща
недействителност на договора, съдът намира следното:
Съгласно
т. 3.1. от приложените Общи условия на договора за кредит (ОУ), договорът за
кредит се счита за сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му по
електронна поща от кредитора и извършването на паричния превод след като
кредитополучателят го е приел на началната страница или подписал на хартиен
носител. Т. 3.2 предвижда след сключване на договора по описания начин
кредиторът незабавно да преведе сумата на кредита по сметка на
кредитополучателя или по избран от последния алтернативен начин. Срокът на
договора започва да тече от датата на превеждане на сумата.
В случая, договорът е сключен от
разстояние чрез използване на Интернет платформа, достъпна он-лайн на
страницата www.vivus.bg. Макар и по делото да не са представени
доказателства за потвърждаването му по електронна поща от кредитора, безспорно
е установено, че ответникът К.Н.Г. е получил чрез „Изипей“ АД главницата по
кредита в брой. В представената по делото разписка от 17.07.2015 г. изрично е
посочен номерът на договора за кредит – **********.
Получаването на сумата по договора за кредит е действие, което предполага вече
сключен договор. След като кредитополучателят е получил сумата и подписал
документ, в който е отразен номерът на договора, съдът намира, че с това свое
действие същият е потвърдил съгласието си за сключване на договора при
определените в него условия.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС на основание чл.
272 от ГПК.
Въззиваемата страна е направила искане за
присъждане на разноски в производството пред въззивната инстанция, включващи
заплатен депозит за особен представител в размер на 200 лева и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лева.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати и
дължимата за въззивното производство държавна такса в размер на 50 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3090/08.07.2019 г., постановено по гр.дело № 12528 /2018
г. по описа на РС – Варна.
ОСЪЖДА
К.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Шандор
Петьофи“, № 10, п.к. 1606, сумата
от 300.00 лева (триста лева), представляваща сторени
съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
Присъдените суми могат да бъдат
заплатени от ответника в полза на ищеца по посочената в исковата молба банкова
сметка в „Банка ДСК“
ЕАД, а именно: IBAN
***.
ОСЪЖДА К.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати по сметка на Окръжен съд – Варна в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 50.00 лева (петдесет лева), представляваща държавна такса за
въззивно обжалване, на осн. чл. 77 от ГПК.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на особения представител на въззивната
страна адвокат М.В.А. окончателно възнаграждение в размер на 200.00 (двеста)
лева, от внесения за тази цел депозит от въззиваемата страна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.