Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13336 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу решение от 24.06.2019 г. по гр.д.
№ 33326/2018 г. на СРС, II Г.О., 156-ти
състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове, с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване на
установено, че С.А.Х. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 814,54 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 2278750/30.03.2015 г.,
сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010год. и
Приложение № 1 към него, както и сумата от 85,10 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода от 26.10.2015 г. до 24.03.2016 г., както и
сумата от 607,46 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение по договора за периода от 26.10.2015 г. до
24.03.2016 г., както и сумата от 125,66 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 27.10.2015 г.
до 27.07.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 08.08.2017 г . по ч.гр.д. № 51384/2017 г. по
описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав.
Във
въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на първоинстанционното
решение поради нарушение на процесуалния закон. Поддържа се, че процесното
вземане е прехвърлено на въззивника с надлежно сключен Рамков договор за цесия от
16.11.2010 г., като с Приложение № 1 към него е индивидуализирано
изчерпателно цедираното вземане чрез неговото основание – Договор за паричен
заем № 2278750/30.03.2015 г., страни и размер. Излага съображения, че доколкото
представените Рамков договор за цесия и приложение към него не са оспорени от
насрещната страна, първоинстанционният съд не е следвало да ги обсъжда. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение, като уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата С.А.Х., чрез особения
представител адв. Н., оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно
изложени съображения. Моли съда да потвърди решението.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част.
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 9, ал. 1
от ЗПК вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено, че С.А.Х.
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД заплащането на суми по Договор за паричен заем №
2278750/30.03.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010год. и
Приложение № 1 към него. Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 08.08.2017 г . по ч.гр.д. № 51384/2017 г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав е разпоредено на длъжника С.А.Х.
да заплати на заявителя сумата от 814,54 лв., представляваща главница по
Договор за паричен заем № 2278750/30.03.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД,
вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него,
както и сумата от 85,10 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от
26.10.2015 г. до 24.03.2016 г., сумата от 607,46 лв., представляваща неустойка
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за
периода от 26.10.2015 г. до 24.03.2016 г., както и сумата от 125,66 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 27.10.2015 г. до 27.07.2017 г., разпоредено е заплащането
на дължимите по в заповедното производство разноски в общ размер на 82,66 лв.
В
срока по чл. 131 от ГПК, ответницата е оспорила иска чрез назначения ѝ
особен представител.
По
делото е представен договор за паричен заем № 2278750/30.03.2015 г., по силата
на който „И.А.М.“ АД, в качеството му на заемодател е предоставил на С.А.Х., в
качеството ѝ на заемател, сумата от 1 500 лв. в заем. Уговорен е
срок за погасване на кредита от 12 месеца, чрез 12 погасителни месечни вноски
всяка в размер на 149,94 лв. и годишен размер на разходите от 41,87 %. В чл. 4,
ал. 1 от договора е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение под
формата на поръчителство от две физически лица, с нетен осигурителен доход по
трудово правоотношение от над 1000 лв., да работят по безсрочни трудови
договори, като не са заематели или поръчители по друг договор, сключен с „И.А.М.“
АД, както и да отговарят на допълнителни условия. Като алтернативно обезпечение
е посочена банкова гаранция в размер на всички дължими по договора суми. В
случай че не предостави това обезпечение, съгласно чл. 4, ал. 2, заемателят
дължи неустойка в размер на 1345. 92 лв., която следва да бъде заплащана
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските
се добавя сума в размер на 112,16 лв.
Представен
е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.,
сключен между „И.А.М.“ АД, в качеството му на продавач и „А.з.с.н.в.“ ООД, в
качеството му на купувач, по силата на който продавачът ще прехвърля на
купувача вземания, произтичащи от сключени от продавача договори за
потребителски кредит, които вземания ще бъдат индивидуализирани в Приложение №
1, неразделна част от договора.
По
делото е представено Приложение № 1 от 01.10.2016г. към горепосочения договор
за цесия в извлечение, в което под № 964 фигурират имената на длъжника С.А.Х.,
дата на договора – 30.03.2015 г., отпусната главница 1 500 лв., общо дължимо по
кредита – 3145,20 лв., както и остатък към датата на засичане – 01.10.2016г.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че по делото не се
доказва възникването на частно правоприемство между кредитора по договор за
паричен заем № 2278750/30.03.2015г. - „И.А.М.“ АД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
Посочил е, че посочените в Приложение № 1 вземания не съвпадат с тези, предмет
на предявения иск. В допълнение е изложил мотиви за нищожност на уговорената неустоечна
клауза във връзка със задължение за предоставяне на обезпечение под формата на
поръчителство. Предвид изложеното е отхвърлил изцяло предявените претенции.
Ищецът
„А.з.с.н.в.“ ЕАД извежда основанието на иска си на фактическото твърдение, че
има качеството на цесионер и е придобил вземане на срещу ответника, произтичащо
от договор за интернет услуги, като вземането е цедирано от „И.А.М.“ АД по
силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010год. и Приложение № 1 от 01.10.2016 г. към него. В случая, с оглед
правилото на чл. 154 от ГПК, той носи доказателствената тежест за установяване
на това обстоятелство.
Съдът
намира, че в случая от представеното към договора приложение се установява
настъпването на частно правоприемство по отношение на вземанията по процесния договор
за паричен заем № 2278750/30.03.2015г. Същото удостоверява постигнато съгласие
за прехвърляне на вземанията по договора за паричен заем от 30.03.2015г. с
всички индивидуализиращи белези – имена на длъжника, посочен е договора с дата
и цена, както и дължимия остатък към датата на сключване. Обстоятелството, че
представеното Приложение № 1 е в извлечение, не налага различен извод, тъй като
е подписано като документ и за целите на процеса е представено само в
извлечение с индивидуализиращите белези на процесния договор. Предвид изложеното,
въззивникът – ищец е установил, че е титуляр на процесните вземания.
От
друга страна, настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС, че с уговорената
с чл. 4, ал. 2 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесните
заемни суми – т.нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод на първо място
следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на
поръчителство за връщане на заема от две лица, отговарящи на определени условия
в тридневен срок от подписването. По този начин, жалбоподателят не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително
е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие
от предварителното поемане на поръчителство от две лица, отговарящи на
посочените изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в
случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде
разсрочено за срока за изпълнение на договора – на 12 равни месечни вноски от
по 112,16 лв. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за
неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение – банкова гаранция, в размер на всички дължими по договора суми, е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. Договорът, въз основа на който са възникнали
претендираните вземания, представлява договор за потребителски кредит и попада
под уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, която, съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в
размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 %
от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна
клауза страните са имали намерение да заобиколят правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и уговорят по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В
случая, разглежданата неустойка формира годишен процент на разходите от 89,7 %,
който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид изложеното, неустоечната клауза на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, пред. второ от ЗЗД като заобикаляща закона.
С
оглед гореизложеното, задължението по чл. 4, ал. 2 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от
потребителя към деня на сключването. В същото време, тази сума не е включена и в
погасителния план към договора /ако се приеме, че простото изброяване на
датите, на които падежират отделните вноски, съставлява такъв/, което
съставлява нарушение на правилото на чл. 11, т. 11 от ЗПК. Въпреки че формално
в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на
задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 4, ал. 2 от ЗПК,
те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение
за сключването му.
Горепосоченото
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22
от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК. Съгласно
чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Дори да се приеме, че дължимостта на чистата
стойност на кредита може да бъде установена в настоящото производство, видно от
заключението на вещото лице, незаплатеният остатък от кредита, без да се вземат
предвид вземанията за законна лихва, възлиза на 1 507. 10 лв. от общо 3 145.20
лв., което налага извод, че по договора са постъпили плащания в размер,
възлизащ на разликата между тези две суми от 1 638,10 лв. /3 145,20 - 1 507,10
= 1 638,10 лв./ – надхвърлящ уговорената главница от 1 500 лв. Както бе
посочено, при изчисляване на извършените плащания не следва да се включват
вземания за законна лихва, доколкото може да се предполага, че към този момент
плащанията са спрели, но дори тези вземания да се съобразят при определяне на
размера на погасените суми, той възлиза на 1512. 08 лв. /3 145,20 лв. - 1
633,12 = 1512,08/ - достатъчен да покрие чистата стойност на кредита. Предвид
гореизложеното, исковата претенция е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото, право на разноски
има въззиваемата, но същата няма искане за разноски и такива не следва да се
присъждат.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 24.06.2019 г. по гр.д. № 33326/2018г. на СРС, II ГО., 156 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.