№ 1821
гр. Варна , 22.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на втори
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
Секретар:Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20203100503192 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Д. К. Р., чрез адв. И.
срещу решение №2962/08.07.2020г по гр.д.18160/19 г по описа на ВРС, 26 с-в,
с което е бил отхвърлен предявения срещу „ЕОС МАТРИКС“ЕООД иск за
отричане на дължимостта на принудително изпълняеми вземания в размер на
2359.29лв, удостоверени в заповед за изпълнение поради изсрочването им по
давност.
Въззивницата, чрез адв. И. (АК-Варна) излага оплаквания за
неправилност на изводите носно момента на отчитане на последиците от
процесуалното бездействие на кредитора(заместил взискателя) в процеса по
принудително изпълнение, като счита, че първоинстанционния съд
неправилно е изтълкувал и приложил процесуалното правило за последиците
от настъпило прекратяване на изпълнението по право. Сочи, че след
констатирана перемпция отпадат всички изпълнителни действия по
прекратеното дело, с изключение на тези, изграждащи способи пораждащи
1
права за трети лица и това положение е възприето в т.10 от ТРОСГТК
2/2013г. Излага оплаквания срещу извода за приложение на ППВС 3/1980г
към преремираното изпълнение, като сочи, че по него не са били извършени
действия, които да прекъсват давността и съответно неправилно е зачетено
спирането й след 04.06.2014г., без да е приложен законът, отричащ
последиците на прекратено по право изпълнение. Счита, че поради
бездействие на взискателя общата давност не е била прекъсвана валидно и е
изтекла най-късно на 4.06.18г, считано от последно наложен запор върху
трудово възнаграждение.
В бланкетно писмено становище пълномощникът моли въззивния съд
да отмени неправилното решение и претенцията за установяване на
погасяване на изпълняемото право да бъде уважена.
Въззиваемата страна чрез юрисконсулт Й. оспорва доводите на
въззивника относно изтичането на давността, като сочи, че новите положения,
възприети в ТРОСГТК 2/13г на ВКС, не засягат действията на страните,
съобразени с предходно задължително тълкуване, така както правилно е
възприел нормативната уредба и първоинстанционния съд. Сочи, че спряната
с образуване на производството по принудително изпълнение през 2011г
давност е започнала да тече отново едва след отмяната на ППВС 3/1980г и е
била прекъсната отново с образуването на новия процес по принудително
изпълнение с молба, в която взискателят е поискал действия, прекъсващи
давността.
В предварително депозирано становище по същество, инкорпорирано в
отговора по жалбата, тази страна пледира за потвърждаване на правилното
решение.
Страните претендират насрещно определяне на разноски за въззивна
инстанция, уточнени в списъци (л.26 и л.14), като насрещно оспорват
евентуално поискани размери на адвокатски хонорар.
По предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд се е произнесъл с определение № 3777/16.11.2020г., а
понастоящем липсват нови обстоятелства, които да налагат промяна на това
произнасяне.
2
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявен отрицателен
иск на длъжник, претендиращ за установяване на недължимост на главница
по кредит, за която взискател е бил легитимиран с изпълнителен лист,
издаден по заповед за изпълнение по ч.гр.д.17409/10г на ВРС.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на прекратено с изричен акт на съдебния изпълнител изпълнително
производство, по което оригиналният изпълнителен титул е върнат на частен
правоприемник, заместил взискател-цедент в хода на изпълнението.
Възможността листа да бъде отново приведен в изпълнение срещу длъжника,
обвързан от стабилната заповед за изпълнение поражда интерес от отричане
на удостоверено в титула право на цесионера да упражнява принуда със
способи на изпълнителен процес. Възражението за изсрочване по давност на
дълга се основава на нов правопогасяващ факт, настъпил след изтичане на
срока за оспорване на дълга в заповедното производство и не е преклудирано.
Произнесеното съдебно решение по отрицателен установителен иск срещу
правоприемника на кредитора е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено по същество следното от
фактическа и правна страна:
Макар да са въведени като оплаквания по установените факти, доводите
на въззивника се основават само на интерпретацията на правното им
значение. Нито в отговора по иска, нито във въззивната жалба са оспорени
конкретните фактите по действията на страните в процеса на принудително
изпълнение, поради което за безспорни следва да се възприемат установените
от първата инстанция факти: Спорното право на взискателя е било
удостоверено като изпълнаяем дълг в заповед № 10083/11.11.2010г. за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, постановена по ч.гр.д.
№ 17409/2010 г. по описа на ВРС-26 състав. По изпълнителния лист, издаден
на взискателя „ОББ” АД за главницата, предмет на настоящия иск е било
образувано изпълнително дело № 201171804001958, като молбата на
взискателя е била подадена на 04.10.11г. и с нея са посочени подготвителни
действия по обезпечаване на изпълнението чрез налагане на запори и
3
възбрани и ЧСИ е задължен да проучи имотно състояние на длъжниците.
След като е установил месторабота на длъжника, съдебният изпълнител на
26.10.2011 съдебният изпълнител е разпоредил запор на трудово
възнаграждение. Суми не са били преведени от този работодател. С молба от
03.01.2012гдлъжницата е предложила изпълнение като е внесла 30 % от
дълга по изпълнителното дело(1411,32 лв) и изпълнението е било спряно с
разпореждане от 16.01.2012г. Действията са били подновени на 17.04.12г с
налагане на запор върху МПС, декларирано като придобито от съпруг на
длъжницата, но не открито в последствие в регистъра на превозните средства.
На 28.05.12г. е изпратена за връчване и неоспорената до момента заповед и
поканата за доброволно изпълнение, като чл. 47 ГПК е приложен едва на
14.01.2013г., когато е разпореден отново запор на трудово възнаграждение по
данни за лице, регистрирано като работодател на длъжницата в НОИ, но
запорното съобщение е останало невръчено поради ненамирането на
предприятието на посочения адрес. Други изпълнителни действия не са
предприети до 17.04.2014г., когато е предявено правоприемството на
взискателя, като въззиваемия е възложил изрично на съдебния изпълнител да
избира подходящите способи. С разпореждане от 04.06.2014г. цесионерът е
конституиран като взискател по изпълнителното дело поради прехвърляне на
вземането и е разпоредено уведомяване на длъжницата за правоприемството,
но няма данни да са предприети нови изпълнителни действия. По молба на
новия взискател от 05.08.2019г. за прекратяване на изпълнителното дело на
основание чл.433, ал.1,т.8 от ГПК ЧСИ с постановление от 07.08.2019г. е
прекратил изп.д. № 20117180401958/2011г. поради перемция, като е
удостоверил като последно действие изпращането на съобщението за
наложения запор от 04.06.2013г.
Въз основа на тези факти въззивният съд намира следното по
оплакванията на въззивника:
На първо място въззивният съд споделя извода на първата инстанция за
отчитане на действието на нов тълкувателен акт, с който се изоставя по-рано
дадено задължително тълкуване на закона, като изцяло съвпадащ с вече
установена съдебна практика(Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 1609/2019 г., III г. о., ГК). В случая процеса на принудително изпълнение е
бил заварен като висящ към 26.06.2015 г., когато е постановено ТРОСГТК №
4
2/13г на ВКС, затова спрямо осъществените по тях факти до посочената дата
следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното
производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на
последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на
последиците на давността при висящност на изпълнителния процес),
погасителната давност е спряла.
Това е така, защото към този момент не е бил изтекъл пълен
двугодишен срок на бездействие на взискателя, за да настъпи основание за
прекратяване на процеса по право. Хипотезата на чл. 433 ал.1 т.8 ГПК трайно
и последователно се приема за основание, пораждащо последиците си пряко и
"перемпцията" слага край на процесуалното правоотношение по
принудително изпълнение по силата на закона, независимо дали съдебният
изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие.
В конкретния казус активните действия са извършвани не само до
предложеното изпълнение от самата длъжница, но и след доброволното
погасяване е преустановено, като на 17.04.12г и 14.01.2013г. са разпореждани
запорите на конкретни активи (семеен автомобил и трудово възнаграждение).
Перемпцията след този момент е осуетена с подаване на новата молба от
цесионера на 17.04.2014г., когато правоприемника на взискателя е възложил
изрично на съдебния изпълнител да избира подходящите способи.
Овластяването по реда на чл. 18 ал.1 ЗЧСИ несъмнено изключва значението
на бездействието на този взискател за периода от поне две години, в които
натовареният да действа за сметка на взискателя орган по принудително
изпълнение е бил длъжен да прилага по своя преценка подходящи способи без
допълнително сезиране. Затова и перемпцията по това производство би могла
да настъпи едва на 17.04.2016г., т.е. след като вече е действало новото
тълкуване за прилагане на закона и съответно за периода до 26.06.2015г.
матерално-правните последици от действията на взискателя в изпълнителния
процес следва да се отчитат по правилата на отмененото тълкуване. Затова
въззивният съд намира, че давността за изпълняемото право е била
прекъсната с последното действие по налагането на запора през 2013г, но не е
можела да започне да тече отново, тъй като е била спряна, тъй като
5
изпълнителният процес е бил висящ. Едва от 26.06.2015г с прилагане на
новото тълкувателно решение, отпада спирането и започва да тече новия
петгодишен давностен срок за дълга. Явно е, че до предявяване на исковата
молба този срок не е изтекъл, а и не било могъл и да изтече в хода на процеса,
тъй като докато съдът разглежда спор за дължимост на материалното право
давността отново се спира(чл. 116 б. „ж” ЗЗД).
Въззивният съд намира за неоснователно и оплакването основано на
интерпретацията на постановките на ТР в т.10 от ТРОСГТК 2/2013г.
Въззивникът неправилно отчита последиците от перемпцията, настъпили на
17.04.2016г. (констатирани от ЧСИ едва на 07.08.2019г). Перемирането има
само процесуални последици като основание за прекратяване на
процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не
заличава материално правен ефект от предприетите принудителни действия
(резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за
изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при възражение за
изтекъл давностен срок(Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
694/2019 г., III г. о., ГК). Както вече се посочи, запорът на трудовото
възнаграждение като действие по прилагане на способ вече е прекъснал
давността( чл. 116 б. „в” ЗЗД) и тази негова последица се запазва.
Обезсилването на изпълнителните действия и вдигането на запори по
недовършени способи има значение за процеса на принудителното
изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните, а давността
е институт на материалното право.
В заключение крайният извод на въззивния съд изцяло съвпада с
резултата от разглеждането на спора от първата инстанция. Обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските:
Поради съвпадащия резултат по същество определянето на разноските в
първа инстанция не следва да се ревизира.
Въззивницата следва да понесе разноските по разглеждането на делото в
настоящата инстанция. Възражението за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение е основателно. Настоящият казус не се
6
отличава със значителна правна или фактическа сложност поради което и
размер от 200лв за защита в една инстанция не може да бъде обоснован. За
действията по представителството на въззиваемата страна, изразило се в
подаване на отговор по въззивната жалба съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в минималния размер, възлизащ на 100 лв, определен по
чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, приложима според
препращането към чл. 37 от ЗПП. Съответно само този размер следва да се
възложи на страната, предявила неоснователната жалба.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2962/08.07.2020г по гр.д.18160/19 г по
описа на ВРС, 26 с-в.
ОСЪЖДА Д. К. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „Младост“
№ 133, вх.10, ет.8, ап.230 да заплати на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Малинова
долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 6 сумата от 100 лв(сто лева),
представляваща разноски за въззивно производство, на осн. чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280
ал.3ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7