Р Е Ш
Е Н И Е
№ ……………/02.02.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седeмнадесети ноември през
2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 9981 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 54360 от 28.02.2020 г., постановено по
гр.д. № 63006/2016 г. на СРС, 178 състав, са
отхвърлени
предявените искове за признаване за установено в отношенията между страните, че
И.В.Г. дължи на „О.Ф.Б.” ЕАД, - в качеството на цесионер по договор с „Б.ДСК”
ЕАД, гр. София сумата, от 17 751,80 лева - главница по кредита и сумата от 7
172,45 лева-лихва за забава за периода от 10.10.2009г.до 18.08.2011 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2011г.до окончателното
заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК от 22.08.2011 г. и
изпълнителен лист от 23.08.201l г. по ч.гр.д.1357/2011 г. по описа на PC
Ботевград, както и са отхвърлени предявените при условията на евентуалност
осъдителни искове за осъждане на И.В.Г. да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, следните
суми, произтичащи от неизпълнение на договора за кредит от 15.02.2008 г.: 1.17
751,80 лева-главница по кредита, ведно със законната лихва, считано от
04.11.2011 г. /датата на подаване на исковата молба/ до изплащане на вземането;
2.7 172,45 лева - лихва за забава за периода от 10.10.2009 г.до 18.08.2011 г. С
решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил „О.Ф.Б. ЕАД
да заплати на И.В.Г. разноски по делото в размер на 2 800 лева.
Решението е обжалвано от ищеца „О.Ф.Б.” ЕАД чрез
пълномощник юрк.Л.Г.с искане за отмяната му и уважаване на установителните искове,
а при извод за тяхната неоснователност с искане да се уважат евентуално
предявените осъдителни искове. Излага се оплакване за необоснованост на решението, тъй
като не е взето предвид от съда липсата на спор между страните относно размера
на дължимите суми и на датата на преустановяване на плащането, при което се оспорва
правилността на направения извод за неоснователност на установителните искове.
На второ място, оспорва правното значение на липсата на обявяване на кредита за
предсрочна изискуемост поради настъпил нов факт по смисъла на чл.266, ал.1, т.2
от ГПК, а именно настъпване на падежа на кредита на 15.02.2018 г.- в хода на
делото, при което установителните искове се явявали допустими и основателни при
съобразяване на ТР № 4/2.04.2019 г. пот.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – ответник И.В.Г.
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.В.М., с възраженията, че
установителните искове по чл.422 от ГПК са недопустими по три причини. Първо,
защото ищецът-цесионер няма качеството на Б.-каквото качество е имал
заявителя-цедент в заповедното производство по чл.417 от ГПК, като счита, че в
тази хипотеза на издадена заповед по чл.417, т.2 от ГПК- по извлечение от
сметка, допустими искове по чл.422 от ГПК може да предяви само банката-заявител
и цедент, но не и цесионера който не е банка. Второ, защото договорът за цесия
между банката-заявител като цедент и ищеца като цесионер, за прехвърляне на вземанията
на банката по договор за кредит с ответницата, е нищожен, защото цесионерът „О.Ф.Б.” ЕАД към датата на сключване
на договора за цесия не е бил вписан в регистъра на БНБ по чл.3, ал.2 от ЗКИ и
не е имал право да извършва дейност като финансова институция, вкл. и да сключва
договор за цесия, при което този договор, поради противоречие с императивна норма,
се явявал нищожен и лишавал ищеца от активна процесална легитимация да предяви
исковете за вземанията по договора за кредит с ответницата, които вземания са предмет
и на договора за цесия. Трето, оспорва и допустимостта на евентуалните
осъдителни искове, по аргумент от решението по т.11б от ТР № 4/18.06.2014 г. г.
по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като имало идентичност на вземанията по
установителните искове и по осъдителните искове, което правело осъдителните
искове недопустими, също и поради факта, че са съединени като евентуални само
ако се отхвърлят установителите искове, а не и когато се счетат установителните
искове за недопустими. Моли въззивния съд, ако счете че обжалваното от ищеца
решение следва са се отмени, да приеме исковете за недопустими и да прекрати
производството по тях, с обезсилване на издадената заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК. Претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно.
По допустимостта на предявените установителни
искове по чл.422 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Предявените искове по чл.422 от ГПК от
цесионера, макар същия да не е Б.по смисъла на чл.2 от ЗКИ, са допустими.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло извода в тази насока, изложен в определение
№ 501 от 16.12.2020 г. по т. д. № 2275/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, сочещ, в съответствие с решението по т. 10б от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че с при частно правоприемство по договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на
иска по чл. 422 от ГПК, легитимиран да предяви иска по чл.422 от ГПК освен
цедента, е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1/4 понастоящем/ от ГПК. Това разрешение е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява
вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на горепосоченото
ТР са посочени изключения, свързани с активната процесуалноправна легитимация
на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена в
полза на банката /цедент/ заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, след
като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за
изпълнение, но преди завеждане на иска по чл. 422 от ГПК. Не може да се приемат
като довод за обратното становище разясненията в т. 4г на ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, отнасящи се до хипотезата на настъпило, преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, частно
правоприемство от кредитор, притежаващ особено предвидено в закона качество, в
полза на лице, което не притежава такова качество, /възможността цесионерът да
е заявител в тази хипотеза би довело до заобикаляне на закона/, но не и до
хипотезата на настъпване на такова правоприемство след издаване на заповедта за
изпълнение /заповедта е издадена в полза на притежаващия особеното качество
кредитор и последващото цедиране на вземането не заличава правните последици на
издадената заповед за изпълнение/.
Не е налице недопустимост на установителните
искове по чл.422 от ГПК по направеното от ответницата възражение за нищожност на
договора за цесия, доколкото това възражение има отношение към материално-правната
легитимация на ищеца като цесионер / частен правоприемник на началния кредитор/
на вземанията и така към основателноста/неоснователността на исковете, но не и
към процесуалната легитимация на цесионера като ищец.
Недопустимо обаче се явява решението в частта
по евентуално предявените осъдителни искове. Константна е практиката на съдилищата,
вкл. и на ВКС, че целта на предявяване на осъдителен иск е не само установяване
съществуване на претендираното вземане, но и осъждане на ответника и снабдяване
на ищеца с изпълнителен лист, като в заповедното производство тази цел е
изпълнена. В този смисъл за заявителя, в полза на който е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, съществува правен интерес да
предяви установителен иск за признаване на вземането, а осъдителен /извън
случаите, в които заповедта за изпълнение е обезсилена/ - само за разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и
пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 от ГПК или при
въвеждане на друго основание, от което произтича вземането, различно от това
въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение /чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност/. В случая осъдителните искове са
предявени на същото основание, а именно вземания по същия договор за кредит,
прехвърлени с договор за цесия, за същия размер и период, при което се явяват
недопустими. Решението по отхвърляне на евентуално предявените осъдителни
искове следователно се явява недопустимо и подлежи на обезсилване с
прекратяване на производството по тези осъдителни искове, предявени като
евентуални.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в обжалваните части, в които са отхвърлени
установителните искове по чл.422 от ГПК, въззивният съд е ограничен до релевираните
своевременно
с въззивната
жалба и
с отговора на въззивнатга жалба, оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, при ограничението
по чл.269, изр. второ от ГПК.
При
преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение по установителните искове по чл.422 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Не се спори между страните за
наличието на облигационно отношение между Б.ДСК ЕАД като кредитодател и
ответницата като кредитополучател, по договор
за кредит за текущо потребление от 15.02.2008 г., в размер на 20 000,00 лв., срокът
за издължаване на кредита е 120 месеца, без гратисен период, с падежна дата
10-то число на месеца, при лихвен %, който към момента на подписване на
договора с 7,45 %. Не се спори и за размера на непогасените задължения по този
договор, както са посочени с исковата молба, като въззивният съд е приел тези
размери за безспорни и ненуждаещи се от доказване. Не се спори и относно
сключването на договор за цесия от 10.12.2010 г. с която са прехвърлени
вземанията по процесния договора за кредит от Б.ДСК ЕАД към ищеца „ОТП
Факторинг“ ЕАД .
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, след преценка на събраните по делото
доказателства, въз основа на които е приел установителните искове за
неоснователни, тъй като кредиторът не
установил да е обявил писмено на
кредитополучателя, че кредитът става предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК.
Въззивният съд не споделя този
извод. Възможно е преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение да са настъпили предпоставките за упражняване на потестативното
право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но банката да не го е
упражнила към този момент. Допустимо е също обявяването на кредита за
предсрочно изискуем да бъде извършено в хода на исковото производство по чл.
422, ал. 1 ГПК, ако изявлението на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем е инкорпорирано в
исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към
исковата молба. В този случай изявлението поражда правни последици с връчването
на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника -
кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за загубване преимуществото на срока, който факт следва да бъде
взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая, обаче, е
настъпил и друг факт с правно значение, който въззивният съд, в съответствие с
чл.235 от ГПК и с направеното от въззивника-ищец изявление пред въззивния съд с
въззивната жалба, отчита, а именно настъпване на падежа по договора за кредит
на 15.02.2018 г. – с изтичането на уговорените 120 месеца за издължаване на
кредита . Така в съответствие с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е
обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК, а с настъпилите факти до приключване на устните прения по
делото пред въззивния съд, които сочат,
че е настъпил в хода на делото падежа на изпълнението по договора за кредит, на
дата 15.02.2018 г., при което не се обсъжда спорния въпрос дали е налице
основание за предсрочна изискуемост и дали тя е надлежно обявена на длъжник от
кредитора. При настъпил падеж на задължението да се върне сумата по договора за
кредит и липсата на спор, че претендирания с иска размер на главница не е
върната, и че е налице и забава да се плащат месечните погасителни вноски, при
което е налице и формирано задължение за лихва за забава по т.19.1 от ОУ по
договора за кредит /с характер на неустойка/ в размера по исковата молба, то
исковете за установяване задължение за главница и лихва за забава в посочените
в исковата молба размери, са основателни.
Неоснователно е възражението на
ответницата за нищожност на договора за цесия от 10.12.2012 г., защото
цесионерът „ОТП Факторинг“ ЕАД към тази дата не е бил вписан в регистъра на БНБ
по чл.З, ал.2 от ЗКИ.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т.1 от
Закона за кредитните институции /ЗКИ/ в редакцията приложима към датата на
договора за цесия, а именно към изм. с ДВ, бр. 24 от 2009 г., в сила от
31.03.2009 г., финансова институция е лице, различно от кредитна институция,
чиято основна дейност е извършване на една или повече от дейностите по чл. 2,
ал. 2, т. 1, 2, 6 - 13, между които и придобиване на вземания по кредити и
друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други), като съгласно ал.2
на същия чл.З, финансовите институции, които не подлежат на лицензиране или
регистриране по друг закон, трябва да бъдат вписани в публичния регистър на
БНБ, за да могат да извършват дейност. Регистърът е публичен и за вписването в
него се издава удостоверение.
Редът за вписване и изискванията
към дейността на финансовата институция се определят с наредбата по ал. 1, т.
1, според чл.3а , ал.3 и ал.6 от ЗКИ в редакцията приложима към датата на договора за цесия, а
именно към изм. с ДВ, бр. 24 от 2009 г., в сила от 31.03.2009 г. Според
приложимата норма на чл. 13, ал.1 от Наредба № 26 от 23 април 2009 г. за
финансовите институции, приета от УС на БНБ, в приложимата редакция към датата
на договора за цесия, а именно към доп. с ДВ, бр. 60 от 2012 г., основна
дейност на финансова институция е налице, когато относителният дял на дейностите
по чл. 2, ал. 2, т. 2, 6 - 8, 10 - 12 и по чл. 3, ал. 1, т. 2 и 3 ЗКИ, изчислен
по който и да е от двата начина по ал. 2, е не по-малко от 50 на сто от общата
дейност на юридическото лице съгласно финансовите отчети, съгласно ал.2 -
Съотношението по ал. 1 се изчислява на база нетни приходи от основна дейност
спрямо приходи от общия обем дейност или балансовата стойност на актива,
съответстващ на основната дейност, спрямо общата сума на активите, а според
ал.З - За новоучредено дружество и за дружество, което за първи път възнамерява
да извършва дейностите по чл. 3, ал. 2 ЗКИ, съотношението по ал. 2 се изчислява
въз основа на данни от финансовите отчети по чл. 15 след първите два тримесечни
отчетни периода, следващи датата на регистрация в БНБ като финансова
институция. Тази приложима нормативна уредба към датата на договора за цесия /
10.12.2012 г./ сочи, че за да е налице изискването към „О.Ф.Б.“ ЕАД,
регистрирано като ЮЛ на 15.11.2012 г., да се впише в специалния регистър на БНБ
по чл.3 от ЗКИ, е да се установят по
делото наличие на условията, посочени в чл. 3а от ЗКИ вр. с чл. 13 от Наредба № 26, а именно извършване като основна
дейност на някоя от дейностите по чл.З, ал.1 от ЗКИ, и в частност на тази по
чл.3, ал.1, т.1, вр. чл.2, ал.2, т.12
от ЗКИ (придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране
(факторинг, форфетинг и други) . В случая от представените от ответницата данни
от този регистър на БНБ, а и от съдържанието на самия регистър, който е
публичен, се установява, че „О.Ф.Б.“ ЕАД е вписано в регистъра на 29.05.2013 г.
за дейност по ЗКИ- придобиване на вземания по кредити и друга форма на
финансиране (факторинг, форфетинг и други), т.е. за дейност по чл.2, ал.1, т.12
от ЗКИ. Това обаче не установява, че към датата на сключване на процесния
договор за цесия - 10.12.2012 г., основна дейност от дейността на „О.Ф.Б.“ ЕАД
по смисъла на чл. 13 от Наредба № 26/2009 г. е попадала в хипотезата на чл. 2,
ал. 2, т. т. 12 от ЗКИ, което само би породило задължение да се впише „О.Ф.Б.“ ЕАД в специалния регистър на БНБ, за да може да осъществява
дейността по чл.2, ал.1, т.12 от ЗКИ. При регистриране на дружеството в
Търговския регистър след учредяването му, на 15.11.2012 г., вписаният предмет
на дейност е доста широк, и не се изчерпва само с дейностите по чл.З от ЗКИ
които се извършват от финансови институции, но включва и др. търговски дейности
като напр. „даване на поръчителства и изплащане /сконтиране на полици,
извършване на сделки с менителници и записи на заповед; извършване на всякакви
други финансови, търговски действия и сделки, включващи такива с движими и
недвижими вещи във връзка с осъществяване дейността на дружеството в рамките на
допустимото от приложимото законодателство... консултантски услуги при
инвестиране, посредничество при ипотечни кредити, фидуциарни и попечителски
услуги за сметка на трети лица; всякакви други търговски сделки...“, при което
не следва извод, че дейността по придобиване на вземания по кредити и друга форма
на финансиране (факторинг, форфетинг и други) се е явявала към 10.12.2012 г.
основна дейност от дейността на „О.Ф.Б.“ ЕАД по смисъла на чл. 13 от Наредба №
26/2009 г. спрямо общия обем на дейности съгласно финансовите отчети, предвид и
скорошната регистрация на дружеството в търговския оборот -вписано е в
Търговския регистър на 15.11.2021 г. Няма събрани доказателства по делото, от
които да се направи извод, че към 10.12.2012 г. -дата на сключване на договора
за цесия, дейността по придобиване на вземания по кредити се е явявала основна
дейност за „О.Ф.Б.“ ЕАД, при което не се установява задължение за същото да
бъде вписано в регистъра на БНБ по чл.З от ЗКИ преди 10.12.2012 г. .Ето защо
въззивният съд намира възражението на ответницата за нищожност на договора за
цесия поради сключването му в противоречие с чл. За от ЗКИ, за неоснователно.
В съответствие с гореизложеното,
доколкото ищецът се легитимира като кредитор на ответника по силата на договор
за цесия, няма спор за размера на непогасените вземанията по договора за кредит
на ответницата в посочените в исковата молба размери, тези вземания се установи
да са валидни и изискуеми, при което предявените установителни искове по чл.422
от ЕПК се явяват доказани и основателни, и обжалваното първоинстанционно
решение в частите, в които тези установителни искове са отхвърлени, подлежи на
отмяна и с обусловената от това отговорност за разноските, и уважаването на
установителните искове от въззивния съд.
При този изход на спора на ищеца
се дължат и разноските в заповедното производство общо 1136,87 лв. и в исковото
производство 437,63 лв. за държавна такса и 450 лв. за защита от юрисконсулт
съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, вр.чл.25, ал.2 от Наредбата за правната помощ,
като размерът на възнаграждението за защита от юрисконсулт по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от страната, и наличието или липса на възражение
от насрещната страна по делото по чл.78, ал.5 от ГПК не влияе върху размера,
който се определя от съда, като се съобрази и наличието на фактическа и правна
сложност на спора и цената на исковете.
По разноските пред въззивния съд:
Жалбоподателя- ищец има право на разноски в размер на 468,49 лв. за държавна
такса и още 450 лв. за защита от юрисконсулт, или общо по 768,49 лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 54360 от 28.02.2020 г., постановено по гр.д. № 63006/2016 г. на
СРС, 178 състав, В ЧАСТИТЕ, в които са отхвърлени предявените искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че И.В.Г. дължи на „О.Ф.Б.”
ЕАД, - в качеството на цесионер по договор с „Б.ДСК” ЕАД, гр. София сумата, от
17 751,80 лева - главница по кредита и сумата от 7 172,45 лева-лихва за забава
за периода от 10.10.2009г.до 18.08.2011 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.08.2011г.до окончателното заплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от
22.08.2011 г. и изпълнителен лист от
23.08.201l г. по ч.гр.д.1357/2011 г. no описа на PC Ботевград, и е осъдено „О.Ф.Б. ЕАД да заплати на
И.В.Г. разноски по делото в размер на 2 800 лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.422
от ГПК от „О.Ф.Б.” ЕАД ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** качеството на цесионер по договор с „Б.ДСК”
ЕАД, срещу И.В.Г. ЕГН ********** ***, че И.В.Г. дължи на „О.Ф.Б.”
ЕАД, - в качеството на цесионер по договор с „Б.ДСК” ЕАД, гр. София, сумата от
17 751,80 лева - главница по кредита и сумата от 7 172,45 лева-лихва за забава
за периода от 10.10.2009 г. до 18.08.2011 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.08.2011 г. до окончателното заплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от
22.08.2011 г. и изпълнителен лист от
23.08.201l г. по ч.гр.д.1357/2011 г. пo описа на PC Ботевград.
ОСЪЖДА И.В.Г.
ЕГН ********** да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД ЕИК
******, с горепосочените адреси, на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
разноски в заповедното производство в размер на общо 1136,87 лв., разноски в
първоинстанционото исково производство общо 887,63 лв., и разноски във
въззивното исково производство общо 918,49 лв.
ОБЕЗСИЛВА на
основание чл.270 от ГПК, решение № 54360 от 28.02.2020 г., постановено по гр.д.
№ 63006/2016 г. на СРС, 178 състав, В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените
при условията на евентуалност осъдителни искове за осъждане на И.В.Г. да
заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, следните суми, произтичащи от неизпълнение на договора
за кредит от 15.02.2008 г.: 1.17 751,80 лева-главница по кредита, ведно със
законната лихва, считано от 04.11.2011 г. /датата на подаване на исковата
молба/ до изплащане на вземането; 2.7 172,45 лева - лихва за забава за периода
от 10.10.2009 г.до 18.08.2011 г., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА поради недопустимост, производството по предявените от „О.Ф.Б.”
ЕАД ЕИК ******- в качеството на цесионер по договор с „Б.ДСК”
ЕАД, срещу И.В.Г. ЕГН **********, с
горепосочените адреси, евентуално съединени осъдителни искове с исковата молба
вх.№ 8023323/04.11.2016 г. по регистъра на СРС, зазаплащане на следните суми, произтичащи от неизпълнение на
договора за кредит от 15.02.2008 г.: 1.17 751,80 лева-главница по кредита,
ведно със законната лихва, считано от 04.11.2011 г. /датата на подаване на
исковата молба/ до изплащане на вземането; 2.7 172,45 лева - лихва за забава за
периода от 10.10.2009 г.до 18.08.2011 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните, съгласно чл.113, изр. второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.