№ 1277
гр. София, 30.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Надежда Махмудиева
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20221000501200 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба
вх. №271228/25.02.2022 г., подадена от Е. Р. И., чрез адв. М. Б., против Решение
№260455/07.02.2022 г., постановено по гр.д.№12701/2020 г. на СГС - I г.о. - 30 състав,
В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск с правно
основание чл.124 ГПК против ответника А. Р. И., за признаване правото й на
собственост върху гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7, находящ се в гр. ***,
кв."***", ул."***" №**, придобито по приращение. Релевирани са оплаквания за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебното решение в
обжалваната част. Съдът е допуснал нарушение на материалния закон, като е приел, че
със сключената съдебна спогодба по гр.д.№1259/1972 г. е прехвърлено право на
собственост върху процесния гараж на лице, което към момента на спогодбата не е
притежавало права в съсобствеността на приземния и първия етаж от жилищата сграда.
Спогодбата в тази част е нищожна на осн. чл.26, ал.2 от ЗЗД, тъй като не е спазена
предвидената в закона форма за действителност, и спогодбата има характер само на
предварителен договор. Като собственик на земята, на осн. чл.92 от ЗС
жалбоподателката е станала собственик и на процесния гараж. Съдът в нарушение на
чл.20 от ЗЗД не е съобразил обективираната воля на страните в НА за дарение на 6/10
ид.ч. от земята от 05.04.1972 г., да бъде дарено празното дворно място без сградата, и е
достигнал до необоснован извод за наличието на съсобственост между страните върху
процесния гараж. Съдът е назначил служебно експертиза с неправилно поставена
задача: "На коя дата е било извършено до етап "груб строеж" строителството на
процесния гараж, подробно описан в ИМ". Необоснован е изводът на съда, че не са
били ангажирани доказателства, че сградата е била завършена в груб вид към датата на
извършеното дарение през април, 1972 г. - такива доказателства се съдържат в приетата
1
по делото СТЕ, в която, въпреки неправилно поставената задача, се сочи, че от
Протокол от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СНС, Кирковски р-н, 2-ри състав,
става ясно, че към датата 16.05.1972 г. цялата сграда е била напълно завършена на етап
груб строеж, а тъй като над стоманенобетоновата плоча, покриваща гаража, са
осъществени още значителен обем СМР - още 2 плочи и дървена покривна
конструкция с покритие от керемиди, от което може да бъде обоснован извод, че
процесният гараж е бил завършен до етап "груб строеж" значително по-късно.
Настоява се решението да се отмени в обжалваната част, и вместо него да се постанови
друго, с което да бъде уважен предявеният установителен иск, като се присъдят на
въззивника направените по делото разноски.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в
съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което въззивната жалба е
процесуално допустима и редовна, и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна А. Р. И., и в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор вх.№278993/04.04.2022 г., подаден от А. Р. И.,
чрез адв. В. Д.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. С
въззивната жалба е обжалвано решението само в частта му по иска с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК, но не и в частта, в която е отхвърлен искът за прогласяване на
нищожност на делбата, извършена с одобрена от съда спогодба по протокол от
16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. Въпреки това се навеждат доводи за нищожност на
съдебната делба на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, поради неспазване на предвидената
от закона форма, които не били обсъдени в решението и не били възприети от съда.
Това оплакване е неоснователно, тъй като за да бъде разгледано, е следвало ищцата да
предяви иск с основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, тъй като въвеждането на доводи за
нищожност чрез възражение или уточнение на исковата молба, според въззиваемите е
недопустимо. Такъв иск не е бил предявен, като такива доводи са изложени в молбата й
за отстраняване на нередовности от 06.04.2021 г., в писмената защита, и във въззивната
жалба. Ако съдът бе разгледал тези доводи, той е щял да излезе извън пределите на
своята компетентност, като се произнесе по въпрос, с който не е сезиран. Настоява се
за оставяне на въззивната жалба без уважение, и потвърждаване на
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Заявява се
претенция за присъждане на разноски за въззивното производство, като прилага
доказателства за тях.
С въззивната жалба и отговора страните не са представили доказателства по
съществото на спора, и не са направили доказателствени искания, поради което във
въззивното производство нови доказателства не са събрани.
Исковото производство е било образувано по искова молба на ищцата Е. Р. И., с
която същата е предявила на първо място отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, предявен срещу
ответниците А. Р. И., Е. Р. Т. и Р. А. И., за прогласяване на нищожността на съдебна
спогодба за делба от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на Софийски народен съд,
поради неучастие в делбата на всички съделители, а именно – не е участвал съпругът
на съделителката Л. И., тъй като придобитото от нея право на собственост върху
втория жилищен етаж от сградата чрез осъщественото по време на брака строителство,
е била придобита от нея в режим на СИО. Наред с този иск, в исковата молба също
така се поддържа нищожност на делбата, в частта й относно възложения в дял на Л. И.
2
гараж в сутеренния етаж, поради липсата на съсобственост върху този обект към
момента на делбата. Така предявените с исковата молба съображения за частична
нищожност на спогодбата за делба от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СНС, в
частта й по отношение на гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7, поради липсата
на съсобственост върху гаража към момента на извършване на делбата, не са били
докладвани от съда като самостоятелен предявен иск, за такъв иск не е внесена
дължимата държавна такса, и по него съдът не се е произнесъл със самостоятелен
диспозитив. Същите са преценявани от съда като реплика в исковата молба, релевирана
от ищцата във връзка с предявения от нея положителен установителен иск за
признаването й по отношение на ответника А. Р. И. за изключителен собственик на
същия гараж, поради което изводите на първостепенния съд във връзка с тази реплика
не обвързват въззивния съд, и няма пречка за въззивния съд /а и той е задължен/ да
формира самостоятелни изводи по този релевантен за спора въпрос. Ако се приеме, че
съдът е бил надлежно сезиран и с отделен отрицателен установителен иск за
прогласяване на частична нищожност на делбата в частта й относно един от
включените в споразумението за делба делбени имоти, то липсата на диспозитив по
този иск би съставлявала непълнота на първоинстанционното решение, и с изтичането
на едномесечния срок от връчване на решението съгласно чл.250 от ГПК, без никоя от
страните да е поискала произнасяне на съда с допълнително решение, възможността да
се иска допълване на решението е преклудирана, и съдът се счита за десезиран с този
иск.
Вторият предявен иск, чиято висящност се поддържа пред въззивната инстанция,
е положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от
ГПК във вр. чл.92 от ЗС, предявен срещу ответника А. Р. И., за признаване за
установено в отношенията й с ответника, че ищцата към настоящия момент е
изключителен собственик на гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7, находящ се в
гр. ***, кв.“***“, ул.“***“№**, на основание приращение.
С постановеното решение на първостепенния съд са били отхвърлени и двата
предявени иска, като по отношение на първия от тях /за прогласяване на нищожността
на делбата на основание чл.75, ал.2 от ЗН/ не е постъпила въззивна жалба, поради
което с изтичането на срока за обжалването му, решението в частта му по предявения
от ищцата отрицателен установителен иск е влязло в сила. Въззивното производство е
концентрирано върху предмета на предявения от ищцата положителен установителен
иск за признаването й по отношение на ответника А. Р. И. за изключителен собственик
на основание приращение, на гараж с кадастрален идентификатор 68134.1941.524.1.7.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът констатира,
че обжалваното решение е било постановено от съд в надлежен състав, в изискуемата
от закона писмена форма, и е подписано, поради което е валидно.
По допустимостта на предявения иск:
Съобразно уточнението на исковата молба, направено с Молба вх.
№5097594/29.07.2020 г. /на л.52 от делото на СРС/, ищцата е предявила положителен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, да бъде признато за
установено спрямо ответника А. Р. И., че ищцата е изключителен собственик на гараж,
находящ се в сутерена на сградата с площ от 42,37 кв.м. и с идентификатор
68134.1941.524.1.7. Доколкото се твърди, че ответникът оспорва правото на ищцата на
изключителна собственост върху процесния гараж, твърдейки, че изключителната
собственост върху гаража е била придобита от неговия наследодател, съдът намира, че
ищецът има правен интерес да установи в отношенията си с ответника правото си на
3
изключителна собственост върху този самостоятелен обект от сградата, притежавана в
режим на етажна собственост.
Наред с това, съгласно указанията, дадени на съдилищата с Тълкувателно
решение №1/2020 г. на ОСГТК, когато предмет на делото са правоотношения,
произтичащи от правна сделка, ответникът може да противопостави правоизключващи
възражения, основани на нищожността на сделката или на отделни части от нея, но и
при липса на такива възражения, съдът не е обвързан да зачете нейните правни
последици. При разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на
вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не
само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, ако
доказателства за тях са представени по делото. Принципът на диспозитивното начало
се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за
прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е
сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата
молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдения
от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на
силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива,
не се преклудират. В настоящия случай, с влязлата в сила част на
първоинстанционното решение е формирана сила на пресъдено нещо между страните
относно липсата на основание за нищожност на делбата, поради неучастие на един от
съсобствениците в нея. По репликата, релевирана от ищцата в исковата молба, за
нищожност на спогодбата – делба от 1972 г. в частта й относно един от делбените
имоти, представляващ гараж в сутеренния етаж, на основание липса на форма за
действителност на договора за прехвърляне на правото на собственост върху гаража,
поради липса на съсобственост върху този обект към момента на делбата, не е
формирана сила на пресъдено нещо между страните, и същата подлежи на разглеждане
от въззивния съд при произнасянето по предявения от ищцата срещу ответника
положителен установителен иск за собственост.
По съществото на предявения положителен установителен иск за собственост
на гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7, се установява следното:
С исковата молба ищцата претендира да е едноличен собственик на гараж с
идентификатор 68134.1941.524.1.7, съставляващ самостоятелен обект в двуетажната
със сутерен масивна жилищна сграда, построена в дворно място, находящо се в гр.
София, кв.“***“, с административен адрес: ул.“***“ №**, на придобивно основание
приращение по смисъла на чл.92 от ЗС, тъй като към момента на построяването на
гаража, тя е била едноличен собственик на дворното място, в което същият е построен.
Строителството на сутерена и първия етаж от сградата, в това число и на процесния
гараж, е било осъществено през 1971 г. със собствени средства на ищцата. В исковата
молба се сочи, че със съдебна спогодба от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. СНС за
делба на обекти в сутеренния етаж и таванския етаж на жилищната сграда, този гараж е
бил поставен в дял на нейната майка Л. Н. И., но тази делба не е имала транслативен
ефект по отношение на собствеността върху гаража, тъй като към момента на делбата
той не е бил съсобствена вещ, а е бил изключителна собственост на ищцата. Така
делбата му не е могла да прехвърли собствеността, а е имала характер на
предварителен договор, като окончателен договор за прехвърляне на собствеността
върху гаража никога не е бил сключван.
В отговора на исковата молба ответникът А. Р. И. оспорва предявения срещу
него установителен иск, като поддържа, че изключителната собственост върху гаража е
4
била валидно придобита от неговата майка Л. Н. И. по силата на сключената съдебна
спогодба за делба от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СНС, а при условията на
евентуалност – е била придобита от Л. Н. И. в резултат на давностно владение на
основание чл.79, ал.2 от ЗС, упражнявано спокойно и непрекъснато в продължение на
повече от 5 години, в периода от 1972 г. до 1977 г., а евентуално – на основание чл.79,
ал.1 от ЗС, в резултат от давностно владение, упражняване спокойно и непрекъснато в
продължение на 10 години – в периода от 1972 г. до 1982 г., като владението е
упражнявано със знанието и без противопоставянето на ищцата, и без тя да оспорва
изключителната собственост на Л. И. върху гаража, до смъртта на Л. И..
Така релевираното от ответника евентуално основание за придобиване на
собствеността върху гаража на основание давностно владение по чл.79, ал.2 от ЗС,
евентуално по чл.79, ал.1 от ЗС, се оспорва от ищцата. Същата отрича Л. И. да е
ползвала гаража от 1972 г. до смъртта си, като твърди, че жилищната сграда е
започнала да се обитава през 1975 г., като в периода от 1976 г. до 1986 г. гаражът е бил
ползван като склад за дърва и въглища. В него от построяването му до предявяването
на иска ищцата държала свои вещи /части за автомобил, фаянсови плочки, паркет,
строителни материали и др./, а също е използвала гаража по предназначение, като е
държала там свои леки автомобили от 1969 г. до предявяването на иска.
С последваща уточнителна молба на ответника вх.№294852/22.03.2021 г. същият
е релевирал твърдения и е представил доказателства, че неговия син Р. А. И. – внук на
Л. И., е неин наследник по силата на направено от нея саморъчно завещание от
12.08.2016 г. В отговор на това процесуално действие на ответника, с Молба вх.
№302340/06.04.2021 г. ищцата е заявила, че не оспорва представеното саморъчно
завещание на Л. И..
От събраните по делото доказателства във връзка с предявения установителен
иск и релевираните възражения на страните, от фактическа страна се установява
следното:
От Нотариален акт за дарение на недвижим имот №187, т.XVI, дело №3037/1968
г. /на л.5 от гр.д.№7530/2019 г. на СРС/, се установява, че на 18.07.1968 г. ищцата Е. Р.
И. е придобила собствеността върху празно дворно място, представляващо парцел
VIII, имот пл. № 13, от кв.3, в местността ***, целият от 474 кв.м., с неуредени сметки
по регулация, при граници: н-ци на Д. Г., М., С. Т. М., н-ци на Й. А., и улица
„Пушкин“. От Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
регулация №193, т. I, дело№215/1969 г. се установява, че на 23.01.1969 г. ищцата Е. Р.
И. е била призната за собственик въз основа на придобиване по силата на дворищната
регулация, на празно дворно място от 55 кв.м. от имот пл.№14, в кв. 3, местност ***,
собственост на К. М., при съседи: улица, парцел IX и собственика, придадени към
собствения му парцел VIII, имот пл.№ 13 в кв.3 , местност *** по плана на гр. София.
От Скица на поземлен имот №15-811265-05.11.2018 г. /на л.6 от делото на СРС/ се
установява, че така придобития от ищцата Е. Р. И. имот на основание дарение от
18.07.1968 г. и по регулация /съгласно нотариален акт от 23.01.1969 г./, към настоящия
момент е идентичен с Поземлен имот с идентификатор 68134.1941.524 по КККР на гр.
София, с адрес: гр. София, район „***“, кв.***, ул.“***“№**, с площ от 491 кв.м., в
който имот е построена сградата, в която се намира процесният гараж с идентификатор
68134.1941.524.1.7 /съгласно Схема №15-900530-03.12.2018 г. на л.13 от делото на
СРС/.
От Позволителен билет №307/18.08.1969 г. /на л.7 от делото на СРС/ се
установява, че на Е. Р. И., в качеството и на собственик на поземления имот, на
5
18.08.1969 г. е издадено разрешение за строеж на жилищна сграда, съгласно
утвърдения план, в собствения й парцел VIII, имот пл.№ 13, в кв.3, местност *** по
плана на гр. София.
От представения одобрен архитектурен проект от 14.08.1969 г. /на л.16 от
делото на СРС/ се установява, че предвидената за строеж жилищна сграда, се е
състояла от сутерен, два жилищни етажа и таван, с вътрешно стълбище. В сутерена на
жилищната сграда е бил предвиден за построяване гараж, и са обособени две складови
помещения, в първия жилищен етаж са обособени кухня, дневна, кабинет и баня-
тоалетна, а на втория жилищен етаж са обособени три спални и баня-тоалетна.
От Протокол за дадена строителна линия и ниво №38/27.08.1969 г. се
установява, че строителството на предвидената за строеж двуетажна масивна жилищна
сграда, съгласно Позволителен билет №307/18.08.1969 г., е започнало след 27.08.1969
г.
С Нотариален акт №120, т.V, дело №828/1970 г. /на л.8 от делото на СРС/, на
04.03.1970 г. ищцата е учредила безвъзмездно право на строеж на своята майка Л. Н.
И., в собственото на учредителката дворно място парцел VIII, имот пл.№ 13 в кв.3,
местност *** по плана на гр. София, за втория етаж от жилищната сграда, съгласно
одобрения архитектурен проект, и за който строеж на учредителката е издаден
позволителен билет №307/18.08.1969 г.
От Нотариален акт за дарение на недвижим имот №45, том IX, дело №1499/1972
г. /на л.9 от делото на СРС/ се установява, че на 05.04.1972 г. ищцата е дарила на майка
си Л. Н. И. 60/100 идеални части от празно дворно място без сградата,
представляващо парцел VIII, имот пл.№ 13, в кв.3, местност *** по плана на гр. София.
Видно от Протокол от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на Софийски народен
съд /на л.12/, е постигната съдебна спогодба за делба между Л. Н. И. и Е. Р. И.. По
силата на спогодбата, Л. Н. И. получава в дял и става изключителен собственик на „1.
ЕДИН ГАРАЖ, построен в суров вид /карабина/ в построената в суров вид жилищна
сграда, находяща се на ул.“***“ №** в кв.3, местността „***“, оценен за 1000 лв., и 2.
Подпокривното пространство с четири помещения, изкарани в суров вид, находящо се
в жилищната сграда на ул.“***“ №**, местността „***“, оценен за 1000 лв.“, а Е. Р. И.
получава в дял и става изключителен собственик на две мазета построени в суров вид,
намиращи се в жилищната сграда на ул.“***“ №** в местността „***“, оценени за 500
лв.“. В протокола е отразено изявление на вещото лице „Страните по суперфиция са
построили двата етажа на жилищната сграда, която не е напълно завършена – в строеж
е. Спогодили са се да разделят таванския, избения етаж и гаража.“. В мотивите на
определението, с което е одобрена спогодбата, съдът е отразил: „Тъй като се касае за
нов строеж, при това незавършен, страните следва да бъдат освободени от заплащане
на държавна такса върху дяловете им.“ и „Съдът, като взе предвид, … , че се касае за
делба на новострояща се сграда, които делби се освобождават от заплащане на
държавна такса…“.
От Решение №317/15.09.1975 г., влязло в сила на 23.11.1975 г., постановено по
гр.д.№2850/1975 г. на СГС – Бракоразводна колегия /на л.14 от делото на СРС/ се
установява, че ищцата Е. Р. И. е била сключила граждански брак с Д. А. Б. на
01.03.1970 г., който е бил прекратен на 23.11.1975 г.
От Акт №1791/19.04.1947 г. /на л.26 от делото на СРС/ се установява, че Л. Н. И.
е сключила брак с Р. Л. И., който е бил прекратен със смъртта на последния на
14.07.1981 г., видно от удостоверение за наследници на л.24 от делото на СРС. От
6
същото удостоверение се установява, че след смъртта си Р. Л. И. е оставил като свои
наследници по закон преживялата си съпруга Л. Н. И., и три деца – А. Р. И., Е. Р. Т., и
Е. Р. И.. От Удостоверение вх.№15383/14.03.1983 г. от СРС /на л.49 от делото на СРС/
се установява, че Е. Р. Т. и Е. Р. И. са се отказали от наследството на своя баща Р. Л. И..
От представеното Удостоверение вх.№15383/83 г. от 14.03.1983 г., издадено от
Софийски районен съд, се установява, че Е. Р. Т. и Е. Р. И. са подали молба вх.№15383
от 14.03.1983 г., в която заявяват, че се отказват от наследството на Р. Л. И., като
отказът им е вписан в специалната книга на съда под №194/1983 г.
От Удостоверение за наследници на Л. Н. И. /на л.15 от делото на СРС/ се
установява, че същата е починала на 23.05.2018 г., и е оставила за свои наследници по
закон трите си деца – А. Р. И., Е. Р. Т. и Е. Р. И..
От представеното Саморъчно завещание от 12.08.2016 г., обявено на 13.06.2018
г. /на л.32-33 от делото на СГС/, което не се оспорва от ищцата, се установява, че Л. Н.
И. се е разпоредила с имуществото, което остава след смъртта й, както следва:
„Завещавам собствената си идеална част от фамилната ни къща в гр. София, кв.***,
на ул.“***“ №**, на внука ми Р. А. И.“.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката К., от
които се установява, че ищцата започнала строителството на къщата през 1970 г. –
ходела и чакала по складовете, за да получи строителни материали, водела работниците
и ги прибирала. Само тя се занимавала с това, тъй като баща й бил в чужбина, майка й
и съпругът й работели на пълен работен ден, а нейните брат и сестра – близнаци били
на по 15 години, и само тя имала автомобил. Строителството осъществили с
младоженски заем, със средства от получаваната от нея стипендия за отличен успех, и
с получаваните от нея средства като преводач към Информационния център към
Медицинска академия и лекторски възнаграждения от курсове към сестринското
училище „Филаретова“, които курсове ищцата водела заедно със свидетелката.
Съпругът на ищцата също работел. Ищцата започнала да живее в къщата през м.
септември, 1975 г. Тогава всички отишли да живеят в тази къща, тъй като
апартаментът, в който живеели до тогава, трябвало да се даде под наем, за да се плащат
вноските по заема. Тогава имало все още много недовършени неща. За пръв път
свидетелката отишла на строежа на къщата през 1970 г., и тогава видяла извадените от
изкопа морени. Впоследствие многократно посещавала строежа – когато се правела
стълбата, когато се била направила грешка с канализацията. Към края на 1971 г.
строителството на сутерена с гаража, две мазета и голямо фоайе, както и на първия
жилищен етаж било извършено, строял се вторият етаж – била отлята плочата между
първия и втория жилищен етаж. Къщата по проект трябвало да бъде двуетажна
еднофамилна, но после се променила конфигурацията, за да има отделни обекти за
всеки. По време на строителството ищцата била омъжена за Д. Б., като през 1975 г.
прекратили брака си по взаимно съгласие – свидетелката се явила като свидетел по
бракоразводното дело. Съпругът й нямал имуществени претенции – били постигнали
споразумение помежду си.
От показанията на св. И. се установява, че свидетелят е съсед на имота, като
семействата на Л. И. и на неговите родители имали близки отношения – през 1963 г.
семейството на свидетеля купило от бащата на Л. И. част от имота, която по-късно
била обособена като самостоятелен парцел. През 1970 г. свидетелят излязъл от
казармата, и сварил къщата на И.и с отлята втора плоча – над първия етаж, но къщата
не била завършена. Семейството на свидетеля започнало през 1972 г. да строи своята
къща в съседния парцел. По същото време Л. И. и съпругът й строили тяхната къща –
7
заедно тичали за материали, използвали едни и същи майстори. Завършили и двете
къщи през 1973-1974 г., защото двете семейства заедно ходили на гарата в Горна Баня,
за да купят керемиди за покривите. Свидетелят смята, че цялата къща е била
собственост на Л. И. и съпругът й Р., тъй като ставало въпрос за това в разговори
между двете семейства.
От показанията на св. М. се установява, че той е съсед на имота, като през 1970
г. е бил на 14 години, и някъде по това време бил започнал строежа на къщата на сем.
И.и. Запознал се с Л. И., когато бил на 15-16 години, тъй като в този период тя идвала
често при бащата на свидетеля да иска съвети във връзка със строежа на къщата.
Къщата била завършена по времето, когато свидетелят бил в казармата – когато се
уволнил в края на 1974 или 1975 г., семейството на Л. И. вече се било настанило в
къщата. Впоследствие на първият етаж живяла известно време голямата дъщеря Е.,
синът Т. в началото живеел с майка си на първия и втория етаж, но след като се
оженил, направил ремонт на таванския етаж и се преместил да живее там. Л. И. до
смъртта си през 2018 г. живеела в къщата, имала достъп до цялата къща – от сутерена
до тавана. Свидетелят считал Л. И. за собственик на цялата къща, тъй като тя му е
казвала това.
От приетата по делото СТЕ /на л.108 от делото на СГС/ се установява, че
процедурата по разрешаване на строителството е започнала по молба на Е. Р. И., от
02.08.1969 г. На 18.08.1969 г. е издаден позволителен билет на името на Е. Р. И. за
нова постройка. На 27.08.1969 г. е дадена строителна линия и определено ниво. От
протокола от публичното заседание на 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СГС
може да се направи извод, че към същата дата жилищната сграда е била завършена на
етап „груб строеж“, тъй като използваният от експерта израз „построен в суров вид
(карабина)“ съответства на „построена на етап груб строеж“. Съобразно показанията на
свидетелите, експертизата обосновава извод, че строителството на процесния гараж на
етап „груб строеж“ е било завършено преди или през 1971 г.
При така събраните по делото доказателства съдът приема от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно чл.92 от ЗС, собственикът на земята е собственик и на постройките
върху нея, „освен ако е установено друго“. Съдебната практика приема, че с
посочената разпоредба е установена презумпция, че собствеността върху терена се
разпростира и върху намиращите се върху него строежи, като презумпцията е оборима.
При прехвърляне на собствеността върху терена, купувачът придобива и
подобренията, и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като
предмет на сделката. За да бъде запазена собствеността върху сградата, отделно от
земята, това трябва да е изрично уговорено в нотариалния акт. Следователно,
принципът на приращението се изключва само при изрична уговорка по отношение на
постройките и подобренията /в т.см. Решение №60088/06.07.2021 г. по гр.д.
№3876/2020 г. на ВКС – 2-ро гр.отд./. В съдебната практика по приложението на чл.92
от ЗС се приема, че при разпореждането с имот, в който има построена сграда, се
счита, че се прехвърля собствеността и върху сградата, макар това да не е изразено в
договора, освен ако запазването на собствеността върху сградата отделно от земята не
е изрично уговорено в нотариалния акт или установено с други доказателства. Във
всеки конкретен случай съдът следва да тълкува волята на страните по реда на чл.20 от
ЗЗД, изразена в нотариалния акт, така и на обстоятелствата, поведението и изявленията
на страните при сключването на договора, на други сделки между страните или с трети
лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля /напр. Решение
8
№58/18.06.2021 г. по гр.д.№2014/2020 г. на ВКС – 1-во гр.отд./.
В конкретния случай се установява /от НА №187/1968 г. на л.5 и НА №193/1969
г. на л.11/, че на 18.07.1968 г. ищцата Е. Р. И., преди сключването на брака си с Д. Б.
/видно от Решение №317/15.09.1975 г. на л.14/, е придобила в своя изключителна
собственост празното дворно място – понастоящем ПИ с идентификатор
68134.1941.524, в което е построена сградата, в чийто сутерен се намира процесният
самостоятелен обект на собственост – гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7.
Установява се /от Позволителен билет №307/18.08.1969 г. на л.7, Протокол
№38/27.08.1969 г. на л.10, и одобрен архитектурен проект от 14.08.1969 г. на л.16/, че
на Е. Р. И. е издадено разрешение за строеж по одобрени строителни книжа за
строителство на еднофамилна жилищна сграда със сутерен, два жилищни етажа и
таван, и вътрешно стълбище. Съгласно одобрения архитектурен проект /на л.16/ е
предвидено в сутеренният етаж да бъде построен гараж и две обслужващи /складови
помещения, на първия жилищен етаж да бъдат обособени кухня, дневна и баня-
тоалетна, на вторият жилищен етаж да бъдат обособени три спални и баня-тоалетна, и
мансарден етаж с надзид 0.70 см. и светла височина в най-високата част 2,50 м. От
събраните гласни доказателства чрез показанията на св. К., св. И. и св. М.
непротиворечиво се установява, че строителството на жилищната сграда е започнало в
началото на 1970 г., като в периода до края на 1970 г. е бил построен сутеренният
етаж, както и е била отлята плочата над първия жилищен етаж. На 04.03.1970 г. ищцата
е учредила безвъзмездно на своята майка Л. Н. И. право на строеж /суперфиция/ за
втория жилищен етаж от разрешената да се построи двуетажна жилищна сграда. От
правна страна, при учредяване на частично право на строеж са възможни две
хипотези: учредяване на частично право на строеж за изграждането на конкретни
обекти в рамките на бъдещата сграда, като по отношение на останалите помещения
собственикът на земята си запазва правото да ги придобие по силата на приращението
(чл. 92 ЗС), или прехвърляне на идеална част от правото на строеж върху земята, при
което с изграждането на сградата суперфициарят става неин съсобственик заедно със
собственика на земята. В първия случай суперфициарят разполага с правото да
извърши строителството и да придобие в изключителна собственост посочените в акта
за учредяването му помещения. Съдът, тълкувайки изразената в нотариалния акт воля
на страните по реда на чл.20 от ЗЗД, намира, че с така осъщественото от собственика
на терена „отделяне“ на правото на застрояване на втория жилищен етаж от правото на
застрояване на цялата еднофамилна двуетажна със сутерен и таван жилищна сграда, в
процеса на строителството собственикът на терена /ищцата/ е обособил вторият
жилищен етаж като самостоятелен обект на собственост, като се е съгласил с
построяването на втория жилищен етаж той да бъде придобит и да стане изключителна
собственост на суперфициаря Л. И.. Посоченото обособяване е било допустимо,
съобразно действащите към този момент Строителни правила и норми за изграждане
на населени места /обн. в. Известия, бр.75/18.09.1959 г., отм. с §3, т.1 от ПЗР на
Наредба № 5 за правила и норми за териториално и селищно устройство, обн. ДВ
бр.69/02.09.1977 г. и бр.70/06.09.1977 г./ тъй като от представения по делото одобрен
архитектурен проект е видно, че при така осъщественото обособяване на две отделни
жилища, всяко от тях е разполагало със самостоятелен вход от вътрешното стълбище,
самостоятелен санитарен възел – на първия етаж е предвидено помещение с клозет,
тоалетна мивка с душ и място за електрическа пералня, а на втория етаж е предвидена
баня с тоалетна мивка и клозет, предвидена по проект кухня на първия жилищен етаж
и възможност за обособяване на такава на втория жилищен етаж чрез промяна на
предназначението на една от предвидените по проект три спални, предвидена по
9
проект дневна на първия жилищен етаж и възможност за обособяване на такава на
втория етаж чрез промяна на предназначението на една от предвидените три спални, и
предвидени по проекта спалня на първия етаж и такава на втория етаж, както и
предвидени по проект достатъчно на брой складови помещения за два жилищни
обекта, като съгласно §38, ал.3 е било допустимо в новостроящи се сгради да се
изграждат т.нар.“бекярски жилища“, състоящи се от стая за живеене с площ най-малко
14 кв.м., преддверие, мивка и клозет /т.е. без кухня или кухненски бокс/. Ето защо,
съдът намира, че договора за учредяване право на строеж от 04.03.1970 г. е сключен в
първата възможно хипотеза на учредяване на частично право на строеж – за
построяване на конкретен обект в предвидената за строеж сграда, и придобиване на
право на собственост само върху този конкретен обект, като собственикът на земята си
е запазил правото да придобие останалите обекти в сградата по силата на
приращението (чл. 92 ЗС).
Съгласно §198 от действащия към 1972 г. ППЗПИНМ, грубият строеж на
сградата (включително покривът) е следвало да бъде завършен в двегодишен срок от
издаването на строителното разрешение, в противен случай то е губело действието си.
Предвид събраните по делото доказателства /показанията на разпитаните свидетели,
събраните писмени доказателства и приетата СТЕ/ се установява, че строителството на
сградата е започнало веднага след издаването на строителното разрешение на
18.08.1969 г., и се е осъществявало интензивно, поради което може да бъде обоснован
извод, че в рамките на 2-годишния поставен от закона срок грубият строеж на сградата
е бил завършен – т.е. до 18.08.1971 г. – т.е. преди сключването на договора за дарение
от 05.04.1972 г., инкорпориран в Нотариален акт №45, т. IX, дело 1499/1972 г. /на л.9/,
с който ищцата е дарила на своята майка Л. И. 60/100 идеални части от празното
дворно място, без сградата. В тази хипотеза, при завършването на строителството на
сградата на етап „груб строеж“, са възникнали като самостоятелни обекти на
собственост гаража в сутерена, и самостоятелно жилище на първия жилищен етаж и
самостоятелно жилище на втория жилищен етаж, както и две обслужващи складови
помещения в сутерена и таван - в режим на етажна собственост. При изключителна
собственост на ищцата върху дворното място, по силата на приращението същата е
придобила собствеността върху гаража и самостоятелното жилище на първия етаж, а
по силата на учредената суперфиция Л. И. е придобила изключителната собственост
върху самостоятелното жилище на втория жилищен етаж. При възникването на
жилищната сграда в режим на етажна собственост, е възникнала съсобственост върху
несамостоятелните обекти в сградата – двете обслужващи/складови помещение в
сутерена, и таванския етаж, която е била прекратена със сключената съдебна спогодба
да делба от 16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СНС – Кирковски район – 2 състав
/на л.12/. Този договор за съдебна спогодба не е имал вещно-транслативен ефект по
отношение на гаража в сутерена, тъй като той не е възникнал като обект в режим на
съсобственост, а като обект - изключителна собственост на собственика на терена – Е.
И., поради което договорът за съдебна спогодба, по силата на който се уговаря този
обект да стане изключителна собственост на Л., не е сключен в предвидената в чл.18 от
ЗЗД форма за действителност – нотариален акт.
Дори да се приеме, че сградата е била завършена на етап „груб строеж“ след
сключването на договора за дарение от 05.04.1972 г., инкорпориран в Нотариален акт
№45, т. IX, дело 1499/1972 г. /на л.9/, с който ищцата е дарила на своята майка Л. И.
60/100 идеални части от дворното място, и самостоятелните обекти в сградата /в това
число гаража в сутерена/ са възникнали като самостоятелни обекти на собственост в
10
момент, в който дворното място вече е било притежавано в режим на съсобственост
между Е. И. и Л. И., пак не може да се обоснове извод, че процесният гараж е
възникнал в режим на съсобственост между собствениците на дворното място. Това е
така, тъй като в Нотариален акт №45, т. IX, дело 1499/1972 г. страните изрично са
уговорили, че се обект на дарението са идеални части „от празно дворно място, без
сградата“. Тълкувайки общата воля на страните, изразена в нотариалния акт, по реда на
чл.20 от ЗЗД, съдът намира, че с посочения договор страните изрично са се съгласили
правомощието на собственика на терена за застрояването му, оставащо извън обхвата
на учреденото вече на Л. И. право на суперфиция на втория жилищен етаж, да се
запази изцяло за прехвърлителя Е. И. – т.е. с прехвърлянето на собствеността върху
част от дворното място, „без сградата“, прехвърлителката е запазила изцяло за себе си
правото на суперфиция за съответната част от останалите обекти /извън жилището на
втория жилищен етаж/ от предвидената за построяване сграда, която съответства на
отчуждаваната идеалната част от дворното място.
По изложените съображения, ирелевантно за правото на собственост върху
гаража в сутерена е обстоятелството на коя точно дата преди 16.05.1972 г. е бил
завършен грубият строеж на жилищната сграда, тъй като и в двете възможни хипотези
се обосновава извод, че към датата на сключване на спогодбата – делба Л. И. не е
притежавала вещни права върху този самостоятелен обект, поради което спогодбата –
делба не е произвела вещно-транслативен ефект по отношение на собствеността върху
него.
По изложените съображения съдът намира за установено от фактическа и
правна страна, че ищцата Е. И. е собственик процесния гараж на твърдяното от нея
правно основание – чл.92 от ЗС, по приращение, както и релевираната от ищцата
реплика за частична нищожност на сключената съдебна спогодба да делба от
16.05.1972 г. по гр.д.№1259/1972 г. на СНС – Кирковски район – 2 състав /на л.12/, в
частта й относно един от делбените имоти – гараж в сутеренния етаж на сградата.
Предвид приетото за установено, че правото на собственост върху гаража е
възникнало в патримониума на ищцата, и не е преминало в патримониума на Л. И. по
силата на сключената съдебна спогодба за делба от 16.05.1972 г., следва да бъде
разгледано релевираното от ответника правоизключващо възражение за последващо
придобиване на правото на собственост върху гаража от Л. И., чрез осъществено от
нея явно, спокойно и непрекъснато давностно владение върху този обект в периода
след сключването на спогодбата за делба от 16.05.1972 г. до смъртта на Л. И. през 2018
г.
Във връзка с това възражение съдът съобразява следното:
Съгласно релевираните от ответника твърдения с Молба вх.№294852/22.03.2021
г. /на л.30 от делото на СГС/, всички притежавани от Л. И. вещни права върху
сградата, находяща се в гр. София, кв.“***“, на ул.“***“ №**, са били придобити по
силата на саморъчно завещание от 12.08.2016 г. от нейния внук Р. А. И.. Валидността
на завещателното разпореждане не е било оспорено от ищцата. Ответникът поддържа,
че е наследник по закон на Л. И., но не твърди самият той да е правоприемник на
притежаваните от нея вещни права върху процесния недвижим имот. Следователно,
ответникът не е активно легитимиран да упражни правата на Л. И. да релевира
придобивното основание по чл.79 от ЗС по отношение на собствеността върху обект в
сградата на ул.“***“ №**. Това е така, поради следните съображения:
Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание
11
по чл.79 от ЗС, а е процесуално средство за защита на материалноправните последици
на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Възможно е
правото на собственост на недвижим имот да бъде придобито на основание чл.79 от ЗС
от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите права да се
признаят на неговите наследници в последващ съдебен спор за собственост. При
наличие на позоваване от наследниците, правните последици – придобиването на
вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок –
съответно в хипотезите на чл.79, ал.1 или ал.2 от ЗС. Позоваването на фактическия
състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС следва обаче да бъде осъществено
от владелеца на вещта, респективно – от правоприемника му /в този смисъл Решение
№404 от 16.06.1995 г. по гр.д.№1904/1994 г. на IV г.о, докл. Б. П., Решение
№331/11.05.2010 г. по гр.д.№958/2009 г. на ВКС/, тъй като правото на позоваване на
придобивното основание по чл.79 от ЗС се включва в наследственото имущество, и
преминава към наследниците на владелеца /така в Решение №79/05.07.2019 г. по гр.д.
№3706/2018 г. и Решение №102/28.11.2017 г. по гр.д.№5053/2016 г. на ВКС – 2-ро
гр.отд./. В конкретния случай не се спори между страните, че вещните права на
наследодателката Л. И., които същата е притежавала във фамилния имот на ул.“***“
№**, са били завещани от нея на нейния внук Р. А. И.. Следва да се приеме, че по
силата на завещателното разпореждане, именно на заветника Р. А. И. е било
предадено упражняваното от нея владение върху самостоятелните обекти на
собственост в сградата, както и правото й на позоваване на придобивното основание по
чл.79 от ЗС.
Ето защо, въпреки установеното по делото качество на ответника на наследник
по закон на Л. И., по делото не се установява същият да притежава активна
процесуална легитимация да релевира чрез възражение настъпването на материално-
правните последици на придобивното основание по чл.79 от ЗС в патримониума на Л.
И. относно процесния имот – гараж в сградата на ул.“***“ №**, поради което
възражението му следва да се приеме за недопустимо, и не следва да се разглежда по
същество. Не следва да се обсъждат и събраните в тази връзка гласни доказателствени
средства.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният Е. Р. И.
установителен иск за собственост върху гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7,
находящ се в гр. ***, кв."***", ул."***" №**, придобит от нея по приращение на осн.
чл.92 от ЗС, се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
Като е достигнал до различни правни и фактически изводи, първостепенният
съд е постановил неправилно решение в обжалваната част, което следва да се отмени, и
вместо него да се постанови друго по същество, с което да бъде признато за установено
по отношение на ответника А. Р. И., че ищцата Е. Р. И. е изключителен собственик на
гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7, находящ се в гр. ***, кв."***", ул."***"
№**, на основание приращение по чл.92 от ЗС.
Предвид изхода от спора пред въззивната инстанция, следва да бъде отменено
решението на първоинстанционния съд частично и в частта му, в която ищцата е била
осъдена да заплати разноски на ответника А. Р. И.. Със списък по чл.80 от ГПК този
ответник е претендирал пред първостепенния съд присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., като липсва уточнение както в
списъка по чл.80 от ГПК, така и в представения по делото ДПЗС, каква част от
адвокатското възнаграждение е заплатена във връзка с първия предявен иск, и каква
част – във връзка с втория предявен иск. Ето защо, съдът приема, че възнаграждението
12
е заплатено общо по двата иска, в равни части за всеки от тях. Тъй като единият иск е
бил изцяло отхвърлен с решението на първостепенния съд, а вторият – изцяло уважен с
въззивното решение, с оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, следва
решението на първостепенния съд да се отмени в частта му, в която на ответника А. Р.
И. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение над размера от 750 лв. до
присъдения размер от 1500 лв.
При този изход от спора, в полза на въззивника на осн. чл.78, ал.1 от ГПК
следва да се присъдят направените разноски за въззивната инстанция. Със списък по
чл.80 от ГПК въззивницата е претендирала присъждане на разноски за държавна такса
за въззивното производство в размер на 483,50 лв., както и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2000 лв., които следва да бъдат присъдени изцяло.
На ищцата следва да бъдат присъдени и разноски за производството пред
първостепенния съд във връзка с втория предявен от нея иск. Със списък по чл.80 от
ГПК ищцата е претендирала пред първостепенния съд присъждане на разноски за
държавна такса в размер на 592,10 лв.+113,20 лв.+674 лв., разноски за депозит за
експертиза в размер на 500 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение общо 1300 лв.
Съобразно представената ДО за 2019 г. на гараж с идентификатор 68134.1941.524.1.7
/на л.38 от делото на СРС/, държавната такса за първоинстанционното производство по
този иск следва да се приеме в размер на 293,73 лв. /=1/4 от 4% от 29 373,30 лв./,
поради което ответникът следва да бъде осъден на осн. чл.78, ал.1 от ГПК да заплати
на ищцата тази част от разноските за държавна такса. Доколкото изготвената СТЕ е
относима и по двата предявени иска, разноските за нея следва да се приемат за
разпределени поравно между предявените искове, като ответникът бъде осъден да
заплати ½ от тях – т.е. сумата от 250 лв. Разноските за адвокатско възнаграждение
също не са разпределени между двата иска, поради което следва да се приема, че са
направени поравно за двата иска, и ответникът следва да заплати на ищцата ½ от
сумата 1300 лв. – т.е. 650 лв. за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260455 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д.№12701 по
описа за 2020 г. на Софийски градски съд - I г.о. - 30 състав, В ОБЖАЛВАНАТА МУ
ЧАСТ, с която е отхвърлен предявеният от Е. Р. И. иск с правно основание чл.124 ГПК
против ответника А. Р. И., за признаване правото й на собственост върху гараж с
идентификатор 68134.1941.524.1.7, находящ се в гр. ***, кв."***", ул."***" №**,
придобито по приращение, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Е. Р. И. е осъдена на осн.
чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на А. Р. И. сумата над размера от 750 лв. /седемстотин и
петдесет лева/ до размера от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща
разноски по делото, И ВМЕСТО ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Е. Р. И., с ЕГН
**********, и А. Р. И., с ЕГН**********, че Е. Р. И., с ЕГН **********, е
изключителен собственик на основание приращение по чл.92 от ЗС, на Самостоятелен
обект в сграда и идентификатор 68134.1941.524.1.7 по КК и КР, одобрени със Заповед
РД-18-68/02.12.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район ***,ул.“***“
13
№**, ет.1, който самостоятелен обект се намира в Сграда №1, разположена в Поземлен
имот с идентификатор 68134.1941.524, с предназначение на самостоятелния обект:
гараж в сграда, с брой нива на обекта 1, със съседни самостоятелни обекти в сградата:
под обекта няма, на същия етаж няма, над обекта: СОС с идентификатор
68134.1941.524.1.1, със стар идентификатор на имота: 68134.1941.524.1.5, и
68134.1941.524.1.4.
ОСЪЖДА А. Р. И., с ЕГН**********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да
заплати на Е. Р. И., с ЕГН **********, сумата от 2483,50 лв. /две хиляди четиристотин
осемдесет и три лева и петдесет стотинки/, представляваща разноски за въззивното
производство, КАКТО И сумата от 1193,73 лв. /хиляда сто деветдесет и три лева и
седемдесет и три стотинки/, представляваща разноски за първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14