№ 20533
гр. София, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20241110175822 по
описа за 2024 година
**. е предявил срещу „*“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1301867/15.11.2023 г., а срещу „*“ установителен иск с правно основание 26 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за гаранция (поръчителство) от
16.11.2023 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на „*“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от 80 лева, представляваща недължимо платена
сума.
Ищецът твърди, че на 15.11.2023 г. сключил Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1301867 с ответника „*“ ЕООД, по силата на който страните уговорили
кредиторът да отпусне на кредитополучателя заемна сума в размер на 1 100 лева, която да
бъде погасена на 12 месечни вноски в срок до 09.11.2024 г. при размер на ГЛП от 23% и
размер на ГПР от 49,11%. Съгласно клаузата на чл. 5 от договора страните уговорили, че
кредитът ще бъде обезпечен чрез поръчителство, учредено от ответника „*“, поради което на
16.11.2023 г. ищецът сключил с „*“ договор за гаранция (поръчителство), по силата на който
ищецът дължи възнаграждение за учреденото обезпечение в размер на 1045 лв. В
изпълнение на двата договора ищецът изплатил в полза на ответника „*“ ЕООД сума в общ
размер на 1180 лв. Счита, че договорът за потребителски кредит не е породил валидни
правни последици, тъй като е нищожен. Посочва, че не е изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 20 ЗПК в договора да бъде разписан лихвеният процент на ден. Договорът се явявал
нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
посоченият в него размер на ГПР е неточен и подвеждащ - в него не е включен разходът за
възнаграждение за поръчителство, предоставено от ответника „*“. Поддържа, че
1
посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика съгласно чл.
68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което е основание тази клауза да се квалифицира като
неравноправна. Счита, че липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожност на цялата кредитна сделка. Твърди, че липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, което е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин по арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Посочва, че
поради нищожност на договора за потребителски кредит, акцесорната сделка за учредяване
от страна на втория ответник на обезпечение чрез поръчителство също не е произвела
правен ефект. Излага, че договорът за поръчителство е нищожен и на самостоятелно
основание, доколкото уговорката, че кредитополучателят, а не кредиторът ще заплати
възнаграждение на поръчителя протИ.речи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Счита, че поставяйки на
кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството поръчител, „*“ ЕООД е
договарял в полза на „*“ по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „*“
ЕООД и ищеца следвало, че ако последният изрази воля да сключи договор за
поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитора, от което
следва, че единственият мотив за сключване на договора за поръчителство би бил да се
надари ответника „*“ ЕООД. Позовава се на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която при
недействителност на договора кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не и на лихвите или другите разходи по кредита. Ето защо ищецът
претендира от ответника „*“ ЕООД да му заплати сумата от 80 лева като недължимо платена
над чистата стойност на кредита.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК „*“ ЕООД е депозирало отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че превишаването
на ГПР над законоустановения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК има за последица нищожност на
клаузите, с които е уговорен по-висок размер на ГПР по кредита, а не недействителност на
целия договор за потребителски кредит. Счита за обосновано предвиждането на механизъм
за поръчителство в процесния договор с оглед минимизиране на риска от неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя по кредита. Твърди, че възнаграждението за гаранция
било известно на потребителя още преди сключване на договора за потребителски кредит,
което се установява и от предоставената му от кредитора преддоговорна информация и
общите условия, неразделна част от договора. Счита, че е изпълнил точно и добросъвестно
задълженията си по чл. 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК по отношение задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит. Твърди, че въз основа на договора за поръчителство
между ищеца и „*“ е възникнало отделно и самостоятелно правоотношение, за което „*“
ЕООД се явява външно трето лице.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК „*“ е депозирало отговор на исковата молба,
с който оспорва предявения срещу него иск като недопустим и неоснователен. Поддържа, че
сключеният с ищеца договор за поръчителство е изцяло самостоятелен договор, независим
2
от договора за потребителски кредит, което се установява и от клаузата на чл. 5 от същия.
Счита, че договорът за гаранция не представлява договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД, а
изрично уговаряне на солидарна отговорност между две лица по повод определено
задължение по смисъла на чл. 121 ЗЗД, поради което твърденията на ищеца, че заплащането
на възнаграждение на поръчителя-гарант протИ.речи на Директива 2008/48, са
неоснователни. В подкрепа на твърдението си цитира т. 3 от ОУ към договора за гаранция.
Твърди, че процесното възнаграждение за поръчителство постъпва директно в
патримониума на дружеството-гарант или индиректно чрез превод по сметка на
дружеството-кредитодател, като последното действа единствено като посредник по тези
договорни отношения и превежда незабавно сумите по сметката на дружеството-гарант.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът по „*“ ЕООД е предявил срещу
ищеца **. кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за заплащане на следните суми: 785,99 лева, представляваща изискуема главница по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1301867/15.11.2023 г., ведно със
законната лихва от 31.03.2025 г. до окончателното плащане и 72,49 лева, представляваща
договорна лихва за периода 12.06.2024 г. - 11.03.2025 г.
Ищецът по насрещните искове твърди, че между страните е сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1301867/15.11.2023 г., по силата на който е
предоставил на ответника сумата от 1100 лв., която кредитополучателят следвало да върне за
срок от 12 месеца на 12 вноски съгласно приложения към договора погасителен план.
Уговорен бил лихвен процент в размер на 23% или за сумата от 253 лв. Твърди, че към
датата на депозиране на насрещната искова молба ответникът не е изпълнил задълженията
си по така сключения договор, по-конкретно тези за заплащане на дължимата главница и
лихва по договора за шест месеца, считано от 12.06.2024 г. – датата на падежа на седмата
погасителна вноска. От тази дата в патримониума на ищеца по насрещните искове не било
постъпвало плащане от страна на кредитополучателя, което обуславяло правния му интерес
да заведе настоящите осъдителни претенции.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът по насрещните искове е подал
отговор на насрещна искова молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Не
оспорва сключването на договора и предаването на сумата от 1100 лв. Твърди, че изцяло е
погасил задълженията си към „*“ ЕООД, произтичащи от сключения договор за
потребителски кредит, като извършил плащания на обща стойност от 1179,66 лв. Поддържа,
че договорът за потребителски кредит е недействителен, като излага допълнителни
аргументи в тази насока. Твърди, че „*“ ЕООД и дружеството-поръчител „*“ са свързани
лица. Сочи, че начинът на погасяване на вноските по кредита напълно съвпада с начина на
погасяване на разсроченото на вноски възнаграждение по договора за поръчителство, като
всички погашения по последния са извършвани единствено в полза на „*“ ЕООД. Счита, че
макар формално да представляват самостоятелни сделки, двата договора – за кредит и за
поръчителство, следва да се разглеждат общо, защото са неразривно свързани. Поради това
разходът за възнаграждение за поръчителство на „*“ съставлява общ разход по кредита по
3
смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и поради това е следвало да бъде включен в обхвата на
ГПР по кредита. Излага, че посочването в договора на по-нисък от действителния размер на
ГПР съставлява неравноправно договаряне по смисъла на чл. 143 ЗЗП, респ. на чл. 143, т. 19
ЗЗП, както и невярна информация по смисъла на чл. 68г, ал. 4 вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.
Клаузата за ГПР била недействителна и на още едно основание - в процесния договор не са
записани компонентите, които го формират, което нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1 и
чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК за яснота и разбираемост относно начина, по който се формира това
задължение. Счита договора за кредит е нищожен и поради нарушаване на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК кредиторът да разпише в договора ясно и прозрачно размера на
лихвения процент на ден.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
По предявените насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по
силата на договор за предоставяне на потребителски кредит със соченото в насрещната
искова молба съдържание, че ищецът е изправна страна по договора, в т.ч. че е предоставил
на кредитополучателя процесната сума, изискуемост на претендираното вземане за главница
и неговия размер, наличие на валидна уговорка за заплащане на договорна лихва, нейния
размер и период. При установяване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже възражението си за извършено плащане.
Съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че
сключването на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1301967/15.11.2023 г. и
сключването на Договор за гаранция (поръчителство) от 16.11.2023 г. със соченото
съдържание; че „*“ ЕООД е предоставило на кредитополучателя процесната сума в размер
на 1100 лв.
По делото е представен Договор за предоставяне на потребителски кредит от
15.11.2023 г., сключен между „*“ ЕООД и **., по силата на който на кредитополучателя се
предоставя кредит от 1100 лева, който следва да бъде върнат на 12 месечни вноски при
лихвен процент от 23% и ГПР от 49,11%.
Представен е и Договор за гаранция (поръчителство) от 16.11.2023 г., сключен между
*., по силата на който гарантът се задължава да отговоря солидарно с клиента за изпълнение
на всички задължения, произтичащи от Договора за потребителски кредит. За поемане на
това задължение клиентът дължи такса за предоставяне на гаранция в размер на 1045 лева.
В чл. 5 от договора за потребителски кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank. В тази връзка в чл. 12.3 от договора за
гаранция е посочено, че Multitude Bank p.l.c. като гарант отговаря солидарно солидарно с
клиента за изпълнение на всички задължения, произтичащи от Договора за потребителски
кредит, като за целта клиентът следва да заплати такса за предоставяне на гаранция в размер
4
на 1045 лева.
Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която е приела за установено
усвояване по процесния договор за кредит, извършено на 15.11.2023 г. /датата на усвояване
на процесния договор за кредит/. В периода 03.01.2024 г. - 21.05.2024 г. са извършени шест
броя плащания от ищеца на обща сума от 1179,66 лв. с получател „*“ ЕООД. Средствата са
получени от дружеството кредитор, което е разпределило получената сума в размер на
1179,66 лв., както следва: по Договор № 1301867 за предоставяне на потребителски кредит
от 15.11.2023 г. са разпределени следните суми: главница – 235,94 лева, лихва – 157,87 лева,
такса за напомнително писмо – 180 лева; по Договор за гаранция/поръчителство от
16.11.2023 г. са разпределени 605,85 лв. Изчислената стойност на ГПР, ако в него се включи
и разхода за възнаграждението на дружеството поръчител, е в размер на 430% годишно.
Експертизата е посочила, че незаплатените главници при съобразяване на погасителния
план, са в размер на 785,99 лева, а размерът на законата лихва е 54,18 лева.
Прието е заключение и на съдебно-компютърно-техническа експертиза, според което
при кандидатстване за кредит от „*“ ЕООД не е възможно подаване на документи за кредит,
без да е избрана нито една от опциите за поръчител. В системата съществува възможност за
подаване на документи с поръчител физическо лице, но от там следва ръчно (от човек)
одобрение на кредита след разглеждане на документите на искателя и поръчителя, това
става впоследствие. Не съществува опция да се използва за поръчител дружество.
Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че
всеки един от посочените два договора формално да представлява самостоятелен договор,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за предоставяне на кредитора на обезпечение по кредита, както и с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждение за поръчителство, ведно с основното задължение
по кредита. Поради това съдът намира, че по отношение преценката относно
действителността на процесните договори за предоставяне на кредит и поръчителство
следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът като
физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съдът счита, че уговореното в договора за гаранция задължение за заплащане на такса
за предоставяне на гаранция не поражда права и задължения за страните, тъй като накърнява
добрите нрави и води до неговата нищожност. Съдът следва да обоснове извод, че чрез
сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
доколкото в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
изплатено като печалба на „*“ ЕООД. По този начин се цели едно допълнително оскъпяване
на договора за кредит, допълнително възнаграждение за кредитора, което е уговорено по
друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В самия договор за
кредит е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 49,11%, но в същия не е включена такса за
предоставяне на гаранция, възлизаща на 1045 лева, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на
5
ЗПК.
Икономически по-слабата страна /кредитополучателят/ се е задължила да заплати на
гаранта такса, без значение дали е изправна страна по договора за кредит. Договорът за
гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, уговорена в
него, е определена под условие за всеки ден, за който е в сила поръчителството, не е
включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждението от
договора за предоставяне на поръчителство действителният ГПР би бил в размер,
надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. По този начин потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по
обслужване на заема и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва по договора за кредит.
Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че процесните
договори протИ.речат и на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, с което се цели забранена от
закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза
на забава на длъжника. Така сключените договори за предоставяне на кредит и
поръчителство протИ.речат на закона. От договора за кредит е видно, че предоставянето на
поръчителство е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на
задължението по сключения договор за поръчителство е видно, че заплащането му е
обвързано с договора за кредит.
Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1100 лева, а е
уговорена такса за предоставяне на гаранция в размер на 1045 лева, което е прекомерно и по
този начин е нарушен принципът на добросъвестност и справедлИ.ст. Изложеното води до
извод, че са накърнени добрите нрави, което води до недействителност на договорите за
предоставяне на кредит и поръчителство. Във връзка с гореизложеното следва да се вземе
предвид и текста на чл. 143 ЗЗП, в който е посочено, че неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на
изричните хипотези, при които една клауза в договор се явява неравноправна, което не е
изчерпателно. Клаузата за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция цели
заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на заема.
Поради изложеното предявените искове по чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК следва да бъдат
уважени като основателни.
Предявен е иск за връщане на недължимо платените суми. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го
върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата
страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищеца. Изложеното е достатъчно за извод, че
процесната сума не се дължи и че предявеният иск е основателен. Съобразявайки изводите
6
на експертизата съдът намира, че на връщане подлежи сума в размер на 79,66 лева, която е
била недължимо платена.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до този
размер.
Предявени са и насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за заплащане на следните суми: 785,99 лева, представляваща изискуема главница по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1301867/15.11.2023 г., ведно със
законната лихва от 31.03.2025 г. до окончателното плащане и 72,49 лева, представляваща
договорна лихва за периода 12.06.2024 г. - 11.03.2025 г., по които в доказателствена тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор за
предоставяне на потребителски кредит със соченото в насрещната искова молба
съдържание, че ищецът е изправна страна по договора, в т.ч. че е предоставил на
кредитополучателя процесната сума, изискуемост на претендираното вземане за главница и
неговия размер, наличие на валидна уговорка за заплащане на договорна лихва, нейния
размер и период. При установяване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже възражението си за извършено плащане.
Доколкото съдът прие, че Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1301867/15.11.2023 г. е недействителен поради протИ.речието му със закона, приложение
намира чл. 23 ЗПК, според който когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От представените платежни нареждания, както и от изводите
на счетоводната експертиза се установи, че главницата по договора за кредит е изплатена в
полза на "*” ЕООД, като суми за лихви са недължими.
Поради изложеното предявените насрещни искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който е претендирал следните
разноски: 99,12 лева – държавна такса 450 лева – депозит за експертизи, от които следва да
му бъдат присъдени разноски в общ размер на 549,06 лева. Претендира се адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, което съдът определя в размер на
547,80 лева, от което на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят 547,74
лева. Ответникът „*“ ЕООД е претендирал следните разноски: 300 лева – депозит за
експертиза и 3051,10 лева адвокатско възнаграждение, а ответникът „*“ ** - разноски от
1000 евро за адвокатско възнаграждение, но с оглед уважаването на предявените искове
разнокси не следва да им бъдат присъждани.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на потребителски кредит №
7
1301867/15.11.2023 г. по предявения от **., ЕГН **********, срещу „*“ ЕООД, ЕИК *, иск с
правно основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за гаранция (поръчителство) от 16.11.2023 г.
по предявения от **., ЕГН **********, срещу „*“ **, регистрационен № *, иск с правно
основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „*“ ЕООД, ЕИК *, да заплати на **., ЕГН **********, на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 79,66 лева, представляваща недължимо платена сума по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1301867/15.11.2023 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 79,66 лева до пълния претендирам размер от 80
лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „*“ ЕООД, ЕИК *, срещу **., ЕГН **********,
насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми:
785,99 лева, представляваща изискуема главница по Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1301867/15.11.2023 г., ведно със законната лихва от 31.03.2025 г. до
окончателното плащане и 72,49 лева, представляваща договорна лихва за периода 12.06.2024
г. - 11.03.2025 г.
ОСЪЖДА „*“ ЕООД, ЕИК * и „*“ **, регистрационен № *, да заплатят на **., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 549,06 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „*“ ЕООД, ЕИК * и „*“ **, регистрационен № *, да заплатят на адв. Д. Л.
Ф., САК, личен № **********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение
в размер на 547,74 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8