№ 180
гр. Русе, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Черкезова
Членове:Николинка Чокоева
Милен П. Петров
при участието на секретаря Ева Д.
като разгледа докладваното от Николинка Чокоева Въззивно гражданско
дело № 20224500500208 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК
Д. Д. К. е обжалвала Решение № 196 от 18.02.2022 г., постановено по гр. д. №
4921/2021 г. по описа на РРС, с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от нея отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439 от ГПК за установяване недължимостта на сумите 17 257.62 лв. –
главница по Договор за кредит от 27.08.2010 г., със законната лихва върху нея
до окончателното изплащане, 1 239,35 лв. - договорна лихва за периода
27.10.2010 г.-22.02.2012 г., 2 385,65 лв. - наказателна лихва за същия период,
417,65 лв. - разноски за държавна такса и 790,60 лв. – адвокатско
възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 28.02.2012 г. по
ч.гр.дело № 1366/2012 г. на РРС, въз основа на който е образувано изп.дело №
836/2017 г. на ЧСИ рег.№ *** на КЧСИ. Излага доводи за неправилност на
решението и иска същото да бъде отменено по съображения, подробно
изложени в жалбата. В съдебно заседание претендира деловодни разноски.
Ответникът „Еос Матрикс“ ЕООД взема становище за неоснователност
на въззивната жалба, счита решението за правилно, законосъобразно и
обосновано и моли то да бъде потвърдено.
1
Въззивният съд намира жалбата за допустима - подадена е в
законоустановения срок, от страна по спора, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Производството пред районния съд е образувано по предявен от
жалбоподателката против „Еос Матрикс“ ЕООД, отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439 от ГПК - за недължимост на сумите по
изпълнителен лист от 28.02.2012 г. по ч.гр.д. № 1366/2012 г. на РРС, въз
основа на който е образувано изп.дело № 836/2017 г. на ЧСИ ММ с район на
действие Окръжен съд – Русе, като е навела твърдения, че вземането на
взискателя е погасено по давност.
Не се спори по делото, че по Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК
от 27.02.2012 г. по ч.гр.д. № 1366/2012 г. на РРС е издаден процесния
изпълнителен лист на 28.02.2012 г., с който ищцата Д. Д. К. е осъдена да
заплати на „Обединена българска банка“ АД оспорените суми. По молба на
кредитора било образувано на 09.05.2012 г. изп. дело № 535/2012г. по описа
на ЧСИ М. М с рег. № *** и район на действие РОС. В молбата си
взискателят заявил като изпълнителни способи налагане на запор върху
трудовото възнаграждение и възбрана върху недвижим имот, собственост на
длъжника.
Видно от приложеното изп. дело № 535/2012 г. на 17.05.2012 г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение, на 19.05.2012 г. - възбрана
върху недвижим имот, на 12.06.2012г. - запор върху МПС, а на 13.06.2012 г. -
запор върху банкови сметки в ОББ АД. На 14.12.2014 г. по изп. дело били
присъединени публични вземания в общ размер 6 237.36лв. с взискател ТД на
НАП, офис Русе. По делото не са постъпвали суми нито от длъжника за
доброволно погасяване на задълженията, нито в резултат на наложените
обезпечителни мерки. С постановление от 28.08.2017 г., след като установил,
че взискателите не са поискали извършване на изпълнителни действия в
продължение на две години, съдебният изпълнител прекратил
изпълнителното производство по ИД № 535/2012 г. на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК.
С молба от 28.08.2017 г. кредиторът ОББ АД поискал от ЧСИ М. М да
образува ново изп.дело по същия изпълнителен лист, да насочи изпълнението
срещу вземанията на длъжника за трудово възнаграждение и всяко друго
2
възнаграждение от труд, срещу вземания по банкови сметки и срещу
притежавания от длъжника недвижим имот, посочен в молбата. На основание
на тази молба е образувано изп.дело № 836/2017г. по описа на ЧСИ М. М.
От приложеното изпълнително дело № 2017***0400836, се установява,
че след образуването му, на 17.09.2017 г. е наложен запор върху банкови
сметки в ОББ АД, на 12.10.2017 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение. На 21.02.2018 г. е входирана молба от „Еос Матрикс“ ЕООД
за конституиране като взискател по изпълнителното дело. Към молбата е
приложен договор за цесия от 31.01.2018 г., по силата на който, в качеството
на цесионер „Еос Матрикс“ ЕООД е придобило процесното вземане и се
явява частен правоприемник на ОББ АД за вземането, а на основание чл. 429,
ал. 1 от ГПК - взискател по изп.дело. Съдебният изпълнител на 02.12.2019 г.
наложил запор върху МПС, а със съобщение от 20.05.2021 г. присъединил
вземания на ТД на НАП, офис Русе. На 26.05.2021 г. по делото постъпило
възражение от Дамянова за недължимост на вземането по изпълнителния лист
поради погасяването му по давност. Според взискателя „Еос Матрикс“ ЕООД,
възражението е неоснователно по изложени в становище от 14.06.2021 г.
съображения. По молба на взискателя „Еос Матрикс“ ЕООД на 08.06.2021 г. е
извършен опис на недвижим имот – апартамент и ЧСИ е изнесъл на публична
продан ½ ид.ч. от имота, собственост на жалбоподателката.
При анализа на правилно установените фактически положения,
районният съд е направил законосъобразни и обосновани правни изводи, като
на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
обжалваното решение.
Искът по чл. 439 ГПК е специфичен процесуален способ за защита на
ищеца – длъжник по изпълнително производство, чрез който способ той може
да установи погасяването на изпълняемото право въз основа на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай са наведени
именно такива твърдения - жалбоподателката твърди, че задължението към
взискателя е погасено поради изтичане на предвидената в закона давност.
Основните спорни въпроси по делото пред тази инстанция са дали
новата погасителна давност започва да тече от предприемане на последното
по време валидно изпълнително действие - 13.06.2012 г. и дали спрямо
3
договорната и наказателни лихви е приложима нормата на чл.117 ал.2 или
тази на чл.111 б.“в“ от ЗЗД.
По отношение на дата, от която тече погасителна давност, както и
предпоставките за нейното спиране и прекъсване е постановено ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с
което е прието, че самото образуване на изпълнителния процес не прекъсва
давността, а това се осъществява с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ в рамките на изпълнителния процес и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че в постановената след
цитираното тълкувателно решение практика (Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. дело № 2382/2017 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о., както и Решение №
51/21, 02, 2019 г. по гр. д. № 2917/2018 на ВКС, IV г. о.) е прието, че
извършената отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
г., поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение,
като даденото в тази точка разрешение се прилага от 26.06.2015 г.
Неоснователни са твърденията в жалбата, че ППВС № 3/18.11.1980 г. е
загубило действието си още с приемането на новата уредба на ГПК от
01.03.2008 г. До постановяването на тълкувателното решение, приложимата
задължителна съдебна практика, с която правните субекти е следвало да се
съобразяват, представлява постановлението от 18.11.1980 г. Тълкувателните
актове на върховната съдебна инстанция по новия ГПК принципно имат
обратно действие – от момента на приемане на тълкуваната разпоредба, но не
и в случаите, когато спрямо последната вече е било постановено
задължително тълкуване, а същото впоследствие се изменя с ново
тълкувателно решение. Този извод следва именно от задължителния характер
на тълкувателната практика, който изисква от правните субекти да се
съобразяват с действащото към момента на извършване на съответните
процесуални действия тълкуване.
В конкретния случай с оглед момента, когато е изтекъл срокът по чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителното производство се е прекратило на
13.06.2014 г. За него следва да намери приложение даденото с ППВС №
3/18.11.1980 г. разрешение, според което образуването на изпълнителното
дело прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност
4
не тече. В спорния казус трябва да се счита, че от 13.06.2014 г. за кредитора е
започнал да тече нов давностен срок, който както за главницата и
присъдените в заповедното производство разноски, така и по отношение на
договорната и наказателните лихви е петгодишен, съгласно чл. 117, ал. 2 от
ЗЗД. Неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че за лихвите
следва да се прилага кратката погасителна давност, тъй като в случая не се е
стигнало до предявяване на установителен иск по чл. 422 от ГПК. Съгласно
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът
на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
не е постъпило възражение, поради което и на основание чл. 416 от ГПК
заповедта за изпълнение е влязла в сила. Липсва законов текст, който изрично
да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със
сила на пресъдено нещо, но с изтичане на срока за възражение и на сроковете
по чл. 424 от ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено
нещо. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу
съществуването на дълга, тъй като неподаване в срок на възражение
преклудира възможността да се предявяват същите възражения по-късно
посредством отрицателен установителен иск, насочен към установяване
недължимост на посоченото в заповедта за изпълнение вземане. Като извод се
налага становището, че по последици влязлата в сила заповед по чл. 417 от
ГПК е приравнена на установено със съдебно решение вземане, следователно
в случая приложимата давност е тази по чл. 117, ал. 2 от ГПК.
Доколкото молбата и образуването на второто изпълнително
производство – по изп.д. № 836/2017 г. е от дата 28.08.2017 г., т.е. след
26.06.2015 г., то спрямо него намира приложение т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/026.06.2015 г. на ВКС. От материалите по посоченото
изпълнително дело се установяват действия, прекъсващи давността, първото
от които на 17.09.2017 г., т.е. преди изтичането на новия петгодишен
давностен срок, започнал да тече на 13.06.2014 г. С всяко едно от тези
действия давността е прекъсвана и е започвала да тече нова давност за
процесните вземания.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция счита, че
наведените в жалбата оплаквания са неоснователни и първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
5
При този изход на спора в тежест на жалбоподателя са направените от
ответника разноски във въззивното производство, но тъй като не са поискани
и не са представени доказателства за сторени разноски, такива не следва да се
присъждат.
Мотивиран така, Русенския окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 196 от 18.02.2022 г., постановено по
гражданско дело № 4921/2021 г. по описа на Районен съд Русе.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6