Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 78 2.12.2019г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На осми юли две
хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 861 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №915 от 19.04.2019г.
по гр.д.№6782/18г. на РС- Бургас е прието за установено между страните по
делото, че С.Г.К. *** дължи на ”Гаранционен фонд България” ЕООД с ЕИК
*********, сумата от 515,70 лева - главница по договор за потребителски кредит
№ 0000519/03.02.2017г., сключен с “Фреш Кредит“ ЕООД, заплатена на последното
от ищеца като поръчител по договор за гаранционна сделка /поръчителство/ от
3.02.2017г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК
– 22.05.2018г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение № 1798/23.05.2018г. на БРС по ч.гр.дело № 3740/2018г., като искът е
отхвърлен за следните суми: сумата от 72,19 лева договорна лихва за периода от
03.02.2017г. до 12.03.2018г. по договор за потребителски кредит от
03.02.2017г., сумата от 562,80 лева главница по договор за допълнителни услуги
от 03.02.2017г., сумата от 27,02 лева лихва за забава върху двете главници за
периода от 06.03.2017г. до 12.03.2018г., както и законната лихва върху сумата
от 562,80 лева от 22.05.2018г. до изплащането. С оглед изхода на делото С.К. е
осъдена да заплати на ”Гаранционен фонд България” ЕООД и сумата от 186,10 лева
разноски в исковото производство и сумата от 10,95 лева разноски в заповедното
дело.
Против решението е постъпила въззивна жалба
вх.№21058/16.05.19г. по описа на РС-Бургас, подадена от ”Гаранционен фонд България”
ЕООД, с която решението е обжалвано в частта, с която исковете са отхвърлени.
Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно и
необосновано. Въззивникът намира, че съдът е приложил неправилно разпоредбата
на §1, т.1 от ДР на ЗПК, понеже ползването на допълнителни услуги съгласно чл.4
от договора за потребителски кредит не е задължителна предпоставка за
получаването на кредита, а според чл.3 от същия ползването е обусловено само и
единствено доколкото кредитополучателят не представи други форми на
обезпечение. Сочи още, че естеството на допълнителната услуга по договора за
допълнителни услуги е обусловена единствено и доколкото кредитополучателят не
може сам със собствени средства да заплати дължимото на поръчителя
възнаграждение. По тези съображения тези условия не са задължителни за приемане
и ползване от кредитополучателя, поради което сумите по договора за
допълнителни услуги не се явяват общ разход по договора за потребителски кредит
по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и не е следвало да се включват в договора за
потребителски кредит. Акцентира се на това, че договорените условия и по двата
договора са кратки, ясни и недвусмислени, поради което кредитополучателят е бил
пределно наясно с поетите задължения и възможността за избор на поведение, в
това число дали подписка и ползва договор за допълнителни услуги. Било видно
също от общите условия към договора за потребителски кредит, че ползването на
допълнителни услуги било предвидено като опционално и ОУ предвиждали да се
прилагат за договора за допълнителни услуги доколкото и ако такъв е сключен.
Затова неправилно съдът приел, че договорът за потребителски услуги е нищожен.
На следващо място се изтъква, че нищожността на договора за потребителски
кредит не влече нищожност на договора за допълнителни услуги. Неправилно съдът
приел, че сумите по договора за допълнителни услуги не са дължими, както от
поръчителя, така и от ответника. Този договор бил самостоятелен и предвиждал
оказването на услуга по финансиране за заплащане на възнаграждение по договора
за поръчителство. Доколкото съдът приел, че договорът за поръчителство е
действителен, то и договора за допълнителни услуги също бил действителен,
съответно т.I от него не се отнасяла пряко за
договора за потребителски кредит, а именно за договора за поръчителство. Затова
сумите по договора за допълнителни услуги, който бил действителен, оставали
дължими. Дори да се приемело, че договорът за потребителски кредит е нищожен,
то нормите на ЗПК не предвиждали нищожност на договора за допълнителни услуги,
който по естеството си и естеството на предлаганите услуги не бил обвързан от
действието на договора за потребителски кредит. Моли, да бъде постановено
решение, с което решението да бъде отменено в обжалваната част, като вместо
това се уважат изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете
инстанции и за заповедното производство.
Въззиваемата С.Г.К., действаща чрез назначения на
разноски на ищеца /сега въззивник/ процесуален представител адв.Калинка
Димитрова, е представила своевременно отговор на жалбата, с който я оспорва
като неоснователна. Намира решението на РС- Бургас, с което исковете са
отхвърлени за правилно, обосновано съобразно доказателствата по делото и
законосъобразно, поради което моли жалбата да се отхвърли, а решението да бъде
потвърдено в обжалваната част.
По допустимостта на производството въззивната
инстанция намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на
обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради което
следва да бъде разгледана по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.146, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК- за установяване съществуването на платени от ищеца в
качеството му на поръчител задължения по договор за потребителски кредит срещу С.Г.К.,
както и иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД- за обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва, за които вземания по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед №1798/23.05.2018г.
по ч.гр.д.№3740/2018г. по описа на РС-Бургас.
Ответницата е уведомена за заповедта на основание
чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК
заповедният съд е дал указания на ищеца да предяви установителен иск за
вземанията си. Ето защо за ищецът, който е предявил исковете в законния срок, е
налице правен интерес от настоящото производство.
„Гаранционен фонд
България” ЕООД твърди, че е търговец, който осъществява гаранционни услуги
/поръчителство/ в полза на „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД, регистрирано като финансова
институция по ЗКИ. Между „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД и ответницата били сключени договор
за потребителски кредит от 3.02.2017г. и свързан с него договор за допълнителни
услуги от същата дата, ведно с общи условия към тях. Между ответницата и
„Гаранционен фонд България” ЕООД бил сключен договор за гаранционна сделка с
дата 3.02.2017г., въз основа на който ищецът се задължил солидарно, при
условията на поръчителство, да отговаря на задълженията на ответницата по
горепосочените договори. По процесния договор за потребителски кредит ответницата
получила в заем сумата от 600 лв. В договора /ДПК/ било постигнато съгласие ответницата
да погасява разсрочено, съгласно подписания график на плащанията дължимите суми
по двата договора, при съответните падежи, ведно с другите допълнителни услуги
по т.II от договора за допълнителни услуги. Задължението включвало
главница и възнаградителна лихва, както и сумата за финансиране на
възнаграждението на поръчителя „Гаранционен фонд България” ЕООД, представляващо
допълнителна услуга по т.I от договора за допълнителни услуги.
Тъй като
ответницата просрочила плащанията на задълженията, „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД упражнил
правото си на вземане спрямо поръчителя, като на 12.03.2018г. писмено го
поканил в 30- дневен срок да заплати задълженията съгласно предоставената
справка, общо в размер на 1177,71 лв., представляваща сбор от остатъка от
главниците по двата договора, незаплатената възнаградителна лихва по договора
за кредит и лихва за забава от датата на първото просрочие до датата на
поканата за плащане. Ищецът заплатил на „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД посочената сума на
12.03.2018г. На основание чл.74 от ЗЗД ищецът, който изпълнил чуждо /на
длъжника/ задължение, встъпил в правата на кредитора и сам станал кредитор на
ответницата за горната сума, за която била издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Моли да бъдат
установени вземанията му спрямо ответницата сумата от 1177,71 лв., от които: по
договор за потребителски кредит - 515,70 лв., представляваща главница и 72,19
лв. - договорна лихва за периода от 3.02.2017 г. до 12.03.2018 г.; по договор
за допълнителни услуги- 562,80 лв.- главница и 27,02 лв. - лихва за забава за
периода от 6.03.2017 г. до 12.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Претендира
се присъждане и на направените в заповедното и исковото производство разноски.
Ангажирани са доказателства.
Ответницата е
представлявана по делото от особен представител, назначен по реда на чл.47,
ал.6 от ГПК- адв.Калинка Димитрова. В законоустановения срок е представен
отговор на исковата молба, с който иска се оспорва като частично основателен.
Сочи се, че от приложените към исковата молба доказателства може да се направи
извод, че е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, по който
ответницата е получила сумата от 600 лв. Не бил представен погасителен план за
установяване начина на формиране на месечната вноска, описана в договора, както
и банкови извлечения или вносни бележки за установяване внасяните от кредитополучателя
суми, за какъв период има погасявания и датата на направените вноски. Не била
предоставена и тарифата за допълнителни услуги, необходима за установяване
какво е включено в нея и как е определен размерът на допълнителните услуги.
Направено е възражение за недействителност на договора за гаранционна сделка и
договора за допълнителна услуга към ДПК като противоречащи на добрите нрави,
сключени във вреда на кредитополучателя, не отговарящи на изискването за
добросъвестност и водещи до неравноправие, натоварвайки кредитополучателя с още
едно парично задължение, равностойно на сумата, дадена като кредит.
По повод
възраженията за недействителност от страна на ответника ищецът е заявил, че не
било посочено в какво се състои неравностойността и неравноправието. Договорът
за поръчителство бил сключен както от кредитора по договора за потребителски
кредит, така и от кредитополучателя, а така също и от поръчителя. Съгласно чл.1
от него била ясна и точна формулировката на поемането на поръчителство към
кредитора за задълженията на главния длъжник. В чл.4 от ДПК изрично било
уговорено, че ползването на допълнителни услуги не е задължителна предпоставка
за ползването на кредита, а съгласно чл.3 от ДПК ползването на дружеството
поръчител било обусловено само и единствено доколкото кредитополучателя не
предоставел други форми на обезпечение. Акцентира и на това, че естеството на
допълнителната услуга по договора за допълнителни услуги била обусловена само и
доколкото кредитополучателят не е могъл и не искал да погаси дължимото
възнаграждение на поръчителя. Приложил е и погасителен план, подписан от
ответницата.
В заседанието по
същество особеният представител на ответницата е представил извлечение от
търговския регистър, съгласно което ищцовото дружество е собственост на кредитора
по ДПК- „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД, като в устните състезания изтъква значението на
това обстоятелство- кредиторът по ДПК предоставя чрез собствена фирма
гаранционна услуга за поръчителство, с което заемодателят заобиколил закона.
Нарушени били принципите на справедливост, добросъвестност и еквивалентност на
престациите.
С решението си Бургаският районен съд е приел, че
ответницата не е изпълнявала срочно задълженията си по договора за
потребителски кредит, като е платила по признания на ищеца 84,30 лв. главница,
28,61 лв.- договорна лихва; 112,56 лв.- главница по договора за допълнителни
услуги и 4,53 лв.- лихва за забава. Ищецът, в качеството му на поръчител бил
поканен от „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД да плати задълженията вместо длъжницата, като не
било спорно, че това е било сторено, поради което принципно, суброгирайки се в
правата на кредитора можел да иска от длъжника заплащане на всички платени
суми. Въпреки това, съдът е отчел възражението на ответната страна за
неравноправност на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги, като е приел, че кредиторът по ДПК е заобиколил изискванията на закона,
тъй като не било спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК- не посочил
точно финансовата тежест на кредита за длъжника, тъй като в общата сума,
дължима от потребителя не била включено
възнаграждението на поръчителя, равняващо се приблизително на стойността на
кредита. Затова районният съд е счел за нищожни клаузите от ДПК, касаещи общата
сума за погасяване и ГПР. По същата причина е приел, че договора за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК, поради което на
основание чл.23 от ДПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по него /за какъвто е прието на основание §1, т.1
от ДР на ЗПК възнаграждението на поръчителя по договора за допълнителна
услуга/. Понеже договорът за кредит бил недействителен и с оглед разпоредбата
на чл.138, ал.2 от ЗЗД за поръчителя не било породено задължението да обезпечи
кредитора. Следователно той бил изпълнил чуждо задължение. Приел е с оглед
правилото на чл.74 ЗЗД, че ищецът се е суброгирал в правата на кредитора по
ДПК, като е имал правен интерес да изпълни, поради което имал правото да получи
от ответницата чистата стойност на кредита, или 515,70 лв. главница, останала
след извършване на частичните плащания, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до
окончателното изплащане. До този размер са били уважени и исковете по чл.422 ГПК, а за горницата над тази сума, включваща възнаградителна и наказателна
лихва, възнаграждение за поръчителя, както и законната лихва върху тази сума,
исковете са отхвърлени като неоснователни. Съразмерно на уважената част от
исковете е разпределена отговорността за разноски по исковото и заповедното
производство.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, тъй като е постановено
по редовна искова молба, при наличие на правен интерес у ищеца от предявения
установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, който е подаден в законния срок. Произнасянето
на съда е в рамките на търсената от ищеца защита. Ето защо спорът следва да се
разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор,
посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен. На основание чл.23 ЗПК когато кредита се обяви за
недействителен длъжникът дължи само чистата стойност на кредита /т.е.
получената в заем сума/.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени и в
обществен интерес за защита на икономически по-слабите участници в оборота,
съдът е длъжен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори
ако нарушението на тези норми не е въведено като изрично възражение от ответника
/ респективно- като основание за обжалване пред въззивната инстанция/.
На 03.02.2017 г. между „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, в качеството на кредитодател, и С.Г.К., в качеството на кредитополучател, е сключен
договор за потребителски кредит № 0000519. Чистата стойност на кредита е 600 лева, лихвеният процент е 29,69 %, общата сума за погасяване е 700,80 лв., годишният процент на разходите е 47,58 %, такса по кредита е 5 % върху главницата, еднократна. Срокът на издължаване на кредита е 5.02.2018 г., който е настъпил преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК.
Според чл.3 от договора за
потребителски кредит въззиваемата се е задължила в срок от 48 часа от подписване на договора да осигури обезпечение по
кредита или поръчителство от две физически лица, имащи безсрочни трудови
договори с минимално месечно брутно трудово възнаграждение от 1500 лева за
всеки поръчител, или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от
кредитодателя банка. Посочено е, че в случай, че не предостави в срок обезпечението, ще се счита, че се
съгласява и упълномощава кредитодателя да сключи от негово име и за негова
сметка, в това число при условията на чл.38 от ЗЗД, договор за поръчителство с
одобрено от кредитодателя дружество-поръчител, което да предостави на
кредитодателя гаранционна услуга (поръчителство) за обезпечаване на
задълженията на кредитополучателя, възникнали по договора, с възнаграждение за
поръчителя на стойност в рамките на 675,36 лв., като посоченото възнаграждение за поетото
поръчителство се заплаща от кредитополучателя разсрочено на равни месечни
вноски за негово удобство.
На същата дата, 3.02.2017 г., е сключен договор за гаранционна сделка
(поръчителство) между „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД- кредитор, С.Г.К.- длъжник, и „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, поръчител, по силата на
който поръчителят се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на
всички задължения на длъжника по договора за потребителски кредит. Според чл.11 от този договор за предоставяне
на кредитора от страна на поръчителя на гаранционната услуга, длъжникът дължи
на поръчителя възнаграждение в размер на 675,36 лв. общо за целия период на действие на договора
за потребителски кредит, платимо незабавно при подписването на договора-
в брой.
На същата дата, 3.02.2017 г., е
сключен договор за допълнителни услуги към процесния договор за потребителски кредит, по силата на който „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД е предоставил на въззиваемата по нейно искане допълнителни услуги
„финансиране, разсрочване и заплащането на поръчителя на сумата, която се дължи
от клиента за възнаграждението по договор за поръчителство за кредита“. Общата
сума е 675,36 лв., платима в
срок от 12 месеца, при месечна вноска 56,28 лв.
Сумата от 600 лева е получена от въззиваемата срещу разписка. Тъй като тя не е изплатила в договорения срок значителна част сумите по кредита, на 12.03.2018 г. въззивното
дружество е получило покана за плащане, в която се твърди, че към
същата дата изискуемите задължения по договорите са в общ размер на 1177,71 лв., която сума била заплатена от въззивника.
Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя – пар.1, т.2 от ДР на ЗПК.
Видно от процесния договор за кредит, в него не е
отразена действителната „обща сума, дължима от потребителя“. Вярно е, че в
графата „детайли на кредита“ фигурира „обща сума за погасяване“, но тя отчита
само общият размер на кредита, но не и общите разходи за потребителя, в които
се включва и възнаграждение за поръчителя, което е „допълнителна услуга“ и е
пряко свързана с кредита, независимо че задължение за кредитополучателя може и
да не възникне, ако успее да представи обезпечението по чл.3 от договора за
кредит. Този „пропуск“ се отразява на
стойността и на годишния процент на разходите, защото той изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК.
Според чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е посочил
съществена част от „общата сума, дължима от потребителя“ /надвишаваща
размера на получения заем/, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишен процент на разходите, са нищожни. След като те са нищожни,
означава, че не съществуват по договора, а когато не е спазено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен – чл.22 от ЗПК.
Нормите, уреждащи нищожността на
сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи
служебно. Когато страна се позовава на договор (ищецът черпи правата си от
договор за потребителски кредит), съдът е длъжен да провери неговата
действителност и без да има позоваване на нищожност – в този
смисъл Решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г.
о. и Определение № 483 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3383/2015
г., I г. о.
Следователно договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита – чл.23 от ЗПК. Ето защо въззиваемата не дължи възнаградителна и наказателна лихви и
възнаграждение за поръчителя, представляващи „друг разход по кредита“ по смисъла на ЗПК.
Според чл.138, ал.2 от ЗЗД поръчителство може
да съществува само за действително задължение. В този смисъл ако главното
задължение е нищожно, поръчителството не може да породи действие поради липса
на conditio iuris. След като договорът за кредит е недействителен, за
поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора, т.е. в настоящия
случай поръчителят, ищецът по делото, е изпълнил едно „чуждо“ задължение.
Според разпоредбата на чл.74 от ЗЗД този,
който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори
това, встъпва в правата на кредитора. Въпросът за незнанието за
нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл. 74
от ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една
страна, с вида на недействителността, а от друга - с опасността
от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за
изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл Определение №
212 от 19.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 635/2008 г., I т. о.
Недействителността на договора за кредит не е
„очевидна“, т.е. към момента, когато кредитодателят е получил изпълнение от
поръчителя, последният не е знаел, че договорът за кредит е недействителен,
респективно, че договорът за поръчителство не е породил действие. Безспорно
поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако договорът за кредит е
действителен, респективно е възникнало задължение за обезпечаване на кредита,
той е солидарно отговорен с длъжника (чл.141, ал.1 от ЗЗД), т.е. имуществените
му права са застрашени от бездействието на длъжника да изпълни на падежа.
Следователно ищцовото дружество е встъпило в правата на кредитора, включително и в правото му да получи чистата
стойност на кредита (чл.23 от ЗПК), или в случая сумата от 515,70 лв. дължима след приспадане на извършените частични
плащания, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда. За разликата над този размер исковете за установяване на вземане за възнаградителна лихва, както и на възнаграждение на поръчителя и на мораторна лихва
се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Понеже
фактическите и правни изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на
делото на въззивника не се дължат разноски.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №915 от 19.04.2019г. по гр.д.№6782/18г. по
описа на БРС.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Гаранционен
фонд България” ЕООД за присъждане на разноски.
ДА
СЕ ИЗПЛАТИ от внесения депозит възнаграждение
в размер на 300 лв. за процесуално представителство пред въззивната инстанция на
адв.К.А.Д.- особен представител на С.Г.К.- въззиваема по в.гр.д.№861/19г. на
БОС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.