РЕШЕНИЕ
№ 939
гр. Плевен, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430100447 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.86 от ЗЗД, вр. 92 от ЗЗД, вр. чл.99 от ЗЗД.
Депозирана е искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул.
“България”, № 81 В против И. В. И., ЕГН **********, от ***.
Твърди се, че на *** година ответницата сключил Договор за
потребителски кредит № *** със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който
получила сумата от 800 лева при поето насрещно задължение да върне 10
броя вноски по 187лв. в срок до 25.12.2019 г., съгласно Погасителен план,
неразделна част към Договора за потребителски кредит.
Излага се, че бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40.05
%, както и годишен процент на разходите в размер на 48.58 %.
Навеждат се доводи, че за възникналото по процесния договор
съглашение бил приложим Законът за потребителския кредит и всички негови
изисквания били спазени.
1
Излага се ище, че съгласно чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора
за потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия било
уговорено „Сити Кеш“ ООД да уведомява Длъжника чрез писма, покани,
съобщения или други документи, което ще се считат за получени, ако бъдат
изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за
кореспонденция, посочени при подписването на договора за кредит.
Сочи се, че Договорът бил сключен по електронен път по силата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като част
от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до
сключване на договора страните са използвали средства за комуникация от
разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била
оставена цялата информация, изискуема по закон. Сочи се също, че съгласно
чл.6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
бил всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече.
Твърди се, че ответницата И. И. не изпълнила в срок задълженията си по
Договора за кредит.
Излага се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/
от ***. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към
Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС
БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********. Вземането срещу ответницата
било индидуализирано на ред. № *** от *** към договора за цесия.
Длъжникът бил уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на
21.03.2022 година, както и със СМС на посочения от него телефонен номер.
Излага се, че горните вземания били претендирани от ищеца по реда на
чл.410 от ГПК и в производството по образуваното ч.гр.д.№***/20***г. по
описа на *** били дадени указания на ищеца за предявяване на осъдителен
иск за вземанията му.
2
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца следните
суми: 1) главница в размер на 800 лв.; 2) договорна лихва върху главницата в
размер на 40,38 лв. за периода от 25.02.2019 г до 25.12.2019 г.; 3) законна
лихва за забава върху главницата в размер на 180,94 лв. за период от
25.12.2019 г. до 26.01.2024 г.; 4) 316,61 - представляваща неплатени
дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани
от „Ситикеш“ ООД; 5) 879,62 - дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от
Договора за потребителски кредит кредит; 6) лихва за забава върху главницата
от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на
вземанията. Претендират се и направените по делото разноски.
Ответницата И. И. е депозирала писмен отговор в срока по чл.131 от
ГПК, чрез назначения особен представител адв.Е. Р., с който оспорва исковите
претенции. Счита, че годишният процент на разходите не е определен
правилно в съответствие с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК; оспорва
получаването на кредитната сума от длъжника. Твърди, че
кредитополучателката не е била запозната с приложимите Общи условия.
Оспорва клаузата за неустойка, като счита, че е необосновано висока по
размер. Твърди, че цесията не е била съобщена на длъжника от предишния
кредитор.
Съдът като прецени събраните в хода на производството доказателства и
обсъди доводите на страните намира за установено следното от фактическа
страна :
Процесните вземания са претендирани от кредитора по реда на чл.410
от ГПК в производството по ч.гр.д.№***/20***г. по описа на ***, в което
съдът е отхвърлил заявлението, на основание чл.411, ал.2, т.5 от ГПК, поради
липса на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на
Република България и е указал на кредитора възможността да предяви
осъдителни искове за търсените суми в едномесечен срок
Предявените в настоящото производство искове срещу ответницата И.
И. са осъдителни и са предявени в законоустановения едномесечен срок от
връчване на указанията на заповедния съд по ч.гр.д.№***/20***г.
От представеното копие на Договор за паричен заем кредирект №*** от
***г. е видно, че същия е бил сключен между „Сити Кеш“ ООД, в качеството
3
на заемодател и ответницата И. И., в качеството на заемател. Договорът е бил
сключен от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността
за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл. 18, ал. 2 от
ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон,
се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена
посредством електронната страница на кредитора, на която
кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е
необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Доколкото
се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е
действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума
на заемателя.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се
установи реално предаване на заемната сума от 800 лв., с оглед на което
следва да се приеме за установено възникнало облигационно правоотношение
между ответницата И. И., в качеството на заемател и „Сити Кеш” ООД, в
качеството на заемодател по процесния договор за кредит от ***г.
Видно е, че съгласно договора на ответницата е бил предоставен заем от
800 лв., който е следвало да се върне на 10 погасителни вноски за период от
25.03.2019г. до 23.12.2019г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 40.05 %, а годишният процент на разходите е
посочен в размер на 48.58 %.
Според обективираното в чл. 6.1 от договора заемателят се задължил в
тридневен срок от усвояването на заемната сума да предостави на заемодателя
обезпечение по начина и реда, отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от
Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).
Ищецът не е представил Общите условия, действали към момента на
сключване на процесния договор – ***г., а приложените такива по делото са
действащи от 08.03.2019г. Твърди се, че поръчителят, който е следвало да
осигури ответницата е било необходимо да отговаря на условията по чл..33,
ал.1 от представените по делото ОУ. Видно е от същите, че се касае за
изискване за осигуряване на поръчител, който да има доход в размер най-
малко на 7 пъти размера на МРЗ за страната, при двама поръчители – всеки от
тях да има доход в размер на поне 4 пъти МРЗ; да не са поръчители по други
4
договори за заем със същия заемодател, както и да отговарят на рведица други
условия.
Видно е, че в чл.6.2 от процесния договор е била регламентирана
неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в
размер на 879,62 лв., платима разсрочено с вноските по погасителния план.
Установява се, че на 13.01.2022 г. е бил сключен рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „Сити Кеш“ ООД и „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, по силата на който цесионера е придобил от цедента
вземания, индивидуализирани в Приложение, сред които и вземанията срещу
ответницата по процесния договор
Видно е от обективираното в чл.4.3 от Договора за цесия, че цедента е
упълномощил изрично цесионера да уведоми длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията спрямо тях от името на цедента.
В о.с.з. на 04.07.2024г. е изслушано заключението по допусната съдебно-
счетоводна експертиза, от което се установява, че ответницата е усвоила
кредитната сума от 800лв., чрез превод по банковата й сметка в *** АД.
Установява се, че кредитодателя „Сити Кеш” е осчетоводил задължения на
заемополучателката по процесния договор в размер на 800лв. главница;
190,38лв. договорна лихва и 879,62лв. неустойка. Както пояснява експерта
при изслушването му в съдебно заседание, цедента не е начислил по
процесния договор претендираните от ищеца такси в размер на 316,61лв. и
такива не са били прехвърлени с Договора за цесия. Към момента на цесията е
била начислена лихва за забава за периода от 25.03.2019г. до ***. в размер на
192,06лв., а лихвата за забава върху главницата за периода от 14.01.2022г.
(датата на цесията) до 26.01.2024г. (датата на предявяване на иска) са
изчислява на 186лв. върху главницата от 800лв.
Установява се още от експертното заключение, че ответницата не е
извършила плащания в полза на заемодателя „Сити Кеш” ООД, а след цесията
е заплатила в полза на цесионера следните суми: 50лв. на 27.03.2023г., 50лв.
на 28.04.2023г. и 50лв. на 04.07.2023г.
Съдът възприема изцяло обсъденото заключение по ССЕ, като
обективно, компетентно и неоспорено от страните.
5
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Установи се от обсъдените по-горе доказателства възникнало между
ответницата, в качеството на заемополучател и „Сити Кеш” ООД, в качеството
на заемодател правоотношение по силата на сключен между тях Договор за
паричен заем кредирект от разстояние по реда на ЗПФУР с №*** от ***г.
С оглед установеното от експертното заключение, съдът приема, че
заемодателя е изпълнил основното си, произтичащо от договора задължение,
да предостави на заемателя уговорената сума в размер на 800лв., която е
превел по банкова сметка на ответницата. При това в тежест на заемателката е
възникнало задължението да върне сумата по уговорения начин и срок.
Преценявайки съществуването на претендираните от ищеца вземания,
съдът намира, че следва да се занимае на първо място с валидността на
договорните клаузи. При претенцията за реалното им изпълнение, за да
прецени основателността й, съдът следва да извърши първо преценка относно
съществуването на задълженията. Тази преценка неминуемо включва
обсъждане действителността на клаузите, пораждащи задължението, чието
изпълнение се претендира (в този смисъл е и съдебната практика, изразена в
Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г., II т.о.).
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 48,58%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в чл.6.2 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква
ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3,
буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
6
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.6.1 и чл.6.2 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за заемополучателката да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че предвидените изисквания, на които следва да отговарят поръчителите са
реално неизпълними – поставено е изискване за осигуряване на поръчители,
които получават месечен доход, надхвърлящ многократно размера на
минималната работна заплата за обезпечаване на кредит, който е в размер
незначително по-висок от една минимална работна заплата (560лв. към
разглеждания момент). И в същото време отговарящи на редица други
условия. На следващо място - предоставянето на безусловна банкова
гаранция, е очевидно неизпълнимо условие за кредитополучател, молещ за
заем в размер на 800лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова
гаранция, той би получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към
небанкова институция.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6.1 от Договора
изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е
било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора,
още при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
7
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 800 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение го надхвърля
по размер. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение
на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява
и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
8
предвидения 3 - дневен срок от усвояване на сумата на договора за заем, като
по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е
включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е
обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.6.2 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка
в ГПР, същия би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК, както сочи и вещото лице при изслушването му в съдебно заседание.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
9
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Доколкото само съществуващи вземания могат да бъдат прехвърлени,
съдът приема, че цесията е породила действие за приетото за съществуващо
вземане на цедента по процесния договор за главница в размер на 800лв.
В полза на цедента не е съществувало вземането за договорна лихва, т.к.
с оглед приетата недействителност на договора по чл.22, във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, потребителят е дължал връщане само на главницата (чл.23 от
ЗПК).
В полза на цедента не е съществувало и вземане за търсените от
цесионера такси по Тарифата на „Сити кеш”, т.к. не се установи нито
основание за начисляването им нито се установи да са били начислени от
заемодателя.
С оглед на това в патримониума на цесионера е преминало по силата на
Договора за цесия вземането за главница в размер на 800лв., ведно с лихвите
за забава в сответствие с нормата на чл.99, ал.2 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД цесията има действие
спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор.
Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а
не и такова от цесионера.
Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е
Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК).
В случая, както се установи от доказателствата по делото, налице е
изрично упълномощаване от цедента спрямо цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия.
Съдът намира, че уведомяването не е надлежно сторено преди
депозиране на исковата молба, т.к. няма представени доказателства в тази
насока.
10
Въпреки горното, обаче, уведомителното писмо, заедно с
пълномощното от цедента е връчено на ответника като приложение към
исковата молба, чрез особения представител, при спазена процедура по реда
на чл.47, ал.5 от ГПК. Както приема и ВКС в практиката си, след като е
спазена процедурата по чл. 47 от ГПК, волеизявлението на ищеца, съдържащо
се в исковата молба, следва да се счита за достигнало до ответника чрез
назначения му особен представител (в този смисъл могат да бъдат посочени
решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II ТО, решение № 198
от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I ТО, решение № 148/02.12.2016 г. по
т. д. № 2072/2015 г. на I ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016
г. на II г. о., Определение № 60850 от 2.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2537/2021
г., III г. о., ГК и други). Получаването на уведомлението в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да
бъде съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК.
Установи се от експертното заключение, че след цедиране на вземането,
ответницата е заплатила в полза на цесионера суми в общ размер на 150лв. за
периода от 27.03.2023г. до 04.07.2023г.
Съдът намира, че неправилно кредитора е осчетоводил като платена с
тези суми договорна лихва по процесния договор за кредит, т.к. както се прие
по-горе, такова вземане не е съществувало в полза на цедента и не е
преминало в патримониума на цесионера.
Ето защо, по правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, следва да се приеме, че с
внесените суми от 150лв. е погасена част от мораторната лихва, натрупана
върху главницата.
Тук съдът съобразява каква е начислената и търсена от кредитора
мораторна лихва върху главницата за периода от 25.12.2019г. до 26.01.2024г. –
в размер на 180,94лв. и счита, че част от нея следва да се приеме за погасена с
внесените суми от 150лв.
При това остават неплатени главница в размер на 800лв. и мораторна
лихва в размер на 30,94лв. (180,94 – 150).
Предвид изложеното, съдът намира, че исковата претенция се явява
основателна и доказана до размера на сумата от 800 лв., представляваща
непогасена главница и сумата от 30,94лв., представляваща неплатена
11
мораторна лихва върху главницата за процесния период от време и тези суми
следва да бъде осъдена ответницата да заплати в полза на ищеца, като върху
главницата се присъди и законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба/депозиране на заявлението до окончателното изплащане.
Исковата претенция в останалата част за сумата от 40,38лв.,
представляваща договорна лихва; 316,61лв. – неплатени дължими такси
съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Ситикеш” ООД;
879,62лв. – дължима неустойка съгласно чл.6.2 от Договора за потребителски
кредит и над размера на сумата от 30,94лв. до претендирания размер от
180,94лв. лихва за забава следва да се отхвърли, като неоснователен и
недоказан.
По въпроса за разноските: С оглед изхода на спора исковия съд дължи
произнасяне по направените разноски в заповедното и исковото производство.
Съдът съобрази, че в заповедното производство са били сторени
разноски за държавна такса в размер на 44,26 лв. и за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50лв. или общо разноски в размер на 94,26лв. От
тях ответницата дължи сумата от 34,88лв., съразмерно частта от вземанията,
чието съществуване се установи в исковото производство.
В исковото производство ищеца е направил разноски за държавна такса
в размер на 255,74лв., за вещо лице в размер на 250лв., за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв., определено по правилото на чл.78, ал.8 от
ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НПП и за особен представител в размер на 520лв.
или общо 1 125,74лв. Съразмерно уважената част от иска, ответницата му
дължи разноски в размер на 416,52лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. В. И. с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. “България”, №
81 В, следните суми: сумата от 800лв., представляваща главница и сумата от
30,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за
12
периода от 25.12.2019г. до 26.01.2024г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.01.2024г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковите претенции в останалата част за сумата от 40,38лв.,
представляваща договорна лихва; 316,61лв. – неплатени дължими такси
съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш” ООД;
879,62лв. – дължима неустойка съгласно чл.6.2 от Договора за потребителски
кредит и над размера на сумата от 30,94лв. до претендирания размер от
180,94лв. законна лихва за забава, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК И. В. И. с ЕГН **********,
с постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Триадица, бул. “България”, № 81 В, следните суми: сумата от 34,88лв.,
представляваща деловодни разноски в заповедното производство и сумата от
416,52лв., представляваща разноски в исковото производство, съразмерно
уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13