Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,04.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на първи декември
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Добрева
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 224 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно
обжалване/.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците пред Софийски районен съд- Д.С.П. и И.Д.П..
Със същата се обжалва решение №
20234406 от 25.10.2020 г. по гр.д. № 254 по описа за 2018 г. на Софийски
районен съд, II ГО, 71
състав, с което решение е отхвърлен предявения от ищците пред Софийски районен
съд, иск при дадена от Софийски районен съд правна квалификация по чл.415, ал.1
от ГПК и на основание чл.55, ал.1, пред. 1 от ЗЗД. В тежест на ищците са
присъдени разноските по делото.
Във въззивната жалба се излагат
доводи за неправилност на така постановеното решение. Считат, че са налице
предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Сочат, че в периода от 31.05.2011
г. до 31.05.2013 г. по изп.дело № 20118410401970 по описа на ЧСИ Н.М. не били
извършвани никакви изп.действия. Изводът на СРС в този смисъл бил правилен.
Неправилно, обаче, СРС приел, че не е изтекла погасителната давност. Решението
било постановено в разрез със съдебната практика по аналогични казуси. След
като процесната сума била събрана след прекратяване на изп.дело, то за
събирането й не било налице годно правно основание. Сочи, че тълкувателните
решения били задължителни за съдилищата, с което СРС не се бил съобразил.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго с което да бъде
уважена претенцията им. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред Софийски районен
съд- „Б.П.П.Ф.“ С.А., чрез „Б.П.П.Ф.“ С.А., клон България, с който се
излагат кратки съображения за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, всеки един въззивник
е бил уведомен на 29.10.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 11.11.2020 г.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не са били уважени предявените от всеки въззивник
иск по чл.422 ГПК, то за ищците/в производството пред СРС, въззивници в
настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По валидността и допустимостта на обжалваното решение:
За издадената на 17.10.2017 г. по
ч.гр.д.№ 70739 по описа за 2017 г. на СРС, 71 състав, заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът „Б.П.П.Ф.“ С.А., е уведомен на 30.10.2017
г.
На 13.11.2017 г. е подадена
възражение по чл.414 ГПК.
Указанията по чл.415 ГПК са
съобщени на заявителя на 04.12.2017 г.
Исковата молба е предявена на 03.01.2018
г., т.е. в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
Следователно обжалваното решение
е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото не е спорно между страните, че със
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК от 22.07.2010 г. и изпълнителен лист от 21.10.2010г., издадени по ч.гр.д. №
27580/2010 г. на СРС, 31-ви състав, първоначалната ищца Н.И.П.е осъдена да
заплати на ответника сумата от 2251,28 лева – главница по договор за
потребителски кредит, сумата от 695,04 лева – договорна лихва от 30.11.2007 г.
до 30.01.2009 г. и сумата от 716,48 лева - лихва за забава от 28.12.2007 г. до
25.05.2010 г., както и законната лихва върху главницата от 16.06.2010 г. до
изплащане на вземането и разноски. С влизането в сила на заповедта за
изпълнение от 22.07.2010 г. бил започнал да тече срокът на новата погасителна
давност, който бил петгодишен. Доколкото в процесния случай липсвали данни за
точния момент на влизане в сила за заповедта за изпълнение, СРС е приел, че
най-късният такъв е датата на издаване на изпълнителния лист, или 21.10.2010 г.
От този момент била започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за
вземането.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС, когато взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратявало на
основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК. В доктрината и съдебната практика било трайно
установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради
т. нар. "перемпция" настъпвала по силата на закона, а съдебният
изпълнител можел само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Без правно значение било дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство ставало по право, като новата
давност започвала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
При извършване на преценка кое е
последното изпълнително действие, следвало да се съобразят разясненията, дадени
с горепосоченото тълкувателно решение, че прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не били изпълнителни действия и съответно не прекъсвали давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Разяснено било също
така, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
От приобщеното към делото
изпълнително дело № 20118410401970 по описа на ЧСИ Н.М. се установявало, че
същото е образувано с разпореждане на съдебния изпълнител от 24.03.2011 г. по
молба на „Б.П.П.Ф.“ АД от същата дата, с
която било поискано предприемане на изп. действия за събиране на вземанията,
както и били възложени правомощия на съдебния изпълнител по чл.18 ЗЧСИ. Делото било
образувано за събиране на вземанията, обективирани в приложения към молбата
изпълнителен лист от 21.10.2010 г. по ч.гр.д. № 27580/2010 г. на СРС, 31-ви
състав, на основание по подлежаща на
изпълнение заповед от 22.07.2010 г. срещу Н.И.П.. Поради което и с оглед
разясненията, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013г., ОСГТК на
ВКС, с факта на подаване на молбата от страна на „Б.П.П.Ф.“ АД за образуване на изпълнителното
дело, в която молба взискателят не бил поискал от съдебния изпълнител
предприемането на конкретно посочено изпълнително действие, а единствено му бил
възложил правомощия по чл.18 ЗЧСИ, не била прекъсната давността за вземането. В
рамките на две години от момента на образуване на изпълнителното дело – в
периода от 24.03.2011 г. до 24.03.2013 г., по последното взискателят не бил поискал
извършването на каквито и да било изпълнителни действия, а съдебният изпълнител
по собствена инициатива съобразно възложените му правомощия по чл.18, ал.1 ЗЧСИ бил наложил на 04.04.2011г.
запор върху вземането на П.за пенсия при НОИ. На 08.04.2011г. било постъпило по
изп. дело писмо от НОИ, че запор върху пенсията на П.не може да бъде наложен,
съгл. чл. 446 ГПК. На 31.05.2011г. по сметка на ЧСИ било постъпило плащане от Н.П.в
размер на 300 лв.Това плащане не било извършено доброволно, както се поддържало
ответника и в случая правилото на чл. 118 ЗЗД било неприложимо като СРС се е
аргументирал с т. 13 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013 ОСГТК, ВКС,
която е цитирал дословно. След това последно изпълнително действие, нито взискателя
бил поискал извършването на каквито и да било изпълнителни действия, нито
съдебния изпълнител по собствена инициатива съобразно възложените му правомощия
по чл.18 ЗЧСИ бил предприел такива до 24.06.2013г., когато бил наложил запор
върху банковите сметки на длъжника. Извършените след 31.05.2013 г. изпълнителни
действия, обаче били без правно значение, доколкото били извършени при вече
прекратено изпълнително дело. С оглед на това, на 31.05.2013 г. изпълнителното
производство се било прекратило по право на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК, а
новата погасителна давност за вземането била останала тази, която била започналата
да тече от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнението - 21.10.2010
г., доколкото след този момент липсвали данни да са настъпили такива
обстоятелства, годни да я прекъснат. В случая било без правно значение, че
съдебният изпълнител не бил издал постановление за прекратяване на
изпълнителното производство, тъй като то имало само констативно действие, а
прекратяването настъпвало ex lege.
Според даденото с ППВС №
3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсвало
давността, а докато траело изпълнителното производство давност не била текла,
като същото съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ
било задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от
ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, било
дадено противоположно разрешение като било прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започвала да тече нова давност, но давността не се
спирала. С решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., IV ГО на ВКС,
и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., IV ГО на ВКС, било прието,
че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за
период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност
на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по
тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на
това давността се считала за изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него
тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи
момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на
правната норма следвало според СРС да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнасял до последиците от нормата, които били реализирани
за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото тълкувателно
решение следвало да се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. пораждала действие от
датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
разрешение се прилагало от тази дата и то само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили
преди това. Изложените мотиви от ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК и
цитирани по-горе актове са споделени от 71-ви състав. Затова и последният е
достигнал до извода, че за периода, докато процесното изпълнително дело е било
висящо, давност за вземанията не е текла.
Следвало да се отбележи, че към
настоящия момент било образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. пред ОСГТК на
ВКС по въпроса "От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му?". Въпросът бил обуславящ
изхода на настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР № 8 от 07.05.2014 г., по
тълк. д. № 8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, право да спре настоящото производство
имала единствено касационната инстанция.
Предвид приетото от 71-ви състав,
че до отмяната на ППВС № 3/1980 г. по образуваните изпълнителни дела давността била
спряла да тече, то и следвало да се приеме, че в периода от 24.03.2011 г. до
31.05.2013 г. по силата на закона, давност не била текла. Съответно,
съобразявайки периода, от който е започнала да тече новата петгодишна
погасителна давност за вземането, а именно от 21.10.2010г., когато СРС е приел,
че е влезнала в сила заповедта за изпълнение, както и периода на изпълнителното
производство от 24.03.2011 г. до 31.05.2013 г., по времето на който давност не била
текла, то съответно същата била изтекла на 28.11.2017 г. Или, за времето от
02.09.2013 г. до 01.12.2014 г., през което ищцата твърдяла и представяла
доказателства – удостоверение изх. № 263928/20.12.2016 г., издадено от ЧСИ Н.М.
на длъжника Н.И.П.за получени и разпределени по изп.д. № 20118410401970 суми,
да е заплатила на ответното дружество сумата от 597,50 лева без правно
основание, в действителност не били погасени по давност вземанията на „Б.П.П.Ф.“
АД, обективизирани в изпълнителен лист от 21.10.2010 г., и във връзка с които
било извършеното от ищцата плащане на сумата от 597,50 лева. При това положение
между страните не било настъпило имуществено разместване, което да е било
лишено от правно основание, поради което и предявеният установителен иск с
правно основание 422 ГПК вр. с чл.55 ЗЗД
бил неоснователен и като такъв е отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
В исковата молба се сочи, че сумата
в размер на 597,50 лв., представляваща част от общата сума в размер на
1 053 лв., която била събрана от ЧСИ Н.М. по изп.дело № 201184104019,
образувано по изп.лист от 21.10.2010 г. от СРС, 31 с-в, на основание заповед за
изпълнение на парично задължение, в периода от 31.05.2011 г. до 01.12.2014 г.
била недължимо платена, защото било налице прекратяване на изп.дело по силата
на закона. Сочи се, че последното изпълнително действие било извършено на 31.05.2011
г.- плащане на сумата в размер на 300 лв. от страна на длъжницата. Следващото
изп.действие било сторено от ЧСИ на 24.06.2013 г., т.е. след изтичането на
2-годишния срок. При това положение изп.дело следвало да се счита прекратено на
31.05.2013 г. независимо, че ЧСИ не бил издал постановление за прекратяването
му. Общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД била започнала да тече от
31.05.2011 г. и била изтекла по отношение на всички вземания, за които бил
издаден изпълнителния лист от 21.10.2010 г. , на 31.05.2016 г. Независимо, че
изп.дело било прекратено по силата на закона, ЧСИ продължил да събира от
длъжницата суми въз основа на наложения на 24.06.2013 г. запор на банковите
сметки.
Процесната сума се претендира
като недължимо платена и събрана без правно основание.
Спорно по делото е изтекла ли е
погасителната давност за вземанията на ответника по изп.лист от 21.10.2010 г. по
гр.д.№ 27580 по описа за 2010 г. на СРС, 31- състав, издаден по влязла в сила
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 22.07.2010 г.
Погасителната давност е определен от законодателя
срок, с изтичането на който законът свързва определени последици- преграждане
на възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
Не се
спори по делото, а и от съдържанието на изпълнителния лист се установява, че
същия е издаден след проведено заповедно производство по реда на чл.410 ГПК
като самото заповедно производство - гр.д.№ 27580 по описа за 2010 г. на СРС,
31- състав е приложено по делото.
Противно
на приетото от СРС, по делото е установено кога заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 22.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 27580 по описа за
2010 г., е влязла в сила. Самото заповедно производство е приложено по исковото
производство по което е постановено обжалваното решение, но съдържащите се там
данни не са обсъдени от СРС. Заповедта е била връчена на длъжницата на 04.08.2010
г. /лично/ и срещу нея не е било подадено възражение по чл.414 ГПК. На
17.08.2010 г. длъжницата е поискала разсрочване на задължението поради
финансови и здравословни проблеми.
Като се
има предвид срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК – 2-седмичен /с оглед
тогавашната редакция на нормата/ и липсата на такова, заповедта е влязла в сила
на 19.08.2010 г.
Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно решение", но
няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има
влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да
установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила
заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане,
който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно
положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и
в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата
случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл.
117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК
/2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл.
416 ГПК.
В постановеното по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на
ВКС, IV ГО, изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.". Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Настоящата инстанция приема и, че
длъжника не може да черпи права от собственото си поведение – в случая
бездействия по подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Съгласно чл. 117, ал.1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години- ал.2.
С оглед горните мотиви давността
е започнала да тече на 19.08.2010 г. и 5-годишния
срок ще изтече на 19.08.2015 г.
В конкретния случай изп.дело е образувано на 24.03.2011 г., т.е. преди да е изтекла 5-годишната давност.
Действително, с оглед приетото в т.
10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР №
2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. с
изтичането на
2-годишния срок, последиците на чл.433, ал.1,т.8 ГПК настъпват.
Това
прекратяване - поради т. нар. "перемпция" - настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие, така и в РЕШЕНИЕ
№ 209 ОТ 02.02.2016 Г. ПО Т. Д. № 1248/2013 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК.
Спорно по
делото е и налице ли е 2-годишен период през който взискателят е бездействал.
В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи,
както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени
лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или
на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
От събраното по делото /пред СРС/
копие на изп.дело се установява следното:
Видно от отбелязванията на гърба
на изп.лист, действително на 31.05.2011 г. са постъпили 300 лв. за погасяване
на задълженията по така издадения изп.лист. След тази дата, обаче, също е
налице постъпление в размер на 100 лв., което е станало на 30.06.2011 г. на
взискателя са изплатени суми в размер на 272 лв. и 90,67 лв., което е станало
на 18.11.2011 г. Следващото
постъпление е на 02.09.2013 г. в
размер на 303 лв. На взискателя е изплатена сумата в размер на 276 лв. на 05.09.2013 г. На 22.10.2013
г. е постъпила сумата в размер на 200 лв., от която на взискателя е изплатена
сума в размер на 184 лв. и това е
станало на 25.10.2013 г. Следващото постъпление е на 28.11.2013 г. в размер на
50 лв., а на взискателя е изплатена сумата в размер на 45,50 лв. на 03.12.2013 г. На 24.03.2014 г. е постъпила сумата в
размер на 50 лв., а на взискателя е преведена сумата в размер на 46 лв. и това е станало на 04.04.2014
г. На 01.12.2014 г. е постъпила сумата в размер на 50 лв., от която на
взискателя е преведена сума в размер на 46
лв. и това е станало на 08.12.2014
г. Самите платежни документи са приложени по изп.дело /л.65 и следв., както и
на л.72 и следв./.
При положение, че в полза на
взискателя са постъпвали суми и същите са му били изплащани от ЧСИ, то не може
да приемем, че взискателя е бездействал. Това е така, защото макар и с малки
суми задължението е погасявано и взискателят е удовлетворяван периодично.
Запорът
върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с
което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително
удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от
наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице -
да извършва плащания на длъжника. Целта му е да запази това вземане в
патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез
извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за
удовлетворяването на взискателя.
Затова
запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие,
което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ "Изпълнение
върху вземания на длъжника".
Запорът
се счита наложен до момента, в който задължението бъде погасено,
изпълнителният способ бъде реализиран, запорът бъде вдигнат или
изп.производство-прекратено. Запорът има действие и върху последващи
постъпления по сметките без да е необходимо изпращане на други запорни
съобщения, в този смисъл е решение № 4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на
ВКС, ТК, Второ ТО.
В случая запорът е вдигнат на 03.07.2013 г. /л.64 от изп.дело/ във връзка с
постъпилата от първоначалната длъжница молба от същата дата /л.61 от изп.дело/.
Същевременно с разпореждане от
09.06.2014 г. е насрочен опис на движими вещи, което също представлява
изпълнителен способ, годен да прекъсне течението на давността /л.70 от
изп.дело/.
С разпореждане от 08.07.2016 г. е
насрочен нов опис на движими вещи, което също представлява изпълнителен способ,
годен да прекъсне течението на давността /л.75 от изп.дело/.
На 15.08.2016 г. длъжницата П.е
поискала от ЧСИ да отложи насрочения опис за 22.08.2016 г. като е заявила, че
събира финансови средства за изплащане на дълга, както и за сключване на
споразумение. Тази молба по своя
характер представлява признание на вземанията на взискателя. С подаването на
тази молба се прекъсва давността по погасяване на вземанията на взискателя.
На 09.03.2017 г. е подадена молба
от „К.И.И.БГ“ ЕАД за конституиране като взискател с оглед сключения с
първоначалния такъв, договор за цесия от 10.01.2017 г. като са ангажирани и
доказателства за уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането.
Последното е сторено на 08.03.2017 г. /л.109 от изп.дело/.
С постановление от 26.05.2017 г.
ЧСИ е конституирал „К.И.И.БГ“ ЕАД като взискател по изп.дело.
На 13.07.2017 г. новият взискател
е поискал насрочване на опис, оценка и публична продан на движими вещи,
находящи се в дома на длъжника.
С разпореждане от 14.07.2017 г. е
насрочен нов опис на движими вещи, което също представлява изпълнителен способ,
годен да прекъсне течението на давността /л.112 от изп.дело/.
На 13.09.2017 г. новият взискател
е поискал налагане на запор на банковите сметки на длъжника.
На 14.09.2017 г. длъжницата П.е
поискала от ЧСИ да отложи насрочения опис за 19.09.2017 г. като е заявила, че няма
финансови средства за изплащане на дълга, както и ще води гражданско дело.
Вероятно процесното като исковата молба е предявена на 03.01.2018 г.
Видно от удостоверението за
наследници, намиращо се на л.123 от изп.дело, длъжницата Н.И.П.е починала на
19.06.2018 г. и е оставила за наследници по закон – Д.С.П. – съпруг и И.Д.П. –
син.
С постановление от 19.12.2018 г.
наследниците са конституирани като длъжници по процесното изп.дело.
При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за връщане на
нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже
факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото.
Доколкото ищците /наследници по
закон на първоначалната такава/ сочат, че претендираната от тях сума в размер
на 597,50 лв. е формирана в периода 02.09.2013 г. до 01.12.2014 г. и се
установи, че на сочената от тях дата – 31.05.2013 г. не е настъпила т.нар.
перемпция, то претенцията им по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД /която
е правилната правна квалификация/ се явява неоснователна-погасителната давност
за вземанията на взискателя /ответник/ не е била изтекла и затова погасяването
в хода на изп.производство и получаването на процесните суми не е без правно
основание.
Затова и предявеният иск правилно
е приет от СРС за неоснователен и като такъв –отхвърлен.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции /макар и с различни
мотиви/ обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
На въззиваемата страна следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 100
лв.- юриск.възнаграждение. Последното се определя от съда по реда на чл.78,
ал.8 ГПК вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата за
правна помощ. По отношение на юриск.възнаграждение не се прилага чл.78, ал.5 ГПК.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20234406 от 25.10.2020
г. по гр.д. № 254 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 71 състав, при правна квалификация по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Д.С.П., ЕГН ********** и И.Д.П., ЕГН ********** ***,
съдебен адрес:***, да заплатят поравно
на „Б.П.П.Ф.“ С.А., чрез „Б.П.П.Ф.“ С.А., клон България, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** 4, Бизнес парк София, сграда 14, сумата в размер на 100 лв.-разноски за
юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.