Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 21.10.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 11610 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 179248
от 18.08.2020 г. по гр.д. № 11839/2020 г. по описа на СРС, 127 с-в е признато
за установено по предявения от М.Ц.М., ЕГН ********** срещу Ф.И.А. ЕООД, ЕИК********,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1
285, 84 лв., представляваща законна лихва върху главница в размер на 14 450, 29
лв. за периода 20.01.2010 г. – 27.09.2014 г. по договор за потребителски кредит
№ 03201КР-АА-0509, сключен на 29.11.2007 г. между Н.И.Й., като
кредитополучател, Централна кооперативна
банка АД, като кредитор и ищеца като поръчител, която сума е била присъдена с
изпълнителен лист от 20.01.2010 г. по ч.гр.д. № 60/2010 г. по описа на РС – Ботевград,
въз основа на който е било образувано изп.д. № 125/2010 г. по описа на ЧСИ Я.С., с район на действие Софийски
окръжен съд, а впоследствие изп.д. № 472/2017 г. по описа на ЧСИ М.С.., с район
на действие Софийски окръжен съд, като е отхвърлен иска за разликата над 1 285,
84 лв. до пълния предявен размер от 5 689, 22 лв. и за периода 28.09.2014 г. –
27.09.2017 г., както и изцяло исковете за установяване недължимостта на сумите
от 14 450, 29 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
03201КР-АА-0509, сключен на 29.11.2007 г. между Н.И.Й., като
кредитополучател, Централна кооперативна
банка АД, като кредитор и ищеца като поръчител, на сумата от 280, 98 лв.,
представляваща законна лихва за периода 18.09.2017 г. - 22.11.2017 г. и на
сумата от 306, 20 лв. присъдени разноски.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца М.Ц.М. с изложени
доводи за неправилност, необоснованост, постановяване на решението при
нарушение на материалния и процесуалния закон.
Заявява, че
неправилно и необосновано съдът е приложил материалноправните разпоредби за
давността и действието във времето на тълкувателните решения. Поддържа, че част
от давността за вземанията е изтекла преди преди приемането на Тълкувателно
решение № 2/2013 на ОСГТК на ВКС, както и че дадените разяснения с последното
са приложими и за периода преди това. Тълкуването има действие от деня, в който
е влязъл в сила актът, който се тълкува. Тезата на съда, че Тълкувателно
решение № 2/2013 на ОСГТК на ВКС следва да се прилага след публикацията му е
незаконосъобразна. Неправилни са според въззивника и формираните от съда
изводи, че давност не тече по време на изпълнителния процес. Последното е в
противоречие на смисъла и съдържанието на чл.116, б“в“ ЗЗД, защото може да бъде
прекъсвана само давност, която тече, а е безмислено да се прекъсва спрял
давностен срок.
Като е
формирал други обратни на посоченото тълкуване изводи, съдът е постановил
неправилно решение. Излага подборни правни и фактически доводи в тази насока.
Отправя искане за отмяна на решението и уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ответника
Ф.И.А. ЕООД, в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че
постановеното от СРС решение е допустимо, правилно, законосъобразно и обосновано.
При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закон. Излага подробни правни и фактически довод, че до приемането на Тълкувателно
решение № 2/2013 на ОСГТК на ВКС на основание чл.130, ал.2 ЗСВ е било
задължително даденото тълкуване с ППВС № 3/1980 г., според което образуването
на изпълнително производство прекъсва давността и същата е спряна докато трае
изпълнителния процес. Освен това в случая заповедта за изпълнение е влязла в
сила на 08.12.2017 г., поради което релевантни за спора са фактите настъпили
след тази дата.
Моли за
потвърждаване на решението и претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на
СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на
делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя
характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на
ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт,
предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
Процесните
вземания са възникнали от договор за кредит и по отношение погасителната им
давност са приложими правилата на чл.110 ЗЗД за главното вземане и чл.111, б.“в“ ЗЗД за акцесорните вземания за лихви. Според тези разпоредби исковете за
главните вземания се погасяват с петгодишна давност, а за акцесорните – с тригодишна
такава. Давността за вземанията тече от падежа.
Съгласно чл.
116, б.б) ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск за вземането. Установено
е, че на 20.01.2010 г. по ч.гр.д. № 60/2010 г. по описа на РС - Ботевград, е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжниците Н.И.Й., М.Ц.М. и И.М.Й.да
заплатят солидарно на кредитора сумите
дължими по договор за потребителски кредит от 29.11.2007 г., както следва: 13
259, 93 лв. редовна главница, 708, 58 лв. просрочена лихва за периода
25.09.2009 г. – 19.01.2010 г., 151, 47 лв. редовна лихва за периода 21.12.2009
г. – 19.01.2010 г., ведно със законната лихва върху главниците в общ размер от
14450,29 лв. от 20.01.2010 г. до окончателното плащане, както и 306,20 лв.
разноски по делото за платена държавна такса, за които суми на същата дата е
бил издаден и изпълнителен лист.
По делото не
се установява от страна на длъжника да е направено възражение срещу заповедта
за изпълнение в двуседмичен срок /чл.414, ал.2 ГПК/, но от представените
доказателства пред първата инстанция се установява, че заповедта за изпълнение
по чл.417 ГПК е била връчена лично на длъжника – ищец в производството на
21.11.2017 г. заедно с покана за доброволно изпълнение изпратена от ЧСИМ.С.. с
рег.№ 928 на КЧСИ с район на действие – СОС. С изтичане на срока за възражение
по чл.414, ал.2 ГПК считано от тази дата -21.11.2017 г. е влязла в сила и
заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК на 05.12.2017 г.
Считано от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.01.2010 г.
давността за вземането е прекъсната, а по време на съдебния процес /заповедно
производство/ такава не е текла по силата на правилото на чл. 115, ал. 1, б.ж) ЗЗД, според което давност не тече, докато трае съдебният процес относно
вземането.
С влизане в
сила на заповедта за изпълнение доводите на длъжника за недължимост на
претендираните със заявлението суми, които се позовават на факти и
обстоятелства, настъпили в срока за възражение по чл. 414 ГПК, се преклудират
/Определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр. д. № 1528/18 г. на ВКС, IV ГО/.
Видно от
представените по делото доказателства заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е
влязла в сила най-късно на 05.12.2017 г. Подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК не прекъсва давността /съгласно мотивите на
т. 14 от ТР № 2/2015 г. по т.д. № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС/, тъй като
заповедното производство е част от изпълнителния процес. С изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче
заповедта за изпълнение се стабилизира и спорът между страните е разрешен
окончателно. Неподаването на възражение от длъжника може да се приравни на
признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД, изразено с
конклудентни действия и има за последица прекъсване на давността /Р №
100/20.06.2011 г. на ВКС, т.д. № 194/10 г., II ТО на ВКС; Р № 131 от 23.06.2016
г. по гр. д. № 5140/15 г., IV ГО на ВКС/. Влязлата в сила заповед има ефект,
близък на силата на пресъдено нещо, тъй като единственият способ за оспорване
на вземането е подаването на иск по чл. 424 ГПК поради новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства или иск по чл.439 ГПК за оспорване
на вземането само въз основа на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Следва да се
отбележи, че и по време на висящност на съдебния процес относно вземането кредиторът
е проявил активност като взискател в първото образувано изпълнително
производство /изп.д.№ 125/2010 г. на ЧСИ Я.С. с рег.№ 794 на КЧСИ с район на
действие – СОС/, като неколкократно е искал предприемане на принудителни
действия срещу длъжника – М.Ц. М.. Давност не е текла до 05.12.2017 г., когато заповедното
производство е приключило с влязла в
сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, с което вземанията са установени за
съществуващи в отношенията между страните. От тази дата съгласно чл. 117 ЗЗД е
започнала да тече нова давност, която е петгодишна съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Новата 5-годишна давност започва да тече на 06.12.2017 г. и изтича на 06.12.2022
г.
Междувременно
първото изпълнително производство е прекратено по силата на закона на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като е настъпила перемпция и изпълнителното
производство / № 125/2010 г./ е прекратено на 20.10.2013 г. по силата на
цитираната законова разпоредба.
Съгласно чл.
116, б.в) ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Ако в
рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се
прекъсва. В случая се установява, че след 20.10.2013 г. до 27.09.2017 г.,
когато по образуваното ново изпълнително дело / № 472/2017 г./ взискателя е
поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение и възбрана върху
притежавани от ищеца недвижими имоти не е изтекла предвидената от закона –
чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна погасителна давност. Давността за вземанията не е
изтекла и към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано
настоящето производство – 20.02.2018 г., тъй като в хода на образуваното
изпълнително производство са извършвани от ЧСИ същински изпълнителни действия
според дадените разяснения с С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според
мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б.
"в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил
отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на
давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно
решение.
Според
даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото
Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на
ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на
даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС.Поради
това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното
решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на
обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното
решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили
преди това.
С
оглед на горното, съдът намира постановеното решение за правилно. Поради съвпадане изводите на двете
инстанции постановеното решение като валидно, допустимо и правилно следва да
бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора
на основание чл.78, ал.3 ГПК, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените
от нея разноски в размер на 100.00 лв. –за юрисконсултско възнаграждение за
настоящата инстанция.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 179248 от 18.08.2020 г. по гр.д. №
11839/2020 г. по описа на СРС, 127 с-в.
ОСЪЖДА М.Ц.М.,
ЕГН ********** да заплати на Ф.И.А. ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 100.00 лв.-сторени разноски във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.