Р Е Ш Е Н И Е № 189
Гр.Пловдив,02.07.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КАТЯ ПЕНЧЕВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№136 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №560 от
10.10.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,XIII-ти търговски
състав,са отхвърлени изцяло предявените от „Д.к.к.“ЕАД,ЕИК ***,заместил при
условията на чл.226,ал.2 ГПК вр. с чл.222 ГПК първоначалния ищец „К.“АД-в
несъстоятелност-гр.С.,с ЕИК ***,против „А.“АД-гр.П.с ЕИК ***искове за заплащане
на сума в размер на 4 661 983,60 евро,представляваща невърната главница по
договор за банков кредит от 08.12.2011 г. и за заплащане на сума в размер на
355 411,91 евро,представляваща обезщетение за забава плащането на главницата за
периода 08.06.2015 г. до 07.03.2016 г.,ведно със законна лихва върху
главницата,считано от 07.03.2016 г. до окончателното й изплащане. Със същото
решение е осъден ищеца „Д.к.к.“ЕАД,ЕИК *** да заплати на ответника „А.“АД,ЕИК ***сума
в размер на 240 650 лв.,представляваща направени разноски по заплащане на
адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице.
С определение
№2690 от 23.12.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,
XIII-ти търговски
състав са оставени без уважение исканията на „А.“АД,ЕИК ***и „Д.к.к.“ЕАД,ЕИК ***,направени
съответно с молба вх.№31533 от 25.10.2019 г. и молба с вх.№34929 от 25.11.2019
г.,за изменение на горното съдебно решение в частта за разноските.
Срещу решение №
560 от 10.10.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив,XIII-ти търговски състав,е подадена въззивна жалба от ищеца „Д.к.к.“ЕАД,с
ЕИК ***,чрез пълномощника на дружеството-адв.А.А..Жалбоподателят счита
обжалваното решение за неправилно и в тази насока е развил оплаквания срещу мотивите на
първоинстанционния съд,послужили за постановяване на отхвърлителния диспозитив
на решението,като поддържа,че те противоречат на материалния закон или са
необосновани,с оглед на което и самото решение се явява неправилно и като
такова подлежи на отмяна.Основните аргументи на жалбоподателя са,че
първоинстанционният съд в нарушение на материалния закон е приел за основателно
направеното от ответника възражение за нищожност на договор за встъпване в дълг
от 08.01.2013 г.,основано на противоречие с чл.187е,ал.3 от ТЗ, и в тази
връзка-че самата сделка попада под забраната на посочената законова
разпоредба.Счита,че въведеното с нормата ограничение е неприложимо спрямо този
договор,като развива подробни доводи за обосноваване на това становище.Поддържа
и становището,че в мотивите си първоинстанционният съд е направил противоречащо
на материалния закон разширително тълкуване на забраната по чл.187е,ал.3 от ТЗ.Жалбоподателят намира,че тази забрана е относима само до заеми и обезпечения
на самото придобиване на акции и не обхваща други сделки на приобретателя на
акциите с други лица,докато първоинстанционният съд разширил фактическият
състав на законовата забрана не само субективно,но и предметно, като включил и
сделки по обезпечаване на други сделки с друг предмет.Развива и доводи,че в
обжалваното решение съдът се е позовал на изразено от вещото лице по
счетоводната експертиза мнение,което според жалбоподателя е невярно и
некомпетентно.
Моли въз основа на поддържаните в жалбата аргументи да бъде отменено обжалваното решение като неправилно и вместо него да бъде постановено решение от настоящата инстанция,с което да бъдат уважени правените искове и да му бъдат присъдени сторените от него разноски пред първата и въззивната инстанция.
В законният срок е подаден отговор на въззивната жалба от ответника по същата /и по предявените процесни искове/-“А.“АД с ЕИК ***.В отговора,подаден от дружеството чрез пълномощника му адв. Х.М.,е изразено становището,че въззивната жалба е процесуално допустима,но по същество е неоснователна,а обжалваното решение не страда от пороците,посочени в нея.С оглед на изложените в отговора аргументи е поискано настоящата инстанция да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и да приеме,че въззивната жалба като неоснователна не следва да бъде уважавана.Ответникът по жалбата е поискал и да му се присъдят направените разноски пред въззивната инстанция.
Във въззивната жалба и в отговора на същата не са направени нови доказателствени искания,не са приложени и писмени доказателства към тях.
По делото са налице и частни жалби,подадени от „Д.к.к.“ЕАД с ЕИК *** и “А.“АД с ЕИК ***срещу определение №2690/23.12.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на ОС-Пловдив,с което съдът се е произнесъл по подадените от същите дружества молби по чл.248 от ГПК за изменение на решение №560 от 10.10.2019 г. в частта за разноските и е оставил тези молби без уважение.Всяко от дружествата моли определението да бъде отменено в частта,с която подадената от него молба по чл.248 от ГПК е оставена без уважение и се постанови друго определение от настоящата инстанция,с което молбата му за изменение на решението в частта за разноските да бъде уважена.
По двете частни жалби е осъществена процедура по размяна на
книжа и са постъпили отговори на същите в законния срок,като във всеки от
отговорите,подадени съответно от “А.“АД с ЕИК ***и „Д.к.к.“ЕАД с ЕИК ***,е
изразено становище за неоснователността на частната жалба на насрещната страна.
Пловдивският апелативен
съд,като се запозна с актовете,предмет на обжалване,както и с наведените в
жалбата и в двете части жалби оплаквания,а също и със събраните по делото
доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:
По въззивната
жалба на „Д.к.к.“ЕАД с ЕИК ***:
Въззивната жалба
е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение,по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение не е
нищожно.Същото е постановено от съдия от ОС-П.в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма,а изразената в съдебния акт воля
на съда е ясна и разбираема.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо.Налице е
търговски спор между процесуално правоспособни и дееспособни
страни,подведомствен на съда,като родово компетентен да разгледа делото се
явява Окръжен съд-П.като първа инстанция. Наред с това,съдът се е произнесъл
именно по предявените пред него осъдителни искове с правно основание по чл.79 ЗЗД във вр. с чл.430 ТЗ във вр. с чл.99 ЗЗД и чл.101 ЗЗД и по чл.86,ал.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№151/2016
г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,XIII-ти търговски състав първоначално е бил предявен
установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК от „К.“АД-в несъстоятелност,с ЕИК ***против
„А.“АД с ЕИК ***за установяване съществуването на парично вземане на
банката-ищец спрямо ответното дружество в размер на 19 444 000 евро,за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК с №3592 от 09.06.2015 г. по ч.гр.д.№6840/2015 г. по описа на Районен
съд-Пловдив.За същото вземане е посочено в исковата молба,че произтича от
договор за банков кредит от 08.12.2011 г.,сключен между банка-ищец и
дружеството „Х.“АД с ЕИК ***като кредитополучател,а ответното дружество „А.“АД
/с предишно наименование „Т.“АД/ е встъпило в дълга на кредитополучателя по
силата на договор за встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,сключен между банката и
ответното дружество.
Впоследствие,в
хода на образуваното т.д.№151/2016 г. по описа на ОС-Пловдив,е констатирано,че
с определение от 16.03.2016 г.,постановено по ч.г.д.№6840/2015 г. по описа на
РС-Пловдив,е обезсилена издадената заповед за изпълнение на парично задължение
в условията на чл.415,ал.2 ГПК,а именно-поради непредставени доказателства,че
установителният иск е предявен.Същото определение е потвърдено с окончателно
определение на ОС-П.по възз. гр.д.№1046/2016 г. и е влязло в сила.При тази
ситуация е прието от първоинстанционния съд,че предявеният установителен иск по
чл.422 от ГПК се явява недопустим и е дадена възможност на ищеца за
преминаването от установителен към осъдителен иск.Банката-ищец се е възползвала
от така дадената й от съда процесуална възможност и с молба вх.№32607 от
07.11.2016 г. /изпратена по пощата на 04.11.2016 г./,е изменила петитума на
предявения иск от установителен в осъдителен,вследствие на което е поискала
ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 19 444 000 евро,дължима по
договор за банков кредит от 08.12.2011 г.,сключен между „К.“АД-в
несъстоятелност и кредитополучателя „Х.“АД,ЕИК ***,по който „А.“АД /тогава с
наименование „Т.“АД/ е встъпило в дълга на кредитополучателя по силата на
договор за встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,сключен между „К.“АД-в
несъстоятелност и „А.“АД,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от
датата на подаване на исковата молба до изплащането й.С протоколно определение
от 17.01.2017 г. заявеното от ищеца изменение на иска /от установителен в
осъдителен за сумата от 19 444 000 евро/ е допуснато от съда.
След това,с
протоколно определение от 04.10.2017 г. е допуснато заместване на ищеца „К.“АД
от „Д.к.к.“ЕАД на основание чл.226,ал.2 във вр. с чл.222 от ГПК и последното
дружество е конституирано като ищец на мястото на първоначалния такъв,който пък
е заличен с посоченото определение.Тези процесуални действия са извършени от
първоинстанционния съд с оглед
представен по делото договор за продажба на вземания чрез пряко договаряне от
18.09.2017 г.,посредством който „Д.к.к.“ЕАД е придобило вземанията на „К.“АД-в
несъстоятелност по процесния договор за банков кредит от 08.12.2011 г.
А
впоследствие,въз основа на подадена от ищеца молба за намаление размера на иска
и заявен от него частичен отказ от същия иск,първоинстанционният съд с
протоколно определение от 30.05.2018 г. е прекратил производството по
т.д.№151/2016 г. по описа на ОС-П.за част от главницата,предмет на иска,а
именно:за сумата над 4 661 983,60 евро до първоначално предявения размер от 19
444 000 евро,като това определение е влязло в законна сила.
И най-накрая,в
изпълнение на дадени от съда указания,дружеството-ищец с молба от 03.06.2019 г.
е конкретизирало акцесорната си претенция за заплащане на обезщетение за забава
по чл.86,ал.1 от ЗЗД,заявявайки че претендира такова обезщетение в размер на
355 411,91 евро за забавеното плащане на главницата за периода 08.06.2015
г.-07.03.2016 г.
По същество
процесният осъдителен иск е основан на твърденията на ищеца за сключен между „К.“АД
/понастоящем в несъстоятелност/ и дружеството
„Х.“АД с ЕИК ***договор за банков кредит от 08.01.2013 г.,по силата на
който банката е отпуснала на посоченото дружество в качеството му на
кредитополучател кредит в размер на 22 000 000 евро,впоследствие увеличен с
анекс №1 от 05.08.2013 г. на 39 000 000 евро,а кредитополучателя се задължил да
върне кредита,ведно с дължимите лихви и неустойки,съгласно условията на
договора и анекса.Основан е и на твърденията,че ответното дружество „А.“АД
/преди с наименование „Т.“АД/ по силата на договор за встъпване в дълг,сключен
между него и „К.“АД на датата 08.01.2013 г.,е встъпил като солидарен длъжник за
всички задължения на кредитополучателя по посочения договор за банков
кредит,включително и за изплащане на дължимата към момента на договора за
встъпване в дълг главница в размер на 19 444 000 евро.И на следващо
място,процесният осъдителен иск е базиран на твърденията за наличието на
неизпълнено и просрочено задължение по договора за кредит както от
кредитополучателя,така и от ответника в качеството му на солидарен длъжник по
силата на договора за встъпване в дълг,което задължение първоначално е заявено
в размер на горната главница,но впоследствие,след извършеното намаляване на
размера на иска,се твърди,че е в размер на 4 661 983,60 евро.А
материалноправната си легитимация по процесния иск,ищецът „Д.к.к.“ЕАД с ЕИК ***,заместил при условията на чл.226,ал.2 ГПК вр. с чл.222 ГПК първоначалния ищец „К.“АД-в несъстоятелност-гр.С.,с ЕИК ***,основава на
твърдението,че е придобил претендираното с исковата молба вземане по силата на
сключен между него и посочената банка договор за продажба на вземания чрез
пряко договаряне от 18.09.2017 г.,посредством който „Д.к.к.“ЕАД е придобило
вземанията на „К.“АД-в несъстоятелност по процесния договор за банков кредит от
08.12.2011 г.
Ответното
дружество „А.“АД с ЕИК ***е заявило изрично в отговора си на исковата молба,че
не оспорва сключването на сочения в исковата молба договор за банков кредит от
08.12.2011 г. между „К.“АД и „Х.“АД,както и сключването между същите страни на
анекс №1 от 05.08.2013 г. към този договор,а също е заявил,че не оспорва и
описаните в исковата молба условия на кредита относно размерите на
погасителните вноски,размера на възнаградителните и наказателни лихви,както и
условията при които кредита може да бъде обявен за предсрочно изискуем и др.
подобни.Заявил е,че не оспорва и извършеното уведомяване от „К.“АД до „Х.“АД,отнасящо
се до обявяване на задълженията по договора за кредит за предсрочно
изискуеми,както и изпращането до самото ответно дружество на сочената в ИМ
нотариална покана от 26.03.2015 г. и факта на получаването й от адресата на
датата 17.04.2015 г.
Въпреки горните,признати
от него като безспорни обстоятелства,ответникът е оспорил процесния главен иск
изцяло чрез следните противопоставени от него възражения,съдържащи се в
отговора на исковата молба,а именно:
-Ответникът е
оспорил автентичността на договора за встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,като
твърди,че лицето,посочено като подписало договора от името на „А.“АД-г-н
С.Б.,не е подписало този договор и подписа,положен на всяка страница /в долния
десен ъгъл/ и на последната страница под „За поемателя Т. АД“,не е на
изпълнителния директор на дружеството към 08.01.2013 г.
-Оспорил е още е
датата на договора за встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,като твърди,че датата
му е недостоверна и ако изобщо този договор е бил подписан от С.Б.,то това не е
станало в периода 08.11.2011 г. до 02.01.2014 г.,в който период С.Б. е бил
изпълнителен директор и представляващ „А.“АД.
-Заявил е и
твърдението,че договорът за встъпване в дълг от 08.01.2013 г. не поражда
задължения за „А.“АД,тъй като,ако изобщо е подписан от г-н С.Б. и то на
посочената дата-08.01.2013 г.,е подписан без да е налице решение на Съвета на
директорите на дружеството и това е в противоречие с устава на
дружеството,което прави договора нищожен по аргумент от чл.26 от ЗЗД,тъй като
липсва съгласие /воля/ за сключването му.
-Изложил е и
твърдения за неприложимост в случая на разпоредбата на чл.301 от ТЗ поради
това,че веднага след узнаването на съществуването на договора за встъпване в
дълг,ответното дружество е оспорило съществуването на същия договор,неговата
автентичност и истинност и се е противопоставило на искането на „К.“АД
дружеството да плати претендираните задължения на „Х.“АД.
-Ответникът е
направил и възражение за нищожност на договора за встъпване в дълг на основание
чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД поради прякото му противоречие на закона и
по-конкретно-противоречието му със забраната,въведена с разпоредбата на
чл.187е,ал.3 от ТЗ.И при условие на евентуалност ответникът е заявил още,че
договорът е нищожен и на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на
закона,отново във връзка с чл.187е,ал.3 от ТЗ.
По повод на
оспорената от ответника автентичност на договора за встъпване в дълг,в
първоинстанционното производство е назначена съдебно-почеркова експертиза,чието
заключение е изготвено от вещото лице Е.Ч..От същото заключение,неоспорено от
страните,се установява,че подписът в графата „За поемателя „Т.“АД“ на трета
страница,както и подписите в долните десни ъгли на първа и втора
страница,положени в договора за встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,са изпълнени
от С.И.Б..При тези данни заявеното от ответника оспорване автентичността на
договора се явява неоснователно.Оспореният подпис е автентичен,тъй като е
положен именно от лицето,сочено в договора като автор на този подпис.
Освен това,от
публично достъпните вписвания в Търговския регистър по партидата на
дружеството-ответник /и въззиваем в настоящото въззивно производство/,става
видно,че С.И.Б.,подписал договора за встъпване в дълг от името на ответното
дружество,е бил вписан в регистъра като представител на същото дружество за
периода 19.03.2008 г.-02.01.2014 г.,като към момента на сключване на договора
за встъпване в дълг е имало вписан още един
представител на дружеството-Е.Б.Г.,а вписания начин на представителство
от двамата законни представители е „заедно и поотделно“.При тези данни става
очевидно,че оспореният от ответника договор не само е автентичен,но и подписалото се от името на ответника
физическо лице-С.Б. е разполагал с надлежна представителна власт спрямо
ответното дружество в качеството му на един от двамата вписани в регистъра
представители на дружеството,действащи заедно и поотделно.
Предвид установения
факт,че договора е подписан от представител на ответника,последният не може да
се позовава на недостоверност на датата на договора,тъй като не е трето лице по
смисъла на чл.181 от ГПК и същата дата му е напълно противопоставима.А що се
касае до соченото от ответника противопоставяне от негова страна на договора за
встъпване по смисъла на чл.301 от ТЗ,то същото изобщо не подлежи на преценка и
коментар,защото хипотезата на посочената разпоредба в случая не намира
приложение.Би била приложима,ако се установи,че дадено лице е действало от
името на търговец без представителна власт,но конкретният случай не е
такъв.Напротив,установи се,че лицето,подписало договора за встъпване в дълг от
името на ответното дружество, е разполагало с надлежна представителна власт
спрямо същото дружество към момента на сключването на договора,тъй като е било
вписано в ТР като негов законен представител и е имал правомощието да
представлява дружеството не само заедно с другия вписан законен представител,но
и да го представлява самостоятелно.
На следващо
място,договора за встъпване в дълг е атакуван от ответното дружество и като
нищожен поради липса на съгласие от негова страна предвид обстоятелството,че
този договор е подписан без да е налице взето от Съвета на директорите на
дружеството решение за сключването на договора.Това възражение,също като
разгледаните по-горе,е неоснователно,защото дори и да липсва такова решение на
СД на „А.“АД /преди с наименование „Т.“АД/,договорът е действителен предвид
разпоредбата на чл.236,ал.4 от ТЗ,съгласно която ограничения на
представителната власт на СД,на УС и на овластените от тях лица по ал.2 нямат
действие по отношение на трети лица.Липсата на решение на СД за сключването на
договора не води до липса на съгласие от самото дружество като страна по
договора,защото при сключването му
дружеството е действало чрез своя органен /законен/ представител и
действията на същия изцяло обвързват самото дружество,респективно-съгласието на
дружеството за сключване на договора е надлежно изразено чрез този негов
представител.А при положение,че липсва решение на СД за сключването на договора
в противоречие с устава на дружеството,то това нарушение може да доведе до
евентуална отговорност на лицето,сключило договора,спрямо самото представлявано
от него дружество,но не и до липсата на съгласие от страна на представляваното
дружество.
В обжалваното
първоинстанционно решение горните разгледани от въззивния съд възражения на
ответника също са обсъдени и са приети за неоснователни,но за сметка на това е
счетено за основателно поддържаното от ответника възражение за нищожност на
договора за встъпване в дълг поради противоречието му със закона и
конкретно-чл.187е,ал.3 от ТЗ.Именно този извод на първоинстанционния съд е
обосновал крайния резултат,постановен с обжалваното решение,а
именно-отхвърлянето на процесния осъдителен иск.В жалбата,предмет на
разглеждане в настоящото въззивно производство,оплакванията на жалбоподателя
срещу първоинстанционното решение се концентрират основно до твърденията,че първоинстанционния съд неправилно е приел за
основателно направеното от ответника възражение на нищожност на договора за
встъпване в дълг,основано на противоречие с чл.187е,ал.3 от ТЗ,а оттам и че
неправилно и в нарушение на материалния закон е приел за нищожен този договор
като попадащ под забраната на посочената разпоредба.В жалбата се поддържат и
аргументи за осъществено от първоинстанционния съд недопустимо и противоречащо
на материалния закон разширително тълкуване на разпоредбата на чл.187е,ал.3 от ТЗ,като от своя страна жалбоподателят е развил и доводи,че въведеното с тази
норма ограничение е неприложимо спрямо процесния договор за встъпване в
дълг.Казано обобщено,развитите във въззивната жалба доводи и оплаквания касаят
основно приложението и тълкуването на разпоредбата на чл.187е,ал.3 от ТЗ.В тази
насока настоящата инстанция приема следното:
Разпоредбата на
чл.187е,ал.3,изречение първо от ТЗ въвежда забраната едно акционерно дружество да предоставя заеми или
да обезпечава придобиването на негови акции от трето лице,като според изречение
второ това ограничение не се прилага за сделки,сключени от банки или финансови
институции при обичайната им дейност,ако в резултат на това чистата стойност на
имуществото продължава да отговаря на изискванията на чл.247а,ал.1 и 2.
В случая със
сключения между „А.“АД и „К.“АД договор за встъпване в дълг от 08.01.2011 г. е
уговорено встъпването на първопосоченото дружество /тогава с наименование „Т.“АД/ като солидарен съдлъжник във
всички задължения,в това число за плащане на главницата в размер на 19 444 000
евро,лихвите,комисионните,евентуално наказателните лихви,неустойки,разноски и
др.,на „Х.“АД с ЕИК ***,които задължения са възникнали за последното дружество
на основание договор за банков кредит,сключен на 08.12.2011 г. между същото
дружество като кредитопучател и „К.“АД.В чл.2 от самия договор за банков кредит
е предвидено,че средствата по кредита са предназначени за увеличаване на
капитала на „Т.“АД-гр.С. с ЕИК ***.От заключението на назначената по
първоинстанционното дело съдебно-счетоводната експертиза /по-точно от т.нар.
„допълнение към заключение“/,изготвено от в.л. Т.Р.и неоспорено от страните,се
установява,че паричните средства,предоставени на „Х.“АД по договора за банков
кредит от 08.12.2011 г. и анекс №1 от 05.08.2013 г.,са послужили за увеличение
капитала на „Т.“АД чрез записването на нови акции,съответно за плащане на цена
за придобиване от „Х.“АД на акции от капитала на „Т.“АД.По-конкретно,вещото
лице е установило,че на 08.12.2011 г. от посоченото дружество-кредитополучател
е била преведена по отразената в заключението банкова сметка ***. с основание
за увеличение на капитала на „Т.“АД-***бр. акции,а на 09.12.2011 г. е била
преведена от същото дружество сумата от 99 873 лв. отново с основание за увеличение
на капитала на „Т.“АД,съответно-записване на 3699 бр. акции.Със средствата от
увеличението на кредита съгласно анекс №1 са били записани и платени 696 913
бр. акции от капитала на „Т.“АД с номинал 18816651 лв.Така описаните парични
средства са били предоставени на кредитополучателя по сметката,обслужваща
кредита,и от нея са разпореждани за заплащане акциите от капитала на „Т.“АД,както
е установило вещото лице Т. Р..
Гореустановените
плащания,извършени от „Х.“АД,и по-специално първите две плащания,осъществени
преди увеличението на кредита с анекс №1 към договора за кредит и имащи
значение за настоящия правен спор,налагат несъмнен извод,че
дружеството-кредитопучател е използвало отпуснатия му с договора кредит
целево,т.е. за предвиденото в чл.2 от договора предназначение,а именно-за
увеличаване на капитала на „Т.“АД,като по този начин и чрез записаните от
дружеството-кредитополучател акции от капитала на „Т.“АД при увеличението на
капитала,същото дружество фактически е придобило тези акции от капитала на „Т.“АД.
С договора за
встъпване в дълг от 08.01.2013 г.,както вече се отрази по-горе,ответното
дружество е станало съдлъжник за всички задължения,които са възникнали за „Х.“АД
на основание договора за кредит от 08.12.2011 г.А последният договор,както се
установи,има качеството на сделка,финансираща придобиването на акции от
кредитополучателя от капитала на „Т.“АД посредством записването на нови акции
при увеличението на капитала на последното дружество.При това
положение,сключеният договор за встъпване в дълг има ролята на сделка,обезпечаваща
не сделката по прякото придобиване на акции от трето лице,а обезпечаваща сделката,финансираща
придобиването.Оттук,а и предвид поддържаните във въззивната жалба възражения,се
поставя въпроса коя е сделката,която законът забранява с разпоредбата на
чл.187е,ал.3 от ТЗ да бъде обезпечавана от дружеството и по-специално дали
забраната се отнася до обезпечаване на сделката,финансираща придобиването на
акции,или както жалбоподателят поддържа-тази забрана се отнася само до заеми и
обезпечения на самото придобиване на акции,но не обхваща други сделки на
приобретателя на акциите с други лица и друг предмет.Настоящият състав
намира,че забраната,въведена с разпоредбата на чл.187е,ал.3 от ТЗ,се отнася до
обезпечаване на всички сделки,чиято обща крайна цел е придобиване придобиването
на акции на дружеството от трето лице,каквато сделка в случая несъмнено е и
процесният договор за кредит.Такъв извод следва и от самата разпоредба на чл.187е,ал.3 от ТЗ,тъй
като с нея законодателят не е въвел импперативното ограничение единствено по
отношение на сделката,въз основа на която са придобити акциите на дружествоо,а
е използвал израза-“дружеството не може да обезпечава придобиването на негови
акции от трето лице“.В контекста на изложеното,възражението на жалбоподателя,че
коментираната забрана се отнася само до сочените от него сделки,е неоснователно
и не се споделя от настоящата инстанция.
Не е основателно
и поддържаното във въззивната жалба възражение,че процесния договор за
встъпване в дълг не попада под забраната на чл.187е,ал.3 от ТЗ,тъй като същият
е сключен след като вече е приключило и вписано в ТР увеличението на капитала
на „Т.“АД.Дори и това да е така,т.е. договорът за встъпване в дълг да е
сключен,след като вече е извършено увеличението на капитала,то целта на тази
сделка остава същата,а именно-да обезпечи сделката,чрез която е финансирано
увеличението на капитала,респ. придобиването на акции при това увеличение от
трето лице-от кредиполучателя по финансиращата сделка-„Х.“АД.
А обстоятелството,че
самият договор за встъпване в дълг има ролята на обезпечителна сделка спрямо
финансиращата придобиването на акции сделка,съдът счита за несъмнено
установено,изхождайки от наложеното в съдебната практика становище,че
обезпечаване е всяко правно действие,в резултат на което дружеството би се
оказало в положението на длъжник по обезпечената сделка.В случая,чрез
сключването на договора за встъпване в дълг и поемането с него на солидарна
отговорност за всички задължения на кредитополучателя по договора за
кредит,ответното дружество /т.е. встъпващото в дълга дружество/ несъмнено е
поело риска да се окаже в положението на
длъжник по обезпечената сделка при евентуалната фактическа реализация на
обезпечението,т.е. при евентуално насочване на принудителното изпълнение спрямо
него /като солидарен длъжник/ за произтичащи от договора за кредит
задължения.Ето защо,настоящият съд приема,че обезпечителна сделка,забранена от
чл.187е,ал.3,е и встъпването в дълг,при което встъпващият ез да ползва
отпуснатите средства,ще отговаря за тяхното връщане,както е в процесния случай.
На следващо
място,трябва да се отчете,че спрямо конкретния случай не намира приложение
установеното изключение от забраната за обезпечаване,въведено с изречение второ
от ал.3-та на чл.187е от ТЗ.То се отнася за сделки,сключени от банки или
финансови институции при обичайната им дейност,но се има предвид не всички
случаи на сделки,по които страна е банка или финансова институция,а
случаите,при които обект на придобиване със сделката са акции на самата банка
или финансова институция.Конкретният случай не е такъв,макар страна по договора
за встъпване в дълг да е банка,поради което коментираното изключение от
въведеното с чл.187е,ал.3,изр. първо от ТЗ ограничение,не намира приложение за
този именно случай.
Като краен
резултат,на база изложените по-горе съображения,въззивният съд намира,че
процесния договор за встъпване в дълг от 08.01.2013 г. попада под забраната на
чл.187е,ал.3 от ТЗ и чрез сключването му е нарушена тази императивна
разпоредба.Прякото нарушаване на императивната разпоредба води до нищожност на
договора поради противоречие със закона.А когато нарушаването се явява резултат
от разрешена сделка /в случая обезпечаване на на самото придобиване,а на
сделката,финансираща придобиване/,е налице нищожност поради заобикаляне на
закона.И в двата случая обезпечителната сделка не поражда правни последици,тъй
като се явява нищожна.Такъв извод се налага и спрямо процесния договор за
встъпване в дълг,а до този краен и правилен извод е стигнал и първоинстанционния
съд в обжалваното решение.
След като
договорът за встъпване в дълг е нищожен,то същият не е породил целените правни
последици и отговорността на ответника не може да бъде ангажирана спрямо
кредитора по договора за кредит на основание чл.101,ал.1,изр. 3 от ТЗ.С оглед
на това предявеният срещу ответника осъдителен иск за заплащане на главница в
размер на 4 661 983,60 евро се явява изцяло неоснователен и като такъв подлежи
на отхвърляне,ведно с искането за
заплащане на законна лихва върху главницата,считано от 07.03.2016 г. до
окончателното й изплащане.А предвид неоснователността на главния иск,като
неоснователен подлежи на отхвърляне и акцесорния иск за заплащане на
обезщетение за забава в размер на 355 411,91 евро,начислена върху главницата за
периода 08.06.2015 г.-07.03.2016 г.Именно такъв резултат е постановил и
първоинстанционният съд с обжалваното решение,поради което същото решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта,с която
предявените осъдителни искове са отхвърлени изцяло.
По подадените
от „Д.к.к.“ЕАД и „А.“АД частни жалби:
И двете частни жалби са насочени срещу определение №2690 от
23.12.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на ОС-Пловдив.Със същото
определение съдът е разгледал постъпили от двете дружества молби по чл.248 от ГПК за изменение на решение №560 от 10.10.2019 г. в частта за разноските.
С подадената от „А.“АД
молба /с вх.№31533 от 25.10.2019 г./ е поискано
да се измени решението в частта за разноските,като се присъди на
дружеството пълният размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение от
480 000 лв. с ДДС.
С подадената от „Д.к.к.“ЕАД
молба по чл.248 от ГПК /с вх.№34929 от 25.11.2019 г./ е поискано да бъде
изменено същото решение в частта за разноските,като бъде оставено без уважение
искането за присъждане на разноски в полза на ответника за размера над
платените 650 лв. депозити за възнаграждения за вещо лице.
С определение
№2690 от 23.12.2019 г. съдът е оставил без уважение и двете молби /респ.
заявените в тях искания за изменение на решението в частта за разноските/,като
по отношение на молбата на „А.“АД е приел,че не са налице основания да бъде
изменено решението чрез присъждане пълния размер на платеното от дружеството
адвокатско възнаграждение,а следва възнаграждението да остане в присъдения с
решението размер от 240 000 лв. /с начислен ДДС/,който размер е формиран след
намаляване на платеното от „А.“АД адвокатско възнаграждение вследствие на
заявено от насрещната страна и уважено от съда възражение за прекомерност на
същото възнаграждение.
По отношение на
молбата,подадена от „Д.к.к.“ЕАД на основание чл.248 от ГПК,първоинстанционният
съд е приел с определението си от 23.12.2019 г.,че също е неоснователна,т.е.
неоснователно е искането на дружеството да бъде оставено изцяло без уважение
искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение,като в тази
насока съдът е изложил в определението си мотиви,че плащането на такова
възнаграждение от ищеца е доказано и то му се дължи в намаления на основание
чл.78,ал.5 от ГПК и присъден с решението размер.
С подадената от „А.“АД
частна жалба е поискано настоящият съд да отмени определение №2690 от
23.12.2019 г. и да измени решение №560/10.10.2019 г. в частта му за
разноските,като присъди на дружеството разноски за платено адвокатско
възнаграждение в пълния предявен размер от 480 000 лева с ДДС,поради правна и
фактическа сложност на производството.Заявено е и евентуално искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 302 010,95 лв. с начислен
ДДС.
С подадената от „Д.к.к.“ЕАД
частна жалба е поискано определение №2690 от 23.12.2019 г. на ОС-П.да бъде
отменено като неправилно в частта,с която е оставено без уважение искането на
същото дружество за изменение на решение №560/10.10.2019 г. в частта за
разноските и да бъде отхвърлено от настоящата инстанция като неоснователно
направеното от ответника искане за присъждане на разноски в първоинстанционното
производство над платените 650 лв. депозити за възнаграждения на вещо лице.
Въззивният съд
намира за основателна подадената от „Д.к.к.“АД частна жалба по следните
съображения:
С решение №560 от
10.10.2019 г. първоинстанционният съд е присъдил на ответника адвокатско
възнаграждение в размер на 240 000 лв. с ДДС /като част от общия размер на
присъдените разноски от 240650 лв. за адвокатско възнаграждение и платен
депозит за вещо лице/,приемайки,че е доказано плащането на пълния заявен от ответника
размер на същото възнаграждение от 480 000 лв. и след като е счел,че това
възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 240 000 лв. поради
основателността на заявеното от ищеца възражение за прекомерност,основано на
разпоредбата на чл.78,ал.5 от ГПК.
В молбата си по
чл.248 от ГПК,както и в частната си жалба,ищецът „Д.к.к.“ЕАД поддържа,че на
ответника не е следвало да се присъжда изобщо адвокатско възнаграждение,тъй
като не е доказано платеното според представената фактура и 4 броя платежни
нареждания възнаграждение да има връзка с настоящото дело и без посочените във
фактурата договор за правна защита и съдействие и анекс към него да са
представени по делото,респективно-да е установена относимостта им именно към конкретното
дело.Не е достатъчно,според ищеца,да е доказано плащането на адвокатското
възнаграждение,за да бъде присъдено то,а е необходимо и установяването на
уговорка за относимостта му към конкретното дело.Оспорил е и доводите на
първоинстанционния съд,изложени в обжалваното определение,че за присъждането на
адвокатско възнаграждение е от значение да бъде установено реалното му
плащане,а договорът,с който е уговорено възнаграждението,можело и да не се
представя,както било възможно и същият договор да не бъде сключен в писмена
форма,тъй като се касаело за неформален договор.
Настоящата
инстанция счита за основателни поддържаните от „Д.к.к.“ЕАД
доводи.Действително,в първоинстанционното производство,заедно със списъка за
разноски по чл.80 от ГПК,ответникът „А.“АД
е представил само фактура и 4 броя платежни нареждания за заплатено от него в
полза на Адвокатско дружество „М. и Д.“ адвокатско възнаграждение в размер на
480 000 лв. с ДДС.В самата фактура,издадена на 13.06.2018 г.,като основание
/предмет/ на сделката е посочено-“възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие №Р17-238/12.04.2016 г. и анекс №1/13.06.2018 г. към него“.В
платежните нареждания като основание за плащанията се сочи горната фактура и „договор
за правна защита“,като въпросния договор е индивидуализиран като номер и година
само в едно от четирите платежни нареждания.В крайна сметка,посочените във
фактурата договор за правна защита и съдействие и анекс №1 към него,не са
представени по делото и тяхното съдържание остава неизвестно за съда.При това
положение остава недоказано извършените от ответника плащания на адвокатско
възнаграждение да се отнасят за осъществена спрямо него адвокатска защита по
конкретното дело.С оглед на това и адвокатското възнаграждение,въпреки
наличието на доказателства за реалното му плащане,не следва да бъде присъждано
на платеца като направени от него съдебни разноски за конкретното исково
производство.В тази връзка е неправилен изложеният в обжалваното определение от
23.12.2019 г. аргумент на първоинстанционния съд,че за присъждането на
адвокатското възнаграждение е достатъчно да бъде установено неговото реално
плащане.Реалното плащане на възнаграждението е само една от предпоставките за
присъждането му като направени от страната съдебни разноски,но освен това
следва да са налице доказателства за уговарянето на такова възнаграждение и
относимостта му към конкретното дело,т.е. че платеното адвокатско
възнаграждение е уговорено и дължимо за адвокатска защита на страната по
конкретното дело.В случая не е ясно дали заплатеното от ответника адвокатско
възнаграждение се отнася за адвокатска защита по процесното първоинстанционно
дело,поради което искането на ответника да му се присъди това възнаграждение е
изцяло неоснователно.
Предвид горните
съображения,въззивният съд счита,че определение №2690 от 23.12.2019 г. следва
да бъде отменено като неправилно в частта,с която е оставено без уважение
искането на „Д.к.к.“ЕАД,направено в молба с вх.№34929 от 25.11.2019 г.,за
изменение на постановеното решение по т.д.№151/2016 г. в частта за
разноските.Вместо това следва да бъде постановено от настоящата инстанция
изменението на същото решение в частта за разноските,като се отмени същото в
частта,с която на ответника са присъдени разноски в размер на 240 000 лв. за
адвокатско възнаграждение /като част от присъдената му обща сума съдебни
разноски в размер на 240650 лв.,включваща посочения размер адвокатско
възнаграждение и сумата от 650 лв.,представляваща заплатен депозит за вещо
лице/.
По отношение на
присъдените на ответника съдебни разноски до размера от 650 лв.-платен депозит
за вещо лице,първоинстанционното решение ще следва да се потвърди като
правилно.Самата частна жалба на „Д.“ЕАД не касае тези разноски,но предвид
пълното обжалване на първоинстанционното решение с подадената от същото
дружество въззивна жалба,съдът приема,че решението е атакувано и в частта за
тези разноски.Същите обаче с оглед изхода от спора по въззивната жалба,се
явяват правилно присъдени и дължими на ответника по процесните искове,поради
което първоинстанционното решение ще се потвърди в посочената част за
разноските.
Предвид приетия
по-горе резултат от разглеждането на подадената от „Д.к.к.“ЕАД частна
жалба,обосноваващ извода,че на ответника не следва да бъде присъждана каквато и
да е част от заплатеното от него адвокатско възнаграждение,подадената от самия
ответник „А.“АД частна жалба срещу определение №2690 от 23.12.2019 г. следва да
бъде оставена без уважение,а определението да бъде потвърдено в частта,с която
е оставено без уважение искането на „А.“АД,направено с молба вх.№31533 от
25.10.2019 г.,за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските.Същото искане,както по-горе се посочи,е да бъде изменено решението в
частта за разноските,като се присъди на ответника пълния размер на платеното от
него адвокатско възнаграждение,но по повод частната жалба на другата страна
настоящият съд прие,че такова възнаграждение изобщо не следва да се присъжда на
ответника,което и обосновава извода за неоснователността на искането на
последния да му се присъди по-голям размер възнаграждение.
По разноските за
въззивната инстанция:
Предвид изхода от
спора по процесната въззивна жалба,на ответника по същата-“А.“АД,се дължат
принципно съдебните разноски,направени в настоящото производство във връзка със
същата жалба.По въззивното дело обаче липсват доказателства същият ответник да
е извършил каквито и да е деловодни разноски по повод на въззивната
жалба,поради което такива разноски няма да му бъдат присъдени с настоящото
решение.
Мотивиран от
гореизложеното Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №560 от 10.10.2019
г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в
частта,с която са отхвърлени изцяло предявените от „Д.к.к.“ЕАД,ЕИК ***,заместил
при условията на чл.226,ал.2 ГПК вр. с чл.222 ГПК първоначалния ищец „К.“АД-в
несъстоятелност-гр.С.,с ЕИК ***,против „А.“АД-гр.П.с ЕИК ***искове за заплащане
на сума в размер на 4 661 983,60 евро,представляваща невърната главница по
договор за банков кредит от 08.12.2011 г. и за заплащане на сума в размер на
355 411,91 евро,представляваща обезщетение за забава плащането на главницата за
периода 08.06.2015 г. до 07.03.2016 г.,ведно със законна лихва върху
главницата,считано от 07.03.2016 г. до окончателното й изплащане,както и в
частта,с която на ответника „А.“АД-гр.П.с ЕИК ***са присъдени съдебни разноски
до размера от 650 лв.,представляващ платен депозит за вещо лице.
В тази част
настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ОТМЕНЯ определение №2690 от 23.12.2019
г. ,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в
частта,с която е оставено без уважение искането на „Д.к.к.“ЕАД,ЕИК ***,направено
на основание чл.248 от ГПК в молба с вх.№34929 от 25.11.2019 г.,за изменение на
решение №560 от 10.10.2019 г.,постановено по т.д.№151/2016 г. на ОС-Пловдив,в
частта за разноските,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №560 от 10.10.2019 г.,постановено по
т.д.№151/2016 г. на ОС-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в частта за разноските по следния начин:
ОТМЕНЯ решение №560 от 10.10.2019 г.,постановено по
т.д.№151/2016 г. на ОС-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в частта,с която е осъден ищеца „Д.к.к.“ЕАД с ЕИК ***
да заплати на „А.“АД с ЕИК ***съдебни разноски в размер на 240 000 лв. за
адвокатско възнаграждение /която сума е включена в общия присъден на ответника
размер на разноските от 240 650 лв./.
ПОТВЪРЖДАВА определение №2690 от 23.12.2019
г.,постановено по т.д.№151/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в
частта,с която е оставено без уважение искането на „А.“АД с ЕИК ***,направено с
молба вх.№31533 от 25.10.2019 г.,за изменение на решение №560 от 10.10.2019
г.,постановено по т.д.№151/2016 г. на ОС-Пловдив,в частта за разноските.
В тази част
настоящото решение има характер на определение,подлежащо на обжалване пред ВКС
в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.