Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 21.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
МЛ.СЪДИЯ:
Любомир Игнатов
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №10386 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №160038 от 24.07.2020г.,
постановено по гр.дело №28106/2019г. по описа на СРС, ГО, 166 с-в, е отхвърлен
изцяло предявения от Л.А.П. с ЕГН********** срещу „И.С.к.”ООД с ЕИ*******иск с
правно основание чл.124, ал.1, вр.чл.439 от ГПК за признаване за установено, че
за ответника не съществува правото на принудително изпълнение на сумата по
изпълнителен лист от 29.10.2013г., издаден по реда на чл.417 ГПК по гр.д.№40141/2013г.
на СРС, 46 състав за 2548,50 лева- главница по запис на заповед от
16.07.2013г., за събирането на която е образувано изпълнително дело №20168410403152
по описа на ЧСИ Н.М.№841 на КЧСИ, като ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата от 500 лева разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищеца Л.А.П.. Жалбоподателят поддържа, че доколкото заповедта
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК не
представлява съдебно решение, разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима и предвид
естеството на основанието- запис на заповед от 16.07.2013г. приложение следва
да намери специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, която е изтекла на
23.10.2017г. преди датата на подаване на исковата молба. Твърди също така, че
давността не е била спирана до 26.06.2015г. по силата на ППВС№3/1980г., обявено
за изгубило сила с ТР№2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Претендира отмяна на решението
на СРС и уважаване на иска изцяло, както и присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемият
ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като
неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.433,
ал.1, т.8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не
поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка. След образуване на изпълнителното дело на 02.12.2013г.
последното валидно действие- искане за насрочване на опис на движими вещи, е
извършено на 23.10.2014г. Следователно изпълнителното производство е перемирано
на 23.10.2016г.
С ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че погасителната давност се прекъсва с всяко същинско изпълнително
действие, като от този момент започва да тече нова погасителна давност за
вземането. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да
бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение.
В случая последното прекъсване на
погасителната давност е на 23.10.2014г.,
като от тази дата е започнал да тече нов
5-годишен срок. Настоящият състав споделя становището на първоинстанционния
съд, че в случая е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и издаден въз основа на нея
изпълнителен лист. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по
реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия
исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която
да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН.
Следва да се съобрази обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК- при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.
д. № 2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС). С изтичането на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно-
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Няма
основание да се счита, че по отношение на давностния срок кредиторът в случай
на оспорено чрез възражение вземане следва да е в по-благоприятно положение от
кредитора с неоспорено от длъжника вземане. Поради това съдът намира, че
нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери приложение по отношение на
процесното вземане.
Що се отнася до приложимостта на
постановление №3/18.11.1980г. на Пленума на ВС, съгласно което погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането, действително това постановление е обявено за
загубило сила с ТР №2/26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г.на ОСГТК на ВКС, но
последващият акт по тълкуване на дадена правна норма няма обратно действие, а
се прилага от момента на постановяването му. Следователно давността не е текла
от 29.10.2013г. до датата на постановяване на горепосоченото тълкувателно
решение 26.06.2015г. Това обаче е без значение, доколкото от 23.10.2014г. до
датата на завеждане на исковата молба 20.05.2019г. не е изтекъл приложимия в
случая петгодишен давностен срок.
По така изложените съображения
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на спора ответникът
по жалбата има право на направените разноски във въззивното производство в размер
на 500 лева за възнаграждение на един адвокат.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №160038
от 24.07.2020г., постановено по гр.дело №28106/2019г. по описа на СРС, ГО, 166
с-в.
ОСЪЖДА Л.А.П. с ЕГН**********
да заплати на „И.С.к.”ООД с ЕИ*******сумата от 500 лева (петстотин лева)-
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/