Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.11.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15052 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 489702 от 18.09.2018г. по гр.д. № 73263/2016г. Софийски районен
съд, 126 състав отхвърлил предявения от „Б.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „И.-08“
ООД, ЕИК*********, Б.В.С., ЕГН **********, и А. А.М., ЕГН **********, искове за
сумата 2 040 лв., представляваща неустойка по чл. 10 от договор от
03.10.2014г., изменен с допълнително споразумение от 24.04.2015г., дължима поради
неизпълнение на задължение за връщане на движими вещи, и за сумата 14 100 лв.,
представляваща неустойка по чл. 14 от договор от 03.10.2014г., изменен с чл. 5
от допълнително споразумение от 24.04.2015г., дължима при предсрочно
прекратяване на договора и при неизпълнение на задължение по чл. 13 от договора
за реклама на стоки. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати
на ответниците „И.-08“ ООД и А. А.М. сумите от по 632.50 лв. – разноски по
делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Б.Г.“ ООД /вписано изменение
в правноорганизационната форма от ЕООД на ООД в търговския регистър на
02.01.2019г./, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и необоснованост. Неправилно първоинстанционният
съд приел, че клаузата на чл. 10 от договора е нищожна поради противоречие на
добрите нрави. Районният съд не отчел наличието на третата функция на
неустойката – санкционната, нито взел предвид свободата на договаряне,
обосноваваща възможността на страните по един договор да дадат превес на една
или друга функция на неустойката. До този неправилен извод съдът достигнал и
поради нарушаване на указанието, дадено с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г.
по тълк. д. № 1/2009г. ОСТК на ВКС, че преценката за нищожност на една
неустойка следва да се прави към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент. По отношение на втория иск за неустойка по чл. 14 от договора
във връзка с чл. 5 от допълнителното споразумение необосновано съдът приел, че
неизпълнението на ползвателя да закупува уговорените количества кафе се дължало
на неточно изпълнение от страна на ищеца на задължението му своевременно да
доставя заявените количества кафе, както и на факта, че в процесния период
предоставените кафемашина и кафемелачка многократно се били повреждали. С
договора било уговорено заявките да се правят в писмена форма, а по делото не
било доказано страните да са имали практика служители на ответното дружество да
правят заявки по телефона. Ищецът не бил длъжен да изпълнява заявки на стоки в
разрез с уговореното в чл. 4, т. 11 от договора. Въпреки това по делото се
установило, че ищецът доставял два пъти седмично заявените по телефона
количества, които поради лоша организация на ответното дружество били малки и
несъобразени с нуждите на обекта. Необоснован бил и изводът, че ищецът не
изпълнявал задължението си да поддържа кафемашината и кафемелачката в
изправност. По делото не било установено на какво са се дължали честите повреди
на кафемелачката. По делото се доказало по безспорен начин значителното
неизпълнение на ответното дружество за изкупуване на договорените количества
кафе, което се дължало на причини, за които ползвателят отговаря - лоша
организация на снабдяването, липса на финансови средства за закупуване на
необходимите количества, нарушение на задължението му да закупува кафето само
от ищеца, поради което за ищеца било възникнало правото да упражни предвидената
в чл. 8, т. 3 от договора възможност едностранно да прекрати договора
предсрочно, което той направил с представената нотариална покана. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което
да уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за
тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемите страни „И.-08“ ООД и А. А.М. с отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендират разноски за въззивното производство съгласно списък по
чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Б.В.С., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител адв. Д. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди
обжалваното решение като правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени
осъдителни искове - с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 040 лв.,
представляваща неустойка по чл. 10 от договор от 03.10.2014г., изменен с
допълнително споразумение от 24.04.2015г., дължима поради неизпълнение на
задължение за връщане на ползвани по договора движими вещи – два рекламни
комплекта, състоящи се от маса и четири стола „Спетема“, и с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 14 100 лв., представляваща неустойка по чл. 14 от
договора от 03.10.2014г., изменен с чл. 5 от допълнително споразумение от 24.04.2015г.,
дължима при предсрочно прекратяване на договора и при неизпълнение на
задължение за реклама за целия срок на договора по чл. 13 от договора. Сумите
се претендират от ответниците солидарно на основание чл. 6 от допълнителното
споразумение от 24.04.2015г.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото не е било спорно, и от приетите договор от
03.10.2014г. и допълнително споразумение от 24.04.2015г. се установява, че
между ищеца и ответника – търговско дружество /наречен в договора ползвател/ е
бил сключен договор, по силата на който ищецът се задължил да предостави на
ползвателя за временно ползване един брой кафемашина, един брой кафемелачка,
миксер, 10 броя рекламни комплекта, състоящи се от маса и четири стола /чл. 1
от договора и чл. 3, ал. 1 от допълнителното споразумение/, а ответното
дружество се задължило да закупува от ищеца ежемесечно за целия срок на действие
на договора определено минимално количество стоки /кафе „Спетема Делициа Еспресо
Бар“ - по 35 кг месечно, 2 100 кг за целия срок на договора, на цени съгласно
ценова листа, представляваща приложение към договора /чл. 4, т. 9 от договора, изменен
с чл. 3, ал. 2 от допълнителното споразумение/. Съгласно чл. 3 от договора, изменен
с чл. 4 от допълнителното споразумение, срокът на договора е 60 месеца от
подписването на допълнителното споразумение, като в случай че в този срок не е
изкупено цялото предвидено количество кафе, продължава действието си до
изкупуването му. С чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора страните се съгласили, че ползвателят
ще ползва предоставените му вещи само в търговски обект - кафене „Гризли“,
находящо се в гр. Бургас, комплекс „Меден рудник“, както и че се задължава да
върне предоставените му за ползване вещи на в срок до три работни дни от прекратяването
на договора в състояние, не по-лошо от това, в което са му предоставени. С чл.
4, т. 15 от договора ответното дружество се задължило да използва закупеното
кафе за приготвяне и предлагане само по начин, който не накърнява качеството на
кафето, да не допуска смесването му с кафе от други марки, както и да го
приготвя по описания в договора начин. Съгласно чл. 4, т. 11 от договора,
„Балкам“ е длъжно до достави на ползвателя срещу заявка и заплащане уговорените
минимални месечни количества стоки, която се подава по факс или по адрес на ел.
поща. В чл. 8 страните уговорили хипотези на предсрочно прекратяване на
договора, като в чл. 8, т. 3 е предвидена възможност за ищеца да прекрати едностранно,
предсрочно и без предизвестие договора, когато ползвателят не изпълнява или е
изпаднал в забава с повече от седем календарни дни след уговорения падеж на
което и да е от задълженията си по договора. В чл. 10 от договора е предвидено,
че ако в срока по чл. 4, т. 2 ползвателят не върне ползваните вещи, той дължи
на „Балкам“ неустойка за неизпълнение, съответстваща на стойността им по чл. 1
в двоен размер, която неустойка се заплаща в седемдневен срок от прекратяване
на договора.
С чл. 13 от договора ползвателят се задължил срещу еднократно парично
възнаграждение за целия срок на договора да рекламира в ползвания от него обект
стоките от ценовата листа по Приложение № 1 от договора, чрез поставяне, монтиране
или ползване на предоставени рекламни материали. В чл. 14, изменен с чл. 5 от
допълнителното споразумение е уговорено, че възнаграждението по чл. 13 е в
размер на 9 000 лв., като е предвидено, че в случай на предсрочно прекратяване
на договора ползвателят дължи неустойка за неизпълнение в размер на 14 100 лв.
С чл. 6 от допълнителното споразумение на основание чл. 101 ЗЗД Б.В.С. и А. А. М.
встъпили като солидарни съдлъжници на „И.-08“ ООД за всички негови бъдещи
парични задължения, които могат да произтекат от неизпълнението на договора от
03.10.2014г.
Не е било спорно също и от приетите приемо-предавателни протоколи се
установява, че на 03.10.2014г. и на 24.04.2015 г. ищецът е предал на ответното
дружество описаните в чл. 1 от договора и чл. 3, ал. 1 от допълнителното
споразумение вещи.
От показанията на свидетелите А. В. и И..П., както и от приетите приемо-предавателни
протоколи /л. 45 - 74 от делото на СРС/ и фактури се установява, че установената
между страните практика по време на действие на договора е била заявки да се
правят по телефона от служители на ответното дружество до представител на
ищеца, като последният доставял в заведението заявените количества, но не
винаги в деня на заявката, обикновено един – два пъти седмично, случвало се да
не достави кафе и по една седмица. Кафемелачката често се повреждала, идвали
техници да я оправят, но все не я оправяли.
От приетите писмени доказателства и заключение на ССЕ се установява, че в
периода 24.04.2015г. - 03.06.2016г. ответното дружество е купило от ищеца общо
144 кг кафе.
С нотариална покана, изпратена на 09.06.2016г. и връчена на 29.06.2016г. на
служител на ответното дружество, ищецът направил изявление за прекратяване на
договора поради неизпълнение.
От правна страна: Неустойката представлява предварително уговорено между страните задължение
на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за вреди, без да е
необходимо те да се доказват.
Настоящият въззивен състав споделя извода
на първоинстанционния съд, че с оглед установеното от свидетелските показания неточно
/забавено и некачествено/ изпълнение на задължения на ищеца - за своевременна
доставка на заявените количества кафе и за поддържане в изправност на
предоставените за ползване кафемелачка и кафемашина, това неизпълнение
несъмнено е препятствало ползвателя да изпълнява точно своите задължения по
договора. Противно на поддържаното в жалбата, по делото се установява по
безспорен начин, че между страните е била установена практиката поръчките да се
правят по телефона – в този смисъл са кредитираните свидетелски показания,
ценени съвкупно с приетите приемо-предавателни протоколи. Поради това съдът
намира за неоснователен и довода, че ищецът не бил длъжен да изпълнява направените
по телефона заявки. В договора и допълнителното споразумение няма И.скване за
минимално количество на една заявка, поради което и доводите на въззивника
нерегулярното доставяне на заявените количества кафе да се дължало на лоша
организация на ответното дружество съдът намира за неоснователни. Предвид
установеното, че ищецът е бил неизправна страна по договора, за последния не е
възникнало потестативното право да развали едностранно договора. И доколкото
уговорената в чл. 14 от договора вр. чл. 5 от допълнителното споразумение
неустойка в размер на 14 100 лв. се дължи само при разваляне на договора
поради виновно неизпълнение от страна на ползвателя, предявеният иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 14 от договора вр. чл. 5 от допълнителното
споразумение е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Правилно също СРС е приел, че предвид
установеното връщане от ответното дружество на предоставените му за ползване
движими вещи /без процесните 2 бр. рекламни комплекта, състоящи се от маса и 4
стола „Спетема“/, договорът между страните е бил прекратен, но не поради
виновно неизпълнение от ползвателя, а по взаимно съгласие на страните, съгласно
чл. 8, т. 1 от договора. С оглед на което за ответното дружество е възникнало
задължението да върне и процесните два рекламни комплекта, което не се
установява да е направило.
С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от
функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна. Не съществува спор в
съдебната практика и правната доктрина, че като форма на договорна отговорност
неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона
е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, в очертаните от законодателя нейни граници. Тази
наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на
неустойката е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза
уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на
закона и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на
обществото на даден негов етап. Именно последните не допускат и използването на
договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора, един
от корективите на което е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването й за
нищожна.
В този смисъл са и задължителните разяснения,
дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, съгласно
които нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена
от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на
договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размера на обезпеченото с неустойката задължение, наличието на други
обезпечения на поетото задължение, вида на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл решение
№ 181/26.02.2015г. по т.д. № 4386/2013г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
142/12.03.2011г. по т.д. № 336/2010г. на ВКС, ІІ ТО и др./.
В случая с клаузата на чл. 10 от
договора е уговорено, че ако в срока по чл. 4, т. 2 ползвателят не върне
ползваните вещи, той дължи на „Балкам“ неустойка за неизпълнение, съответстваща
на стойността им по чл. 1 в двоен размер, която неустойка се заплаща в
седемдневен срок от изтичане на срока по чл. 4, т. 2. Въззивният съд споделя
извода на първоинстанционния, че така уговорената неустоечна клауза е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Противно на
поддържаното от въззивника, районният съд не е извършвал преценка за
валидността на клаузата към някакъв последващ момент, а към правнорелевантния
момент на сключване на договора, като правилно е приел, че клаузата би довела
до неоснователно обогатяване на ищеца, преценявайки съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Поради това
предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10 от договора също
е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемите. Доказано направените такива от въззиваемите „И.-08“ ООД и А. А.М.
са в размер на 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено,
видно от удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие и
преводно нареждане – 600 лв. в брой и 600 лв. – по банков път.
Делото е търговско, а цената на всеки от исковете – под 20 000 лв.,
поради което и съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 489702 от 18.09.2018г., постановено по гр.д. № 73263/2016г.
на Софийски районен съд, 126 състав, с което са отхвърлени предявените от „Б.Г.“
ЕООД /сега ООД/, ЕИК *******, срещу „И.-08“ ООД, ЕИК*********, Б.В.С., ЕГН **********,
и А. А.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата 2 040 лв., представляваща неустойка по чл. 10 от договор от
03.10.2014г., изменен с допълнително споразумение от 24.04.2015г., дължима поради
неизпълнение на задължение за връщане на движими вещи, и за сумата 14 100 лв.,
представляваща неустойка по чл. 14 от договор от 03.10.2014г., изменен с чл. 5
от допълнително споразумение от 24.04.2015г., дължима при предсрочно
прекратяване на договора и при неизпълнение на задължение по чл. 13 от договора
за реклама на стоки, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Б.Г.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „И.-08“ ООД, ЕИК*********,
и А. А.М., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.