Р Е Ш Е Н И Е
град София,16.10.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело №866 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „М.Ф.” ЕООД срещу съдебно решение № 522966 от 01.11.2018г., постановено по гр.д.№50517/2018г. по описа на СРС, 62 състав, с което е прието за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „М.Ф.” ЕООД дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 231.43 лв. - цена за доставена топлинна енергия, сумата 49.92 лева – мораторна лихва за периода 01.12.2015 г. – 29.06.2018 г., сумата 25.50 лв. - цена на услуга дялово разпределение и сумата 5.37 лева - мораторна лихва за периода 01.12.2015 г. – 29.06.2018 г. за имот, находящ се в гр.София, общ. София, ул.”*****, магазин №3, с код на платеца №Т407719, за периода м.10.2015 г. - м.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. до погасяването, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №38411/2018г. по описа на СРС, 62-ри състав, както и разноски по делото на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК - сумата от 75 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 825 лв. - разноски в исковото производство.
В жалбата са
инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение, като
постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални
нарушения. Навеждат се аргументи за необоснованост на постановения съдебен акт,
като се посочва, че съдът не е обсъдил и взел предвид направените в отговора на
исковата молба възражения. Оспорват се констатациите на съда досежно
установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в имота на
жалбоподателя. Излага се още, че не е получавал фактури за дължимите суми за
доставяната услуга, поради което твърди, че не дължи претендираните вземания. Оспорват
се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на
претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
сторени разноски пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя списък по чл. 80 от ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „М.Ф.”
ЕООД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №38411/2018г. по описа на СРС, 62-ри състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД,
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 12.06.2018г. и е постановена на 20.06.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „М.Ф.”
ЕООД за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника - „М.Ф.” ЕООД, възражение, поради което дължимите от него суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод
за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - „М.Ф.”
ЕООД искове с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало
договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на
собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от
ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по
делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия
в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора
за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба,
доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия
период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна
жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от доказателствата по делото се установява, че между страните
е налице договорна връзка с предмет доставка на топлинна енергия за имот, находящ се в гр.София, ул.”*****, магазин №3, с код
на платеца №Т407719, за исковия период. Ответното
дружество - въззивник по настоящото дело, се явява "небитов
клиент" на топлинна енергия по смисъла на §1, т.33а (изм. ДВ,
бр.66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, респективно
задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ. Изложените от СРС в горния смисъл мотиви, а именно, че
ответникът ползва помещение в топлоснабдена сграда, настоящият въззивен състав
счита за законосъобразни, постановени при правилен анализ на събраните по
делото доказателства.
Неоснователни са възраженията на ответника
за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели
на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в процесния
имот, находящ
се в гр.София, ул.”*****, магазин №3, собственост на ответника, е доставяна топлинна енергия
при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че през процесния период от м.10.2015г. - м.10.2016г. посоченият в исковата
молба имот е бил топлоснабден, както и се изчислява стойността на реално
доставената в него топлинна енергия за същия период, количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага изводът, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по
СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е
вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор
на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното
предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по
приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за
направени плащания от ответника, погасяващи процесното задължение. С оглед на това
съдът намира, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ е основателен и
като такъв правилно е бил уважен в пълния предявен размер.
Неоснователен е доводът във
въззивната жалба, че претендираните вземания не са изискуеми доколкото не е
доказано, че ответникът е получавал
данъчни фактури за стойността на потребената в имота топлинна енергия. В ОУ към
договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на
дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 20 дни от
изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Неполучаването на фактура не освобождава
потребителя от задължението да заплаща консумираната за съответния период
топлинна енергия. Правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът след като не е заплатил в
уговорения в ОУ към договора за доставка срок дължимите от него вземания за
доставка на топлинна енергия е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава.
Досежно определяне на размера, до който е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС е кредитирал заключението на ССчЕ, което не е оспорено от
страните.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски.
Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна –
ищец, съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна – ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в
сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнаграждение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 522966 от 01.11.2018г., постановено по гр.д.№50517/2018г.
по описа на СРС, 62 състав.
ОСЪЖДА „М.Ф.“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище ***,
офис 7В и съдебен адрес, чрез адв. И.,*** на осн. чл. 78, ал. 8 да заплати на „Т. – С.“ ЕАД, ЕИК: *****,
гр. София, ул. „*****на
основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща разноски
за въззивното производство/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./