РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. Пловдив, 16.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20215300502951 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Д. Й. Т., ЕГН: **********, от
***, против Решение № 1686 от 07.10.2021 г., постановено по гр.дело №
7587/2021 г. по описа на Районен съд –Пловдив - ХVІ гр.с-в, което се обжалва
в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея против „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* иск за осъждането на ответника да и
заплати сумата от 162,04 лв., представляваща възнаградителна лихва,
заплатена по договор за заем № 3050988/03.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 12.05.2021 г. до
окончателното й плащане. Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че
в тази част обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови въззивно решение по съществото на спора, с
което предявените искове да се уважат. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „Изи Асет Мениджмънт” АД оспорва въззивната
жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение в тази му
част като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира
заплащането на разноски за инстанцията.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
1
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е исков с правно основание чл. 55 ал. 1, предложение първо от
ЗЗД.
Ищцата Д. Й. Т. е изложила твърдения в писковата молба, че е
сключила с ответника договор за паричен заем № 3050988. Твърди, че този
договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, както и че на
самостоятелно основание са недействителни отделни негови клаузи. Така
твърди, че уговорката за заплащане на възнаградителната лихва е нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави, тъй като същата е прекомерна
поради надвишаване трикратния размер на законната лихва, а отделно в
договора не е посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. В
нарушение на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК в договора не е посочен начин на
изчисляване на ГПР, както и начинът, по който е формиран и каква би била
общата дължима сума. Твърди, че в него не е включено скрито оскъпяване на
кредита поради задължение за заплащане на неустойка, уговорката за която
също била нищожна, като ако същата беше включена в ГПР, той би надвишил
50 %.
С решението си районният съд е приел за установено, че страните по
делото са сключили договор за паричен заем № 3050988/ 03.10.2017 г., по
силата на който на ищцата е предоставен кредит в размер на 1 000 лв. за
рефинансиране на друг текущ заем в размер на 476,71 лв., при следните
условия: срок на връщане на заемната сума от 44 седмици, при фиксиран
годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите - 41, 71 %
и общ размер на всички плащания - 1 602,04 лв. В договора е направена и
уговорка за заплащане на неустойка от страна на заемополучателя при
неизпълнение на задължението му за представяне на обезпечение в размер на
770,22 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на
сумата от 35,01 лв. Тези фактически констатации и правни изводи не са
спорни пред настоящата инстанция. Пред настоящата инстанция не е спорен и
фактът, че ищцата е заплатила на ответника сумата от 162,04 лв.,
представляваща възнаградителна лихва по договора.
С решението си районният съд е направил извод за нищожност
клаузата, предвиждаща задължение на заемополучателя за заплащане на
неустойка, а решаващите мотиви на съда са за това тази клауза да не
отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като още при
сключването на договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, включена е в погасителния
план, като към всяка месечна вноска се прибавя допълнително сумата от
2
35,01 лв. за тази неустойка за целия срок на договора. Съдът е формирал
извод, че въведените изисквания в договора за вида обезпечение и срока за
представянето му от заемополучателя създават значителни затруднения на
същия при изпълнението му до такава степен, че то е изцяло невъзможно, а от
друга страна непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора. Съдът е приел, че включването на задължението за
неустойка в погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и се
явява добавък към възнаградителната лихва, като представлява сигурна
печалба за заемодателя. При така формираните правни изводи ПРС е
постановил в решението си осъждането на ответника „Изи Асет
Мениджмънт” АД да заплати на ищцата Д. Й. Т. сумата от 770,22 лв. -
недължимо платена неустойка по договора, като в тази част решението не е
обжалвано и е влязло в сила. На основание чл. 297 ГПК влязлото в сила
решение е задължително за всички съдилища.
Ето защо, доколкото спорът между страните за валидността на клаузата
за заплащане на неустойка е разрешен между страните с влязло в сила
съдебно решение, то следва да се зачетат последиците на същото.
Настоящият съдебен състав възприема извода на първоинстанционния съд, че
включването на задължението за неустойка в погасителните вноски води до
скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към възнаградителната
лихва, като представлява сигурна печалба за заемодателя.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 41,71 %, но без да
са включени разходите за неустойка. В договора е уговорено заплащането на
неустойката да се разсрочи и да се изплаща едновременно с погасителната
вноска по заема, като така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е
видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Определеният в посочения договор
ГПР е в размер на 41,71 %, но без да са включени разходите за неустойка.
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
3
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Ето защо съдът приема за неправилен извода на районния съд за
неоснователност на иска за заплащане на сумата от 162,04 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, заплатена по договора за заем.
Същата е недължимо платена, тъй като ищцата е дължала заплащането само
на чистата стойност на кредита. Ето защо искът като основателен следва да се
уважи, като ответникът следва да се осъди да заплати на ищцата посочената
сума, ведно с обезщетение за забавеното и плащане в размер на законната
лихва за периода от предявяване на иска пред съда до окончателното
погасяване.
Предвид изложеното съдът приема, че в тази му част решението на
районния съд е неправилно. Като такова същото ще се отмени, като ще се
постанови друго такова в казания смисъл. Решението ще се отмени и в частта
за разноските, с която жалбоподателката – ищец е осъдена да заплати на
въззиваемата страна – ответник разноски по делото пред РС.
Предвид основателността на въззивната жалба и на иска, въззиваемата
страна следва да заплати на жалбоподателката - ищец направените разноски
както пред въззивната инстанция, така и в първоинстанционното
производство. В първоинстанционното производство разноските за този иск
са в размер на 18,26 лв., представляващи съответната част от внесените по
делото такси, а пред настоящата инстанция – 25 лв. за внесената държавна
такса за обжалването. Или, общо разноските за двете инстанции за тази
страна възлизат на 43,26 лв.
По делото в представения пред РС договор за правна защита и
съдействие на ищцата е уговорено, че тя се представлява безплатно от
адвокат К.К., поради затрудненото си материално положение, което
основание за оказването на безплатна адвокатска помощ съгласно чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА. С оглед общата цена на исковете районният съд е определил
това възнаграждение на 300 лв., като съобразно уважената от него част от
исковете е присъдил на адвоката сумата от 247,85лв. Ето защо, доколкото
исковете се уважават в пълен размер, въззиваемата страна ще бъде осъдена да
заплати на адв. К. и разликата от 52,15 лв. за оказаната от нея правна помощ
пред РС.
В производството пред въззивната инстанция е разгледан един иск, като
за същия съдът определя възнаграждение за процесуалния представител на
жалбоподатгелката в размер на 360 лв. с ДДС, като същото ще се присъди в
полза на адв.К.. Или, въззиваемата страна ще бъде осъдена да заплати общо в
полза на адв. К. сумата от 412,15 лв.
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
4
ОТМЕНЯ Решение № 1686 от 07.10.2021 г., постановено по гр.дело №
7587/2021 г. по описа на Районен съд –Пловдив - ХVІ гр.с-в в в частта му, с
която е отхвърлен предявеният от Д. Й. Т., ЕГН: ********** против „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* иск за осъждането на ответника да и
заплати сумата от 162,04 лв., представляваща възнаградителна лихва,
заплатена по договор за заем № 3050988/03.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 12.05.2021 г. до
окончателното й плащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: ***, да заплати на Д. Й. Т., ЕГН: **********, от ***,
сумата от 162,04 лв., представляваща възнаградителна лихва, недължимо
платена по договор за заем № 3050988/03.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 12.05.2021 г. до
окончателното й плащане, както и сумата от 43,26 (четиридесет и три лв. и 26
ст.) лв. - разноски по делото пред двете инстанции.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: ***, да заплати на осн. чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата на адвокат К. Й. К., със служебен адрес: ***, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищцата Д. Й. Т. с ЕГН: **********
безплатно процесуално представителство по делото пред двете инстанции, в
размер на 412,15 (четиристотин и дванадесет лв. и 15 ст.) лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5