РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. К., 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Пламен Ал. Александров
Членове:Кирил М. Димов
Невена К. Калинова
при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова
като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско
дело № 20235100500326 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. N 1912/28.07.2023 г. по входящия регистър
на РС – М., подадена от К. И. Х. чрез представител по пълномощие - адв.И. Б., срещу
решение N 190 от 14.07.2023 г. по гр.д. N 14/2023 г. по описа на РС – М., с което в
производство по чл.422, ал.1 от ГПК е признато за установено по отношение на К. И.
Х. от с.С., общ.М., обл.К., че дължи на И. Р. К. от с.Д., общ.К., обл.К. сумата 5 000 лв.
неизплатена главница по запис на заповед, издадена от длъжника на 03.01.2022 г., с
падеж 12.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
26.10.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. N 518/2022 г. по описа на
Районен съд М.. С решението ответникът К. И. Х. е осъден да заплати на ищеца И. Р.
К. направените в заповедното производство разноски в общ размер на 350 лв. и
направените в исковото производство разноски в размер на 1 300 лв..
Решението се обжалва изцяло като неправилно - постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон и като необосновано, с искане да се отмени, да се
постанови ново решение по спора, с което предявеният иск да се отхвърли като
неоснователен и недоказан и на въззивника да се присъдят направените по делото
1
разноски. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички
събрани доказателства, доводите и възраженията на страните, в тяхната съвкупност, и
не е изложил мотиви кои от наведените факти приема за доказани/респ. недоказани и
защо, като в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК е достигнал до грешни
изводи относно фактите и е приложил неправилно материалният закон. В жалбата се
излага довод, че съдът е приел, че не е налично предходно каузално отношение във
връзка, с което е издаден записът на заповед, а такова от показанията на разпитаните
свидетели, представеният от ищеца документ на немски език с превод и отказът на
ищеца да отговори на въпроси по чл.176 от ГПК е установено, като в нарушение на
чл.176, ал.3 от ГПК съдът е следвало да приеме за доказани посочени във въззивната
жалба обстоятелства, наред с което да стигне до извод, че ответникът не е имал
намерение да подпише записът на заповед, считайки, че подписва документ за
приключване на отношения със съпругата на ищеца във връзка с работа в Германия. В
тази връзка съдът неправилно приел, че ответникът не е подписал записа на заповед
след като е бил въведен в заблуждение.
Въззиваемият И. Р. К., ищец по иска, не е подал отговор по въззивната жалба.
В открито съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от жалбоподателя
К. И. Х., чрез представител по пълномощие, който претендира разноски по делото.
В открито съдебно заседание въззиваемият И. Р. К., чрез представител по
пълномощие, оспорва въззивната жалба, моли обжалваното решение да се потвърди и
претендира разноски за въззивната инстанция.
Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, приема
за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 изр. 1-во от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение N 1 от
09.12.2013 г. по тълк. дело N 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на К.йския районен съд е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.Във връзка с доводите в жалбата следва
да се добави следното:
В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, ищeцът, сега
ответник по въззивната жалба, е посочил като основание за възникване на спорното
2
парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл.417,
т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение. С отговора на исковата молба
ответникът е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, защото няма никакви
отношения с ищеца, не е поемал задължение към него да заплати претендираната сума,
подписал е записа на заповед при липса на съгласие поради поради въвеждане в
заблуждение от съпругата на ищеца, с доводи, че записът на запис е недействителен -
нищожен, в т.ч. поради липса на форма и унищожаем поради издаването му в резултат
на измама.
С обжалваното решение е признато за съществуващо претендираното от ищеца
вземане спрямо ответника, като в мотивите към решението е прието, че е налице
правоотношение между страните, възникнало от валидно подписан от ответника запис
на заповед в полза на ищеца и без значение е установеното от свидетелските
показания, че при подписването на записа на заповед ответникът бил със съзнанието,
че подписва документи, с които урежда евентуално наличие на свои вземания към
ответника.
Документът въз основа на който е разпоредено плащане на парично задължение
на И. Р. К. от с.Д., общ.К., обл.К., след подадено от него заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, от длъжника К. И. Х. от с.С., общ.М., обл.К.,
със Заповед N 170/27.10.2022г. по ч.гр.д. N 518/2022г. на РС – М. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, представлява запис на
заповед, издаден на 03.01.2022г. в с.Д., общ.К., обл.К., със същото място на плащане, с
падеж 12.10.2022г., с издател К. И. Х. с ЕГН **********, с посочени лична карта и
адрес, с който същият сочи, че ще заплати срещу представяне на записа на заповед
сумата от 5 000 лв., изписана на две места цифром и словом на поемателя И. Р. К. с
ЕГН **********, с посочени лична карта и адрес. В записа на заповед, след текста е
положен подпис за издател и ръкописно е изписано името К. И. Х., както и е положен
подпис за поемател. Записът на заповед е платим на предявяване, без протест и
разноски.
С оглед на наличните в документа реквизити, поетото задължение е безусловно,
тъй като условия не са вписани и съответно има предписаната от закона форма, в т. ч. и
защото полагането на подпис за поемател, независимо от кое лице, не променя
характера на сделката, щом не се нарушава безусловността на сделката.
В текста на документа се съдържат всички реквизити, предвидени в чл.535 от ТЗ,
в т.ч. и изразът „запис на заповед” е посочен както като наименование на документа,
така и се съдържа в текста на документа и то в логическа връзка с другите думи от
текста, като е ясно, че с този израз се обозначава самият документ за запис на заповед,
в случая използваният израз в текста на документа е „ще заплатя срещу представянето
на настоящия запис на заповед сумата от“, като липсата на израза „безусловно
3
обещавам“ не нарушава изискването на чл.535, т.2 от ТЗ, щом в документа не е
поставено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на
определена парична сума/ т.2 от ТР 1/28.12.2005г. на ВКС по т.д. N 1/2004г., ОСТК на
ВКС/. В текста на документа е посочен падежът на плащането - 12.10.2022г., при което
записът на заповед е платим на падежа, и не е необходимо предявяването му, посочено
е мястото на плащането, датата и мястото на издаване, както и името на лицето, на
което или на заповедта на което трябва да се плати, положен е подпис на издателя, при
което записът на заповед съдържа всички реквизити по чл.535 т.1-т.7 от ТЗ.
Възражението за въвеждане в заблуждение при подписването на записа на
заповед не е подкрепено с доказателства и в съответствие с правилото на чл.154 от
ГПК правилно не е взето предвид от съда при преценката на действителността на
менителничния ефект. При измамата невярната представа не се отнася до
съдържанието на сключената сделка и страната съзнава напълно ясно съдържанието на
сделката, но тя действа под влияние на невярната представа, че последиците й няма да
настъпят/съществуващо право няма да се измени или погаси или субективно право
няма да възникне или няма да бъде упражнено/ или ще настъпят други последици. Ако
страната има невярна представа за съдържанието на сделката е налице грешка, която
може да бъде извинителна, неизвинителна, предизвикана от насрещната страна и др. В
случая, записът на заповед е едностранна сделка, при което заблуждението трябва да е
предизвикано от адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от него,
или от трето за сделката лице, както се твърди в случая, но другата страна по сделката,
съответно адресатът на едностранната сделка трябва да е знаел или да не е могъл да не
знае за това. В случая издателят на записа на заповед е дееспособно лице, което
разбира свойството и значението на своите действия и може да ги ръководи, когато
обикновено и най-вече при формалните сделки то е наясно какви са видът, характерът
и съдържанието на сделката, но е въведено в заблуждение относно правните
последици, които ще настъпят след сключването й, което именно не се твърди от
ответника по иска като издател на записа на заповед, с извод съответно, че не е налице
претендираното от него основание за унищожаемост на процесната ценна книга.
Съгласно указанията в Тълкувателно решение N 4/2013 г. от 18.06.2013 г. по т. д.
N 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в качеството му на абстрактна правна сделка редовният
от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за обещаната от
издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството по чл.422,
ал.1 от ГПК. Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в
исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл.422, ал.1 от
ГПК парично вземане, освобождава ищеца - кредитор от задължение да доказва
съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на
записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в
тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е
4
въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа
на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя. В срока по чл.131 от
ГПК, с подадения отговор на исковата молба, ответникът не е противопоставил
възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от
конкретно каузално правоотношение/„никога при никакви обстоятелства не съм
поемал задължение да заплатя на ищеца сумата, за която тя претендира“/, а
твърденията му са, че между него и съпругата на ищеца има отношения извън записа
на заповед и поради това не дължи сумата по записа на заповед. Процесуалната
позиция на ответника следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по
записа на заповед и с оглед указанията в т.17 на Тълкувателно решение N 4/2013 от
18.06.2014 г. по т. д. N 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищеца да
сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на
вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен
запис на заповед. Поради това и необсъждането на неявяването на ищеца в съдебно
заседание, за да отговори на въпроси по реда на чл.176 от ГПК и неприемането на
определени обстоятелства на основание чл.176, ал.3, предл.1-во от ГПК не е
нарушение, което да е довело до необоснованост на решението.
Ответникът по иска, сега въззивник, не е доказал да е погасил вземането чрез
плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че то съществува.
Предвид настъпилия падеж на записа на заповед следва, че вземането е изискуемо и
подлежи на изпълнение. Редовността на записа на заповед и липсата на доказани от
неговия издател абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното
вземане, обуславя, че искът по чл.422, ал.1 от ГПК е основателен и доказан, с оглед на
което следва да се уважи.
По изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното
първоинстанционно решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед крайния изход на делото, въззивникът няма право на разноски съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК, а на основание чл.78, ал.3 от ГПК в негова тежест са направените
от въззиваемия разноски за тази инстанция в размер на 700 лв. за адвокатско
възнаграждение.
При тези мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение N 190/14.07.2023 г., постановено по гр. д. N 14/2023 г.
по описа на Районен съд – М..
ОСЪЖДА К. И. Х. с ЕГН **********, с.С., общ.М., ул.В. N 25, обл.К., да заплати на
И. Р. К. с ЕГН **********, с.Д., ул.Г.Д. 34, общ.К., обл.К., сумата 700 лв.,
5
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6