Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 20.11.2019 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и девети
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Галина Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4691 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.01.2019 год.,
постановено по гр.дело №47937/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД
срещу „Г.“ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1 710.79 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода от м.април 2015 год. до м.април 2016 год. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, сумата от 16.50 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.април
2015 год. до м.април 2016 год., ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 27.03.2017 год. до окончателното изплащане, сумата от 206.45 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.06.2015
год. до 20.03.2017 год. и сумата от 0.88 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.06.2015 год. до 20.03.2017
год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №18613/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в и
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 365.42 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Бруната“ ООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че ответникът няма качеството на
потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ, съобразно която норма, такъв потребител бил физическо или юридическо
лице, което купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за
стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет.
Видно било от представения по делото нотариален акт, че ответното дружество
било собственик на процесния имот. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата „Г.“ ЕООД счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че предявените искове
се отнасяли за вземания, различни от заявените в заповедното производство,
поради което се явявали недопустими. Във въззивната жалба се релевирали
оплаквания, които нямали отношение към предмета на спора. На следващо място
сочи, че по делото било установено, че за исковия период за имота била открита
клиентска партида на името на трето лице – „Престо плюс 1“ ООД – абонатен
№362578. Липсвали доказателства за обогатяването на ответника. Процесният обект
бил отдаден под наем на „Д.Е.Ф.“ ООД с договор за наем, сключен на 09.04.2015
год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо /предмет на установителните
искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са вземанията по смисъла чл.
410 ГПК – за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.дело
№18613/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, т.е. налице е идентитет между
страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителните искове/. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз
основа на списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за
проведено общо събрание на етажните собственици на процесната сграда от
10.10.2001 год., че към
2001 год. между ищеца и трето за спора лице – Д.М.Й.е възникнало и съществувало
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди за
поцесния магазин №9, за който при ищеца е била открита клиентска партида №362578.
Безспорно е, че впоследствие ответното
дружество е придобило правото на собственост върху процесния магазин, като между
страните по делото не е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за
небитови нужди. На 09.04.2015 год. ответникът
е отдал под наем имота на „Дефендър Ъф Фейт“ ООД. Не се спори между страните и
относно количеството и стойността на доставената през процесния период топлинна
енергия.
Като доказателства по делото са приети
индивидуални справки за отопление и топла вода, изготвени от третото
лице-помагач „Бруната“ ООД /за когото не се спори, че е извършвал услугата
дялово разпределение/, както и формуляри за отчет, в който като титуляр на
процесната клиентска партида фигурира третото за спора лице, а именно „Престо
Плюс 1“ ООД.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В разглеждания случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при
условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на
доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия /в т.ч.
стойността на услугата дялово разпределение/, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двете страни.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ.
Както вече бе посочено, не се спори по
делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на
топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди, както и че ответникът е
собственик на процесния имот.
За да бъде ангажирана обаче
отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно
обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е собственик на
процесния имот, а следва също така да се докаже, че той е ползвал имота през
исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия,
като по този начин си е спестил разходи – доказателствената тежест за това е
била на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са били
ангажирани каквито и да било доказателства, а и за посоченото обстоятелство не
е налице признание от страна на ответника. Напротив, видно е от представените индивидуални
справкии данъчни фактури, че през исковия период титуляр на откритата за имота
партида е било трето за спора лице. А във
формулярите за отчет /на л. 97 от първоинстанционното дело/ е удостоверено, че
е осигурен достъп до имота, но чрез подпис на лице от името на отразения клиент
„Престо Плюс 1“ ООД. Следователно не може да бъде формиран категоричен извод,
че доставената топлинна енергия е било потребена именно от ответното дружество.
В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните
вземания за неоснователното обогатяване. А щом няма главни задължения, не може
да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по
жалбата действително направените разноски по делото за възнаграждение за един
адвокат в размер на 366 лв. /които не са прекомерни – виж приложимата с оглед
материалния интерес по делото разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.01.2019 год., постановено по гр.дело
№47937/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Г.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 366 лв.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Бруната“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/