Р
E Ш Е
Н И Е
№ ……………./16.12.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в публично заседание на двадесети ноември две хиляди
и двадесета година в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИНА ГЕОРГИЕВА
при участието на
секретаря ТЕОДОРА КОСТАДИНОВА разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15029/2019 г.
Производството
по делото е образувано по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу Ц.С.К.,
ЕГН **********, адрес: *** обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, както следва:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 630.95 лева – главница по Договор за потребителски кредит № *********/02.09.2015
г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД /понастоящем „Ф.Б.“ ЕООД/, вземането по който е
прехвърлено по силата на Договор за цесия от 01.07.2017 г. на „И.А.М.“ АД,
което от своя страна го е прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/01.06.2018
г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 01.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението;
- с правно основание чл. 422 ГПК във
връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 91.84 лева – договорна лихва, начислена по договора за кредит
за периода от 18.12.2015 г. до 28.10.2016 г.;
- с правно основание чл. 422 ГПК във
връзка с чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 175.73 лева – обезщетение за забава за периода от 19.12.2015
г. до 28.02.2019 г.,
за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 3540/2019
г. по описа на ВРС.
Ищецът „А.з.с.н.в.“
ЕАД твърди, че между „П.Ф.Б.“ ООД /понастоящем „Ф.Б.“ ЕООД/ и ответника Ц.С.К.
е сключен Договор за потребителски кредит № *********/02.09.2015 г. Поддържа,
че вземанията по последния са прехвърлени по силата на Договор за цесия от
01.07.2017 г. на „И.А.М.“ АД, което от своя страна го е прехвърлило на
заявителя с Приложение № 1/01.06.2018 г. към Допълнително споразумение от
01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. Посочва, че длъжникът е уведомен за извършените цесии.
В исковата
молба се излага, че въз основа на горепосочения договор за потребителски кредит
„П.Ф.Б.“ ООД се е задължило да предостави на ответника парична сума в размер на
800.00 лева. Посочва се, че заемната сума е предоставена от кредитен консултант
в брой по местоживеенето на кредитополучателя. Уговорена е фиксирана договорна
лихва в размер на 157.79 лева, като ответникът се е задължил да върне кредита
на 60 равни седмични погасителни вноски, първата от които с падеж на 11.09.2015
г., а последната – 28.10.2016 г.
Ищецът
твърди, че с подписване на договора за кредит, кредитополучателят се е съгласил
да заплати такса за оценка на кредитно досие в размер на 40 лева, която е
включена в седмичните погасителни вноски. Наред с нея кредиторът се е задължил
да предостави допълнителна услуга, изразяваща се в доставка на заемната сума в
брой по местоживеене на кредитополучателя и услуга по седмично събиране на
вноските по кредита по местоживеенето на кредитополучателя, означена в договора
услуга „Кредит у дома“. Уточнява, че 30% от таксата е равна на разходите,
свързани с предоставянето на кредита в брой по местоживеене на
кредитополучателя, като в конкретния случай тя е в размер на 187.91 лева и е
разделена на 60 броя равни вноски, платими на падежните дати на погасителните
вноски. Останалата част от таксата в размер на 438.46 лева е свързана с
разходите за събиране на седмичните вноски в дома на кредитополучателя, като
също е включена в седмичните вноски. Ищецът твърди, че кредитополучателят по
всяко време може да се откаже от услугата „Кредит у дома“, която е договорена
за събиране на погасителните вноски по местоживеенето му.
Наведени са
твърдения, че на ответника е начислена лихва за забава в размер на действащата
законна лихва за периода от 19.12.2015 г. до датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК, равняваща се на 175.73 лева.
В исковата
молба е посочено, че ответникът е извършил плащания по договора за кредит в общ
размер от 401.50 лева, с която сума са погасени, както следва: такса услуга
„Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на
Кредитополучателя – 46.95 лева, такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене на Кредитополучателя – 109.65 лева, такса
за оценка на досие – 9.90 лева, договорна лихва – 65.95 лева, главница – 169.05
лева.
Обосновава
правния си интерес от предявените искове с твърдение, че в негова ползва е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на
ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Моли за уважаване на исковите претенции
и присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения от съда особен представител, е
депозирал писмен отговор, с който изразява становище за недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Развива подробни съображения за липса на
активна материалноправна легитимация на ищцовото дружество, като твърди, че цесиите не са надлежно
съобщени на ответника. Оспорва наличието на валидно възникнало облигационно
отношение между „П.Ф.Б.“ ООД и Ц.К., както и изпълнението на задълженията на
кредитора по процесния договор за потребителски
кредит. Оспорва ответницата да е в неизпълнение на задължения по последния. Прави
възражение за погасяване по давност на претендираните
вземания. Моли предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове да бъдат
оставени без разглеждане, а в условията на евентуалност – да бъдат отхвърлени.
Съдът след като съобрази
събраните по делото доказателства намира следното от
фактическа страна:
От
представения и приет по делото договор за потребителски кредит от 02.09.2015 г.
се установява, че същият е сключен между „П.Ф.Б.“ ООД, ЕИК ********* и Ц.С.К.,
ЕГН **********. Съгласно същия на ответника е предоставена в заем сумата от 800
лева като е договорено да се заплати такса оценка на досие в размер на 40 лева;
възнаградителна лихва в размер на 157,79 лева.
Отразено е, че размера на възнаградителната лихва е
31.82 %, а годишния процент на разходите – 48 %. Кредитополучателят се е
съгласил и на допълнителна услуга „Кредит у дома“ като таксата за ползване на
същата възлиза в размер на 626,37 лева. Общата сума, която следвало да се върне
от К. е в размер на 1624,16 лева чрез извършване на 60 равни седмични
погасителни вноски в размер на 27,07 лева. В чл. 25 от договора, относно
таксата „Кредит у дома“, е посочено, че клиентът разбира, че 30 % от тази такса
е равна на разходите свързани с реализирането на допълнителната услуга „Кредит
у дома“ и предоставяне на кредита в брой по местоживеене на Клиента и събиране
на погасителните вноски седмично също па местоживеене на Клиента, че тази такса
е дължима от клиента при подписване на договора, но се заплаща на равни вноски
през периода на кредита за улеснение на клиента. В чл. 27 от договора е
посочено, че с подписване на настоящия договор Клиентът потвърждава, че е
получил пълният размер на кредита.
Съгласно
приетия като писмено доказателство договор за прехвърляне на вземания от 01.07.2017
г. се установява, че същият е сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД като
първия от тях прехвърля на втория вземанията, които има спрямо длъжника Ц.С.К.,
по сключения между тях договор за потребителски кредит от 02.09.2015 г., които
са в размер на 1222,66 към 01.07.2017 г. Последният факт се установява и от
приетото като писмено доказателство по делото потвърждение за сключена цесия на
основание чл. 99, ал.3 ЗЗД, извършено от продавача „Ф.Б.“ ЕООД с предишно
наименование „П.Ф.Б.“ ООД.
Прието по
делото е и пълномощно, с което „Ф.Б.“ ЕООД с предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД
е упълномощило „И.А.М.“ АД да го представлява във връзка с извършване на
уведомяване по законовоустановения ред на длъжниците за сключения договор за прехвърляне на
вземанията, сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД, сключен на 01.07.2017 г.
Съгласно
приетия като писмено доказателство договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010
г. и допълнително споразумение към него от 01.11.2017 г. ведно с приложение
1/01.06.2018 г. се установява, че същият е сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“
ООД като първия от тях прехвърля на втория вземанията, които има спрямо
длъжника Ц.С.К., по сключения между тях договор за потребителски кредит от
02.09.2015 г., които са в размер на 1349,92 към 01.06.2018 г. в това число и
лихви за просрочие към датата на засичане –
01.06.2018 г. в размер на 127,26 лева.
Прието по
делото е и пълномощно, с което „И.А.М.“ АД преупълномощава
„А.з.с.н.в.“ ЕАД да го представлява във връзка с извършване на уведомяване по законовоустановения ред на длъжниците
за сключения договор за прехвърляне на вземанията, сключен между „Ф.Б.“ ЕООД с
предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД, сключен на 01.07.2017 г.
Като
писмено доказателство е прието и пълномощно, с което „И.А.М.“ АД е упълномощило
„А.з.с.н.в.“ ЕАД да го представлява във връзка с извършване на уведомяване по законовоустановения ред на длъжниците
за сключения договор за прехвърляне на вземанията, сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД, сключен на 16.11.2010 г. и допълнително споразумение към него от 01.11.2017
г. ведно с приложение 1/01.06.2018 г.
По делото
са представени уведомителни писма от 25.06.2018 г. и от 27.08.2019 г. за
извършените прехвърляния на вземанията, изпратени до Ц.С.К. от „Ф.Б.“ ЕООД с
предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД чрез пълномощника „А.з.с.н.в.“ ЕАД и от „И.А.М.“
АД чрез пълномощника „А.з.с.н.в.“. Същите не са връчени на ответника.
Прието по
делото е заключение по назначената ССчЕ, което съдът
цени като компетентно изготвено и съответстващо на останалия събран по делото доказателствен материал. Задължението на длъжника включва
сумата от 800 лева – дължима главница; 157,79 лева - дължима договорна лихва; 40
лева – дължима такса оценка на досие и сумата от 626,37 лева – дължима такса за
услугата „Кредит у дома“. Вещото лице посочва, че са извършвани плащания по
кредита в общ размер от 401,50 лева, с които са погасени както следва главница
в размер на 169,05 лева; лихва в размер на 65,95 лева; такса оценка на досие в
размер на 9,90 лева; такса кредит у дома в размер на 156,60 лева. Посочено е,
че оставащата дължима главница е в размер на 630,95 лева; на договорната лихва
– 91,84 лева, а на лихвата за забава за периода от 01.07.2017 г. до 31.01.2019
г. – 175,73 лева.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи :
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Видно от приобщеното ч. гр. д. № 3540/2019 г. по описа на Районен съд,
град Варна, е че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните искове. Издадената заповед за изпълнение е
връчена на ответника по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което съдът в
съответствие с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т.2 ГПК е указал на ищеца да
предяви иск за установяване на претендираните
вземания в едномесечен срок от получаване на разпореждането. При съобразяване
на датата на получаване на разпореждането и на датата на предявяване на
исковата молба, следва изводът, че исковите претенции са заявени в указания
срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Безспорно по делото се установява, че между „П.Ф.Б.“
ООД и ответника е сключен договор, по силата на който на Ц.С.К. е предоставена
в заем сумата от 800 лева. По възникналото облигационно правоотношение
ответникът се е задължил да върне горепосочената сума ведно със сумата,
представляваща дължима таксата за оценка на досие в размер на 40 лева;
дължимата възнаградителна лихва в размер на 157,79
лева и дължимата такса за ползваната услуга „Кредит у дома“ в размер на 626,37
лева. При съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява,
че вземанията дължими от страна на кредитополучателя са прехвърлени на настоящия
ищец чрез валидно сключени договори за прехвърляне на вземания от 01.07.2017 г.
- сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД и от договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
и допълнително споразумение към него от 01.11.2017 г. ведно с приложение
1/01.06.2018 г. сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД. Фактът, че „И.А.М.“ АД не представя
приложение 1 към договора за цесия не променя изводът, че със сключения договор
му е прехвърлено вземането спрямо ответника, доколкото по делото като писмено
доказателства е представено и прието потвърждение за сключена цесия на
основание чл. 99, ал.3 ЗЗД, извършено от продавача „Ф.Б.“ ЕООД с предишно
наименование „П.Ф.Б.“ ООД.
В чл. 99, ал.4 от ЗЗД е установено задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането. Същото има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между
длъжника и стария кредитор /цедента/, напълно логично
е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането
да бъде извършено именно от стария кредитор /цедента/.
Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал.1 от ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента
/стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера
/новия кредитор/. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина,
по който следва да бъде извършено уведомлението, съдът намира, че няма пречка
то да бъде направено и чрез пълномощник, овластен
изрично с това право, както е в настоящия случай, с оглед извършеното упълномощаване
от страна на „Ф.Б.“ ЕООД с предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД до „И.А.М.“ АД и
в последствие преупълномощаване до „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
с което на последната е предоставено правото от името на „Ф.Б.“ ЕООД с предишно
наименование „П.Ф.Б.“ ООД и от името на „И.А.М.“ АД да извърши уведомяване на длъжниците за осъществените цесии. Наличието на преупълномощаване и упълномощаване на новия кредитор да
извърши уведомяване на длъжниците от името на старите
кредитори не е незаконосъобразно, доколкото това действие не е лично и незаместимо.
Съобразно разрешението, дадено от ВКС по реда на чл.
290 от ГПК в решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д.№ 12/09 г. на ІІ т.о. и
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/13 г. на І т.о. уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3 пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал.4 от ЗЗД.
Преписът от исковата молба ведно с приложенията към
нея са връчени на ответника чрез назначения му особен представител на 06.01.2020
г. (съобщение на л. 62). Следователно, на тази дата длъжникът е получил изходящите
от цедентите (чрез надлежно упълномощен представител)
до него уведомления. Защитата, която се осъществява от назначения по делото в
хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител осигурява защита на страна
по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Особеният представител
може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е
необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, и съответно той
се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна.
Следователно, връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици.В този смисъл е решение № 198/18.01.19 г. по
т. д. № 193/18 г. на първо т.о. на ВКС. Получаването на уведомлението е факт,
настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това
следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано.
За яснота следва да се посочи, че длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това
твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквото твърдение не е
направено в настоящото производство. След като бъде известен за цесията, дори и
чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията
на цесионера за реално изпълнение на основание
липсата на уведомяване /Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на
ВКС, Решение № 123/24.06.2009 г., по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о.,
Определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС/. В настоящия
случай, макар и по делото да не са налице данни ответникът да е уведомен за
цесията преди образуване на настоящото производство, доколкото ищецът не е
представил доказателства отправеното уведомление да е достигнало до ответника,
съдът намира, че ответника е надлежно уведомен за извършеното чрез връчване на
исковата молба на особения представител, което съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК
следва да бъде съобразено от съда.
С оглед действителността на договора за цесия и
установеното уведомяване на длъжника съобразно чл. 99, ал.3 от ЗЗД, съдът
следва да разгледа направените от особения представител на длъжника възражения
и оспорвания на вземането по договора за потребителски кредит.
При анализа на представения по делото договор за потребителски
кредит от 02.09.2015 г. и предвид факта, че договорът е двустранно подписан и
служи за разписка, аргумент от чл. 27 от договора, следва изводът, че между
страните е налице валидно възникнало правоотношение, с което на ответникът е
предоставена в заем сумата от 800 лева, поради което кредитополучателят дължи
връщането й.
По отношение
вземането за такси за услуга "Кредит у дома": Съгласно уредбата на чл. 25 от
договора страните са предвидили домашно посещение за предоставяне и събиране
вземанията на кредитора. По
отношение на претенциите за такса услуга "Кредит у дома" за
предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя съдът
съобразява следното: Заемните средства се предоставят на кредитополучателя тпри подписване на договора, аргумент от чл. 27 от същия.
Не е налице обоснована и съразмерна икономическа връзка между стойността на
договорената такса и кореспондиращата й насрещна престация,
т. е. налице е и очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните
страни по облигационното правоотношение. Видно от съдържанието на договорната разпоредба на
чл. 25 - 30 % от общия размер на тази такса е за компенсиране разходите на
кредитора. Тази договорна уредба, макар и формално да съответства на буквата на
чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, по същество противоречи на закона. Само 30 % от
договорената такса за услугата „Кредит у дома“ покрива разходите на кредитора
по събирането на дълга, а останалата част по същество е печалба на кредитора. С
оглед гореизложеното следва изводът, че тази договорна клауза заобикаля
императивното правило на чл. 19, ал.4 от ЗПК, гарантиращо максимално допустимия
процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските кредити да е в
размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно
сключения между страните договор тази такса не е включена в ГПР, а ако се
добави към тази величина безспорно ще надхвърли лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
поради което договорката за заплащането ѝ се явява нищожна, по аргумент
от 21, ал.1 ЗПК. Освен на горепосоченото основание, тази договорна клауза се
явява нищожна и поради противоречието ѝ с добрите нрави, тъй като същата
е в размер доближаващ предоставената в заем главница. Не е налице доказване и
от страна на ищеца, че тази клауза е индивидуално договорена между страните,
въпреки разпределената от съда доказателствена тежест
и указването, че не сочи доказателства относно тези правнорелевантни
факти. С оглед гореизложеното съдът приема, че коментираната клауза на чл. 25
от договора е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.
26, ал.1 ЗЗД. За яснота на страните следва да се посочи, че не са ангажирани
доказателства от страна на ищеца затова, че услугата „Кредит у дома“, за която
е предвидено заплащането на такса, е реално извършена, което допълнително
обосновава нейната недължимост.
По отношение
вземането за такси за оценка на досие:
Разпоребдата на чл. 10а, ал.2 ЗПК посочва, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В настоящия случай е договорено
между страните заплащане на такса оценка на досие в размер на 40 лева. Оценката
на досие е действие по проверка платежоспособността на кредитора и предхожда
сключване на договора. Таза дейност на заемодателя по необходимост е свързана с
усвояването на дълга. С оглед гореизложеното и тази договорна клауза за
заплащането на сумата от 40 лева, представляваща дължима такса за оценка на
досие се явява нищожна, на основание чл. 21, ал.2 ЗПК. Същата е нищожна поради
заобикаляне на установено законово изискване, регламентирано в разпоредбата на
чл. 10а, ал.2 ЗПК.
По отношение
възнаградителната лихва:
Размерът на лихвата е отнапред уговорен и е в размер
на 31, 82 %. Възражения в този смисъл не са повдигнати, но доколкото съдът
дължи служебна преценка, следва да се посочи, че величината на ГПР (48. 1%) и
на възнаградителната лихва, като елемент от ГПР (арг. от чл. 19, ал. 1 от ЗПК) не надвишава императивно
уредения лимит съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което следва, че договорената
възнаградителна лихва се дължи.
По отношение
претендираната лихва за забава:
От
представените доказателства се установява, че ищецът е носител на акцесорното вземане за лихва за целия заявен период,
съответно и размер. При тълкуване на договора за цесия от 16.11.2010 г. ведно с
допълнителното споразумение от 01.11.2017 г. и договора за цесия, по силата на
който "И.А.М." АД придобива вземанията се установява правото за цесионера да продължи да начислява дължимата на
първоначалния кредитор лихва за забава, уговорена в чл. 9 от договора, аргумент
от т.1, 1.1.1 на договор за цесия от 01.07.2017 г.,
сключен между „П.Ф.Б.“ АД и „И.А.М.“ АД, както и от допълнително споразумение
от 01.11.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г., чл.1, сключен между „И.А.М." АД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Предвид
гореизложеното, следва изводът, че и лихвата за забава е дължима.
Предвид установената нищожност на клаузата за
заплащане на таксата оценка на досие и на таксата за услугата „Кредит у дома“,
съдът счита, че подлежащи на връщане са сумите, представляващи дължима
главница, договорна лихва и лихва за забава. Предвид твърдяното и доказано
плащане на сума по кредита в размер на 401,50 лева, от която със сумата от 9.90
лева е погасено вземането за таксата оценка на досие и със сумата от 156,60
лева е погасено вземането за такса „Кредит у дома“ и с оглед недължимостта на суми за погасяване на таксата оценка на
досие и таксата „Кредит у дома“ с тези суми следва да се погаси при спазване на поредността,
предвидена в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, дължимата договорна лихва в
размер на 91,84 лева, и част от главницата в размер на 74,66 лева, като същата
след погашението остава дължима в размер на 556,29 лева. Със сумата от 74,66
лева се погасяват падежиралите вноски за дължимата
главница с падежи както следва: от 16.12.2015 г.; от 23.12.2015 г.; от
30.12.2015 г.; от 06.01.2016 г., от 13.01.2016 г., от 20.01.2016 г. и частично
от 27.01.2016 г.
Направено е възражение от ответника за погасяване на
сумите по давност. По отношение на дължимата главница възражението е
неоснователно, доколкото същата се погася с изтичането на пет годишен срок,
който към датата на подаване на заявлението не е изтекъл. Тригодишната давност
по чл. 111 ЗЗД към датата на подаване на заявлението по отношение на лихвата за
забава обаче е изтекла по отношение на лихвата забава върху оставащата дължима главница,
падежирала на 27.01.2016 г., както и върху тези падежирали на 03.02.2016 г.; 10.02.2016 г.; 17.02.2016 г. и
24.02.2016 г. С оглед гореизложеното лихва за забава е дължима за периода от
02.03.2016 г. до 28.02.2019 г. върху главницата и в размер на 135,26 лева,
изчислена чрез лихвен калкулатор.
От предявените искови претенции съдът следва да уважи частично
претенциите относно претендираната главница в размер
на 556,29 лева и за лихва за забава в размер на 135,26 лева, а за горницата над
556,29 лева до пълно предявения размер от 630,95 лева по отношение на
главницата, както и за горницата над 135,26 лева до пълно претендирания
размер от 175,73 лева по отношение на лихвата за забава, както и за сумата от 91,84
лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 16.12.2015 г. до 26.10.2016
г. – да отхвърли същите.
По отношение
на разноските : Претенция за
присъждане на сторените в производството разноски е отправила ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 27,97
лева, представляваща дължима държавна такса за заповедното производство; 50
лева, представляваща дължимо юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство; сумата от 132,02 лева,
представляваща заплатена държавна такса за исковото производство; сумата от 24
лева представляваща такса за връчване на книжа чрез ЧСИ; сумата от 300 лева,
представляваща заплатен депозит за особен представител; сумата от 200 лева,
представляващ внесен депозит за изготвяне на ССчЕ и
сумата от 350 лева, претендирано юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство.
Съдът намира, че за заповедното производство разноските възлизат в общ размер
на 50,10 лева – 50,10 лева /сторени разноски, съобразно уважената част от
заявлението/. Относно сумата от 24 лева – представляваща такса за връчване на
книжа чрез ЧСИ не са представени доказателства за тяхното заплащане, поради
което не следва за бъдат вземани под внимание. При съобразяване на разпоредбата
на чл. 78, ал.8 ГПК във връзка с чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, съдът определя размер на юрисконсултското
възнаграждение в размер на 100 лева за исковото производство. С оглед
гореизложеното и предвид уважената част от исковите претенции в тежест на
ответника следва да се възложат разноски за исковото производство, в размер на 563,40
лева. За заповедното производство в тежест на ответника следва да бъдат
възложени разноски в размер на 78,48 лева при съобразяване размера на уважените
искови претенции. Присъждането на сторените в заповедното производство разноски
следва от постановките на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
т.12.
С оглед
горното, съдът:
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, в отношенията между „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис
4 и Ц.С.К.,
ЕГН **********, адрес: ***, че Ц.С.К., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
ЕИК ********* сумата от 556,29 лева, представляваща дължима главница по Договор
за потребителски кредит № *********/02.09.2015 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД
/понастоящем „Ф.Б.“ ЕООД/, вземането по който е прехвърлено по силата на
Договор за цесия от 01.07.2017 г. на „И.А.М.“ АД, което от своя страна го е
прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/01.06.2018 г. към Допълнително
споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.03.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 3540/2019 г. по описа на ВРС като отхвърля претенцията за горницата
над 556,29 лева до пълно претендирания размер от 630,95
лева
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал.
1 ЗЗД, в отношенията между „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4 и Ц.С.К., ЕГН **********, адрес: ***, че Ц.С.К., ЕГН ********** дължи н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК ********* сумата от 135,26 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 02.03.2015 г. до 28.02.2019 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 3540/2019
г. по описа на ВРС като отхвърля
претенцията за горницата над 135,26 лева до пълно претендирания
размер от 175,73 лева, както и за периода от 19.12.2015 г. до 01.03.2016 г.
вкл.
ОТХВЪРЛЯ, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предявените от А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4
срещу Ц.С.К., ЕГН **********, адрес: *** установителен
иск, с които се иска да се приеме за установено в отношенията между страните,
че Ц.С.К., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК ********* сумата от 91.84 лева, представляваща
дължима договорна лихва, начислена по договора за кредит № *********/02.09.2015
г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД /понастоящем „Ф.Б.“ ЕООД/, вземането по който е
прехвърлено по силата на Договор за цесия от 01.07.2017 г. на „И.А.М.“ АД,
което от своя страна го е прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/01.06.2018
г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., за периода от
18.12.2015 г. до 28.10.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 3540/2019 г. по описа на ВРС
ОСЪЖДА Ц.С.К., ЕГН **********, адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ Н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 563,40 лева, представляващи сторени в исковото
производство разноски съобразно уважената част от исковите претенции
ОСЪЖДА Ц.С.К., ЕГН **********, адрес: ***
ДА ЗАПЛАТИ Н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 78,48 лева, представляващи
сторени в заповедното производство разноски, съобразно уважената част от
исковите претенции
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд, град Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: