РЕШЕНИЕ
№ 251
гр. Перник, 05.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20221700500111 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258
и сл. от ГПК и е образувано по подадена въззивна жалба
ОТ: „НД Мениджмънт“ ООД, с ЕИК: *********,
представлявано от управителя Л. Д.
със седалище и адрес на управление: ***
ЧРЕЗ пълномощника си адв. Б. Б.
със съдебен адрес: ***
ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 53 от 07.12.2021 г., постановено по
гр. дело № 519 / 2021 г. по описа на Районен съд - Радомир.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано и се моли да бъде отменено и да бъде постановено
решение, с което да бъде отхвърлена исковата претенция за обявяване на нищожни клаузите
на чл. 1 и чл. 11, ал. 5 от Договор за потребителски кредит № ***г., сключен между
въззиваемия П. М. М. и въззивното дружество, в частта им, с която е уговорено, че
кредитополучателят дължи такса в размер на 99.20лв. за определяне на кредитния риск и
неустойка в размер на 1728лв. при просрочие в изплащането на две поредни дължими
седмични вноски.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че първоинстанционният съд не бил
обсъдил с необходимата задълбоченост и прецизност всички доводи и възражения на
ответното дружество, както и събраните по делото писмени доказателства, като е подходил
1
избирателно спрямо тях и не ги е обсъдил в цялост. Поддържа се, че били необосновани
изводите на съда, че процесният договор за кредит не отговарял на изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК, както и че била налице неяснота относно формата на неизпълнение, за която
е уговорена неустойка, поради което и неоснователно първоинстанционният съд бил
стигнал до извода, че цитираните клаузи в договора са в пряко противоречие на добрите
нрави и ги обявил за нищожни.
В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на подадената
въззивна жалба с подробно изложени съображения по същество на спора, с който моли да
бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно и да бъде осъдено
въззивното дружество да заплати направените разноски в производството.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Районен съд Радомир, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
следното:
За да постанови решението си, районният съд е приел, че страните по делото са били
обвързани от процесния договор за потребителски кредит № ***г., съгласно който
кредиторът „НД Мениджмънт“ ООД е предоставил на кредитополучателя П.М.
потребителски кредит в размер на 1728лв., при ГПР 49,08%, годишен лихвен процент - 0%,
за срок от 24 седмици, с погасителни вноски от 72лв. В чл. 1 от договора било предвидено
заплащане на еднократна комисиона в размер на 99,20лв. за определяне степента на
кредитния риск, начислена върху общия размер на кредита, а в чл. 11, ал. 5 от договора било
отбелязано, че в случай, че кредитополучателят просрочи изплащането на две поредни от
дължимите от него седмични вноски съгласно договора и приложение № 1, цялото
задължение става незабавно и предсрочно изискуемо, считано от датата на която
кредитополучателят е следвало да плати просрочената седмична вноска. В този случай
кредитополучателят дължи и всички неизплатени суми, заедно с неустойка в размер на
1728лв. За обезпечаване на договорената неустойка кредитополучателят можел да издаде
Запис на заповед в полза на кредитора.
Първоинстанционният съд намерил, че при така приетата фактическа обстановка,
процесният договор противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него бил посочен
размерът на ГПР, но не било посочено кои точно компонентни са включени в него и как се
формирал този размер, поради което приел, договорът в тази му част за недействителен.
Също така съдът намерил клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал. 5 от договора за противоречащи на
разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т.5 от ЗЗП и в този смисъл за неравноправни, тъй като
задължавали потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Посочил още, че от клаузите в договора не ставало ясно
каква форма на неизпълнение обезпечавала договорената неустойка, поради което не
можело да се провери до колко нейната обезпечителна и обезщетителна функция били
еквивалентни на размера й, респ. не можело да се провери съответствието й с изискванията
2
за добрите нрави съобразно ТР №1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а дори
и да се приемело, че неустойката е за забава, то тогава същата била нищожна като
противоречаща на чл. 33, ал.1 ЗПК, който предвиждал допустимите размери, до които
можело да се договаря обезщетение за забава.
По отношение договорената такса за определяне на кредитния риск
първоинстанционният съд приел, че същата била в разрез с императивната разпоредба на чл.
16 ЗПК, вменяваща на кредитора задължението да оцени кредитоспособността на
потребителя преди сключване на договора за кредит. В случая обаче се прехвърляла върху
длъжника финансовата тежест за изпълнение на задължението на кредитора за
предварителна оценка платежоспособността на длъжника. Освен това приел, че
предвидената такса била свързана с процедурата по усвояване на кредита и влизала в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът
не може да изисква заклащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и
управление неа кредита.
С оглед изложените мотиви, първоинстанционният съд достигнал до извода, че
клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал.5 от договора са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
поради противоречието им с добрите нрави, а предявеният иск е основателен.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства, Пернишкият окръжен съд намира следното:
Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно уважил исковите
претенции, тъй като били необосновани изложените в обжалваното решение изводи, че
процесният договор за кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, както
и че била налице неяснота относно формата на неизпълнение, за която била уговорена
неустойка, поради което и неоснователно първоинстанционният съд бил стигнал до извода,
че цитираните клаузи в договора са в пряко противоречие на добрите нрави и ги обявил за
нищожни.
От представения като доказателство по делото Договор за потребителски кредит №
***г. се установява, че кредиторът „НД Мениджмънт“ ООД е предоставил на
кредитополучателя П. М. М. потребителски кредит в размер на 1 728 лева, която сума
кредитополучателят се е задължил да усвои, ползва и върне, ведно с дължимите такси,
комисиони и други разходи, в срок от 24 седмици и на 24 седмични погасителни вноски в
размер на 72 лева всяка, съгласно погасителен план Приложение №1, неразделна част от
договора. В чл. 1 от договора страните са уговорили, че годишният лихвен процент е
фиксиран и е 0%, а ГПР по кредита е в размер на 49.08%. В посочената клауза е договорено
също, че кредитополучателят заплаща и еднократна комисионна за определяне степента на
кредитния риск, начислена върху общия размер на кредита, в размер на 99,20 лева. А
съгласно чл. 11, ал.5 от договора при забава в изплащането на две поредни от дължимите от
кредитополучателя седмични вноски съгласно договора и приложение № 1, цялото
задължение на кредитополучателя към кредитора става незабавно и предсрочно изискуемо,
считано от датата на която кредитополучателят е следвало да плати просрочената седмична
вноска. В този случай кредитополучателят дължи и всички неизплатени суми, заедно с
неустойка в размер на 1728лв. За обезпечаване на договорената неустойка
кредитополучателят може да издаде Запис на заповед в полза на кредитора.
Предявеният иск има за предмет прогласяване нищожността на клаузи от договор за
потребителски кредит, който договор се обхваща от дефинитивната разпоредба на чл. 9, ал.1
от Закона за потребителския кредит, съгласно която договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
3
на улеснение за плащане, а съгласно ал.2 страни по такъв договор са потребителят и
кредиторът. По силата на чл. 24 от ЗПК, изрично препращаща към Закона за защита на
потребителите, потребителите по договори за кредит се ползват от защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI, чл. 143 – 148 от ЗЗП, за които съдът следи
служебно.
Предвид повелителния характер на нормите на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в договора за
потребителски кредит, следва да се приложат дадените указания в т.1 и т.3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В цитираната част на тълкувателното решение,
приложима и по отношение на договорите за потребителски кредит, чрез препращане към
практиката на Съда на Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива №
93/13/ЕИО, в чл.143, ал.2, т.1 - т.20 ЗЗП са изброени примерни хипотези на неравноправни
клаузи в потребителски договор и че независимо от изброяването, неравноправна клауза в
потребителски договор е налице при наличие на общата предпоставка по чл.143, ал. 1 ЗЗП
(чл.3, пар.1 от Директивата) - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Посочено е, че поставените общи
критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски
договор по чл.143, ал. 1 ЗЗП обуславят и процесуалноправните аспекти както на служебната
проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение -
служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни
обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза,
поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни
изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл.143, ал.2 ЗЗП.
При произнасянето си по съществото на спора първоинстанционния съд е
констатирал, че клаузата на чл. 1 от Договора за потребителски кредит, предвиждаща ГПР
от 49.08% и заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск, както и клаузата
на чл. 11, ал.5 от договора, предвиждаща неустойка в размер на 1728 лева при просрочие в
изплащането на две поредни седмични вноски, са нищожни.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на така постигнатите договорености по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда принципа на свобода на договарянето, но той не
може да оправдае уговарянето на клаузи, противоречащи на повелителните норми на закона
и добрите нрави. Според настоящия съдебен състав, на основание чл. 146, ал.1, във вр. с чл.
143 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, е налице недействителност на клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал. 5
от договора относно ГПР в размер на 49.08% и неустойка в размер на 1728 лева при
просрочие в изплащането на две поредни седмични вноски по кредита, тъй като посочените
клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на потребителя и кредитора, като тяхното договаряне води
до накърняване на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето
ЗЗД.
Годишният процент на разходите надвишава четири пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
Република България. Видно от процесния договор за кредит, страните са договорили ГПР в
размер на 49.08 %, като размерът на законната лихва за просрочени задължения към
момента, когато е сключен договорът, е бил равен на основния лихвен процент, обявен от
БНБ, плюс 10 пункта, съгласно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. (Обн., ДВ, бр.
106 от 23.12.2014 г., в сила от 1.01.2015 г.). Налице е явно неравенство между двете
престации, като доказателствата по делото не установяват обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до не
4
еквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора,
които да оправдават договарянето на такива високи проценти (в този смисъл Решение №
378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др.).
Наред с горепосоченото относно недействителността за клаузата в договора,
уреждаща ГПР, следва да се отбележи също така, че годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, са част от задължителното съдържание на
договора за кредит, съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. А съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК липсата на всяко едно от императивните изисквания, посочени в
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 7 – т.12 от ЗПК, води до изначална недействителност на
договора за кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. В чл. 1 от
процесния договор е посочен ГПР от 49.08%, но единствено като абсолютна процентна
стойност, като липсва каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в
посочения процент, изчислени по формула съгласно Приложение № 1 от ЗПК, каквото е
изискването на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Единствено посочването с цифрово изражение на ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазен чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Липсата на посочената конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият
процент ГПР, води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по разбираем начин -
чл. 11, ал. 1 ЗПК, тъй като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт,
поради което и съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 22 ЗПК за изначална
недействителност на договора за кредит, при която на основание чл. 23 ЗПК потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По отношение договорената в чл. 11, ал. 5 от процесния договор неустойка в размер
на 1728 лева, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционният съд за
липса на яснота относно формата на неизпълнението, която тя обезщетява. Като ако се
приеме, че неустойката се дължи в хипотеза на предсрочна изискуемост на кредита, при
която кредитополучателят е изпаднал в забава на плащане на две поредни седмични
погасителни вноски, то настоящият състав намира, че размерът й от 1728 лева, еквивалентен
на размера на цялата сума по отпуснатия кредит от 1728 лева, противоречи на присъщите й
гаранционна, обезпечителна и обезщетителна функции. С оглед на което и съобразявайки
задължителните за съдилищата постановки в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира за нищожна поради
накърняване на добрите нрави клаузата на чл. 11, ал. 5 от процесния договор, касаеща
договорената неустойка в размер на 1728 лева.
Доколкото се отнася до предвидената в чл. 1 от процесния договор такса за
определяне на кредитния риск в размер на 99.20 лева, освен гореизложеното относно
нейната недействителност, респ. недължимост на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК, настоящият
5
състав намира същата за нищожна и на самостоятелно основание по смисъла на чл. 21, ал. 1
ЗПК, съгласно който всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. С предвиждането на
посочената такса за определяне на кредитен риск, дължима от кредитополучателя, се
заобикаля изискването на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съгласно който кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, както и изискването на чл. 16 ЗПК, който вменява на кредитора задължението да
оцени кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит, без
законът да допуска възможност за прехвърляне на финансовата тежест за изпълнение на
това задължение на кредитора върху длъжника. Посочената такса не се събира от всички
кандидатстващи за кредит потребители, а само от тези, на които е отпуснат кредит, поради
което същата се явява такса, свързана именно с усвояването и управлението на кредита по
смисъла на чл. 10а, ал.2 ЗПК, чието събиране от кредитополучателя е забранено, а не е
такава за отделна, допълнителна услуга, каквато законът допуска да се събира от
потребителите по силата на чл. 10а, ал.1 ЗПК.
Поради съвпадение между изводите на въззивната инстанция и тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно
поради което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба
на осн. чл. 273 във вр. с чл. 78, ал.1 от ГПК на въззивното дружество не се следва да бъдат
присъждани направените в хода на въззивното производство разноски.
Въззиваемият П. М. М. претендира разноски за адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и за двете инстанции, съгласно представен списък на
разноските по чл. 80 ГПК. Настоящата съдебна инстанция следва да отбележи, че на адвокат
М.М. е присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по
първоинстанционното гр.д. № 519/2021г. по описа на Радомирския районен съд, поради
липсва основание за повторното присъждане на такова възнаграждение и от настоящата
инстанция. С оглед оказаната безплатна правна помощ и процесуално представителство
пред Пернишкия окръжен съд на П. М. М., на адвокат М.М. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение, съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което съдът определя в размер на 300лв.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 53 от 07.12.2021 г., постановено по гр. дело № 519 /
2021 г. по описа на Районен съд - Радомир.
ОСЪЖДА „НД Мениджмънт“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителя Л. Д., да заплати на адвокат М.В. М., сумата
от 300.00лв. /триста лева/, за оказана безплатна правна помощ и процесуално
представителство на П. М. М., с ЕГН **********, по делото пред Пернишкия окръжен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7