Решение по дело №16113/2013 на Софийски градски съд

Р E Ш Е Н И Е

град С., 07.07.2014 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, I^-ви въззивен брачен състав,

в открито съдебно заседание на седми април

две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯНА АНГЕЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ МИТОВА

ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 16113 по описа за 2013 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № III – 88 - 116 от 20.05.2013 г., постановено по гр. дело № 23645 по описа за 2012 г., Софийският районен съд, III Гражданско отделение, 88^-ми състав, е прекратил с развод брака, сключен с Акт за граждански брак № 297 от 16.08.2008 г. от длъжностно лице по гражданско състояние при Столична община, Район ”Средец”, между М.Н.Б., ЕГН **********,***, и Г.Б., ЛНЧ **********, роден на *** ***, като дълбоко и непоправимо разстроен, на основание чл. 44, т. 3, във връзка с чл. 49, ал. 1 от Семейния кодекс (СК); постановил е, на основание чл. 53 СК, след развода съпругата М.Н.Б. да възстанови предбрачното си фамилно име – Х.; постановил е, на основание чл. 59, ал. 2 СК, детето А. Г.Б., ЕГН **********, да живее при майката М.Н.Б.; осъдил е Г.Б., ЛНЧ **********, да заплаша, на основание чл. 143, ал. 2, във връзка с чл. 59, ал. 2 СК, на своето дете А. Г.Б., ЕГН **********, лично и със съгласието на неговата майка и законен представител М.Н.Б., месечна издръжка в размер 500.00 лева, считано от датата на завеждане на исковата молба - 20.11.2012 г., до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване, като е отхвърлил иска за издръжка за разликата до пълния предявен размер от 700.00 лева; допуснал е, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, предварително изпълнение на Решението в частта му относно присъдената издръжка; осъдил е, на основание чл. 329, ал. 1, Г.Б., да заплати, по сметка на Софийски районен съд, сумата 25.00 лева - държавна такса при решаване на делото по иска за развод, и сумата 720.00 лева (по постановено Решение от 14.10.2013 г. за допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № III – 88 - 116 от 20.05.2013 г.) - държавна такса върху издръжката на детето и е осъдил М.Н.Б., на основание чл. 329, ал. 1, да заплати, по сметка на Софийски районен съд, сумата 25.00 лева - държавна такса при решаване на делото по иска за развод. По делото е постановено и допълнително Решение от 14.10.2013 г., с което Софийски районен съд е предоставил родителските права върху детето А. Г.Б. на майката М.Н.Б. и е определил режим на лични контакти с бащата Г.Б., както следва: да взема детето с преспиване всяка първа и трета седмица от месеца, от 10⁰⁰ часа в събота до 18⁰⁰ часа в неделя, както и 20 дни през лятото, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката.

Ответникът Г.Б. (въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от първоинстанционното Решение и го е обжалвал, с въззивна жалба, вх. № 5828 от 20.08.2013 г., чрез пълномощника му адвокат С.Р. - САК - в частите относно издръжката – за началната й дата и по размер, и относно режима на лични контакти с детето. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост на Решението по издръжката, постановено по непредявен иск, а в условията на алтернативност – за неговата неправилност по същество, като първоинстанционният съд не съобразил възрастта на детето, неговите нужди и възможностите на родителите. Съдът не посочил в мотивите на Решението си защо е приел толкова висока месечна сума за отглеждането на 4–годишно дете, при ниската възраст на детето и липсата на твърдения и доказателства за обстоятелства, които налагат определянето на тази издръжка. Сочи, че в тази връзка бил представен договор за детска градина, срокът по който изтичал месец след постановяване на Решението и нямало данни, че ищцата възнамерявала да сключи нов такъв договор. Не били представени и доказателства за доходите на майката. В тази част Решението било постановено при липса на доказателства и в противоречие с константната съдебна практика. Твърди, че въззивникът бил безработен след 30.06.2013 г. и нямал възможност да изплаща толкова висока издръжка, като трудовият му договор бил прекратен. Относно режима на лични контакти излага съображения, че Решението било немотивирано, като съдът не обсъдил противоречието между налагането на сравнително ограничен режим на лични контакти и признаването на родителските качества на бащата. Моли при постановяване на въззивното Решение да бъде определен разширен режим на контакти, като бъде съобразено обстоятелството, че след прекратяване на брака въззивникът вече не живеел в България, а се върнал в Австрия, и за бащата било невъзможно да изпълнява така постановения режим на лични контакти с детето. Поддържа, че в интерес на детето е да прекарва с баща си минимум 10 дни на всеки 2 месеца, както и 30 дни през лятото, по време, което не съвпада с годишния отпуск на майката, като част от тези дни детето да прекарва с баща си в Австрия при ангажимент от негова страна да поема разноските по пътуването му и да уведомява своевременно майката за местонахождението на детето през тези дни. Моли въззивния съд да обезсили Решението в частта, в която е осъден да заплаща месечна издръжка за сина си, считано от датата на завеждане на исковата молба, да отмени Решението в частта, в която е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 500.00 лева и да постанови ново въз основа на събраните по делото доказателства, да отмени Решението в частта, в която е определен режим на лични контакти между въззивника и малолетния му син и да постанови ново Решение въз основа на събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция. Въззивникът поддържа въззивната жалба в съдебно заседание, лично, и чрез пълномощника му адвокат Р..

Ищцата М.Н.Б. (след развода Х.), е подала отговор на въззивната жалба, от 18.10.2013 г., чрез пълномощника й адвокат Т.Л. - САК. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното Решение в обжалваните части. Претендира присъждане на направените разноски за въззивното производство. Счита въззивната жалба за неоснователна, а изложените аргументи от пълномощника на въззивника – за некоректни и непочиващи на доказателствата по делото. Сочи, че ищцата своевременно предявила иск за издръжка с посочени начален момент и размер, по който съдът се произнесъл правилно. По отношение размера на издръжката първоинстанционното Решение било напълно мотивирано и съобразено с доказателствата по делото, установяващи нуждите на детето, и възможностите на родителите. Бащата продължил да живее в България до края на м. септември 2013 г., а трудовият му договор бил прекратен по негово желание (чл. 325, т. 1 КТ). Въззивникът не бил безработен и вече работел в Австрия и след м. септември 2013 г. доходите му не били по-малки от тези в България и не заплащал наем. По отношение първоинстанционното Решение относно режима на лични контакти на бащата с детето счита въззивната жалба за частично основателна. Признава, че бащата действително от края на м. септември 2013 г. се установил в Австрия и постановеният режим на лични контакти в първоинстанционното Решение не би бил приложим. Същевременно исканият режим на лични контакти не бил съобразен с обстоятелството, че детето щяло да бъде в предучилищна възраст, а след това и ученик. Предвид което не било възможно то да отсъства от училище на всеки 2 месеца по 10 дни, като прекарва част от тях извън България, а дори и в страната. Счита за нормален режим на лични контакти на бащата с детето в този случай бащата да осъществява контактите със сина му по време на част от учебните ваканции, включително и лятната ваканция, като в случай, че това става в друга държава бащата следвало да поеме разноските по пътуването и престоя, а майката да има възможност за телефонен контакт с детето. Следвало и този режим да бъде съобразен с обстоятелството, че през зимната ваканция имало два важни празника – Коледа и Нова година. Претендира присъждане на направените разноски за въззивното производство. Въззиваемата поддържа отговора на жалбата в съдебно заседание, лично, и чрез пълномощника й адвокат Л..

Първоинстанционното Решение е влязло в сила, като необжалвано, на основание чл. 296, т. 2 ГПК, в частите, както следва: относно прекратяването на брака между страните, фамилното име на жената след развода, местоживеенето на детето, отхвърлителната част по издръжката, допуснатото предварително изпълнение на Решението в частта му относно присъдената издръжка, родителските права и държавната такса по развода.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, който е валиден като цяло и допустим в посочените обжалвани части.

Софийски градски съд, с оглед обхвата на въззивно обжалване, като обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на въззивното производство, прие следното във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт и възраженията на страните:

Първоинстанционният Софийски районен съд е бил сезиран от М.Н.Б. срещу Г.Б. с брачен иск, с правна квалификация чл. 44, т. 3, във връзка с чл. 49, ал. 1 СК, обективно съединен с небрачни претенции с правна квалификация чл. 53 СК и чл. 59, ал. 2 СК. В исковата молба са били изложени твърдения, че между страните бил сключен граждански брак на 16.08.2008 г., като от брака си имат родено едно малолетно дете - А. Г.Б., роден на *** г. Отношенията между съпрузите се влошили преди около две години (2010 г.), като между тях не съществувала емоционална и физическа близост. Ищцата е претендирала прекратяване на брака, като дълбоко и непоправимо разстроен. Претендирала е да й бъде предоставено упражняването на родителските права над малолетното дете, като по отношение на бащата да бъде определен подходящ режим на лични отношения с детето. Предявила е и иск за издръжка на детето платима от бащата в размер на 700.00 лева, считано от датата на подаване на исковата молба.

Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба в срок и в който същият , че разстройството на брака му с ищцата имало временен характер, като можело да бъде преодоляно. Счита, че това се дължало на отношението на ищцата към него, което от своя страна било предизвикано от нестабилното й психическо и емоционално състояние през последните около 2 години.

В първата инстанция са ангажирани писмени и гласни доказателства, чрез разпит на св. Велизара Н. Х., сестра на ищцата. Установено е, че от брака им страните имат родено едно малолетно дете - А. Г.Б., ЕГН **********, роден на *** г., видно от Удостоверение за раждане № 722633 от 29.01.2009 г., издадено въз основа на Акт за раждане № 58 от 29.012009 г. от длъжностно лице по гражданско състояние в Район ”Слатина“ при Столична община, Област – С.. Установено е от Договор за грижа, обучение и възпитание на дете в частна детска градина ”Доверие“, със срок на действие от 01.09.2012 г. до 30.06.2013 г., че таксата за обучение грижа и храна за 1 месец е била 590.00 лева, заплащана от родителите от 1^-во до 5^-то число всеки месец.

Въззивният съд обсъди гласните доказателства в първата инстанция, предвид предмета на въззивното производство. Св. Х. е заявила, че детето не ходело редовно на детска градина. Съгласили се, че ответникът не можел да плаща градината, като майка й изразила готовност да помогне. Заявила е, че сестра й можела да се върне при родителите им, които имали голям тристаен апартамент, като понастоящем ищцата търсела работа и след това можела да наеме жилище. В останалите им части относно взаимоотношенията на страните и затруднената им комуникация, както и относно грижите на ответника към детето, въззивният съд не следва да обсъжда и не взема предвид показанията на св. Х., като неотносими към предмета на въззивното производство и с оглед възможната им заинтересованост в полза на ищцата, като от показанията проличава, че свидетелят и ответникът са имали проблеми в отношенията. Така св. Х. е заявила, че при нейн опит за разговор с ответника той й казал ”ти си луда, аз с теб не искам да говоря”. Свидетелските показания следва да бъдат преценени и в съвкупност с изготвения социален доклад от Дирекция “Социално подпомагане” (Д”СП”) – ”Слатина“, от 30.04.2013 г., в който социалният работник след направено проучване и проведени срещи с двете страни е отразил, по сведения от страните, че въпреки подадената искова молба за развод, двамата родители продължавали да живеят в едно жилище и да се грижат за детето. По сведения на ищцата ответникът бил много грижовен и любвеобилен към сина им. По изложените от ищцата твърдения, че ответникът наложил забрана за даване на лекарството на детето, когато последното имало повишена телесна температура, той споделил, че според лекарите в Австрия, когато температурата е под 39 градуса, не се давали препарати. Относно изложените твърдения, че ответникът оставя детето без надзор в парка, ответникът коментирал, че когато това се е налагало, винаги е молил друг възрастен да го наглежда, а и жилището било на 10 метра от парка.

В открито съдебно заседание в обясненията му на въпрос, който бил поставен по реда на чл. 176 ГПК, ответникът е заявил че получава месечно трудово възнаграждение в размер на 3000.00 лева.

Във въззивната инстанция са ангажирни писмени доказателства. Установено е от заповед № 093 от 01.08.2013 г., че трудовият договор на въззивника е бил прекратен, на основание чл. 325, т. 1 КТ, считано от 01.08.2013 г. Безспорно е между страните, че след прекратяване на брака от м. септември 2013 г. въззивникът не живее в България, а в Австрия. Безспорно е също, че въззивникът работи в Австрия и месечният му доход е в размер на 1 500 евро, деклариран от пълномощника му и приет от другата страна.

Въззиваемата получава основно месечно възнаграждение в размер на 370.00 лева, видно от приетия трудов договор от 04.03.2014 г. от Институт за изследване на обществото и знанието – БАН. Въззиваемата ползва жилище под наем, със срок от 1 година, и заплаща месечна наемна цена в размер на 400.00 лева, установено от договор за наем на апартамент от 16.02.2014 г., неоспорени обстоятелства от другата страна.

Във въззивното производство Д”СП” – ”Слатина”, град С., е предоставила актуален социален доклад от 14.03.2014 г. В хода на социалното проучване социален работник е провел среща – разговор с майката, в присъствието и на самото дете. Данните в доклада сочат, че двамата родители са полагали съвместни грижи за детето до м. юни 2013 г., откогато са във фактическа раздяла. До този период страните са обитавали жилище на свободен наем. През м. юни 2013 г. майката, заедно с детето, се е преместила  да живее в дома на родителите й, а от 17.02.2014 г. тя и детето живеят в жилище под наем. По сведение на майката от края на м. септември 2013 г. бащата се е установил трайно да живее в родината си. По сведения от майката Г.Б. е вземал детето с преспиване първата седмица на м. декември 2013 г. в съботно – неделните дни, като оттогава същият не осъществявал контакти с детето. От м. септември 2013 г. малолетния А. посещава 65 ОДЗ ”Слънчево детство”.

В двете съдебни инстанции не са ангажирани други относими доказателства съобразно предмета на въззивно обжалване.

Съобразно тази фактическа установеност и приложимия закон, по свое убеждение, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Относно началния момент на издръжката на детето

Преди всичко следва да се обоснове, че Решението в тази му част не е недопустимо. Доводите в тази насока във въззивната жалба са неоснователни. Ищцата е своевременно е заявила надлежна претенция за издръжката на детето в исковата молба, която е точно предявена по размер и начална дата. Предвид което първоинстанционният съд се е произнесъл в обхвата на исковата молба и поради това е постановил допустим съдебен акт в частта за издръжката. Отделен е въпросът за неговата правилност.

За да постанови Решението си в тази част първоинстанционният съд е мотивирал, че ответникът не оспорил размера на предявения срещу него иск за издръжка, която да заплаща на малолетното си дете. По делото е бил представен договор за грижа, обучение и възпитание на дете в частна детска градина ”Доверие“, от който е видно, че се дължи сумата от 590.00 лева всеки месец до края на договора - 30.06.2013 г. В съдебно заседание по делото ответникът признал неизгоден за него факт, а именно, че доходите му възлизат на стойност 3 000.00 лева. За доходите на ищцата не са били ангажирани доказателства, но доколкото същата се намира в активна трудоспособна възраст и няма данни същата да страда от заболявания, които да ограничават възможността й да полага труд, съдът е приел, че дължи издръжка предвид законоустановеното безусловно задължение за това. Съдът е обосновал, че отделно от посочената сума за заплащане на таксата за посещаваното от детето детско заведение, необходими били средства и за задоволяване на ежедневните му потребности предвид възрастта. С оглед това, и предвид установения до момента стандарт на живот на малолетния А., съдът е приел, че необходимите средства за издръжката му месечно възлизат общо на 800.00 лева, от които дължимата от ответника издръжка следва да бъде определена на 500.00 лева, а останалата част от издръжката бъде поета от майката. В тази връзка правилно съдът е обосновал, че поначало отглеждащият родител дължи издръжка в по-малък размер от общо определения, тъй като предоставя такава и в натура при полагане на грижи за детето, както и чрез предоставяните в домакинството материални блага.     

Предвид съвкупната преценка на доказателствата в двете съдебни инстанции, като въззивният съд съобрази новонастъпилите и установени обстоятелства във въззивната инстаниця, приема, че обжалваният съдебен акт е неправилен в частта относно постановения размер на издръжката от 500.00 лева. Договорът за грижа, обучение и възпитание на дете в частна детска градина ”Доверие“ е изтекъл на 30.06.2013 г. Във въззивната инстанция не са представени доказателства затова, че след този период детето продължава обучението си в тази частна детска градина. Обратно, данните от социалното проучване (от разговор с майката) сочат, че към момента детето посещава 65 ОДЗ ”Слънчево детство”. Следователно не се заплаща тази месечна такса от 590.00 лева за частна детска градина на детето и съответно липсва необходимост от задоволяване на такива негови потребности. Относно материалните възможности на страните се доказа във въззивната инстанция, че въззивникът има месечен доход в размер на 1 500 евро и, че работи и живее в Австрия, а въззиваемата получава основно месечно възнаграждение в размер на 370.00 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 СК размерът на издръжката е функция от нуждите на имащия право на издръжка, и възможностите на дължащия издръжката. Като съобрази и новонастъпилите обстоятелства относно потребностите на детето и материалните възможности на родителите, и предвид стандарта на живот на детето, въззивният съд определя цялостната необходима месечна издръжка на детето А. в размер на около 500.00 лева, като има предвид, че на детето следва да бъде осигурена такава издръжка, каквато то би имало, ако родителите му живееха заедно. При това положение въззивникът следва да заплаща месечна издръжка в размер на 350.00 лева, а останалата част от издръжката да се допълва от майката, която е с доста по - малки материални възможности, а и полага непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето.     

Съобразно изложеното обжалваният съдебен акт се явява неправилен в частта за разликата от 350.00 лева до постановения размер на издръжката 500.00 лева и следва да бъде отменен.

Обжалваният съдебен акт е неправилен и относно началния момент на постановяване на издръжката – датата на подаване на исковата молба - 20.11.2012 г. Първоинстанционният съд не е изложил мотиви в тази част защо приема тази начална дата на издръжката. Съдът правилно е възприел данните от социалното проучване от 30.04.2013 г., които ищцата е предоставила, че ответникът бил грижовен и любвеобилен баща. Към този момент страните са живеели заедно и заедно са полагали грижи за детето. Съдът не е обосновал защо не възприема тези данни от социалното проучване относно грижите на бащата към детето, при това предоставени от ищцата. Отделно от това при постановяване на Решението си в частта относно родителските права първоинстанционният съд е обосновал, че към момента (м. май 2013 г.) родителските права по отношение на детето фактически се упражняват и от двамата родители, които полагали съвместно грижи за него в едно домакинство. Във въззивната инстанция също бе установено от предоставения социален доклад от м. март 2014 г. отново по данни от разговор с майката, че страните са полагали съвместни грижи за детето до м. юни 2013 г. Предвид което въззивният съд счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел издръжката да се дължи съобразно претенцията на ищцата – от датата на депозиране на исковата молба – 20.11.2012 г. Въззивният съд приема, че издръжката в размер на 350.00 следва да се дължи, считано от 01.06.2013 г., откогато майката, заедно с детето, се е преместила да живее при родителите й, и на практика страните са престанали да полагат съвместни грижи за детето в едно домакинство. Липсват доказателства по делото след този период и понастоящем въззивникът да е давал периодично необходимите средства за издръжка на детето. При това положение първоинстанционното Решение следва да бъде отменено и в тази му част относно приетата начална дата на издръжката от 20.11.2012 г.     

Относно режима на лични отношения на бащата с детето.

Въззивният съд приема, че първоинстанционното Решение е правилно в съответствие с обстоятелствата и доказателствената съвкупност в първата инстанция.

Във въззивното производство обаче е установено безспорно друго обстоятелство, че въззивникът, който е и австрийски гражданин, след м. септември 2013 г. се е установил в Австрия. С оглед на което така постановения от първоинстанционния съд режим на лични отношения на този родител с детето би бил неприложим. В тази връзка се явяват основателни доводите в жалбата бащата да може да осъществява контактите със сина си по време на част от ученическите ваканции. В тази връзка обаче следва да се има предвид, че детето А. е в предучилищна възраст, а след това ще бъде и ученик. Така, че предложеният в жалбата режим бащата да може да осъществява лични контакти с детето на всеки 2 месеца по за 10 дни не е удачен с оглед интереса на детето, което не може да отсъства от училище и би било пагубно за подготовката на детето, независимо къде ще бъде осъществяван този режим.

Въззивният съд намира за наложително да обоснове, че не е възможно в настоящото производство да постановява режимът на лични отношения на бащата с детето да бъде осъществяван на територията на Австрия, а още по-малко да определя разноските по пътуването и престоя на детето и съответните задължения на родителите по уведомяване. Съдът не е сезиран с такава претенция за заместващо съгласие, каквото би представлявало въззивното Решение в този случай, а и не е допустимо в брачния процес решаването на този въпрос. Действително, между страните са налице насрещни съвпадащи волеизявления за това, че би могло режимът на лични отношения на въззивника с детето А. да бъде осъществяван и в Австрия. От тази липса на спор по делото по този въпрос обаче не следва автоматично, че въззивният съд би могъл да постанови такъв режим на лични отношения по настоящото дело, който да се осъществява в Австрия (извън местоживеенето на детето) и да разрешава начинът на неговото осъществяване. Друго би било положението при постигнато споразумение между страните в тази насока, което да бъде одобрено от съда, при преценка интереса на детето.

При спор между родителите в хода на осъществяване на режима на лични отношения на бащата с детето и респ. недаване на съгласие от съответния родител детето да бъде извеждано от страната, съществува друг правен ред за неговото решаване, но не и в настоящото производство, в което не са и не могат да бъдат събирани доказателства за условията на бащата режимът на лични контакти с детето да бъде осъществяван в Австрия и относно други релевантни обстоятелства, респ. и не може да бъде преценен интереса на детето в тази насока.

По изложените аргументи въззивният съд намира, че въззивната жалба е частично основателна. Първоинстанционното допълнително Решение в частта относно режима на лични контакти следва да бъде отменено. Предвид възрастта на детето и с оглед необходимостта от осъществяване на възможно най-пълноценен контакт между детето и родителя, който не упражнява непосредствено родителските права, но който не е лишен от тях, както и съобразно всички обстоятелства по делото за полаганите грижи на бащата към детето и за запазване на връзката родител – дете, въззивният съд намира за подходящ следният режим на лични отношения на въззивника с детето: Г.Б. има право да вижда и взема детето А. Б. за времето през първите 5 дни от зимната ваканция на детето, всяка четна година, а през останалите дни от зимната ваканция - всяка нечетна година; през първите 5 дни от пролетната ваканция на детето всяка година, и в продължение на 35 дни през лятната ваканция на детето всяка година, през време което не съвпада с годишния отпуск на майката.

По разноските.

И двете страни са предявили претенции за разноски. Предвид предмета на настоящото производство, в което се разрешават последици от прекратяване на брака, въпросът за разноските следва да бъде разрешен не с оглед изхода на спора в настоящата инстанция, а предвид разпоредбата на чл. 329 ГПК относно съдебните разноски по брачните дела. Предвид чл. 329, ал. 1, изр. 2 ГПК, когато няма вина (какъвто е настоящият случай), разноските остават в тежест на всяка страна, както ги е направила. При това положение претенциите и на двете страни за разноски следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.

Предвид изхода на делото по издръжката следва да бъде отменено първоинстанционното Решение в частта относно държавната такса по издръжката и въззивникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса върху определената във въззивната инстанция издръжка в размер на 504.00 лева, по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал. 6, във връзка с чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК, във връзка с чл. 1 ТДТКССГПК.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, I^-ви въззивен брачен състав, на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ГПК

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № III – 88 – 116 от 20.05.2013 г. и Допълнително Решение от 14.10.2013 г., постановени по гр. дело № 23645 по описа за 2012 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 88^-ми състав, в обжалваните части съответно по издръжката – за разликата от 350.00 лева до постановения размер 500.00 лева и относно началната дата на дължимост на издръжката, считано от подаване на исковата молба – 20.11.2012 г., и относно режима на лични контакти на бащата Г.Б. с детето А. Б., и вместо това постановява:

ОСЪЖДА Г.Б., ЛНЧ **********,***, с пълномощник адвокат С.Р., да заплаща, на основание чл. 143, ал. 2, във връзка с чл. 59, ал. 2 СК, на детето си А.  Г.Б., ЕГН **********, чрез неговата майка и законен представител М.Н.Б. (след развода Х.), ЕГН **********, месечна издръжка в размер 350.00 (триста и петдесет) лева, считано от 01.06.2013 г., до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване.

ОСЪЖДА Г.Б., ЛНЧ **********, да заплати държавна такса върху присъдения размер на издръжката, в размер на 504.00 (петстотин и четири) лева, по сметка на Софийски градски съд.

ПОСТАНОВЯВА режим на лични отношения на бащата Г.Б. с детето А. Г.Б., както следва: Г.Б., ЛНЧ **********,***, с пълномощник адвокат С.Р., има право да вижда и взема детето А. Г.Б., роден на *** г., ЕГН **********, за времето през първите 5 дни от зимната ваканция на детето, всяка четна година, а през останалите дни от зимната ваканция - всяка нечетна година; през първите 5 дни от пролетната ваканция на детето всяка година, и в продължение на 35 дни през лятната ваканция на детето всяка година, през време което не съвпада с годишния отпуск на майката М.Н.Б. (след развода Х.).

ОТХВЪРЛЯ претенцията на Г.Б., ЛНЧ **********, за присъждане на разноски за въззивната инстанция, като неоснователна.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на М.Н.Б. (след развода Х.), ЕГН **********, за присъждане на разноски за въззивната инстанция, като неоснователна.

 

Незаверен препис от настоящото Решение да бъде връчен на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК).

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.