№ 273
гр. Враца, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Калин Тр. Т.ов
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500444 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3564/14.09.2022 г. на адв.М. С.,
в качеството му на пълномощник на Т. В. К., против Решение №
147/31.08.2022 г. по гр.д.№ 808/2021 г. по описа на Районен съд-Мездра, с
което е допусната съдебна делба на съсобствен недвижим имот – *** на
жилищен блок, находящ се в гр.***, състоящ се от стая, хол, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 68.68 кв.м., с прилежащо избено
помещение № 6, с полезна площ от 9.48 кв.м., ведно с 3.61 % ид.ч. от общите
части на сградата и правото на строеж, а по КККР – недвижим имот с
идентификатор 47714.500.1204.1.6, находящ се в гр.***, ***; вид собственост
– частна; тип – жилище, апартамент; брой нива – 1; площ по документ – 68.68
кв.м., избено помещение № 6-948, съотв. 3.61% ид.ч. от общите части на
сградата и 3.61% ид.ч. от правото на строеж върху мястото, между В. Н. К. и
Т. В. К. при равни права – по ½ ид.ч. за всеки съделител.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно като постановено в противоречие с материалния закон и
процесуалните правила. Прави се оплакване, че събраните по делото
доказателства не са обсъдени в тяхната цялост.
Посочва се, че на 10.03.1984 г. В. К., който е баща на въззивника Т. К.,
е закупил процесния имот, а с Решение № 350/03.11.1984 г. бракът му с В. Н.
К. е прекратен. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд, че след
прекратяването на брака имотът е останал в режим на обикновена
съсобственост между двамата съпрузи. Твърди се, че повече от една година
1
преди развода съпрузите са били във фактическа раздяла и ищцата е живяла с
друг мъж в гр.Роман. В подкрепа на тези твърдения се изтъква, че разводът е
по вина на съпругата.
Въззивникът счита, че районният съд неправилно е кредитирал
показанията на свидетелката Д., която заявява, че двамата съпрузи са
изплатили жилището, тъй като към момента на развода през 1984 г.
свидетелката е била на 10 години. Посочва, че от събраните по делото
доказателства се установява по категоричен начин, че след развода
владението на имота е упражнявано единствено от В. К., а след това от сина
му Т. К..
В жалбата се изразява несъгласие с отразеното в първоинстанционното
решение, че жилището е закупено със семейни средства, като се твърди, че от
представените писмени доказателства се установява, че средствата за
закупуване на жилището са осигурени от В. К., който е теглил заеми. Посочва
се, че неправилно и без да отчете разпоредбата на чл.21, ал.4, т.2 СК
първоистанционният съд е приел, че не е доказан по-голям принос.
Въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено, да бъде
отхвърлен предявения иск за делба и да бъде признато за установено, че Т. В.
К. е единствен собственик на имота.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 4028/19.10.2022
г. от В. Н. К., чрез пълномощника й адв.Т. Т., в който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна и се поддържа, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно, основано на доказателствата и закона.
Въззиваемата счита, че първоинстанционният съд е обсъдил всички
представени по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при
спазване на материалния и процесуалния закон. Намира, че по делото е
доказано, че е съсобственик на процесния имот с права върху ½ ид.ч. Навежда
доводи, че от приложените документи безспорно се установява, че имотът е
закупен по време на брака й с В. Т. К. с Договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на НДИ на името на В. Т. К. за сумата 14 538
неденоминирани лева, заплатена напълно към момента на сключване на
договора със средства от семейния бюджет в размер на 7 538 лв. и със заем от
ДСК в размер на 7 000 лв. Посочва, че до сключване на окончателния договор
от 10.03.1984 г. се е стигнало след подадена от В. К. молба от 13.02.1984 г. до
председателя на ОНС-Мездра и приложена декларация по чл.119 НДИ, ПМС
№ 35/1974 г., чл.10 ЗСГ и ППЗСГ, в която деклараторът е посочил семейното
си положение и членовете на семейството си – съпруга В. К.а и син Т. К.,
както и брутния месечен доход на цялото семейство от 350 лв. При тези
фактически данни се обосновава извод, че имотът е придобит в режим на
СИО. Навеждат се доводи, че след прекратяването на брака с Решение №
357/24.09.1984 г. по гр.д.№ 350/1984 г. по описа на МРС е прекратен и режима
на СИО, при което семейното жилище е станало обикновена съсобственост
между бившите съпрузи с равни права – по ½ ид.ч., като след смъртта на В. К.
притежаваната от него ид.ч. от имота е наследена от единствения му законен
наследник Т. К.. Въззиваемата счита, че в делбеното производство не може
да бъде извършено позоваване на вината за прекратяване на брака, както и че
въззивникът се е позовал избирателно на текстове от бракоразводното
решение, пропускайки други, в които е посочено, че съпрузите живеят в едно
жилище.
2
В отговора се навеждат доводи, че ответникът се опитва да докаже
чрез свидетелски показания, че ищцата няма принос за придобиването на
семейното жилище и същото е било платено само от В. К., което е
недопустимо съобразно чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Развиват се съображения, че
чл.29, ал.3 СК дава възможност при прекратяване на СИО с развод да се
определи по-голям дял от общото имущество по искане на единия съпруг, ако
приносът му в придобиването надхвърля значително приноса на другия
съпруг, но срокът за предявяване на този иск е преклузивен и в случая е
изтекъл на 03.11.1985 г., без такъв да бъде предявен.
Въззиваемата намира за несъстоятелни изложените в жалбата
оплаквания, че районният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото
доказателства. Счита, че доказателствата са обсъдени поотделно и в тяхната
съвкупност и първоинстанционният съд е достигнал до правилни изводи за
основателност на предявения иск и неоснователност на направеното от
ответника възражение за придобиване на имота по давност. Твърди, че винаги
е възприемала жилището като съсобствено, а това, че не го е ползвала през
определени периоди от време се дължи на предоставянето на жилището за
ползване на бившия й съпруг, който е упражнявал родителските права, а
впоследствие – на отсъствието й от страната. Твърди също, че винаги е
поддържала добри отношения със сина си и докато е била на работа в Италия
му е изпращала пари и му е дала дебитната си карта, за да разполага с
пенсията й.
Моли жалбата да бъде оставена без уважение, да бъде потвърдено
първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и обосновано
и да й бъдат присъдени направените деловодни разноски пред въззивната
инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка на основание чл.269, изр.1 ГПК
въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Мездра е сезиран с искова молба на В. Н. К., с ЕГН
**********, с адрес: с.***, общ.Мездра, с която против Т. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр.***, е предявен иск за съдебна делба на недвижим
имот, представляващ *** на жилищен блок, находящ се в гр.***, състоящ се
от стая, хол, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 68.68 кв.м.,
с прилежащо избено помещение № 6, с полезна площ от 9.48 кв.м., ведно с
3.61 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, а по КККР –
недвижим имот с идентификатор 47714.500.1204.1.6, находящ се в гр.***,
***; вид собственост – частна; тип – жилище, апартамент; брой нива – 1;
площ по документ – 68.68 кв.м., избено помещение № 6-948, съотв. 3.61%
ид.ч. от общите части на сградата и 3.61% ид.ч. от правото на строеж върху
мястото.
В исковата молба се твърди, че имотът е закупен по време на брака на
ищцата В. Н. К. с В. Т. К. с Договор за продажба на държавен недвижим имот
от 10.03.1984 г. за цената от 14 538 неденоминирани лева, заплатена напълно
3
към момента на сключване на договора със средства от семейния бюджет /7
538 лв./ и със средства от заем от ДСК /7 000 лв./. Посочва се, че имотът е
закупен на името на В. Т. К., но бил съпружеска имуществена общност /СИО/
с равни права за двамата съпрузи, тъй като е придобит по време на брака.
Сочи се също, че с Решение № 357/24.09.1984 г. по гр.д.№ 350/1984 г. на РС-
Мездра е допуснат развод между ищцата и В. Т. К., при което режимът на
СИО е прекратен и имотът е станал обикновена съсобственост на бившите
съпрузи при равни права – по ½ ид.ч. на всеки от тях, като владението върху
имота е било съвместно, но ползването му е било предоставено на В. Т., който
е упражнявал родителските права спрямо роденото от брака дете – ответника
Т. В. К..
Според изложеното в исковата молба, на 23.08.2018 г. е починал В. Т.
К. и негов единствен законен наследник е ответника. Между него и ищцата не
може да бъде постигнато съгласие за доброволно поделяне на имота, което
поражда правен интерес от предявяването на настоящия иск.
Ищцата моли да бъде допусната съдебна делба на описания недвижим
имот между съделителите съобразно правата им по закон.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника Т. В. К., който
оспорва предявения иск.
Признава, че е син на ищцата и В. Т. К., че делбеният имот е придобит
през 1984 г., както и че през същата година родителите му са се развели като
родителските права и ползването на жилището са предоставени на баща му.
Оспорва, че жилището е придобито в режим на СИО, и твърди, че е закупено
изцяло на името на В. К., както и че той е заплатил цялата продажна цена.
Посочва, че макар и към момента на придобиване на делбения имот
родителите му да са имали сключен граждански брак, те реално са били във
фактическа раздяла, тъй като ищцата е напуснала семейството си и е заживяла
с друг мъж първоначално в гр.Роман, а впоследствие – в с.***. В подкрепа на
това свое твърдение се позовава на изложените от МРС мотиви в
бракоразводното решение.
В отговора на исковата молба се сочи, че след развода в жилището са
останали да живеят В. К. и сина му Т. К., а след като ответникът е навършил
пълнолетие през 1986 г. баща му го е оставил да живее сам в жилището и е
отишъл да живее в с.***, където е и починал на 23.08.2017 г. През този
период ищцата и сина й са поддържали някаква връзка, но не са били в добри
отношения. Твърди се, че след напускането на семейното жилище през 1983 г.
ищцата не се е връщала там, че след 1986 г. до настоящия момент този имот
се ползва единствено от ответника, който се грижи за поддръжката и
ремонтите му и го владее за себе си като собственик. Според изложеното в
отговора, бащата на ответника му е казал, че апартаментът е само негов (на
ответника), че отношенията с майка му са уредени при развода и тя няма
нищо общо с това жилище. Ето защо ответникът е владеел имота единствено
за себе си и никой не е предявявал собственически претенции. При тези
фактически доводи се прави възражение за придобиване на имота по давност
от ответника и се иска предявеният иск за делба да бъде отхвърлен.
В първоинстанционното производство са ангажирани писмени и
гласни доказателства, които обсъдени поотделно и в тяхната пълнота дават
основание на настоящия съдебен състав да приема за установено от
фактическа страна следното:
4
Между страните не се спори, че ищцата В. Н. К. е била в граждански
брак с В. Т. К., както и че от брака им е роден ответника Т. В. К.. Безспорно е
и обстоятелството, че бракът им е прекратен с Решение № 357/24.09.1984 г.
по гр.д.№ 350/1984 г. по описа на Районен съд-Мездра. Видно от
представеното по делото заверено копие от това решение, съдът е приел, че
вина за настъпилото в брака дълбоко и непоправимо разстройство има
съпругата В. Н., предоставил е родителските права спрямо детето Т. К. за
упражняване на бащата и е предоставил ползването на семейното жилище,
находящо се в гр.***, ***, на съпруга Т. В. К..
Представени са писмени доказателства, от които се установява, че
преди прекратяването на брака – на 21.09.1983 г. В. Т. К. е подал молба до
ДСО "Цимент и вародобив", гр.София, с която е поискал да му бъде
разрешено да закупи ведомствения апартамент, в който живее със
семейството си, находящ се в гр.***, ***. На 15.11.1983 г. е сключен
предварителен писмен договор между ДСО "Цимент и вародобив", гр.София
и В. Т. К., по силата на който държавното предприятие се е задължило да
разреши закупуването на ведомствения апартамент, а К. се е задължил да го
заплати и да работи в системата на ДСО "Цимент и вародобив" още 10 години
след разрешението за закупуването. На 13.02.1984 г. е подадена нова молба от
В. Т. К., в която е посочил, че е жител на гр.Мездра, че е *** и работи в
ПКОВД, гр.Мездра, че семейството му се състои от 3 члена, че В. Н. К.а
работи в ДКЗ, гр.Мездра, както и че желае да закупи *** от жилищен блок
***, *** в гр.Мездра. Към молбата е приложена декларация от В. Т. К., в
която отново е посочил, че семейството му със състои от 3 члена – той,
съпругата му В. Н. К.а и сина им Т. В. К., като е посочил и общия брутен
месечен доход на семейството от 350 лв.
От приложеното заверено копие от Договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на НДИ се установява, че на 10.03.1984 г. В. Т. К. е
закупил недвижимия имот, представляващ ***, находящ се в гр.***, ***,
състоящ се от стая, хол, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
68.68 кв.м., за сумата 14 538,00 лева, заплатен напълно от купувача. В
договора е посочено, че цената на имота е покрита по следния начин:
собствени средства в размер на 7 538,00 лв., внесени с квитанция №
388/07.03.1984 г., и заемни средства от ДСК в размер на 7 000,00 лв., внесени
с инспекторско нареждане № 389/07.03.1984 г. Така описаният начин на
плащане се потвърждава от приложените по делото платежни нареждания, от
които е видно, че на 07.03.1984 г. от В. К. са направени преводи за
първоначална вноска за апартамент в размер на 6 642,00 лв. и за отстъпено
право на строеж в размер на 896,00 лв., както и че на същата дата е направен
превод за неизплатената част на апартамента в размер на 7 000,00 лв.
Безспорно е обстоятелството, а и от приложените по делото
удостоверения за наследници се установява, че В. Т. К. е починал на
23.08.2017 г. и негов единствен законен наследник е синът му Т. В. К..
От показанията на разпитаните свидетели се установява, че след
развода в жилището са останали да живеят В. К. и ответника Т. К.. В
показанията си свидетелят П.Т. заявява, че през 90-те години (без обаче да
уточнява кога) В. Т. е отишъл да живее в с.***, за да се грижи за родителите
си, а в апартамента в гр.Мездра е останал да живее сина му. Свидетелките
М.Т.а и Н.А. заявяват, че са чували, че след развода ищцата първоначално е
5
живеела в с.***. Това обстоятелство се потвърждава от обясненията на самата
ищца, дадени по реда на чл.176 ГПК, в които заявява, че е живяла в с.*** от
1984 г. до 2008 г., като първоначално е била на квартира, а впоследствие си е
закупила и къща там. От показанията на всички свидетели се установява, че
впоследствие В. К. е заминала да работи и живее в Италия, като според
св.И.Д. и обясненията на ищцата по реда на чл.176 ГПК това е станало през
2008 г.
Свидетелските показания са противоречиви по отношение на това дали
след развода ищцата е посещавала апартамента. От една страна свидетелките
И.Д. и М.К. заявяват, че отношенията между ищцата и ответника са били
добри и тя му е пращала пари, с които е бил направен основен ремонт на
апартамента – смяна на дограма, ново кухненско обзавеждане, преграждане
на баня и тоалетна. Според свидетелките, при завръщанията си от Италия в
България ищцата е отсядала в апартамента. Свидетелката М.К., която е
приятелка на ищцата, заявява, че й е ходила на гости там и преди ремонта, но
след ремонта ищцата я е поканила в жилището и свидетелката е отишла там
на кафе заедно с дъщеря си и с внучето си. Според същата свидетелка,
ищцата й се е обаждала при завръщанията си от Италия и й е казвала, че е при
сина си. От друга страна са показанията на доведените от ответника
свидетели - П.Т., който заявява, че е виждал ищцата да идва един-два пъти в
жилището, но на гости на сина си, а не за да живее там, а М.Т.а, която заявява,
че е виждала ищцата само един път – през 2013 г. и тогава е разбрала, че това
е майката на Т. К.. Според тези свидетели, ремонтът в апартамента е направен
от ответника, което според св.Т.а е станало около 2011-2012 г. Според двете
свидетелки, ищцата е давала пари, но на св.А. и за да й плати за къщата й в
с.***, а не за ремонт на апартамента.
Настоящият съдебен състав кредитира показанията на свидетелките Д.
и К., тъй като същите се подкрепят от представени от ищцата писмени
доказателства – документи за парични преводи, от които се установява, че в
периода 2010-2013 г. тя е изпращала на сина си Т. К. различни по размер
парични суми. В обясненията си по реда на чл.176 ГПК ищцата пояснява, че е
давала тези пари за ремонт на делбения имот и лично е участвала в ремонта,
тъй като е продала къщата си в с.***, дала е парите от продажбата на сина си
за кола и не е имало къде да живее. От приложеното по делото заверено копие
от Решение № 107/06.07.2020 г. по гр.д.№ 1676/2018 г. по описа на РС-Мездра
е видно, че между В. Н. К. и Н. А. А. действително е воден съдебен спор за
парични суми, които са били предоставени от настоящата ищца на св.А.. Не
може да се приеме обаче, че е налице идентичност между сумите, които
ищцата е изпращала на сина си с представените по делото документи, и тези,
които е предоставила на св.А. за изплащане на имота й в с.***, тъй като
първите суми са изпращани преимуществено през 2010 г., а от показанията на
св.А. и обясненията на В. К. по реда на чл.176 ГПК се установява, че двете са
се запознали в Италия през 2012 г., след което ищцата е запознала
свидетелката със сина си и двамата са се събрали да живеят заедно през 2013
г.
Свидетелските показания са противоречиви и по отношение на това с
чии средства е изплатено жилището. Св.Д. твърди, че и двамата съпрузи са
изплащали жилището, а св.Т.а заявява, че жилището е било изплащано от В.
К.. Настоящият съдебен състав намира, че не може да бъде дадена вяра на
6
показанията на нито една от двете свидетелки, тъй като първата към момента
на развода е била 10-годишна и предвид възрастта си не би могла да има
осъзнати непосредствени възприятия относно финансовите отношения между
бившите съпрузи, а втората свидетелка пресъздава нещо чуто от друго лице и
то не от ответника или неговия баща, а от собствените си свекър и свекърва.
Дадените от страните обяснения по реда на чл.176 ГПК също са
противоречиви, тъй като ищцата твърди, че е изплащала жилището заедно със
съпруга си, а ответникът твърди, че заемът за жилището е изплатен само със
средства на баща му.
Свидетелите П.Т. и М.Т.а заявяват, че Т. К. е ползвал имота като своя
собственост по наследство от баща си, никога не е казвал да има проблеми
със собствеността и майка му да има претенции към жилището. На самите
свидетели също било известно, че жилището е било ведомствено и е било на
баща му, а след неговата смърт – на ответника. Посочват, че именно Т. К. е
заплащал всички сметки за поддръжка и ремонт на общите части на блока.
Според свидетелката А., ответникът винаги е твърдял пред нея, че това е
негово жилище и владее апартамента като собствен. Както бе посочено, по
делото се установява, че ответникът Т. К. живее на съпружески начала със
свидетелката Н. А. от 2013 г. От показанията на тази свидетелка, както и от
обясненията на ищцата по реда на чл.176 ГПК, се установява, че през 2013 г.
В. К. е била в жилището при сина си и свидетелката, но тогава е станал
скандал помежду им, след който ищцата повече не е ходила там. В
обясненията си самата ищца заявява, че тогава е била изгонена от жилището.
При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл.34 ЗС, а делбеното
производство е в първа фаза - по допускане на делбата. В тази фаза съдът
следва да даде отговор на въпросите дали съществува състояние на
съсобственост върху имота, предмет на делбата, между кои лица и при какви
права.
В исковата молба се твърди, че съсобствеността върху делбения имот е
възникнала чрез прекратяване на СИО и превръщането й в обикновена
съсобственост и наследствено правоприемство. От събраните по делото
доказателства се установи по безспорен начин, че имотът е придобит от
ищцата В. Н. К. и бившият й съпруг В. Т. К. на 10.03.1984 г. по време на
сключения помежду им граждански брак, който впоследствие е прекратен с
развод със съдебно решение от 24.09.1984 г. В договора за продажба като
купувач е записан само съпругът В. Т. К., но съгласно действащата към
момента на сключване на придобивната сделка разпоредба на чл.13, ал.1 от
СК от 1968 г. (отм.), недвижимите и движимите вещи и права върху вещи,
придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата
съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за
задоволяване нуждите на семейството.
Първото правоизключващо възражение на ответника Т. К. е, че макар
делбеният имот да е придобит по време на брака на родителите му, същият не
е СИО, тъй като средствата за изплащането му са осигурени изцяло от баща
му В. К. чрез заплащане със собствени средства на част от продажната цена
към момента на сключване на сделката и погасяване на заема, с който е
изплатена другата част от продажната цена.
7
Както при действието на чл.19, ал.3 СК от 1985 г. /отм./, така и според
сега действащата разпоредба на чл.21, ал.3 СК от 2009 г., съвместният принос
на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания,
какъвто е договорът за покупко - продажба на недвижим имот. Тези
разпоредби не са приложими към конкретния случай, тъй като съгласно § 4,
ал.1 от ПЗР на СК от 1985 г. и § 4, ал.1 от ПЗР на СК от 2009 г. правилата на
тези нормативни актове относно имуществените отношения между съпрузите
се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизането на тези
кодекси в сила от съпрузите по заварени бракове. В случаят бракът между В.
К. и В. К. е прекратен през 1984 г., т.е. преди влизането в сила на СК от 1985
г. (отм.), поради което което бракът им не е заварен от този нормативен акт и
приложимият закон за уреждане на имуществените им отношения е СК от
1968 г. (отм.).
Както бе посочено, с чл.13, ал.1 СК от 1968 г. (отм.) е въведен
институтът на съпружеската имуществена общност, която обхваща вещите и
правата върху вещи, придобити по време на брака, като е прието, че те
принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити.
Кодексът не изключва изрично от общността онези вещи или права върху
вещи, придобити по време на брака изцяло или отчасти с лично имущество на
единия от съпрузите. Така наречената "пълна трансформация" обаче е приета
за допустима с т. 3 на ППВС № 5/1972 г., според което от общността са
изключени онези вещи и права върху вещи, които са придобити със средства,
получени срещу вещи, индивидуална собственост на единия съпруг, които
той е притежавал преди брака, или е получил след сключването му по
наследство или по дарение. Действително с това ППВС е разгледана само
една хипотеза на трансформация на вещи във вещи, при която се изключва
съпружеската имуществена общност. Със същото основание обаче няма да е
налице общност и в случая на трансформация на пари във вещ - когато по
време на брака е закупена вещ изцяло с пари на единия съпруг. И в двата
случая произходът на парите, с които е закупена вещта, е еднакъв - те са
извънсемейни средства. Ето защо следва да се приеме, че и тази хипотеза на
трансформация на пари във вещ се включва в разрешението, дадено с т. 3 на
ППВС № 5/1972 г. (този смисъл - Решение № 680 от 2.11.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 784/2009 г., I г. о., ГК), при което следва да бъде обсъдено по
същество направеното от ответника възражение.
Съдебната практика, обобщена и тълкувана в т.4 на ТР № 5 от
29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК, приема, че критерият за
преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е
изцяло обективен - изследва се характерът на вложените в придобиването
средства. Плащането на цената в брой при сключване на договора сочи, че
съпрузите са разполагали с паричните средства в момента на придобиването,
както и че трансформацията е възможна при доказване произхода на тези
средствата. Облигационни отношения между съпрузите възникват при
плащане на цената със заемни средства, когато задължението за връщането
им е поето солидарно от двамата за нуждите на семейството. В този случай
изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя
възникналото в съпружеска общност вещно право.
В конкретния случай се установи, че изплащането на цената на имота е
станало в момента на сключване на придобивната сделка като част от
8
продажната цена е заплатена чрез собствени средства в размер на 7 538,00 лв.,
а останалата част - чрез заемни средства от ДСК в размер на 7 000,00 лв.
По делото липсват доказателства относно произхода на наличните
парични средства, с които е заплатена част от цената на имота. Ответникът
твърди, че тези средства са били осигурени само от неговия баща, тъй като
към момента на прекратяване на брака родителите му са били във фактическа
раздяла в продължение на една година. В подкрепа на тези свои твърдения се
позовава на мотивите на бракоразводното Решение № 357/24.09.1984 г. по
гр.д.№ 350/1984 г. по описа на МРС, в частта, в която е отразено, че В. Н. е
напуснала дома на В. К., поради връзка с друг мъж и е живяла една година в
гр.Роман. Пропуска обаче да отбележи, че в последващите мотиви е записано,
че двамата съпрузи живеят в едно жилище, но не установяват контакти.
Настоящият съдебен състав намира, че мотивите на съдебния акт не се
ползват със сила на присъдено нещо, поради което само въз основа на тях не
може да бъде направен извод нито относно факта на раздялата между
съпрузите, нито относно нейната продължителност. От показанията на
разпитаните в настоящето производство свидетели също не се установява по
категоричен начин дали към момента на закупуване на делбения имот
съпрузите са били във фактическа раздяла и ако са били – за какъв период от
време. Дори и да се приеме, че двамата са били разделени за посочения в
бракоразводното решение период от време, т.е. няколко месеца преди
сключването на договора (разводът е постановен 6 месеца след
придобиването на имота), това отново не води до извод, че наличните
парични средства за закупуването на жилището са принадлежали единствено
на съпруга В. К.. Както бе посочено, в попълнената декларация при подаване
на молбата за закупуване на жилището е отразено, че В. Н. е част от
семейството, както и че общият доход на семейството е в размер на 350,00 лв.
При тези данни за общите доходи на двамата съпрузи, не е възможно
заплатената сума от 7 538,00 лв. да е спестена само от доходите на съпруга В.
К. по време на фактическа раздяла с посочената продължителност. Не се
твърди и не се установява по никакъв начин тази сума да е получена от него
по наследство, чрез дарение или при отчуждаване на негов собствен
недвижим имот. При това положение съдът приема за недоказани
твърденията на ответника, че тези налични парични средства към момента на
сключване на договора са били само на неговия баща.
По отношение на останалата част от продажната цена в размер на 7
000,00 лв., която е изплатена със заемни средства, между съпрузите са
възникнали единствено облигационни правоотношения, независимо кой от
двамата е изплащал заема. По делото липсват доказателства, но дори и да се
приеме, че кредитът е погасен със средства на съпруга В. К., с оглед на
предоставеното му ползване на жилището след развода, то това не се отразява
върху принадлежността на вече придобитото право на собственост,
определена към правнорелевантния момент – сключването на договора за
покупко-продажба. Плащането на заемните средства е факт, настъпил след
сключване на сделката, който не може да бъде взет предвид при преценката
относно произхода на средствата, с които е заплатена продажната цена.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че
делбеният имот е придобит от ищцата В. Н. К. и В. Т. К. в режим на
съпружеска имуществена общност, която след прекратяването на брака е
9
трансформирана в обикновена съсобственост при равни права – по ½ ид.ч. за
всеки от тях.
Второто правоизключващо възражение на ответника Т. К. е, че
имотът е придобит от него по силата на придобивна давност, изтекла в
периода от 1986 г. до момента на предявяване на иска през 2021 г.
От събраните по делото доказателства се установи, че след развода на
родителите му през 1984 г. по силата на бракоразводното решение в
жилището са останали да живеят В. К. и ответника Т. К.. Така предоставеното
от съда право не се отразява върху принадлежността на правото на
собственост, което е общо на двамата бивши съпрузи. Макар и да е установил
фактическа власт върху имота въз основа на предоставеното му право на
ползване върху семейното жилище, В. К. няма право на владение като
правомощие и част от съдържанието на вещното право върху идеалните части
от имота, които са собственост на бившата му съпруга В. К.. Още по-малко
такова право има синът им Т. К., който не е бил съсобственик на имота към
този момент. Ето защо, за да бъде прието за доказано възражението на
ответника, че в негова полза е изтекла придобивна давност в периода от 1986
г. до 2001 г., следва да бъде установено, че същият е упражнявал фактическа
власт върху вещта с намерението да я държи като своя, изключвайки
владението и на двамата си родители. Настоящият съдебен състав намира, че
от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин, че
Т. К. е превърнал с едностранни действия упражняваната от него фактическа
власт във владение. Същият твърди, че началото на владението му е
поставено през 1986 г., когато баща му се е преместил да живее в с.***, за да
гледа родителите си. В свидетелските показания действително има данни, че
В. К. се е установил да живее в с.***, но не и яснота относно точния момент,
в който се е случило това (според свидетеля П.Т. това е станало през 90-те
години, но без да е ясно кога). Не се доказват и твърденията на ответника, че
е ползвал имота като свой собствен още докато баща му е бил жив.
Доведените от самия ответник свидетели П.Т. и М.Т.а заявяват, че според
ответника имотът е негова собственост като наследствен от баща му. Въз
основа на тези показания може да бъде направен извод, че до смъртта на баща
си В. К. през 2017 г. ответникът е имал съзнанието, че упражнява фактическа
власт върху чужд имот. Дори и да се приеме, че между бащата и сина е имало
уговорка за предаване на владението (constitutum possessorium), тази уговорка
не би могла да засегне владението по отношение на притежаваната от ищцата
идеална част от имота. За да се приеме, че е упражнявал владение и върху
нейната част, ответникът трябва да докаже, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо ищцата намерението си да владее и нейната част за себе
си и че е отблъснал нейното владение. От събраните по делото доказателства
се установи, че ищцата е ходила в имота при завръщанията си от Италия
(св.И.Д.), канила е гости там (св.М.К.), както и че е давала пари за ремонт на
жилището, без ответникът да се противопоставя. Първите данни за промяна в
намерението му и манифестирането й спрямо ищцата се съдържат в
свидетелските показания на Н.А., както и в обясненията на ищцата по реда на
чл.176 ГПК, от които се установява, че през 2013 г. В. К. е била в жилището,
но е станал скандал, при който е била изгонена и повече не е ходила там. От
този момент до момента на предявяване на иска през 2021 г. в полза на
ответника обаче не е могла да изтече предвидената в разпоредбата на чл.79,
10
ал.1 ЗС 10-годишна придобивна давност.
При тези съображения настоящият съдебен състав намира за
недоказано възражението на ответника за оригинерно придобиване правото
на собственост върху делбения имот.
В обобщение на изложеното, въззивният съд намира, че като е приел,
че имотът е съсобствен и е допуснал съдебна делба между В. Н. К. и Т. В. К.,
районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, следва
да бъде уважено искането на въззиваемата В. К. за присъждане на направени
деловодни разноски пред настоящата инстанция и въззивникът Т. К. следва да
бъде осъден да й заплати такива за адвокатско възнаграждение в размер на
600,00 лв. /по въпроса за дължимостта на разноските в делбеното
производство и приложимостта на общите правила за присъждане им
съобразно изхода от обжалването пред въззивната инстанция - вж
Определение № 101 от 18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 671/2012 г., I г. о., ГК
и Определение № 883/24.08.2010 год. на ВКС по гр.д.№ 429/2010 год., ІІ г.о.,
ГК/.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 147/31.08.2022 г. по гр.д.№ 808/2021 г.
по описа на Районен съд-Мездра.
ОСЪЖДА Т. В. К., ЕГН **********, с адрес: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на
В. Н. К., с ЕГН **********, с адрес: с.***, общ.Мездра, сумата 600,00
/шестстотин/ лева, представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11