Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.04.2022 г.
В И
М Е Т О Н
А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, 23-ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаря Ива И. като разгледа докладваното от съдия Желязкова гр.д. № 2041/2019 г., за да постанови
решение, взе предвид следното:
Предявен е частичен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК за установяване по отношение на ответниците дължимост на сумата от
80 000 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 115 077,77
лв., претендирано като главница по договор за кредит № HL 64332 от 04.11.2013 г. за рефинансиране на жилищен
кредит, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2018 г. до окончателното
изплащане и сумата от 336 лв., претендирани въз основа на същия договор и
съставляващи разноски за изпращане на нотариални покани и връчването им, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 21.03.2018
г. по ч.гр.д. № 14115/2018 г. по описа на СРС.
ИЩЕЦЪТ- Ю.Б. АД, ЕИК ********, чрез адвокат
Х.И. от САК, твърди, че на 04.11.2013 г. е сключило с П.Т.Н. и В.В.Н. договор
за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 64332, по силата на който е предоставило на ответниците сумата
от 119 400 лв. за рефинансиране на кредит по договор за кредит HL 29475. От своя страна кредитополучателите се задължили
солидарно да върнат договорената сума в сроковете и при условията на договора. Навежда,
че сумата в размер от 114 445 лв. е
била усвоена от кредитополучателите по откритата на името на П.Т.Н. банкова
сметка. ***.02.2014 г. е договорено натрупаните и непогасени към момента на
сключването му просрочени суми да се преоформят и добавят към редовната главница
по кредита като така общо отпуснатата
сума става в размер на 116 077,08 лв. Договорен е и облекчен режим за
погасяване на дължимата възнаградителна лихва
в размер на действащия към 21.02.2014 г. референтен лихвен процент ПРАЙМ
на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка в
размер на 0,35 пункта. След изтичането на периода на облекчено погасяване по
аргумент от чл. 5 от допълнителното споразумение дългът се погасява като върху него се
начислява годишна лихва в размер равен на сбора от действащия към тази дата
референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната
валута плюс лихвена надбавка в размер на 1,26 пункта, като дългът се погасява
на равни месечни вноски съгласно погасителен план. По силата на чл.6 от
допълнителното споразумение при непогасяване в срок изцяло или частично на две
последователни погасителни вноски кредитополучателите губят правото да
погасяват дълга при договорените облекчени условия и от следващия падеж дългът следва
да се погасява съгласно условията по чл. 5 от споразумението. Ищецът сочи, че
кредитополучателите и настоящи ответници не изпълняват договорните си
задължения и не заплащат дължимите погасителни вноски, считано от януари 2015
г. Предвид това и на основание чл. 19, ал.1 от договора за кредит банката
обявила кредита за предсрочно изискуем като изпратила до кредитополучателите нотариални покани,
връчени редовно на 06.10.2016 г. След обявяване на кредита за предсрочно
изискуем банката подала и заявление за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 417 ГПК на 28.02.2018 г. за процесната част от главницата и
разноските за нотариални покани, което било уважено. В срок обаче
кредитополучателите подали възражение, поради което ищецът намира, че за него е
налице правен интерес да предяви настоящия иск. Молят съда да установи по
отношение на ответниците, че дължат сумата от 80 000 лв., представляваща
част от вземане в общ размер на 115 077,77 лв., претендирано като главница
по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 64332 от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва,
считано от 28.02.2018 г. и сумата от 336 лв., претендирани въз основа на същия
договор и съставляващи разноски за изпращане на нотариални покани и връчването
им.
ОТВЕТНИЦИТЕ П.Т.Н., ЕГН **********
и В.В.Н., ЕГН **********, оспорват предявения иск по основание и размер. Не
оспорват, че не изпълняват задълженията по процесния договор за кредит, считано
от януари 2015 г., като не оспорват и че са уведомени за предсрочната
изискуемост, обявена от банката на посочените от нея дати. Излагат обаче, че не
дължат претендираната сума, тъй като договорът е с цел рефинансиране на друг
договор, който от своя страна е нищожен поради неравноправност. Излагат, че
рефинансираният договор за кредит № HL 29475 е за предоставяне на кредит в швейцарски
франкове в равностойността на 40 000 евро по курс купува на шв. франк към
еврото на банката. Те получили реално
сумата от 40 000 евро и никога не са получавали шв. франкове, но в същото
време следвало да връщат заетата сума именно в швейцарски франкове, при което
следвало да поемат валутния риск от увеличението на курса на шв.франк към
лева/еврото. Намират, че поемането на валутния риск от тяхна страна в
качеството им на потребители по смисъла на ЗЗП е неравноправна клауза и
съответно нищожна такава. Намират, че поради тази причина нямат задължение в
размер на 72 095,53 шв. франка главница по договор за кредит № HL 29475,
предвид което нищожен се явява и процесният договор за неговото рефинансиране,
тъй като няма основание. Евентуално твърдят, че по договор № HL 29475 е налице надплащане на дължимата сума поради
наличието на нищожни клаузи за валутния риск, поради което не са налице
основанията за обявяване на последния за предсрочно изискуем. Евентуално правят
възражение за прихващане на надплатените суми вследствие нищожност на клаузи от
рефинансирания кредит.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди направените доводи, намира за установено следното:
Няма спор между страните, а се установява и от представените писмени
доказателства, че между ищеца и ответниците е сключен договор за кредит № HL 29475 от 22.11.2007
г. за сума в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000
евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на
усвояване на кредита.(чл. 1, ал.1).
В ал.3 е предвидено, че за деня на усвояване на кредита, за приложимия към
същата дата търговски курс „купува“ за шв. франка на банката, както и за
конкретно определения съобразно него размер на кредита в шв. франкове, страните
подписват приложение № 1 към настоящия договор, което е неразделна част от
него.
Чл. 2, ал.1( няма ал.2) от договора предвижда, че разрешеният кредит се
усвоява по блокирана банкова сметка ***еля и се полза от него при условията на
ал.3 и ал.4 – усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал.1 се
превалутира служебно от банката в евро по търговския курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката за
съответната валута в деня на усвояването като се превежда по открита в банката
сметка на кредитополучателя в евро, посочена в договора. С подписването на
договора кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и
оправомощава банката за служебното извършване на горните действия. Съгласно ал.4
за превалутирането по ал.3, кредитополучателят не дължи на банката определените
съгласно действащата Тарифа за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които банката прилага при операциите си (Тарифата), такси и комисионни.
В чл.6, ал.2 от договора за кредит е предвидено, че погасяването на кредита
се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски
франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителната вноска по
главницата и /или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал.1, но има средства в лева или
евро в банката погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във
валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези
средства в швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарския франк
към лева/ евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава
своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката.
Съгласно чл.11, т.3 от Договора кредитополучателите се съгласяват да поемат
разноските на кредитодателя по организиране и провеждане на принудително
изпълнение върху предоставеното обезпечение.
Съгласно чл. 23 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува или продава на
швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.
21 от договора може да има за последици включително и в случаите по чл. 6, ал.2
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредити, изразени в лева
като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди( вкл. и пропуснати
ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви по
превалутирания кредит. С втората алинея на същия член кредитополучателят
декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните
последици на разпоредбите на чл. 6, ал.2 и чл. 21 до чл. 23 от този договор,
както и че е съгласен с настъпването им.
В чл. 19 от договора е предвидено, че при непогасяване на която и да е
вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да
е задължение по договора, банката може да направи кредита изцяло или частично
предсрочно изискуем. В ал.2 е посочено, че при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък
по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на
падежа на последната вноска. Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото
и да било волеизявление на страните.
По делото не е представено Приложение № 1, предвидено чл. 1, ал.2 от
договора, но страните не спорят, а се установява и от заключението на допусната
по делото СЧЕ, че към датата на усвояване на кредита на кредитополучателите е
преведена сумата от 67 634 шв.
франка по курс „купува" за швейцарския франк към евро на ищеца Ю.Б. АД в
деня на усвояване на кредита – 1.690828.
Не се спори между страните, а е видно и от представените писмени
доказателства, че на 04.11.2013 г. те са сключили договор за рефинансиране на
жилищен/ипотечен кредит № HL 64332, по силата на който ищецът
е предоставил на ответниците сумата от 119 400 лв. с цел да се погасят изцяло
задълженията по договор за кредит № HL 29475
като сумата се превежда по банкова сметка ***ира в шв.франкове безкасово от
лева в шв.франк по официално обявения курс на БНБ за шв.франк към лева в деня
на превалутирането.(чл.1 и чл.2).
Съобразно чл.3 от договора предоставената сума следва да се върне при
дължима променлива годишна лихва в размера на сбора на референтния лихвен
процент ПРАЙМ на банката за обезпечени кредити в лева, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 1,15
пункта. Към момента на сключване на договора референтния лихвен процент ПРАЙМ
на банката е в размер на 4,9%. Сумата следва да се върне на 230 месечни вноски,
съобразно погасителен план.
Съгласно чл. 11, т.2 от договора кредитополучателите се задължават да
заплатят на банката разноските по принудителното изпълнение.
Според чл. 19 от договора при неплащането на която и да е вноска по кредита,
както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по
договора, банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем.
По делото е представено допълнително споразумение 21.02.2014 г., сключено
между ищеца и ответниците, съобразно което страните констатират, че към същата
дата размера на задълженията по договора за кредит са : 798,28 лв. - просрочена
главница, 189,51 лв.- просрочена лихва, 95,97 лв. -просрочени такси, 150,85 лв.-
просрочени застраховки и 113 646,72 лв. -редовна главница. Съобразно чл.3,
ал.3 страните са се договорили всички неизпълнени задължения към датата на
подписване на споразумението да бъдат преоформени служебно от банката чрез
натрупване към редовна главница, като се приспадне сумата от 700 лв., която
кредитополучателите са се задължили да изплатят наведнъж по силата на чл.3,
ал.1 от споразумението. Договорен е и облекчен режим за погасяване на дължимата
възнаградителна лихва в размер на
действащия към 21.02.2014 г. референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за
жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка в размер на 0,35
пункта. След изтичането на периода на облекчено погасяване по аргумент от чл. 5
от допълнителното споразумение дългът се
погасява като върху него се начислява годишна лихва в размер, равен на сбора от
действащия към тази дата референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни
кредити в съответната валута плюс лихвена надбавка в размер на 1,26 пункта,
като дългът се погасяване на равни месечни вноски съгласно погасителен план. По
силата на чл.6 от допълнителното споразумение при непогасяване в срок изцяло
или частично на две последователни погасителни вноски кредитополучателите губят
правото да погасяват дълга при договорените облекчени условия и се прилага чл. 5 от споразумението.
Пред съда като писмени доказателства са представени и нотариални покани до
ответниците, връчени на 06.10.2016 г., с които ищецът е обявил кредита за
предсрочно изискуем.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съобразно
заключението на която се установява следното:
Съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № 29475/22.11.2007
г. банката е предоставила на ответниците кредит в размер на 67 634,00 шв.
франка, представляващи равностойност на 40 000,52 евро на 04.12.2007 г.
при курс 1,690828. По договор за рефинансиране на кредит № 64332/04.11.2013 г.
банката е предоставила на ответниците кредит в размер на 119 400 лева за
рефинансиране на кредит № 29475/22.11.2007 г. Сумата е усвоена по блокирана
банкова сметка ***.франкове по официалния курс на БНБ за шв.франк към лева в
деня на превалутирането. По банковата сметка на ответника П.Н. на 19.11.2013 г.
е постъпила сумата от 114 445 лв. като банката е продала на ответниците
срещу сумата от 118 432,68 лв. 74 607,96 шв. франка при курс 1,587400
за 1 шв. франк. Купените шв. франкове са използвани както следва:
72 095,53 шв. франка за погасяване на задълженията по договор за кредит №
29475/22.11.2007 г.: 70 349,01 шв. франка редовна главница, 263,63 шв.
франка- редовна лихва, 1 426,14 шв. франка просрочени лихви, 56,75 шв.
франка- просрочени такси, 2 512,44 шв. франка –сторниран Кеш бонус.
Ответниците са заплатили доброволно сумата от 999,31 лв. за главница по
договор за кредит за рефинансиране на кредит № 29475/22.11.2007 г. с 13 месечни
вноски. Не е погасена вноската с падеж 10.01.2015 г. и следващите 37 вноски до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Усвоената
главница, ведно с капитализациите, е в размер на 116 077,08 лв., част от
която са и капитализирани с допълнителното споразумение възнаградителни лихви в
размер на 936,70 лв. Банката е реализирала и разноски за изготвяне и връчване
на нотариални покани до ответниците в размер на 336,00 лв.
Прието по делото е и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено и съобразява при
формиране на мотивите си.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Предявен е частичен иск с
правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК за установяване по
отношение на ответниците дължимост на сумата от 80 000 лв., представляваща част
от вземане в общ размер на 115 077,77 лв., претендирано като главница по
договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 64332 от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва,
считано от 28.02.2018 г., и сумата от 336 лв., претендирани въз основа на същия
договор и съставляващи разноски за изпращане на нотариални покани и връчването
им, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК
от 21.03.2018 г. по ч.гр.д. № 14115/2018 г. по описа на СРС. В връзка с
претенцията ответниците навеждат възражение за нищожност на договора поради
това, че същият съставлява новация на предходен договор за кредит № HL 29475/22.11.2007 г., който от своя страна е нищожен поради наличие на
неравноправни клаузи – реално не са предоставени шв. франкове, а задължението
следва да се приеме, че е възникнало в евро, като освен това е налице договорка,
съобразно която потребителите( кредитополучатели) изцяло поемат валутния риск
от промяната на курса, по който се купува/продава шв. франк спрямо
местната/заместващата валута. По отношение на тези възражения съдът намира
следното:
В решение № 138/22.08.2013 г.,
постановено по т.д. № 27/2012 г. на ВКС,II ТО, решение № 210/22.12.2014 г. по
т.д. № 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I ТО е прието, че предпоставките, които
характеризират обективната новация, са:1/. съществуване на валидно възникнало
задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на
стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение; 4/ намерение
за новиране; 5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по
естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение и
трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация
новият елемент се отнася до предмета на задължението- при нея длъжникът поема
по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна
на старото. В последните две решения на ВКС, ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че обективната новация изисква ясна воля за поемане на длъжника
на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по
сключения с кредитора договор. С решение № 110/17.07.2015 г. по т.д. №
1568/2014 г. на ВКС,I ТО на поставения въпрос е отговорено, че обективна
новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е
обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез
който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата
на чл. 20 ЗЗД, с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за
погасяване на стария дълг и за заместването му с нов /решение № 85 от
01.09.2017 г. по т.д. № 2286/2015 г. на ВКС,I ТО, постановено по реда на чл.
290 ГПК/.Според формираната задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана
в: решение № 130/24.03.2009 г. по т.дело № 650/2008 г., решение №
138/22.08.2013 г. по т.дело № 27/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.., решение № 225/3.08.2016
г. по т.дело № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, Іт.о., решение № 175/25.02.2016 г. по
т.д. № 2602/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., преструктурирането на кредита,
включително разсрочването му за облекчаване изпълнението на съществуващия дълг
чрез нов погасителен план, или при промяна на размера на погасителните вноски,
не съставлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД.
В случая от съдържанието на
договора, сключен между банката-кредитор и кредитополучателите на 04.11.2013 г., е видно, че в същия не е обективирана
воля на страните за новиране на задължението по договора от 2007 г. Осъществяването на целта на отпуснатия с този договор кредит в евро -
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL29475 не води до новиране на
задължението, без изрично страните да са заявили воля за това. Новацията не се
предполага, затова волята на договорящите за извършването й трябва да е
изразена по недвусмислен начин, а такава воля в случая не е налице.
Съдът счита, че процесният
договор от 2013 г. не може да се разглежда и на плоскостта на
чл. 365 и сл. от ЗЗД. За да представлява спогодба, този договор не следва да
има самостоятелен характер, а да обективира изявено съгласие на страните за
преуреждане на съществуващото правоотношение от 2007 г., поради възникнали или предстоящи
спорове, чрез взаимни отстъпки. В настоящия случай е видно, че договорът от 2013 г. има напълно
самостоятелно съществуване, като в него липсват каквито и да било препращания
към предишния договор и не се установява връзка с него, освен по линия на целта.
В Наредба № 9 от 03.04.2008 г.
за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване
на специфични провизии за кредитен риск /отм., бр. 40 от 13.05.2014 г./, която
наредба е била действащ нормативен акт към момента на сключването на процесния
договор от 2013 г., е предвидена възможност за преструктуриране
на рисковите експозиции. Съгласно чл. 13, ал. 1 от същата наредба една
експозиция се счита преструктурирана, когато първоначалните условия на
споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника,
предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност
да се изплати в срок пълният размер на дълга, които отстъпки банката не би дала
при други обстоятелства. В чл. 13, ал. 2 от наредбата е предвидено, че
първоначалните условия на споразумението се считат за изменени по смисъла на,
ал. 1 при намаление на дълга /главница и/или лихви/, замяна на част от дълга
срещу собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на
банката, с изключение на промени по договорените лихвени
проценти, породени от промени в пазарните лихвени нива.
Видно е от съдържанието на
сключения през 2013 г. договор № 64332, че уговореното рефинансиране
не представлява преструктуриране на рискова експозиция по смисъла на цитираните
разпоредби от Наредба № 9/2008 г. (отм.), а преследваната от страните цел е предсрочно погасяване на предходно
задължение като тази цел ясно и категорично е посочена в чл. 2 от договора от
2013 г. „ С цел цялостно издължаване на кредит HL 29475 ….“ С оглед осъществяването на тази цел ответниците са подали пред банката искане за
усвояване на суми по кредит по определена банковата сметка, по която се
обслужва този кредит, както и са направили искане за закупуване на шв. франкове
срещу сумата по предоставения кредит.( лист № 90 и 91 от делото).
В контекста на тези съображения
съдът приема, че договорът от 2013 г. има самостоятелен характер,
т.е. представлява нов договор за банков кредит, отпуснат на кредитополучателите с цел предсрочното погасяване на договора за ипотечен кредит от 2007 г. В този смисъл и доколкото от данните по делото се установява по
безспорен начин, че целта на новия договор е осъществена - остатъчните
задължения по ипотечния кредит от 2007 г. са погасени изцяло и предсрочно,
както и че не е налице връзка между двата договора, обуславяща валидността на
договора от 2013 г. от валидността на клаузите на договора от 2007 г., то въпросът за евентуалното наличие на неравноправни клаузи в
договора от 2007 г. се явява ирелевантен, поради което наведените
в тази връзка доводи в исковата молба не следва да бъдат разгледани във връзка основателността на претенцията по
договора от 2013 г.
Като се има предвид изложеното съдът намира, че между
страните е налице валидно сключен договор за кредит № HL 64332, по силата на които ответниците са усвоили
сумата от 114 445 лв. Впоследствие сумата по главницата е нараснала с
преоформяне на главницата като към нея са добавени дължими към датата на
сключване на допълнителното споразумение суми за такси, застраховки,
възнаградителни лихви и просрочена главница и е достигнала до сумата от
116 077,08 лв. Съдът намира, че от формираната главница по договора за
кредит следва да се приспаднат сумите, с които е капитализирана възнаградителна
лихва – 936,70 лв., тъй като подобна уговорка съставлява анатоцизъм и е
нищожна. В тази връзка съдът съобрази приетото с постановените по реда на чл.
290 ГПК Решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. и
Решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, I т.о., че уговорката
в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява
възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който
е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ.
Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ
възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД.
Олихвяването на
просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по
кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява
анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД.( Решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. №
1504/2018 г. на ВКС, II т.о.), предвид прибавянето на останалите суми( за
такси, застраховки и др.) не противоречи на закона.
От събраните по делото доказазателства ( а и страните не
спорят за това) се установи, че ответниците са спрели да изпълняват
задълженията си по договора за кредит, считано от 10.01.2015 г., предвид което
и на основание чл. 19 от договора банката законосъобразно е обявила предсрочна
изискуемост на целия кредит с връчените на 06.10.2016 г. нотариални покани,
доколкото към този момент са били налице обективните предпоставки за предсрочна
изискуемост.
С оглед приетото и доколкото не се твърди и установява
плащане на претендираното вземане за главница, ответниците дължат на ищеца
сумата от 114 141,07 лв. главница по договор за кредит № HL
64332, предвид което частичната претенция от 80 000 лв.
се явява основателна.
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 336
лв., представляваща разходи по принудителното изпълнение на основание чл. 11,
т.2 от договора за кредит ( изготвяне и връчване на нотариални покани) съдът
намира същата за неоснователна. Съображенията за това са следните:
В случая не се касае за вземане във връзка с изпълнението
на задълженията по договора, а за такова, което пряко обезщетява вреди на кредитора от неизпълнението. Съответно
уговорката, с която се установява такова задължение за потребителя на кредита противоречи на императивното правило на чл.33
от ЗПК и е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Предвид това тази
претенция се явява изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Ответниците са направили възражение за прихващане срещу претендираните
от ищеца вземания, със суми, които са надплатили по другото договорно отношение
между страните, възникнало въз основа на договор за заем № HL
29475. В тази връзка са направили възражение за надплащане на
суми по този договор въз основа на нищожни (неравноправни клаузи). Предвид
характера на правния спор и извода за основателност на ищцовата претенция
направеното възражение следва да се разгледа по същество. В тази връзка съдът
намира следното:
Клаузата на чл.1, ал.1 от договор за банков кредит № HL
29475 урежда задължението на банката да предостави на
кредитополучателя парична сума във чужда валута – швейцарски франкове в
равностойността на сума в евро. От своя страна чл. 6, ал.2 от договора за
кредит урежда задължението на кредитополучателя да върне отпуснатия кредит във валутата,
в която е разрешен и усвоен, а именно в шв. франкове. Чл.2, ал.1 и ал.3 са
клаузи, които имат пряко отношение към механизма на усвояване на кредита. В
пряка връзка с валутата, в която се предоставя и следва да се връща кредитът е
и уговорката на чл. 23 от договора, която прехвърля върху кредитополучателя
изцяло риска от промяна на валутния курс на националната парична единица към
шв.франк.
С решението на Съда на ЕС по дело № С-186/16 по
преюдициално запитване във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО съдът е
приел, че член 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, който кореспондира с чл. 145, ал.2 ЗПК,
трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по
смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза в договор за кредит,
изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по
силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която
е бил договорен, след като посочената клауза определя основна, характеризираща
този договор престация. Поради това такава клауза не може да се счита за
неравноправна при условие, че е изразена на ясен и разбираем език. В т. 55 от
мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че клауза, включена в
договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните
вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на
обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя
курсовия риск в тежест на потребителя.
С оглед посочената
практика на СЕС, постановена по преюдициално запитване на държава членка и
задължителна за настоящия съд, съдът приема, че процесните клаузи са част от
основания предмет на договора, поради което могат да бъдат преценявани от
гледна точка на критериите за неравноправност единствено и само ако не са
договорени индивидуално и са неясни и неразбираеми. В настоящия случай сочените
клаузи не са индивидуално уговорени, доколкото презумпцията на чл. 146, ал. 4
ЗЗП не е оборена от ответника, като по делото не са ангажирани доказателства,
установяващи, че потребителят е имал възможност да изрази становище по
съдържанието им и да повлияе върху него. (така решение № 51/04.04.2016 г. по т.
д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. №
535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о.).
Съответно същите подлежат на преценка по отношение на наличие на
неравноправност при условие, че не са изразени на ясен и разбираем език.
С посоченото горе решение по дело № С -186/16 по
преюдициално запитване във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО и т. 1 от диспозитива на определението по
дело С-119/17 съдът е приел, че изискването договорна клауза да бъде изразена
на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите
институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация,
която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза,
съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута,
в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и
граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в
смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване
или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но
и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза
върху финансовите му задължения. В т. 68 от мотивите на решението от 20.09.2018
г. по дело С-51/17, EU: C: 2018: 750 СЕС е пояснил, че договорните клаузи,
отнасящи се до въпроса за валутния риск спадат към чл. 4, § 2 от Директива
93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако
след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална
юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и
разбираем език.
В т. 2 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и т.
3 от диспозитива на решението по дело С-51/17 СЕС е посочил, че чл. 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че "изискването
договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат
решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване
означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата
чуждестранна валута, в която е бил договорен /клауза относно валутния риск/, се
разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но
и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител,
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не
само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната
валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения".
В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на
решението по дело С-51/17 СЕС е изяснил, че "от една страна, потребителят
трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в
чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс,
който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на
валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е
отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая
банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в
тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че
продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клаузата за финансовите им задължения". Следва да се отбележи, че съгласно
постоянната съдебна практика на СЕС въведената с Директива 93/13/ЕИО система на
защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слабата страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка, както на
възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като
това положение води до приемането от негова страна на условията, установени
предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на
съдържанието им /решение по дело C-34/13, EU: C: 2014: 2189, т. 48; решение по
дело C-26/13, т. 39; решение по дело C-169/14, ЕU: C: 2014: 2099, т. 22;
решение по дело С96/14, т. 26 и др./. В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от
мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на
чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва
да се тълкува в смисъл, че "преценката на неравноправния характер на
дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може
да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка
относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на
посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки
по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването
за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/". За да
установи "дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до
значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и
задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали,
като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или
доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна
клауза след индивидуално договаряне" /решение по дело С-186/16, т. 57;
решение по дело C-415/11, EU: C: 2013: 164, т. 68 и 69/. В т. 2 от диспозитива
на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от
Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, следва да
се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като
неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от
договора. В постановеното решение № 295/22.02.2019 г. по т. дело № 3539/2015 г.
на ВКС, ТК, Второ отделение, съдебният състав е приел, че "изключенията на
чл. 144, ал. 3 ЗЗП не намират приложение, тъй като сред посочените хипотези не
попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в
чуждестранна валута /щвейцарски франкове/ и погасителни вноски, дължими в
същата валута." Посочено е, че договорът за кредит не представлява сделка
с ценни книжа, нито сделка с финансови инструменти, в който смисъл е и
постановеното от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решение № 95/13.09.3016 г. по т. д.
№ 240/2015 г. на ВКС, II т. о./. Изразено е разбирането, че цената на кредит в
чуждестранна валута по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 143, т.
12 ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи,
които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск,
включително разликата в обменния курс. Неприложимостта на чл. 144, ал. 3, т. 2
ЗЗП произтича от обстоятелството, че договорът за кредит в чуждестранна валута
не представлява договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически
чекове или международни парични преводи в чужда валута. Изложените съображения
изцяло се споделят в настоящото съдебно решение.
Следва да се има предвид, че към настоящия казус, имащ за
предмет договор за кредит, отпуснат в чужда валута, при поето задължение той да
бъде върнат отново със същата валута, независимо, че реално кредитополучателят
е предоставена сума в евро, както и независимо от това, че в договора е
предвидена възможност за преобразуване на налични по банковата сметка на
кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във
валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски, не
следва да се приравнява на кредит, индексиран в чужда валута и съответно
приложение не намират приетите изводи на СЕС по дело С-26/13, съобразно изрично
изложеното в т. 20 от определението от 22.02.2018 г. по дело С-119/17,
постановено по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС.
Като съобрази посочената горе практика на СЕС, както и
практиката на ВКС основаваща се на нея ( пр. решение № 294 от 27.03.2019 г. по
т. д. № 1599/2017 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, решение № 67 от 12.09.2019 г. по
т. д. № 1392/2018 г., т. к., І т. о. на ВКС, решение № 384 от 29.03.2019 г. по
т. д. № 2520/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, решение № 136 от 20.01.2021 г.,
по т. д. № 1467/19 г. на ІІ т. о.; решение № 168 от 29.01.2021 г., по т. д. №
2184/19 г. на ІІ т. о.; решение № 295 от 22.02.2019 г., по т. д. № 3539/15 г.
на ІІ т. о.; решение № 384/29.03.2019 г., по т. д. № 2520/2016 г на ІІ т. о и
др.) съдът намира, следното:
Когато е отпуснат кредит в чуждестранна валута, който се
връща в същата тази валута, договорът се счита за сключен именно за посочената
чуждестранна валута, независимо че в него е предвидена резервна такава.
Съответно в настоящия случай договорът за кредит е сключен за основна валута
шв.франк и заемната сума следва да се върне в шв.франкове, независимо от това,
че реално на потребителите е предоставено ползването равностойността на
резервната валута. Клаузите на чл. 1, ал.1 и чл.6, ал.2 в частта, с която е
уредено, че кредитът се връща във валутата, в която е отпуснат, а именно
шв.франкове, бидейки част от основния предмет на договора, са изразени на ясен
и разбираем език и като такива не се явяват неравноправни и нищожни.
Неравноправни
обаче се явяват клаузите на чл.6, ал.2 ( без първото изречение) и чл. 23 от
договора, които са обективирани на неясен и неразбираем език:
Разглеждани в своята систематична съвкупност посочените
договорни клаузи (чл. 145, ал. 1 ЗЗП) не
отговарят на изискването за яснота и разбираемост. Ответната банка не е
предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в
чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши
разумна преценка относно икономическите последици, които има сключения договор
в чужда валута спрямо задълженията по кредита и валутния риск, който носи
кредитополучателя при промяна на курса на валутата по кредита и българския лев.
От това следва изводът, че потребителят не е имал реалната възможност да
прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си
задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите
си или заместващата валута( евро), спрямо чуждестранната валута, в която е
отпуснат кредита. Факта, че в договора изрично е посочено, че е възможна една
такава промяна и че кредитополучателя ще носи финансовата тежест от нея, не
означава, че потребителят е достатъчно информиран, съобразно приетото в
изложената горе практика на СЕС. Кредитополучателят е физическо лице -
потребител и е сключил договор за потребителски кредит, като е изтеглил и
използвал сумата в евро.( не е спорно между страните и е видно от заключението
на СЧЕ). В същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятсваща реалното
предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски
франкове, предвид наличието на блокирана сметка. От посочените обстоятелства може
да се направи извод, че потребителят е приел предложението на банката за
кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски
франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед по-нисък лихвен
процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една от
основните световни валути. Кредитополучателят - потребител е икономически
по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение
спрямо банката от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност. Поради това банката като икономически
по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност
и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк
в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване
на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна
информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който
националната валута/еврото няма фиксиран курс, с каквато информация банката
следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия
кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Липсват
доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация
и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането
на кредита в швейцарски франкове. Доколкото банката не е предоставила ясна
информация на кредитополучателя за възможните промени в курса на валутата, в
която получава кредита, тя е лишила потребителя от възможност да прецени
правилно икономическите последици от поемането на задължението в чужда валута и
така го е постановила в неравноправно положение. Така банката като икономически по-силна страна е нарушила
принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в
хода на неговото изпълнение, конкретно клаузата на чл. 23, ал. 1 е довела до
значителна неравнопоставеност между страните. Тук следва да се има предвид и че
задължението на банката е на фиксирана стойност в евро и не се влия от
промените на курса на шв.франк, но това на потребителя е изцяло зависимо от
тези промени. Следва да се има предвид и че потребителят не е защитен по
никакъв начин от наличната в чл.21 от договора възможност да договори
превалутиране на кредита. Упражняването на това право е предпоставено от
съгласието на банката, а тя има противоположни на кредитополучателя
икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при
неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Налице е значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията,
произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и
справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и
обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска
от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори
и при индивидуално договаряне. По същите съображения следва да се приеме за
неравноправна и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, която дава право на
банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по
чл. 2, ал. 1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или
лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в лева по сметките му в
банката, погасяването на кредита да се извърши от банката с тези средства след
служебното им превалутиране в швейцарски франкове по курс "продава"
на банката за швейцарския франк към лева. Тази клауза е проявление на поетия от
кредитополучателя с клаузата на чл. 23 от договора валутен риск и всички вреди
от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския
франк към българския лев, които могат да имат за последица повишаване на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, приета по изложените
по-горе съображения за неравноправна.
С оглед изложеното съдът намира, че процесните клаузи -
чл.6, ал.2( без първото изречение) и чл. 23 от договора създават значително
неравновесие между правата на икономически по-силната страна и потребителя по
смисъла на чл. 143, ал.1 и ал.2, т. 19 ЗЗП, предвид което са нищожни на
основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
При така приетата нищожност поради неравноправност на
договореностите за поемането на валутния риск от страна на ответниците, съдът
следва да приеме и че при извършеното от
ответниците плащане по кредита( чрез превеждане на сумата, получена като заем
по договор за кредит № HL 64332) в местна
или заместваща валута( евро) е приложим първоначално договорения между страните
курс „купува“ за шв.франк към евро/лева на банката, който съобразно
заключението на експертизата е в размер на 1,690828. Следователно покупателната
възможност на заплатените от кредитополучателите суми в лева/евро следва да се
изчисли на базата на този курс т.е. колко шв.франка могат да купят те, за да изплатят
кредита, със същите суми, но при курс на шв.франк за евро/лев от 1,690828, а не
по приложения от банката курс в деня на погасяване на кредита. ( в деня, в
който е превалутирана сумата в лева, получена по договор за заем № HL 64332 и със нея са закупени шв. франкове, с които е погасен кредит по
договор № HL
29475.). В тази връзка от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ответниците са заплатили на банката сумата от
114 445 лв. срещу които тя им е продала 72 095,53 шв. франка, с които
се изплащат всички задължения по договор № HL 29475 при курс 1,587400 за 1 шв.франк. Доколкото клаузата за валутния риск е
приета от настоящия съд за нищожна, то следва да се има предвид курса
лев/шв.франк към деня на сключване на договора или в случай на заместващата
валута „евро“, който има постоянна стойност към лева, тъй като размерът на
първия курс не е установен по делото. При това положение се установява, че
дължимата по договора сума от 72 095,53 шв. франка би била напълно покрита
при изплащането на 42 639,19 евро ( курс 1,690828) или 83 395 лв.
Ответниците са закупили дължимата сума от 72 095,53 шв. франка
незаконосъобразно по курс към деня на превалутирането като така са изплатили на
банката сумата от 114 444,44 лв.( лист № 156 от делото) и съответно е
налице надплащане по договора за кредит в резултат от понасянето на валутния
риск в размер на 31 049,44 лв. По правилото на чл. 55, ал.1 ЗЗД тази сума
подлежи на връщане като платена въз основа на несъществуващо (нищожно)
основание. Това е и насрещно дължимото от банката вземане на ответниците, с
което може да се направи прихващане в настоящето производство, като същите се
приспаднат от размера на претендираната главница. Искът е за част от главницата
в размер на 80 000 лв., поради което същото следва да се счита за погасена
чрез прихващане до размера 31 049,44 лв. или дължима остава сумата от 48 950,56
лв.
С оглед изложените мотиви предявеният иск с правно
основание чл. 422 ГПК следва да се уважи за сумата от 48 950,56 лв.,
представляваща главница по договор за кредит № HL 64332 при уважаване на възражението на ответниците за прихващане, като съответно
следва да се отхвърли за горницата над 48 950,56 лв. до предявения
частичен размер от 80 000 лв. като неоснователна. Върху уважената част от
иска се следва и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Претенцията за заплащане на сумата от 336
лв. разноски по принудителното събиране на вземането по кредита на основание
чл.11, т.2 от договора за кредит следва изцяло да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, като съобрази факта, че
част от претендираното вземане е погасено в хода на делото чрез прихващане и
представения списък по чл. 80 ГПК, съдът намира, че ищецът има право на
разноски за настоящето производство в размер на 2 595,82 лв.( държавна
такса и депозит за СЧЕ). По делото не са представени доказателства за
реализирани разноски от страна на ищеца за адвокатско възнаграждение, като
такова не се претендира и в списъка по чл. 80 ГПК.
Ищецът има право и на направените от него разноски в
заповедното производство в размер на заплатената от него държавна такса в
размер на 1606,72 лв. и 2082,05 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът в първоинстанционното производство е следвало
да заплати на съда депозит за основна и допълнителна съдебна експертиза, който
обаче не е внесъл в указания от съда срок. С оглед посоченото и изхода на
правния спор същият следва да бъде осъден да заплати определените депозити в
общ размер от 1000 лв. по сметка на СГС.
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК по предявения частичен иск за сумата от 80 000 лв., част от вземане в
общ размер на 115 077,77 лв., в отношенията между ищеца Ю.Б. АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от М.В.- прокурист и П. Н.Д.-
Изпълнителен директор на „Ю.Б." АД, чрез адвокат Х.И. от САК, със съдебен
адрес:***, адвокатско дружество „Ч.,П.и И.“, бизнес сграда И. и ответниците П.Т.Н.,
ЕГН ********** и В.В.Н., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, със съдебен
адрес:*** чрез адвокат П.К., че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 48 950,56 лв.,
представляваща главница по договор за кредит № HL 64332 от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано 28.02.2018 г.(
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по
реда на чл. 417 ГПК от 21.03.2018 г. по ч.гр.д. № 14115/2018 г. по описа на СРС
като ОТХВЪРЛЯ частичния иск за остатъка до пълния предявен размер от 80 000
лв. поради извършено съдебно прихващане
с вземане на ответниците в размер на 31 049,44 лв., възникнало поради
плащане въз основа на нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД клаузи за
поемане на валутния риск от кредитополучателите - чл.6, ал.2( без първото
изречение) и чл. 23 от договор за банков кредит № HL 29475 от 22.11.2007 г., сключен между същите страни, ведно със претендираната
законна лихва върху отхвърлената главница, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ и иска за установяване
дължимост на сумата от 336 лв.,
претендираната като нотариални разноски по принудителното изпълнение на основание
чл. 11, т.2 от договор за кредит № HL 64332 от
04.11.2013 г.
ОСЪЖДА П.Т.Н., ЕГН **********
и В.В.Н., ЕГН ********** да заплатят на Ю.Б. АД, ЕИК ********
сумата от 2 595,82 лв. деловодни разноски за исковото производство и сумите
от 1606,72 лв. и 2082,05 лв. заплатено
адвокатско възнаграждение в заповедното
производство.
ОСЪЖДА
„П.Т.Н., ЕГН ********** и В.В.Н., ЕГН ********** да заплатят по
сметка на СГС сумата от 1000 лв. депозит за съдебни експертизи.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :